Пробуждането на Атлантида

Глава 30

Ерин следваше Вен все по-навътре в тъмната сърцевина на планината. Чувстваше се някак особено, сякаш вече не беше сама в кожата си. Сякаш беше по-… беше друга. Усещаше присъствието на богинята — нереида, която щеше да служи като акушерка за раждането на истинския дар на Ерин като певица на скъпоценни камъни.

Тя не беше сигурна от къде знаеше, че това е истина, но не го поставяше под въпрос. Ерин следваше Вен, който щеше да я защитава до деветия кръг на ада и пристъпваше с богинята, която щеше да й помогне да се превърне напълно в такава, каквато беше предопределена да бъде.

Тя се носеше по песента на рубина, който сега пееше единствено на нея и се вторачи в каменните стени, които ставаха червени от бляскавото сияние, излъчващо се от „Сърцето на нереидата“. Внезапно тя чу песента с текст — думи, които говореха директно на нея:

Онази част от ума й, с която бе изцяло себе си, беше развеселена от идеята. Какъв беше протоколът за говорене на неодушевено парче скала?

Но другата част, която беше заета от богинята отговори спокойно.

— Идваме, свещен рубин. Води ни. — Големината и формата на богинята някак я бяха изпълнили така всецяло, че нямаше останало място за страх или несигурност.

Вен, който вървеше пред нея, се обърна назад колебливо, сякаш искаше да я попита нещо. Или да й налее малко здрав разум, доколкото го познаваше. Но тя присви очи предупредително и поклати глава, така че той отново започна да недоволства под носа си и продължи да върви.

Впримчена между атлантски воин, който искаше да се грижи за нея, и богиня, която искаше да я използва, Ерин се фокусира върху единственото нещо, което имаше значение: да намери „Сърцето на нереидата“, да освободи сестра си, да спаси Райли и бебето… и някак си да мине покрай неизвестен брой вампири и шейпшифтъри, за да го направи.

Тя призова Стихийна магия и се зарадва на незабавния й отговор. О, да, нямаше да има никакви проблеми да се справи.

Щабът на Светлинния кръг

Аларик обикаляше между сламениците на все още възстановяващите се шейпшифтъри в голямата стая на сградата. Джъстис и Вен досега трябваше да са осъществили връзка с него по някакъв начин. Нещо се беше объркало.

Куин можеше да е в опасност.

Куин можеше да е в опасност.

Той взе решение и излезе бързо от стаята, за да намери Кристоф, който междувременно пиеше кафе в кухнята и говореше с една от вещиците.

— Кристоф, може ли за минута.

Воинът се извини и незабавно последва Аларик в коридора.

— Налага се да тръгвам. Ти си отговорен за охраната на всички в сградата, докато се върна.

Кристоф наклони глава.

— Както желаеш, Аларик. Връщаш се в Атлантида ли?

По предпазливия израз на воина, Аларик предположи, че очите му излъчваха силата, която канализираше.

— Не. Отивам на Маунт Рейниър.

Вен подуши вълците още преди да ги види. В тъмния тунел се чуха стъпки, а миризмата на вълци се преплиташе с някаква по-силна и гъста. Той спря и протегна ръка на Ерин, без да е сигурен, че тя ще приеме успокоението. Беше облекчен, когато тя постави малката си длан в неговата, но пръстите й бяха леденостудени. Той погледна към нея и видя, че още по-голяма част от топлината й беше изчезнала, оставяйки очите й ледено сиво-сини. Почти същия цвят като силата, която беше канализирала, за да излекува Райли.

— Там ли си още, Ерин?

Тя бавно обърна поглед, за да срещне неговия, но той не можа да види нищо от нейната същност в очите й.

— Добре сме, Вен. Рубинът ме вика толкова силно. Вече сме почти там. — Гласът й все още беше различен… и някак неестествен. Но поне имаше нещо останало в гласа й от неговата Ерин.

Вен много пъти през вековете беше виждал Аларик да става мрачен и страшен, но жрецът винаги след това се завръщаше. Трябваше да вярва, че с Ерин ще бъде същото.

— Пристигнахме — каза тихо той. — От тук нататък играта започва. Готова ли си?

Устните й се извиха съблазнително в усмивка, която беше толкова секси, че щеше да го накара да избухне в пламъци, ако обстоятелствата бяха различни, но в момента само засили тревогите му.

— По-добрият въпрос, лорд Венджънс, е дали те са готови за нас.

Тигърът се изкашля и дълбокият, лаещ звук почти изкара двамата шейпшифтъри, които го охраняваха, извън кожите им от страх. Джъстис щеше да се засмее на вида им, ако не се преструваше все още, че е в безсъзнание. Нуждаеше се от нещо, което да разсее двамата, след като не разполагаше с меча си или с някое от оръжията които обикновено носеше по себе си, с изключение на кинжала, пъхнат в подметката на десния му ботуш. Трудно щеше да го стигне в сегашната си позиция, с лице надолу върху упоен тигър, който щеше да се събуди всеки момент.

Гледката на това как тигърът дъвче краката му вероятно щеше да е достатъчно разсейваща, но нямаше да е никак полезна за делото на Джъстис.

— Мисля, че тигърът се събужда — каза единият от охранителите. Глупавият. Джъстис разпозна гласа му. — Чудя се дали ще изяде пича. На бас, че ще се задави с цялата тази коса. Що за цвят на мъжка коса е синьото? На бас, че е някакъв гей.

Другият изсумтя.

— Ти си идиот. Освен това, виждаш гейове на всеки ъгъл. Човек ще си помисли, че има някаква конкретна причина да си хомофоб.

Глупавият стана войнствен.

— Какво означава това? Аз не съм гей! Аз съм мъжкар. Мъжкар за жени.

Започваше да става интересно. Джъстис се надяваше да започнат да си блъскат главите преди Джак да се събуди и да го превърне в атлантски валериан.

— О, само се шегувах. Успокой се, тъпако. Скучно ми е. Искам да видя какво правят там, не да вися тук с тези двамата. Няма начин дозата от „Специалния К“, който поеха да спре да действа скоро. Искаш ли да хвърлим един поглед?

Джъстис се опита да използва несъществуващите си сили за контрол на ума. Да, да, отивайте да гледате вампирското шоу. Оставете припадналият мъж и котенцето в безсъзнание.

— Няма начин, човече. Калгули ще си направи обици от топките ни, а аз съм някак си привързан към тях — каза глупакът.

— Ето отново, говориш за топки. Казвам ти… нее. Прекалено лесно е — каза онзи с малко повечето акъл в главата. — Виж, можем да се скрием зад издадената скала точно до входа. Ще сме достатъчно близо, за да проверяваме насам от време на време, но все пак ще виждаме действието.

— Ами…

Да, направете го, направете го, направете го.

— Добре. Но само за няколко минути, или поне докато не покажат някакви признаци за събуждане. Не мисля, че има достатъчно далечно място, където да се скриеш от вампир, когато е в лошо настроение.

Те започнаха да се отдалечават, като очевидно се опитваха да са безшумни. За шейпшифтъри бяха толкова тихи, колкото бивол, което поне даде на Джъстис голямо преимущество. Щеше да разбере, когато се връщаха насам.

— Вампирите винаги са в лошо настроение. Иска ми се никога да не бяхме… — Когато гласовете им заглъхнаха надолу по коридора, Джъстис обърна глава настрани, като прецени, че дори да има някой мълчалив пазач, който стои напълно неподвижен, за да го прилъже да се мръдне, предпочиташе да се изправи срещу това, отколкото да издържи още една секунда с лице, притиснато към мокрия тигър.

Той скочи на крака и потрепери, когато натъртените му колене се оплакаха. После почисти козината на тигъра от носа и устата си и изръмжа:

— Проклятие, Венджънс, по-добре да оцениш това.

От отвора в тунела зад него се чу тихо много познат смях и когато се завъртя рязко, видя, че Вен стои там с вдигнат меч в ръка.

— Сигурен съм, че ще го оценя. И то доста. Всъщност вече го оценявам дяволски много. Особено частта, в която си покрит с котешка козина и лежиш на възглавница тигър. Искаш ли да обясниш?

Преди Джъстис да може да отговори, оживеният звук на невидимата камбана прозвуча в пещерата отново и той сложи длани на ушите си. Иззад воина, той видя в пещерата да влиза жена, чиито ръце и лице бяха вдигнати възторжено към тавана. Тя му изглеждаше позната. Почти като певицата на скъпоценни камъни на Вен.

В този момент, звъненето на камбаната спря и жената свали ръце. Тя погледна към него, а от очите й силно светеше мистериозна синкаво-сребриста светлина. Това беше Ерин. Ерин и нещо друго — или някой друг — което сякаш споделяше съзнанието й.

Джъстис замръзна, почти парализиран, когато внезапно го завладя жестока вълна от силно желание към нея, към тях и към същността на нереидата, която беше жената на мъжа от неговата нереидовска половина. Тялото му сякаш се разкъса от лудостта и стремителна похот, които минаха през него с режеща болка. Той се наведе, готов да нападне и изръмжа към Вен.

— Ще ти я отнема, Венджънс. Повече няма да те наблюдавам как завземаш територия, която трябва да е моя.

Вен примигна. На лицето му ясно се виждаше неговото объркване.

— Какво са ти направили? За какво, по дяволите, говориш? — той вдигна меча си, но действието му беше неуверено. Отмъщението на краля нямаше желание да убие воин събрат.

Пред взора на Джъстис се появи червена мъгла от ярост, която покри лицето на Вен с кръв в очите на синьокосия воин. Вен може и да нямаше желание за убийство. Толкова по-зле за него, защото Джъстис имаше.

Ерин проговори, но гласът, който излезе от устата й, не беше напълно нейният.

— Спри с това веднага, потомъко на нереидите. Опиатите в системата ти влияят на преценката ти и те водят опасно близо до това да говориш неща, които не искаш да споделиш. — Тя отново вдигна ръце и в дланите й заблестяха сфери от чиста сила.

Преди Джъстис да се изстреля с голи ръце в убийствен скок, тя хвърли една от сферите към него и го уцели в корема. Ударът го отхвърли назад и го блъсна в земята. Точно, когато главата му се заби в каменния под, целебна сребърно-синя топка светлина от енергия, го обгради и потъна в него. В кожата и кръвта му.

В тъмната и празна част от душата му, която за кратко беше видяла в нея привидение на дома.

Светлината го покри с цвят и песен, отвътре и отвън, и той придоби много точна представа какво точно е да си певец на скъпоценни камъни.

И тогава изчезна.

Джъстис се изправи, премигвайки и осъзна, че се чувства сто пъти по-добре. Главоболието му беше изчезнало, постоянната болка в ребрата му, където вампира го беше ударил, също. И двете болки все едно никога не бяха съществували. Той не провери под превръзките. Усещаше, че няма нужда.

— Излекувахте ме — каза й той. Каза го на тях: на певицата на скъпоценни камъни и на богинята.

— Така е — отговори тя, все още с чуден музикален глас. — А сега трябва да намерим „Сърцето на нереидата“ преди песента на рубина да ме погълне.

Той скочи на крака и се поклони на Вен, който стоеше там все още объркан.

— Извини ме, лорд Венджънс. Бях… завладян.

Вен само го погледна вторачено и най-накрая сви рамене.

— Не се преструвам, че знам какво се случи току-що, но сега нямаме време за това. Трябва да…

Но Джъстис не чу това, което Вен вярваше, че трябва да направят. Защото двамата неохотни стражи завиха зад ъгъла, за да се върнат към поста си и спряха точно в същия момент, когато воинът чу гневен рев. Над двеста килограмов тигър го удари в гръб като товарен влак и той падна.