Пробуждането на Атлантида

Глава 2

Сиатъл, Пъб „Розовото прасе“

Вен искаше да смачка нещо. Невероятно много. За предпочитане, лицето на идиота, с когото трябваше да се срещне преди четиридесет и пет минути. Достатъчно лошо бе, че трябваше да отложи планираното забавление тази вечер, за да се срещне с магьосник, а на всичкото отгоре вратът го болеше и имаше чувството, че превръзката, която Бренан бе пльоснал там, не вършеше никаква работа.

Устната му се изви, докато оглеждаше мястото, опитвайки се да избегне непреодолимия импулс отново да погледне часовника. Мръсотия и капачки от бутилки се бореха за място във всеки ъгъл. Миризма на спарена бира и застоял цигарен дим се носеше във въздуха като отвратителен облак. Дори и след всички тези години, откакто Закона за забрана на тютюнопушенето на обществени места бе влязъл в сила, долнопробните заведения като това все още воняха на тези ракови пръчки.

Той изучаваше внимателно загубеняците, отпуснати върху напуканите червени пластмасови бар столове във вертепа, където представителят на сборището бе настоял да се срещнат. Професионални алкохолици. Всички тук бяха професионални загубеняци. Макар че кой друг би висял на място като това посред нощ във вторник?

Е, загубеняци, с изключение на един много ядосан атлантски воин. Мислите му се върнаха обратно към Алексий, който го бе нарекъл „Ваше височество“ и това го накара да се намръщи. Той не харесваше титлата, дори и изречена на шега. Принц Вен, да, добре. Колкото и да не харесваше тази идея, той бе втори на опашката за трона, поне докато Конлан и Райли не започнеха да бълват бебета. Което щеше да е добре да се случи скоро, защото нямаше начин Вен някога да пожелае да изпълни това малко задължение. Крал на седемте острова на Атлантида.

Той потръпна при тази мисъл и изпи бирата си до дъно. Не! Вен си беше много по-добре като ръководител на академията за обучение на воините. Отмъщението на краля, чийто клетвен дълг бе да защитава неговия брат, краля. Като побеждава всеки вампир или шейпшифтър, който реши да похапне малко човеци.

Той погледна към изпочупения рекламен часовник на Будвайзер, който висеше на стената. Може би щеше да срита някой вещерски задник. Особено задникът, с когото трябваше да се срещне, за да обсъди вещеро-атлантския съюз. Задникът, който закъсняваше вече с петдесет и две минути.

Вниманието му бе привлечено от проскърцването на пантите на вратата и погледът му се насочи в огледалото зад бара към човека, който влезе.

Очите му се разшириха, а след това се стесниха преценяващо. Ако трябваше да си губи времето в чакане на идиота, който бе изпратила Куин, поне сега имаше нещо, което си струваше да гледа. Той се завъртя на стола си, така че да застане срещу нея. С перфектните си извивки и походка, блондинката крачеше през мястото, сякаш го притежаваше.

Кожени ботуши на висок ток, под плътно прилепнали дънки, заоблени бедра, върху които той с удоволствие би сложил ръцете си и вталено черно кожено яке. О, да. Беше точно негов тип жена.

И сигурно сънуваше, защото тя тръгна направо през отрепките, чиито лиги потекоха щом я видяха и спря пред него.

Вен беше свикнал с реакциите на човешките жени към него. По дяволите, след няколко века той знаеше, че го смятат за привлекателен. Тези дни нямаше много двуметрови мускулести воини, които да обикалят наоколо и при това с човешка ДНК.

Тази едва плъзна леденосиния си взор от горе до долу по него и устните й се извиха леко. Би погледнал изпаренията от купчина паунски лайна по пода на двореца с по-голям ентусиазъм.

— Значи — каза тя провлечено, а гласът й бе изпълнен с отвращение, — ти си гордостта на Атлантида?

Тя наперено го заобиколи, облегна се на свободния бар стол от лявата му страна и отново го погледна. После завъртя необикновените си очи.

Вен бе видял и чул повече от достатъчно. Той се изправи в цял ръст, което го направи висок повече от една глава над нея и се взря надолу.

— Закъсня.

Добре, това беше тъпо. За съжаление обаче, бе единственото, което успя да измисли, като се има предвид, че мозъчните му клетки отлетяха на юг при вида на кадифената цепка, сгушена в пропастта между реверите на якето й и онова дантелено нещо, което носеше под него.

Поради някаква причина, той искаше да оближе тази цепка.

И нея.

— О, боже ти си проблем с главно…

— Направи го главно „В“, воине — каза тя. — И вече можеш да седнеш и да оставиш своите 101 тактики на сплашване за някого, който ще се впечатли от тях.

Той седна и я погледна, чувствайки се като пълен глупак.

— Главно „В“? Откъде знаеш…

Тя се усмихна бавно и чувствените й устни се извиха над великолепен набор от зъби. Боже, дори зъбите й го възбуждаха. Изведнъж той се почувства като надървен шибан зъболекар.

Вен се размърда на стола, надявайки се тя да не е забелязала, че дънките внезапно му бяха отеснели.

— Главно В за вещица, воине — каза тя. — Добре дошъл в революцията.

Ерин Конърс направи едно малко заклинание за отвличане на вниманието и пияниците в стаята решиха, че съдържанието на чашите им е по-интересно от двамата души, седнали върху бар столовете. Тя пое дълбоко дъх, опитвайки се да напълни дробовете си, които внезапно бяха останали без въздух. Куин не й бе казала, че атлантските воини приличат на оживели гръцки богове и имат способността да изсмукват кислорода от стаята. И че освен като гръцки богове, изглеждат като хищници, които ядат вещици за обяд? Този със сигурност го правеше. Той бе абсолютен алфа-мъжкар и всеки женски инстинкт в тялото й я молеше да побегне… или да скочи в скута му.

Разтревожена от внезапната топлина, обхванала пръстите й и мелодиите, зашепнали в ума й, тя погледна надолу към трите пръстена със сила, които носеше на всяка ръка и видя, как започват да светят и пулсират с топлина и светлина.

Не сега, не сега, помисли си тя и насочи цялата си концентрация върху спирането на магията. Имаше достатъчно проблеми със сборището и без да допуска Стихийната магия да се освободи по време на първата й среща с мъжа. А тя се нуждаеше и от сборището, и от атлантите. Нуждаеше се от всички тях.

След като скъпоценните камъни върху пръстените й утихнаха и пеенето им отшумя, тя най-накрая се осмели да срещне погледа му, обгръщайки мантия от упоритост около себе си като щит.

Ерин реши, че единственият начин да спечели уважението на воина е, самата тя да се превърне във воин. Но как да го направи, когато бе съвсем сама, на двадесет и шест години и единствената магьосница в трите щата, които вярваха в нейната задача. Пое си дълбоко дъх и се подготви да срита някого по задника:

— И така, Вен ли да те наричам? Г-н Венджънс? Ваше височество?

Той повдигна вежда, трепвайки малко от неочакваното ехо на по-ранните си мисли.

— Ваше височество? Куин се е пошегувала с теб. Аз съм просто Вен. Или можеш да започнеш да ме наричаш „скъпи“ сега и да спестим време по-късно.

Дразненето му бе нож с две остриета и тя имаше чувството, че ръба бе от наточена стомана. Но хумора докосна Ерин, която някога знаеше как да се смее. Всичко, което Ерин можеше да направи, бе да кимне.

— Не се ласкай, атланте. Твоят чар не е чак толкова впечатляващ, както може би са те накарали да повярваш. Или жените в Атлантида са доста отчаяни? Да не би при вас да е като в Аляска? Шансовете са добри, но стоката не струва1?

Това си беше чисто перчене. Нямаше нищо, което да не струва в този мъж — той бе стопроцентов, силен мъжкар. Вълнистата, твърде дълга черна коса, обрамчваше изваяни скули. Очите му бяха тъмни като обещание за мъст. Стена от мускулести гърди опъваше черната фланелка, която носеше под коженото си яке. Да не споменаваме избелелите дънки, които обгръщаха огромните му мускулести бедра. Устата й изведнъж леко пресъхна.

Да, тук нямаше нищо, което да не струва.

Той присви очи, но изглеждаше по-скоро замислен, отколкото раздразнен.

— Мислиш ли, че стоката ми не струва, вещице? С удоволствие бих…

— Не тук! — Тя бързо огледа стаята, но изглежда нито един от пияниците не им обръщаше дори и най-малко внимание. Долнопробната кръчма бе прекалено ниска класа за вампирите и техните шпиони, или поне така се надяваше. Хора бяха умирали заради допускането на много по-малки грешки. — Тази дума все още предизвиква генетични спомени за огньове и клади у твърде много немагьосници — промърмори тя.

Той се надигна от стола си с плавно движение, което й напомни за затворена в клетка пантера и застана прекалено близо до нея. Големите опали, които красяха двата й безименни пръста, започнаха да пеят — нисък, настоятелен повик. Тя благодари на богинята, че той не можеше да ги чуе.

— Да се махаме от тук тогава — каза той.

Вен протегна ръка, за да й помогне, но след това спря насред движението и наклони главата си.

— Чуваш ли това? Каква е тази музика?

Ерин усети как кръвта буквално се отдръпва от лицето й. Може би бе благодарила на богинята прекалено рано.

Храмът на Посейдон, Атлантида

Аларик, върховният жрец на Посейдон, се облегна на тънката мраморна колона и скръсти ръце пред гърдите си, докато изучаваше воина, който крачеше пред него, напред-назад из храма.

— От какво точно се притесняваш, Конлан?

Върховният принц на Атлантида хвърли на Аларик раздразнен поглед.

— Не съм притеснен, Аларик. Принцовете не се притесняват. Кралете също, а ти продължаваш да ми напомняш, че трябва да минем през Ритуала на възкачването и коронацията в рамките на следващите тридесет дни или рискуваме да нарушим някоя свещена традиция, или нещо друго — Конлан изсумтя и възобнови темпото.

— Тогава какво е това, което не те притеснява и те кара да препускаш през Храма на Посейдон като плъх, който се опитва да избяга от потъващ кораб, принце мой, станал почти крал? — отвърна Аларик с мек глас. — А свещените традиции са свещени не без причина, но, разбира се, ти знаеш това.

Аларик сдържа нетърпението си, когато Конлан отново спря, обърна се към него и прокара ръка през косата си. Познатият жест сякаш отново изправи жреца пред най-добрия му приятел от детството.

Обезпокоеният принц тревожеше върховния жрец. Обезпокоеният приятел тревожеше мъжа.

— Кажи ми!

— Заради Райли е — каза Конлан, а мъката му личеше в задълбочените бръчки около устата и очите му. — Акушерките казват, че бременността не върви добре. Тя се чувства много зле всеки ден, през цялото време. Вместо да наддаде на тегло и здравето й да укрепне от бременността, тя чезне пред очите ми.

Аларик се изправи.

— А човешкият лекар?

Конлан поклати мрачно глава.

— Нищо. Казват, че бебето е добре и че Райли ще го преодолее. Това е „фаза“. Наричат го сутрешно гадене, което е дяволски глупаво име, защото тя се чувства зле през целия ден. Но Райли е акнаша и като емоционален емпат, тя може да прочете истината зад успокоителните думи. Бебето е в опасност. — Той си пое дълбоко дъх. — Имаме нужда от теб, Аларик. Ти си най-силният лечител от всички.

Аларик призова сила и почувства как елементите незабавно реагираха. От топлината в очите си той знаеше, че те светят в яркозелено от силата, с която ги канализираше. Изпрати мисловна молба към Посейдон и получи същия отговор, какъвто бе получавал всеки път, когато искаше, дори молеше да получи силата, с която да помогне на Райли.

Тишина.

— Посейдон никога не е предоставял на жреците си лечебната сила, в който и да е етап от бременността или раждането, Конлан. Знаеш това. Акушерките от Храма на нереидите са единствените, които могат да помогнат по тези въпроси.

— Да върви по дяволите всичко това! Те не могат да направят нищо. Ти си по-силен от всеки върховен жрец, който Атлантида е познавала някога. Дори и Съвета го знае. Наруши правилата, Аларик. — Конлан спря, когато осъзна, че бе започнал почти да вика и след това продължи по-тихо. Мрачно. — Направи го за мен!

Аларик стисна ръце в юмруци, почерпи сила от въздуха около тях и хвърли кълбо от синьо-зелена енергия в другия край на стаята. Тя се разби в стената и остави димяща, овъглена дупка в мрамора. Съвсем същата като тази, която изгаряше вътрешностите му от мъка и разочарование.

— Не мислиш ли, че ако можех, щях да го направя, Конлан? За теб… моят приятел? За жена ти и нероденото ти дете? За бъдещите крал, кралица и наследник на трона? Не ми пука за правилата, по дяволите! Аз просто не разполагам със силата.

Цялото тяло на Конлан рязко се отпусна и отчаянието му се блъсна в Аларик, подобно на осезаеми вълни, мощни почти колкото циклон.

— Тогава нямаме никакъв избор. Не можем да направим нищо.

Аларик се насили да изрече следващите думи през внезапно вцепенените си устни.

— Опита ли да… свърза ли се с… — не можа да каже името й и се смъмри за това, че беше такъв страхливец, но накрая се спря на местоимението, — нея?

Конлан кимна.

— Да, изпратихме послание към Куин. Поне успяхме да кажем на нейния колега в начинанията й, онзи шейпшифтър Джак, че Райли има нужда от сестра си. Макар че кой знае кога ще го получи? Последно чух, че съюзът на бунтовниците разследва нова заплаха от вампири на Западния бряг и Куин винаги трябва да бъде в разгара на всеки…

Принцът спря по средата на изречението, затвори очи и простена.

— Съжалявам, Аларик. Не помислих, докато говоря. Сигурен съм, че тя е добре. Познаваш Куин, тя е боец.

Аларик го прекъсна, чувствайки се горд поради някаква странна причина, че бе успял да поеме контрол над треперенето на ръцете си почти веднага след като бе започнало.

— Не, принце мой, не познавам Куин. И никога няма да я опозная. Така и трябва да бъде това повеляват законите на Посейдон и действителността. — Остротата в гласа му не помогна. — И двамата знаем, че тя заслужава някой много по-добър от мен.

След тези думи той направи две крачки и скочи във въздуха, после се разтвори в облак от мъгла и избяга през високия прозорец на храма. Избяга от болката и страха на Конлан за жена му и детето му. Избяга от своя собствен тъмен, убийствен глад за една жена, която никога не би могъл да има.

Но дори под формата на блестяща мъгла, той не можа да избяга от последните думи на Конлан, макар че бяха промърморени.

— Няма такъв, стари приятелю.

Сиатъл

Ерин отби в алеята на старата викторианска сграда, която служеше като щаб на сборището Светлинния кръг на Сиатъл и погледна в огледалото за обратно виждане. Лъскавият черен ягуар на Вен караше плътно зад нея по алеята, блокирайки всякаква възможност за бягство. Ръцете й стиснаха волана за миг. В капан.

— Не, че искам да избягам — прошепна тя в празната кола. — Това е моят шанс да изградя съюз с някой, който притежава силата да ми помогне. Да ни помогне.

Вратата на колата й се отвори, докато откопчаваше предпазния си колан и тя примигна към него изплашено.

— Как успя… О, да. Атлантски суперсили, предполагам.

— Това съм аз. Супер Вен, на твоите услуги.

Той отстъпи назад едва колкото да й направи място да слезе от колата. Тя прие това като предизвикателство за куража й и когато излезе, застана толкова близо до него, че лицето й почти докосна гърдите му. Усети аромата му, завладяваща комбинация от солена вода, подправки и мъж. Принуди се да се противопостави на внезапното желание да зарови носа си във фланелката му и да вдиша дълбоко. Да се увие в топлината му и да не се поддава на ледената влага на зимната Сиатълска нощ.

Опалите на пръстите й внезапно завибрираха, стряскащ зов, който се разпростря през сетивата й. Самотно и натрапчиво. Пееха за желанието, глада и по-тъмните страни на нуждата. Коленете на Ерин почти се превиха от силата му и ръцете на воина се стрелнаха, за да хванат нейните.

— Не ме докосвай — ахна тя, но беше твърде, твърде късно. Песента на опалите се извиси и стигна кулминацията си вътре в ума й, през душата й и в опустошените кътчета на сърцето й. И там, където музиката разруши границите на контрола й, Стихийната магия побърза да нахлуе. Тя обгори нервните й окончания и заискри по кожата й поразително ярко.

Очите на Вен потъмняха и той потисна едно проклятие, докато се отдръпваше настрани от нея, освобождавайки ръцете й. Тя падна на колене пред него и притисна ръце към главата си, за да потуши забранената магия. Мърмореше думи за сила изпод носа си.

— Restrictos, terminos, immediamentos!

Борейки се за въздух, тя принуди магията да се разсее. Да се успокои. Замисли се колко ли време ще издържи, докато настъпи моментът, в който вече няма да може да контролира глада на Стихийната магия, да покаже силата си чрез нея. Над нея.

Тя примигна и очите й се отвориха, когато над затворените й клепачи премина сянка. Атлантският воин бе клекнал пред нея и гледаше лицето й. Всички следи от развеселеност си бяха отишли и тя инстинктивно отскочи от твърдостта на погледа му. Много тънък слой на изтънченост лежеше под примитивната свирепост на този боец, осъзна тя.

— Какво, по дяволите, беше това? — рязко каза той, взирайки се в лицето й, сякаш можеше да прочетете нейните тайни в чертите й.

— Беше… — тя се препъна в лъжите, които бе упражнявала толкова много пъти в ума си, търсейки отчаяно отговор. Друга мелодия зазвуча в съзнанието й. По-сладка, по-богата. Безмълвни текстове на желанието. Изумрудите на пръстените й прогориха кожата на показалците й.

Отново я заля шок. Изумрудите! Но… оу. Очите му. Очите му.

— Какво е това?! — Попита на свой ред тя, взирайки се в синкаво-изумрудения пламък, светещ в очите му. В ума й се зароди мисълта, че Стихийната и Атлантската магия са пресекли пътищата си — вода и електричество, борещи се за надмощие.

Бедствие. Токов удар. Болка. Смърт.

Преди той да успее да отговори, тя се изправи и се облегна на колата, без да сваля очи от неговите.

— Каква е тази синьо-зелена светлина, която гори в очите ти? Атлантите също ли са способни да призовават Стихийна магия?

Той скочи на крака.

— За какво говориш? Какъв синьо-зелен пламък? Какво е Стихийна магия? — Той вдигна ръка, сякаш за да докосне лицето си, но след това я свали; няколко пъти сви и отпусна юмруците си и накрая си пое рязко въздух.

— Извини ме, Ерин — каза накъсано той, докато заобикаляше колата й, за да отиде от другата страна на шофьорското място и да отвори вратата. Вен се плъзна на седалката и погледна в огледалото на мъждивата светлина, която идваше от лампичката на купето над главата му.

Докато Ерин пристъпи нестабилно надалеч от колата, решена да скрие истината за това колко бързо докосването му бе сломило защитите й, чу как вратата се блъска зад нея. Колата се разтресе толкова мощно от силата на затварянето, че тя почти падна отново.

Завъртя се, за да го погледне и гледката, пред която се изправи, беше напълно неочаквана. Със затворени очи и наведена глава, воинът удряше с юмруци върху покрива й веднъж, два пъти, а след това за трети път, като мърмореше нещо на хармоничен език, който не звучеше като нито един език, който тя знаеше. Тогава той дойде на себе си и се загледа в нея над покрива на колата й, очите му горяха, разширени от шок и нещо, което много приличаше на отчаяние.

— Прости ми, моля те, но аз трябва да тръгвам. Сега. Трябва да… Аларик… проклятие. Аз просто… о, по дяволите, трябва да се измъкна от тук. — С тези думи той се обърна и скочи във въздуха, превръщайки се в блестяща мъгла, докато се издигаше в потъмняващото сумрачно небе.

Тя си пое дъх. Това беше красиво. Беше ужасяващо. Точно, както си бе представяла Атлантида. Поклащайки глава, за да се опита да я прочисти от магия и фантазии, тя хвърли поглед на колата му, която блокираше пътя на нейната.

— В капан. О, Богиньо, какво направи с мен?

Стържещ глас отговори на промърморения й въпрос:

— По-добре попитай, какво ние смятаме да направим с теб, Ерин Конърс.

Преди да успее да помисли, да помръдне или да реагира, кехлибара на пръстите й издаде ясен, остър предупредителен тон. Пулсираща червена светлина изпълни полезрението й и проряза силите й и личните й щитове, прекъсвайки достъпа й до земната магия. За първи път, откакто бе навършила шестнадесет, Ерин бе безсилна, колкото немагьосник, докато стоеше сама, изправена пред тъмнината.