Пробуждането на Атлантида

Глава 13

Атлантида, дворецът

Вен отвори очи, преминал от дълбок сън до напълно будно състояние за по-малко от секунда и инстинктивно потърси оръжията си, но вместо това намери в ръцете си топла, мека жена.

— Събуди се значи, сънливко — промърмори Ерин. — Разкажи ми за този символ на гърдите ти.

Тя прокара пръст по символа на клетвата му към Посейдон, издълбан в горната лява част на гърдите му. Той хвана ръката й и нежно целуна дланта. Ако не искаше да говори за това, което се беше случило, щеше да й даде време да го възприеме. Все пак той самият не беше подготвен да достигне сливането на душата си с жена, която познаваше едва от няколко дни.

Всъщност, не беше сигурен дали някога ще бъде готов да достигне сливането с нечия душа, помисли си Вен, докато в главата му звучаха слабите прощални акорди на друга песен на Елвис. Сливането на души обаче не беше затвор. Свободната воля си оставаше. През главата му премина бързата мисъл за Ерин, която избира друг мъж и стомахът му се сви от гадене и гняв.

Свободната воля е гадно нещо.

Вен си пое дълбоко дъх и се насили да изгони мислите за сливането на души от главата си.

— Посейдон белязва всички свои воини с този знак, когато положим обетите си да му служим. Добре ли спа, ми амара? — той прокара пръсти през копринените вълни на косата й, удивен, че е истинска — че и Ерин е истинска и все още е в леглото при него.

Освен това все още беше гола, което винаги бе предимство.

Ерин се протегна към него и нежно го целуна по устните, усмихната, но с едва доловим свян в израза на лицето.

— Да. Честно казано бях в безсъзнание, общо взето. След като ние… е… както и да е. Може по-късно да говорим за това.

Той понечи да каже нещо, без да знае какво по дяволите ще е то, но тя вдигна пръст към устните му.

— Шшт. Сега само ми разкажи за символа — тя отмести пръста от устните му и го потупа по гърдите. — Какво означава?

— Кръгът символизира всички хора в света, а триъгълникът е пирамидата на знанието, предавана на вашия род от прадедите ни — обясни той. — Тризъбецът на Посейдон обхваща и защитава и двете — човечеството и знанието — за да ги съхрани за бъдещето. Като заклети воини на Посейдон, ние изпълняваме този дълг.

— И това ли правиш ти с мен? — попита тя, като внезапно не искаше да го погледне в очите. — Изпълняваш задължението си?

Той се ухили, обърна я по гръб и се изтърколи върху нея.

— О, не, задълженията ми никога не са били толкова приятни, уверявам те. Но ако смяташ, че е мой дълг да правя любов с теб цял ден, несъмнено мога да…

Прекъсна го силно думкане по вратата и Вен скочи от леглото, като едновременно с това се наведе да извади камите от ножниците на захвърлените си панталони, и излая:

— Кажи си името!

Погледна назад към Ерин. Беше се избутала до тиковата табла на леглото и седеше с вдигнати до под мишниците чаршафи, покрила гърдите и тялото си, но ръцете й бяха свободни, протегнати с дланите нагоре, явно готови да призоват магията й. Изобщо не изглеждаше уплашена.

Което го подразни.

— Не е зле малко повече да се притесняваш за сигурността си — порица я той и отново се обърна към вратата, за да повтори заповедта: — Името ти, казах!

— Така ли? Дори в Атлантида ли съм в опасност? — заяде се Ерин.

Въпросът беше разумен и това още повече го подразни. Но инстинктите му крещяха да защитава и пази и той точно това щеше да направи.

През вратата долетя гласът на Кристоф, който звучеше раздразнено.

— Извинявай, извинявай. Защитата на Аларик ме събори на задника ми за малко. Кристоф е. Конлан иска да ти кажа, че Аларик е свикал среща. Всички трябва да се съберем в Храма на нереидите след около двайсет минути. Особено вие двамата с вещицата.

Вен отиде до вратата и я открехна, колкото да надникне в коридора, но без Кристоф да вижда в стаята.

— Тя си има име — Ерин.

— Аха — отвърна Кристоф и отметна глава към тавана над вратата, така че да избегне гледката на напълно голия Вен, който беше забравил за липсата си на дрехи. — Предлагам да се облечеш, преди да дойдеш. Сигурен съм, че всички ще споделят мнението ми, че си достатъчно грозен и с дрехи.

Вен тресна вратата зад Кристоф. Глупакът вървеше по коридора и се скъсваше от смях.

Съдейки по вида на Ерин, тя не знаеше дали да се смее или да му се развика. За негово нещастие смехът загуби. Тя изскочи от леглото и затърси дрехите си. За около две секунди Вен се почуди за какво му беше ядосана и после изгуби мислите си, когато тя се наведе и пред очите му се появи възхитителният й задник.

— Господи, колко си красива — възкликна той, а тялото му се втвърди при гледката на безупречната й кожа.

Тя се изправи рязко. Гърдите, врата и лицето й се изчервиха силно и тя се покри със сграбчените си дрехи.

— Не исках… това не беше заради теб. Във всеки случай смятах, че вече си разбрал, че не съм някаква безпомощна женица, която се крие зад теб при всеки намек за опасност. Аз съм точно това, което каза приятелят ти — вещица. И доста силна при това.

Доброто му настроение в миг се изпари.

— Не смей да сравняваш десетте си години заиграване с вещерството с моите почти пет века на битки с вампири, шейпшифтъри и други създания, които дебнат хората в тъмното. Ти си в опасност и аз ще те защитавам. Това е мой дълг и аз ще го изпълнявам с всички умения и целия опит, които притежавам.

Той навлече дънките и ризата си, докато говореше. Ерин отвори и затвори уста, после отново, а гневът в очите й обещаваше, че щом проговори, ще свали кожата от костите му.

— Показа се значи самонадеяният атлантски аристократ! — сряза го тя. — Няма нужда да ми пробутваш този официален речник, здравеняко. Изобщо не ме впечатлява. И какво беше това за петте века?

На вратата отново се почука, този път по-леко от блъскането на Кристоф. Вен я отвори със замах.

— Какво?

Дворцовата слугиня, застанала на прага с купчина дрехи в ръце, бързо отстъпи и сведе глава.

— Ваше височество, извинете ме. Не знаех… Лейди Райли помоли… Мога да дойда пак…

Вен се насили да се усмихне.

— Не, аз трябва да се извиня, Нийла. Благодаря ти за добрината. Наричай ме Вен, ако обичаш — той взе купа дрехи и се опита да надвие чувствата, които замъгляваха мислите му, за да успокои жената. — Как е синът ти? Трябва вече да е почти на десет, нали?

Тя светна — майчината гордост надви притеснението й.

— Този сезон ще стане на дванайсет, Ваше вис… Вен. Пълни дома ни с радост.

— И с доста жизненост, предполагам, нали и аз съм бил дванайсетгодишно момче.

Нийла въздъхна тихо, все така усмихната.

— Така е наистина. Ако вие или дамата имате нужда от нещо, повикайте ме.

— Благодарим.

Вен затвори вратата и си пое дълбоко дъх, подготвяйки се да се изправи срещу Ерин.

— Значи невинаги си строгият господар на замъка, а? — попита тя. — Само за пред мен ли се правиш на такъв?

— Не, общо взето винаги съм трън в задника — обърна се към нея той. — Не съм съвсем сигурен какъв съм за пред теб.

Тя остана така за един дълъг миг и накрая въздъхна.

— Е, значи сме в еднакво положение, защото и аз не мога да се позная.

След това отиде в банята и го остави да се чуди в какво по дяволите се беше забъркал.

Храмът на нереидите беше приказка от мрамор, скъпоценности и красота. От мига, в който Ерин прекрачи прага, камъните й запяха в ниска, весела тоналност, мълвяща за мир и за дома. Ерин пропъди всички мисли за мисии, походи и глупави атлантски мъжествени воини и тръгна из откритото, просторно главно помещение, където Мари и девиците й бяха наредили маси с вкусна закуска. Плодове, сокове и сладкиши бяха сложени до топли ястия в покрити сребърни подноси и стомахът на Ерин изръмжа в отговор на изкусителните ухания.

Но историята, която се разгръщаше пред очите й, я завладя напълно и тя все още не можеше да се съсредоточи върху храната. Отпиваше от кафето си, докато изучаваше статуите, красящи стаята. Спря пред една особено войнствена на вид фигура със стърчащи копия и тризъбец и усети как по гърба й се спуска хлад. Досети се кой трябва да е това.

Подуши нежна смесица от рози и нещо по-леко и в следващия миг Мари се озова до нея.

— Да, това е Посейдон. Дори тук, в нашия храм, където господства богинята, ни се напомня, че Посейдон владее живота и смъртта ни.

— Нужно ли е да ви се напомня? Тоест, не че искам да ви натривам носа в очевидното, но вие живеете в мехур дълбоко под тонове вода, които могат да ви смажат.

Мари се разсмя.

— Вие, човеците, сте така ободрително прями, ако съдя по теб и Райли.

Ерин се обърна към нея, зашеметена.

— Не си ли виждала други човеци преди мен и Райли?

— Не съм. Райли беше първият човек, стъпил в Атлантида от над десет хиляди години — красивото лице на Мари изразяваше безупречно тихо изящество, а тъмните й очи бяха изпълнени с покой. Беше хванала тъмната си като нощ коса в сложни плитки. — Досега Аларик я пренасяше при човешките лекари, за да не се налага да ги води тук.

Ерин кимна.

— Вен ми каза, че все още не сте решили кога да съобщите голямата новина за съществуването на Атлантида — въздъхна Ерин и вдигна ръка към собствената си разбъркана чуплива коса. — Не искам да прозвучи суетно, но ми се ще да имах като твоята коса.

Мари се усмихна.

— Косата ти е прекрасна, Ерин, подхожда ти.

— Благодаря ти, но все си казвам, че трябва да я отрежа. Както и да е, ти никога ли не си стъпвала на повърхността? Не си ли излизала да се поразходиш, да идеш на кино, на пазар?

— Само на воините е разрешено да посещават земляните — отговори Мари. — Но смятам да помоля Съвета да направи изключение. Брат ми Бастиян осъществи сливане на душата си с жена шейпшифтър и искам да ги посетя и да се запозная с нея.

Ерин се опита да разгадае изражението й, но не успя.

— Какво е сливане на души? Звучи като нещо сериозно. Нещо като брака при хората ли е?

Още преди да види стъписания поглед, който Мари хвърли през рамо, Ерин усети приближаването му. През сетивата и кожата й премина нисък мелодичен туптеж и смарагдите й нададоха сладко съблазнителен зов.

Очите на Мари се разшириха:

— Значи скъпоценните камъни ти пеят за него, така ли? Писано е в свитъците, но… откакто се помним, в нашия храм не е стъпвал певец на скъпоценни камъни. Отпреди Катаклизма, в интерес на истината.

Вен заговори точно зад Ерин и гласът му я заля с топлина и желание. Явно фактът, че му беше ядосана, не влияеше на камъните или хормоните й.

— Мари, нямахме време да обсъдим всички обстоятелства в тази ситуация — в гласа му ясно се долавяше предупредителна нотка.

Мари явно не се стресна.

— Лейди Ерин питаше за сливането на души. Трябва да й кажете, лорд Венджънс. Такава е съдбата й.

И без да го вижда Ерин долови вцепенението, което тези думи предизвикаха у Вен.

— Главна девице, думата съдба е прекалено надценена. Ерин има свободна воля, както и аз.

Мари се усмихна, а в очите й се появи нещо тъмно и провиждащо.

— Така ли? — попита и промълви някакво извинение, за да се оттегли, оставяйки Ерин насаме с Вен.

Тя се обърна с лице към него.

— Хайде кажи ми вече. Сливане на души? Какво по дяволите е това?

— Не е сега времето, Ерин, нито мястото — отговори той с резервирано и студено изражение. — И не вярвай на всичко, което ти казват.

— Вен, не съм глупачка. Снощи и двамата почувствахме нещо. Може би трябва да ми обясниш какво точно беше това. Това ли е сливането на души? Или на Атлантида всички правят любов с напълно разтворено съзнание?

Той заклати глава още преди да е завършила изречението си. След това я хвана за раменете и се взря в очите й с горещия си, пронизващ поглед.

— Никога, ми амара. Никога не бях усещал подобно нещо във всичките си дни на този свят. Не си мисли, че не взимам случилото се между нас на сериозно.

Потресена, тя се зачуди какво да отговори и накрая само кимна бавно.

— Ерин, аз…

— Вен — гласът, който ги прекъсна, беше толкова властен, че нямаше как да е на друг, освен на жреца. — Очакваме ви, теб и твоята певица на скъпоценни камъни. Седнете, ако обичате.

Вен излая през рамо в отговор на език, който Ерин взе за атлантски и всички в помещението сякаш си поеха рязко дъх. Тишината увисна във въздуха за миг, след което Аларик отново заговори с делови хумор:

— Не знам как бих могъл да изпълня… молбата ви, тъй като е анатомично невъзможно. Но ако искате да ме предизвикате, лорд Венджънс, с удоволствие ще приема.

Конлан, който закусваше, седнал до Райли, се изправи.

— Престанете и двамата — нареди им той топло, но и строго. — Не ме карайте да издам официална заповед.

Мари прекоси плавно храма и седна на масата.

— Моля всички ви да си припомните, че това е храмът на богинята и да се държите подобаващо — заяви тя. Гласът й бе мек, но в думите й ясно звучеше остро мъмрене.

Ерин се ухили. Нежни думи и здрава Божия пръчка. Браво на Мари. Тя заобиколи Вен внимателно, чудейки се дали пък няма просто да я хвърли на рамо като пещерняк.

— Мари, аз съм съгласна с теб. Хайде всички да седнем и да се насладим на вкусната храна.

Тя се насочи към мястото, което бе най-далеч от Аларик — между Алексий и Денал, като прецени, че това сигурно ще подразни Вен. Злобната й страна се закиска радостно при тази мисъл. Така му се пада.

Но преди да успее да седне, той я хвана през талията изотзад с мощната си ръка и я сложи на друго място, на края на масата. Той самият седна така, че да я отдели от Алексий, вдигна поднос с плодове и го поднесе към нея.

— Манго?

— Не си въобразявай, че случилото се между нас ти дава права над мен — заяви тя, като гледаше да не повишава глас. — Ще седя където си искам и ще правя каквото реша.

Върху лицето му се разля смъртоносно спокойствие, което подчерта дивия израз в очите му.

— Ако искаш да ме принудиш да предизвикам приятелите си и братята си воини в битка, моля, продължавай да ме дразниш. Имай предвид, че когато някой се предизвиква на битка, тя почти винаги е до смърт, така че внимателно прецени кой от тях искаш да видиш мъртъв.

Блъсна я силен шок. Той не се шегуваше. Тя усещаше горещината от натрупания гняв, която излъчваше. Ако продължаваше да го дразни, той щеше да нарани или дори убие някой от приятелите си заради това.

— Що за чудовище си? — прошепна тя, внезапно уплашена до смърт.

— По-лош съм и от най-страшните чудовища, Ерин — отвърна той мрачно. — Нещата, които съм сторил през вековете, биха разяли ума ти, ако ги знаеше. А сливането на души явно води до някои… инстинкти за притежание… които не съм имал досега. Не ги разбирам и засега не мога да ги контролирам. Моля те, не ме предизвиквай, докато не си разясня всичко това.

Тя се отдръпна от него, без да разбира как може едновременно да се страхува и да се чувства защитена и в безопасност в неговото присъствие, след като току-що сам призна, че е чудовище. Нямаше време да разучава тази гатанка обаче, защото Аларик и Мари станаха от местата си начело на масата и вдигнаха ръце за мълчание.

Първа заговори Мари:

— Да благодарим на Богинята за изобилието пред нас и за това, че върна певицата на скъпоценни камъни в дома й. Благодарим ти, Богиньо!

— Благодарим ти, Богиньо! — повториха всички, докато Ерин ги изучаваше.

Конлан седеше до Райли, която не изглеждаше така румена и здрава, както предния ден. Бренан и един воин, който Ерин не познаваше, седяха от другата страна на Конлан. Алексий и Денал бяха откъм нейната страна на масата. Няколко жени, които сигурно бяха девици от храма, пърхаха наоколо и поднасяха напитки и ястия, но никоя от тях, освен Мари, не седна с останалите на масата.

Аларик заговори:

— Благодарим ти, Богиньо, и слава на Посейдон, който ни пази!

— Слава на Посейдон — отвърнаха всички в хор и когато Аларик и Мари заеха местата си, всички продължиха да се хранят. Ерин откри, че умира от глад, въпреки че отвътре бе напълно смразена и напълни чинията си, като внимателно избягваше да общува с Вен освен промълвеното „мерси“, когато й подаде един поднос.

Няколко минути всички мълчаха, докато се хранеха, след което Конлан бутна чинията си настрани. Една от девиците побърза да вземе приборите му и той се усмихна и й благодари, което малко изненада Ерин. Тук кралските особи не са големи сноби, помисли си тя, като си спомни разговора на Вен с жената, която бе донесла дрехите. Това й напомни да благодари на Райли.

— Райли — повика я тя достатъчно високо, за да привлече вниманието й. — Благодаря ти, че изпрати дрехи. Моите бяха започнали да се поизносват.

Райли се ухили.

— Най-малкото, което можех да направя. Синьото много ти отива между другото.

Ерин се усмихна на свой ред, защото и тя си беше помислила същото. Небесносинята копринена блуза беше същият цвят като очите й и щеше да излъже, ако каже, че не й е харесало горещото одобрение в погледа на Вен, когато я беше видял с блузата и джинсите, след като се беше изкъпала. С изключение на гланца за устни, който държеше в джоба на якето си, не носеше никакъв грим, но тя и без това не се гримираше много.

Вен сложи ръка на гърба й и топлината на допира му я обгори през тънката тъкан на блузата й.

— Така е. Наистина ти отива — прошепна в ухото й.

Тя потрепери, когато усети дъхът му, сякаш бе докоснал други, по-интимни места и видя как в очите му присветва страст.

Ерин се отдръпна от ръката му, опитвайки се да не бъде очевидно, и хвърли сериозен поглед към Конлан в другия край на масата.

— Добре, какво ще обсъждаме? Надявам се, че сте съгласни на съюз, който да ни помогне в борбата срещу Калигула.

— Да, категорично имаме желание да си сътрудничим с твоето сборище в тази битка — отвърна Конлан. — Едва ли е съвпадение, че базата на Калигула в северозападните щати е огнището на нарастващия брой нови вампири.

Аларик кимна.

— Явно укрепва силите си, навярно с цел да разшири територията си, за да обхване и това, което е оставил Барабас.

Воинът, който Ерин не познаваше, вдигна глава и тя с изненада съзря власт в очите му.

— Защо, по дяволите, ни е притрябвало да работим с вещиците? Те нямат достатъчно сили, за да са ни от помощ, защото иначе биха се справили с Калигула още преди десет години, когато ги нападна за пръв път.

Сърцето на Ерин хлопна при безмилостното споменаване на убийството на семейството й и това явно привлече вниманието му, защото той рязко обърна поглед към нея.

— Добре, Вен си е намерил една хубава вещичка, с която да си чеше крастата известно време, но това не значи, че трябва да я включваме в плановете си.

Вен скочи на крака от мястото си до нея и изрева предизвикателно, след което прехвърли масата с един скок, събори воина заедно със стола му и двамата се стовариха на земята.

Ерин скочи от стола си, заобиколи масата с намерението да се намеси някак, но гледката на двамата на земята я спря на място. Вен беше хванал другия за гърлото с една ръка, наведен над него, и ръмжеше с нисък, животински гняв.

— Кристоф, ако още веднъж я споменеш, погледнеш или дори само си помислиш за нея неуважително, ще те убия.

Кристоф се опита да каже нещо, но от гърлото му излезе само гъргорене.

Вен оголи зъби в ужасяваща пародия на усмивка.

— Накарай ме. Хайде, само една дума. Накарай ме да те предизвикам в битка още сега.

В очите на Кристоф гореше бяс, но след това пламъците в тях се притаиха и той вдигна ръце, за да покаже, че се предава. Вен го изгледа в една последна дълга секунда, избута го и се изправи над падналия воин. Когато вдигна глава, зърна Ерин и тя си по рязко дъх, когато видя целенасочения му поглед.

Хваната в нов капан, тя остана там, вцепенена, докато той вървеше към нея. Дори не й хрумна да се опита да се съпротивлява, когато я вдигна на ръце и тръгна по стълбите до портите на храма. Щом прекрачи прага, той се обърна надясно, пусна я на земята, като я облегна на мраморната стена, и с трясък постави длани върху стената от двете страни на главата й.

Тя се опита да каже нещо, въпреки че дъхът й бе застинал в гърлото.

— Вен? Какв…

Но той само поклати глава и спря думите й с уста. Взе устните й във властна, пламенна целувка. Тя не устоя и обви ръце около врата му, отвръщайки на целувката, неспособна да противостои на начина, по който я обяви за своя.

Не беше сигурна дали иска да се опита.

Той я целува умело и жадно, докато коленете й не се подкосиха и тя щеше да падне, ако не се държеше за него, но той внимаваше да не докосва тялото й. Накрая отдръпна главата си от нейната и остана така, задъхан, с наведена глава.

— Ерин, съжалявам, знам, че извинението не с достатъчно, но само това имам засега.

— Какво стана току-що? — нейният глас също трепереше.

Той вдигна глава и се взря в очите й.

— Стана това, че почти те чуках тук, на тази стена. Единственото нещо в главата ми цял ден, е желанието да вкарам члена си в тялото ти, докато закрещиш името ми.

Горещина, похот и остро желание пламнаха в нея при вулгарните му думи и тя потрепери.

— Вен, това не може… не можем да продължаваме по този начин. Твърде много ни разсейва, а трябва да се борим с Калигула.

Той се изсмя, а на лицето му се изписа удивление.

— Калигула ли? Луда ли си? Няма да се приближаваш до Калигула. Да върви по дяволите свободната воля. Никога повече няма да напускаш Атлантида.