Ш-ш-шт

Пролог

Долината на Лоара, Франция

ноември, 1565 г.

Когато се разрази бурята, Чонси беше с дъщерята на един фермер на тревистия бряг на река Лоара и понеже беше пуснал скопения си кон на воля из ливадата, не му оставаше нищо друго, освен да се върне до замъка на собствените си два крака. Откъсна едната сребърна тока от обувката си, пъхна я в ръката на момичето и я изпрати с поглед, докато тя припкаше обратно и по полата й полепваше кал. Сетне и той подръпна ботушите си и се запъти към къщи.

Проливен дъжд шуртеше в смрачената околност на Шато дьо Ланже. Чонси с лекота прекрачваше хлътналите гробове в мекия хумус на гробището — и в най-гъстата мъгла можеше да намери пътя за дома оттук, без да се страхува, че ще се изгуби. Тази нощ нямаше мъгла, обаче мракът и пороят бяха достатъчно объркващи.

С крайчеца на окото си Чонси долови някакво движение и рязко завъртя глава наляво. Фигурата, която отначало му заприлича на голям ангел върху близкия надгробен паметник, се изправи в цял ръст. Младежът не беше нито от камък, нито от мрамор и си имаше ръце и крака. Беше босоног и гологръд, а селските му панталони бяха провиснали под кръста. Скокна от паметника и от връхчетата на черната му коса покапа дъжд, който се плъзна по тъмното му испанско лице.

Ръката на Чонси се плъзна към дръжката на меча.

— Кой е там?

Устните на момчето се разтеглиха в лека усмивка.

— Не си играй с херцог Дьо Ланже — предупреди го Чонси. — Попитах те как се казваш. Отговори!

— Херцог или копеле? — облегна се младежът на една крива върба.

Чонси издърпа меча от ножницата.

— Вземи си думите обратно! Баща ми беше херцог Дьо Ланже. Сега херцог Дьо Ланже съм аз — додаде той непохватно и мислено се прокле за това.

Младежът лениво поклати глава:

— Старият херцог не ти беше баща.

Чонси кипна от тази възмутителна обида.

— А твоят баща кой е? — настоятелно попита той и протегна меча. Още не познаваше всичките си васали, но се стараеше. Щеше да жигоса фамилното име на този младеж в паметта си. — Пак ще те попитам — тихо продума и изтри с ръка дъжда от лицето си, — кой си ти?

Младежът се приближи и бутна острието настрани. Изведнъж му се стори по-голям, отколкото Чонси бе предположил отначало — може би с година-две по-възрастен от самия него.

— Аз съм дяволско изчадие — отговори младежът.

Чонси усети как коремът му се присвива от страх.

— Бръщолевиш като побъркан — процеди той през зъби. — Разкарай се от пътя ми!

Земята под краката на Чонси се наклони. Пред погледа му лумнаха червени и златисти пламъчета. Сгъна се одве, зарови нокти в бедрата си, вдигна очи към младежа и запримигва запъхтян, опитвайки се да проумее случващото се. Мислите му се лутаха безцелно, сякаш вече не бе в състояние да ги контролира.

Младежът приклекна, за да го погледне в очите.

— Добре ме чуй. Искам да ми дадеш нещо и няма да си тръгна, докато не го получа. Разбра ли?

Чонси скръцна със зъби и кимна с глава смаяно… предизвикателно. Опита да наплюе момчето, но слюнката, се стече по собствената му брадичка, понеже езикът не му се подчиняваше.

Младежът стисна с длани ръцете на Чонси — топлината им го изгори и той извика.

— Искам да ми дадеш клетва за вярност — заяви младежът. — Коленичи и се закълни.

Чонси нареди на гърлото си да се засмее силно, но то се стегна и го задави. Дясното му коляно се сви, сякаш някой го бе ритнал отзад в сгъвката, макар да нямаше никого, и Чонси политна напред в калта. Извърна се настрани и повърна.

— Закълни си — повтори младежът.

Топлина заля шията на Чонси, наложи се той да напрегне всичките си сили, за да свие ръце в два немощни юмрука. Присмя се сам на себе си, но не му беше никак смешно. Не знаеше как го постига младежът, но слабостта и гаденето му бяха предизвикани от него. Нямаше да изчезнат, докато не се закълне. Щеше да изрече каквото трябва, но дълбоко в сърцето си обеща да унищожи младежа заради това унижение.

— Кълна се в бог, ще ти бъда верен — злостно заяви Чонси.

Младежът му помогна да се изправи.

— Ела да се срещнем тук в началото на еврейския месец хешван. Ще ми трябваш през двете седмици между новолуние и пълнолуние.

— Две седмици? — Цялото тяло на Чонси се разтрепери в силен пристъп на гняв. — Аз съм херцог Дьо Ланже!

— Ти си нефилим — отговори младежът с тъничка усмивка.

Ругатня застана на върха на езика на Чонси, но той я преглътна. Следващите думи изговори с ледена злъч:

— Какво каза?

— Ти си от библейската раса на нефилимите. Истинският ти баща е паднал ангел. Ти си наполовина смъртен — тъмните очи на младежа се вдигнаха и срещнаха очите на Чонси, — наполовина паднал ангел.

От дълбините на паметта на Чонси се разнесе гласът на учителя му, който четеше откъси от Библията и разказваше за отклонила се от правия път раса, възникнала, когато прогонените от небето ангели се съчетали със смъртни жени. Страховита и мощна раса. По тялото на Чонси пролази тръпка, дължаща се не изцяло на отвращение.

— Кой си ти?

Младежът се извърна и се отдалечи, а Чонси, макар да искаше да тръгне след него, не можеше да принуди краката си да издържат тежестта на тялото му. Остана коленичил и примигвайки в дъжда, забеляза два плътни белега на голия гръб на младежа. Събираха се в горния край.

— Ти… паднал ангел ли си? — провикна се Чонси. — Крилете ти са откъснати, нали?

Младежът… ангелът… или който там беше, не се обърна. Чонси не се нуждаеше от потвърждение.

— Настоявам да узная какво ще трябва да изпълня!

Във въздуха отекна тихият смях на непознатия.