Ш-ш-шт

Двадесет и девета глава

Нямах никаква представа къде е Ви. Хрумна ми очевидното — да разсъждавам като Джулс. Къде щях да държа Ви заложничка, ако бях на негово място?

„Сигурно ще е на такова място, че да й е трудно да избяга и да е трудно да бъде открита“, размишлявах.

Мислено си представих сградата, като насочих вниманието си предимно към горните етажи. Най-вероятно Ви беше на третия етаж, последния етаж на училището — ако не броим малкия четвърти стаж, по-скоро мансарден. До него водеше тясно стълбище, до което имаше достъп само от третия етаж. Най-горе имаше само две миниатюрни стаи — кабинетът по испански и редакцията на „иЗайн“.

Ви беше в редакцията. Сигурна бях.

Възможно най-бързо, доколкото ми позволяваше мракът, се отправих опипом нагоре по стълбите. След няколко опита намерих тясното стълбище към редакцията на „иЗайн“. Горе бутнах вратата.

— Ви? — повиках я.

Тя тихо изстена.

— Аз съм — уверих я, пристъпвайки внимателно по пътеката, понеже не исках да съборя някой стол и да издам на Джулс къде се намирам. — Ранена ли си? Трябва да се махаме оттук. — Намерих я сгушена в предната част на стаята, притиснала свитите си колене към гърдите.

— Джулс ме удари по главата — каза тя и гласът й започна да се извисява. — Мисля, че съм припаднала. А сега не виждам. Нищо не виждам.

— Чуй ме. Джулс е изключил тока, а транспарантите са спуснати. Просто е тъмно. Хвани ме за ръка. Трябва незабавно да слезем долу.

— Мисля, че ми е направил нещо. Главата ми пулсира. Наистина съм сляпа!

— Не си сляпа — прошепнах и леко я разтърсих. — И аз не виждам. Трябва да слезем опипом. Ще излезем от изхода до гимнастическия салон.

— Той залости всички врати.

Помежду ни настана напрегнато мълчание. Спомних си как Джулс ми пожела късмет с бягството и вече знаех защо. От сърцето към останалата част на тялото ми плъзна осезаема студена тръпка.

— Не и вратата, през която влязох — казах. — Най-далечната източна врата е отключена.

— Трябва да е единствената. Бях с него, когато залости останалите. Каза, че никой не бивало да се изкушава да излезе навън, докато играем на криеница. Излизането било забранено.

— Ако източната врата е единствената, останала отключена, той ще опита да я блокира. Ще чака да отидем при него. Но ние няма да го направим. Ще излезем през някой прозорец — казах, импровизирайки плана в момента. — И то в другия край на сградата, този. У теб ли е мобилният ти?

— Джулс го взе.

— Когато излезем навън, ще се разделим. Ако Джулс реши да ни преследва, ще трябва да избере само едната. Другата ще отиде да потърси помощ. — Вече знаех коя от двете ни ще избере той. Ви му беше нужна само за да ме подмами да дойда тази вечер. — Тичай с всички сили и намери телефон. Обади се в полицията. Кажи им, че Елиът е в библиотеката.

— Жив ли е? — попита Ви с разтреперан глас.

— Не знам.

Стояхме притиснати една до друга и усетих как тя вдига ризата, за да си изтрие очите.

— Аз съм виновна за всичко.

— Джулс е виновен.

— Страх ме е.

— Всичко ще се оправи — опитах се да прозвуча оптимистично аз. — Наръгах Джулс със скалпел в крака. Кърви силно. Може би ще се откаже да ни преследва и ще потърси медицинска помощ.

От гърдите на Ви се изтръгна ридание. И двете знаехме, че думите ми не са истина. Желанието му за мъст беше по-силно от кръвозагубата, по-силно от всичко друго.

Двете с Ви поехме надолу по стълбите, като се придържахме близо до стените, докато не се върнахме на първия етаж.

— Насам — прошепнах в ухото й и я поведох за ръка надолу по коридора възможно най-западно.

Не бяхме напреднали много, когато от потъналия в мрак тунел пред нас се разнесе гърлен звук, който не беше точно смях.

— Така, така, да видим какво имаме тук — каза Джулс. Не се виждаше никакво лице, само глас.

— Бягай — казах на Ви и я стиснах за ръката. Той иска мен. Обади се в полицията. Бягай!

Ви пусна ръката ми и хукна. Стъпките й заглъхнаха угнетяващо бързо. За миг се запитах дали Пач все още е в сградата, но по-скоро между другото. Почти всичките ми усилия бяха насочени към това да не припадна. Отново бях останала сама с Джулс.

— Полицията ще пристигне най-малко след двайсет минути — осведоми ме той и шумът от обувките му се приближи. — А на мен не ми трябва чак толкова време.

Обърнах се и си плюх на петите. Джулс хукна подире ми.

Непохватно опипвайки стените, завих надясно при първа възможност и поех покрай една перпендикулярна стена. Принудена да разчитам на стените, за да ме направляват, ръцете ми се удряха в острите ръбове на шкафчета и в бравите на вратите и те се врязваха в кожата ми. Отново завих надясно и затичах с всички сили към двойната врата на гимнастическия салон.

Единствената мисъл, която отекваше в главата ми, бе дали ще успея да стигна навреме до шкафчето си и дали ще успея да се заключа вътре. В съблекалнята на момичетата имаше много широки гардеробчета, високи от пода до тавана. Доста време щеше да отнеме на Джулс да разбие всяко поотделно. Ако имах късмет, полицията щеше да пристигне, преди той да успее да ме намери.

Влетях в салона и побягнах към женската съблекалня в съседство. Щом натиснах бравата на вратата, усетих как ме пронизва леден ужас. Вратата беше заключена. Разклатих бравата, нищо. Завъртях се и неистово затърсих друг изход, но се оказах в капан. Облегнах се на вратата, затворих очи, за да не припадна, и заслушах как дишането ми става по-шумно и учестено.

Когато отворих очи, Джулс се появи в лунната светлина, струяща от високите кръгли прозорчета на тавана. Беше пристегнал бедрото си с ризата, но през плата се бе просмукало кърваво петно. Беше останал по бяла фланелка и памучни панталони. В колана му беше втъкнат пистолет.

— Моля те, пусни ме — прошепнах.

— Ви ми каза нещо интересно за теб. Страх те е от високо. — Той вдигна поглед към гредите на тавана. Усмивка разцепи лицето му.

Застоялият въздух беше натежал от миризмата на пот и на лак за дърво. Отоплението беше изключено през ваканцията и вътре беше адски студено. По излъскания под се проточиха сенки, когато луната надникна от облаците. Джулс стоеше с гръб към скамейките, а зад него забелязах да се прокрадва Пач.

— Ти ли нападна Марси Милар? — попитах Джулс и си наредих да не реагирам, за да не издам Пач.

— Елиът ми каза, че двете се мразите до кръв. Не исках да отстъпвам на друг удоволствието да тормози моето момиче.

— Ами прозореца на спалнята ми? Ти ли ме шпионираше, докато спях?

— Нищо лично.

Джулс застина неподвижно. Внезапно се изстъпи напред, дръпна ме за китката и ме завъртя пред тялото си. Усетих как притиска към ямката на шията ми нещо, най-вероятно пистолета.

— Свали си шапката — нареди Джулс на Пач. Искам да виждам изражението на лицето ти, когато я убия. Безпомощен си да я спасиш. Както и аз бях безпомощен, когато ти давах клетва.

Пач се приближи с няколко крачки. Движеше се с лекота, но аз усетих овладяната му предпазливост. Пистолетът се заби по-надълбоко и аз се смръщих.

— Още една крачка и това ще е последният й дъх — предупреди го Джулс.

Пач прецени с поглед разстоянието помежду ни и изчисли за колко време ще го вземе. Джулс също го забеляза.

— Дори не опитвай — предупреди го той.

— Няма да я убиеш, Чонси.

— Така ли? — Джулс натисна спусъка. Пистолетът изщрака и аз отворих уста да изпищя, но се получи само треперливо ридание.

— Револвер — обясни Джулс. — Другите пет гнезда са заредени.

„Готова ли си за онези боксови удари, с които толкова се хвалиш?“, попита в мислите ми Пач.

Пулсът ми отекваше в цялото ми тяло, краката ми една ме държаха.

— К-к-какво? — заекнах.

Ненадейно усетих прилив на сила. Чуждата мощ се разрасна и ме изпълни. Тялото ми беше изцяло под властта на Пач, а собствената ми сила и свобода се предадоха на неговата власт.

Преди да имам време да осъзная колко ме ужасява тази липса на контрол, непоносима болка прониза ръката ми и осъзнах, че Пач използва моя юмрук, за да удари Джулс. Пистолетът изхвърча от ръката му и се плъзна далеч от нас по пода на гимнастическия салон.

Пач нареди на ръцете ми да блъснат Джулс назад към скамейките. Джулс се препъна и падна върху тях.

В следващия момент ръцете ми се вкопчиха в гърлото на Джулс, отметнаха силно главата му назад и тя се блъсна шумно в скамейките. Задържах го там, стиснала гърлото му. Очите му се разшириха и после се ококориха. Опита се да каже нещо, мърдайки неразбираемо с устни, но Пач не му позволи.

„Няма да мога да остана в теб дълго — каза ми Пач мислено. — Не е хешван и не ми е позволено. Веднага щом бъда изхвърлен, бягай. Ясно ли е? Бягай с всички сили. Чонси ще бъде твърде изплашен и зашеметен, за да влезе в главата ти. Бягай, без да спираш.“

Високо бръмчене отекна в мен и аз усетих как тялото ми се откъсва от това на Пач.

Вените на шията на Джулс изскочиха навън и главата му увисна на една страна.

„Хайде — чух да го подканя Пач, — припадай… припадай.“

Но вече беше твърде късно. Пач беше излязъл от тялото ми. Беше изчезнал внезапно и аз се почувствах замаяна.

Отново владеех ръцете си и те инстинктивно се откъснаха от гърлото на Джулс. Той се опита да си поеме въздух и примигна срещу мен. Пач лежеше на пода на няколко метра от нас и не помръдваше.

Спомних си какво ми беше казал и хукнах през гимнастическия салон. Метнах се към вратата с надеждата да се измъкна в коридора. Вместо това все едно се блъснах в стената. Бутнах лоста на крилото на вратата, понеже знаех, че не е заключена. Бях минала оттук само пет минути по-рано. Натиснах вратата с всички сили. Не се отвори.

Обърнах се и коленете ми се подкосиха от спада на адреналина.

— Излез от съзнанието ми! — креснах на Джулс.

Джулс се надигна да седне на най-ниския ред пейки и се зае да разтрива гърлото си.

— Няма — каза той.

Отново опитах да отворя вратата. Вдигнах крак и ритнах лоста. Заблъсках с длани по стъклото.

— Помощ! Чува ли ме някой? Помощ!

Погледнах през рамо и видях, че Джулс куцука към мен, а раненият му крак се подгъва на всяка стъпка. Затворих очи и се помъчих да се съсредоточа. Вратата щеше да се отвори веднага щом открия гласа му и го прогоня. Прерових всяко ъгълче на съзнанието си, но не успях да го намеря. Беше някъде дълбоко и се криеше от мен. Отворих очи. Джулс вече доста се бе доближил. Трябваше да намеря начин да се измъкна.

В стената над скамейките беше занитена желязна стълба, която водеше до гредите под покрива. В другия край на гредите на отсрещната стена имаше вентилационна шахта. Ако успеех да се покатеря дотам, щях да пропълзя в шахтата и да намеря друг изход.

Хукнах в спринт на живот и смърт покрай Джулс и нагоре покрай пейките. Обувките ми шляпаха по дървения под и стъпките ми отекваха в празното пространство, поради което не можех да чуя дали Джулс ме следва. Стъпих на първата пречка на стълбата и се повдигнах. Катерех се все по-нагоре и по-нагоре. С ъгълчето на очите си видях чешмата долу. Беше миниатюрна, което означаваше, че аз съм високо, много високо.

„Не поглеждай надолу — наредих си. — Съсредоточи се над онова, което е горе.“ Колебливо се покатерих по следващата пречка. Стълбата изтрака, защото не беше заварена както трябва за стената.

Смехът на Джулс долетя до мен горе и концентрацията ми се изпари. Започнах да си представям как падам. Логиката ми казваше, че той ми внушава тези представи. После мозъкът ми се наклони на една страна и вече не си спомнях къде е горе и къде е долу. Не можех да разгадая кои мисли са мои и кои са на Джулс.

Обзе ме толкова плътен страх, че зрението ми се замъгли. Не знаех на кое място на стълбата съм стъпила. Добре ли бяха поставени стъпалата ми? Щях ли да падна? Вкопчих се в пречката с две ръце и притиснах челото към кокалчетата си. „Дишай! — наредих си аз. — Дишай!“

И тогава го чух.

Бавното и унищожително скърцане на желязото. Затворих очи, за да преодолея замайването.

Металните скоби, с които горната част на стълбата беше закрепена за стената, се откъснаха. Стърженето премина в пронизителен вой, когато и следващите скоби се откъснаха от стената. Със заседнал в гърлото писък наблюдавах как от стената се откъсва цялата горна половина на стълбата. Обхванах я здраво с ръце и крака и се приготвих за полета назад. Стълбата се залюля за миг във въздуха, после търпеливо се поддаде на гравитацията.

След това всичко се случи много бързо. Гредите и прозорчетата на тавана се превърнаха в шеметна и размазана бъркотия. Полетях надолу, ала най-неочаквано стълбата застина на място. Люшна се нагоре-надолу, перпендикулярно на стената и на десетина метра от пода. От тласъка краката ми се освободиха и единствено ръцете останаха да ме крепят съм стълбата.

— Помощ! — изпищях, мятайки крака във въздуха.

Стълбата се люшна и полетя още около метър. Едната ми обувка се изу, закачи се за миг на палеца на крака ми, после полетя долу. Доста по-късно шумно се стовари на пода на салона.

Прехапах езика си, когато болката в ръцете ми се засили. Щяха да се откъснат от ставите.

И тогава насред страха и паниката чух гласа на Пач. „Възпри го. Продължавай да се катериш. Стълбата е непокътната.“

— Не мога — проплаках. — Ще падна!

„Възпри го. Затвори очи. Слушай гласа ми.“

Преглътнах със затворени очи. Вкопчих се в гласа на Пач и усетих под стъпалата си твърда повърхност. Краката ми вече не висяха във въздуха. Усетих как една от пречките на стълбата се врязва в ходилото ми. Съсредоточих се над решимостта в гласа на Пач и изчаках светът отново да заеме мястото си. Пач имаше право. Бях на стълбата. А тя пък беше права и здраво закрепена за стената. Възвърнах донякъде решимостта си и продължих да се катеря.

Горе предпазливо минах на най-близката греда. Обхванах я с ръце, а после преметнах отгоре десния си крак. Бях с лице към стената и с гръб към вентилационната шахта, но в момента нищо не можех да направя. Много внимателно се надигнах на колене. Съсредоточих се максимално и започнах бавно да се придвижвам заднешком над гимнастическия салон.

Твърде късно.

Джулс бе успял светкавично да се изкачи и беше на по-малко от пет метра от мен. Покатери се на гредата. Започна да се промъква към мен, лазейки на четири крака. Тъмна резка от вътрешната страна на китката му привлече погледа ми. Пресичаше вените му под деветдесет градуса и беше почти черна. В очите на всеки друг би изглеждала като белег, но за мен значеше много повече. Родствената ни връзка беше очевидна. Във вените ни течеше една кръв, както ставаше ясно от еднаквите ни родилни петна.

И двамата бяхме яхнали гредата и седяхме лице в лице на около три метра един от друг.

— Последни думи? — попита Джулс.

Погледнах надолу, макар да ми се завиваше свят. Пач беше там далеч, на пода на салона, все още неподвижен. В този момент ми се прииска да върна времето назад и да преживея отново всеки миг с него. Още една тайна усмивка, още един споделен смях. Още една наелектризираща целувка. Бях го намерила и се чувствах така, сякаш съм открила някой, когото изобщо не бях търсила. Дойде в живота ми късно, а сега си отиваше твърде рано. Помня как ме уверяваше, че ще се откаже от всичко заради мен. Вече го бе направил. Беше се отказал от своето човешко тяло, за да живея аз.

Случайно се олюлях и инстинктивно се наведох, за да запазя равновесие.

Смехът на Джулс се разнесе като студен шепот.

— На мен ми е все едно дали ще те застрелям, или ще паднеш и ще се пребиеш.

— Има значение — отговорих едва чуто, но уверено. — Във вените на двама ни тече една кръв. — Вдигнах предпазливо ръка и му показах родилното си петно. — Аз съм твоя потомка. Ако пожертвам кръвта си, Пач ще стане човек, а ти ще умреш. Пише го в „Книгата на Енох“.

Очите на Джулс бяха лишени от светлина. Бяха приковани върху мен и попиваха всяка моя дума. По изражението му разбирах, че претегля думите ми. По лицето му плъзна червенина — беше ми повярвал.

— Ти… — изломоти той.

Плъзна се към мен светкавично, като едновременно бръкна в колана си, за да извади пистолета.

Сълзи опариха очите ми. Нямах време да се замислям, просто се хвърлих от гредата.