Ш-ш-шт

Десета глава

Звънът на телефона ме стресна и ме събуди. Все още с един крак в съня, покрих глава с възглавницата в опит да заглуша шума. Телефонът обаче не млъкна. Звънеше ли звънеше.

Разговорът беше пренасочен към гласовата поща. Пет секунди по-късно телефонът отново зазвъня.

Пресегнах се отстрани на леглото, намерих джинсите си опипом и измъкнах мобилния си от джоба.

— Да? — обадих се с широка прозявка, без да отварям очи.

От другата страна някой дишаше гневно.

— Какво се случи с теб? Какво стана, когато отиде за захарен памук? И като стана дума, кажи ми къде си, за да дойда и да те удуша с голи ръце.

Няколко пъти се ударих по челото с основата на дланта си.

— Реших, че са те отвлекли! — продължи Ви. — Че някой те е похитил! Реших, че са те убили!

Опитах се да намеря часовника в тъмното. Бутнах рамката на една снимка върху нощното шкафче и всички останали рамки се катурнаха като домино.

— Задържаха ме — отговорих. — Когато се върнах в пасажа, вас ви нямаше.

— Задържаха ли те? Що за извинение е това „задържаха ме“?

Най-сетне фокусирах червените цифри на часовника. Беше малко след два през нощта.

— Обикалях паркинга с колата цял час — каза Ви. — Елиът кръстосваше целия парк и показваше единствената твоя снимка, която имам в мобилния си. Опитах стотици пъти да звънна на мобилния ти. Чакай малко. Вкъщи ли си? Как се прибра?

Разтърках ъгълчетата на очите си.

— С Пач.

— С Пач преследвача?

— Е, нямах голям избор, нали? — попитах троснато. — Ти си си тръгнала без мен.

— Звучиш ми ядосано, адски ядосано… Не, не е така. Звучиш напрегнато… развълнувано… възбудено. — Направо усетих как се кокори. — Той те целуна, нали?

Никакъв отговор.

— Целунал те е! Видях как те гледаше. Знаех си, че ще се случи. Надуших го отдавна.

Не ми се мислеше за това.

— Как беше? — продължи да настоява Ви. — Праскова? Слива? Или супер яко?

— Моля?

— Просто те клъвна, разтвори устни, или пусна език? Няма значение. Не ми отговаряй. Пач не е тип, който ще си губи времето с увертюри. Имало е език. Сто процента.

Закрих лицето си с ръце, скрих се зад тях. Пач сигурно си беше помислил, че изобщо не мога да се владея. Бях се разпаднала в обятията му. Бях се разтопила като масло. Бях почти сигурна, че точно преди да му кажа да си върви, бях издала звук, който беше нещо средно между блажена въздишка и стенание от наслада.

Това обясняваше самодоволната му усмивка.

— Може ли да поговорим за това по-късно? — попитах и се щипнах по носа.

— Няма да стане.

— Страшно съм уморена — въздъхнах.

— Не мога да повярвам, че смяташ да ме държиш в напрежение.

— Надявам се да забравиш.

— Никакъв шанс.

Опитах да си представя как мускулите на шията ми се отпускат и възпират главоболието, което усещах да се промъква.

— Ще ходим ли по магазините?

— Ще те взема в четири.

— Нали щяхме да се видим в пет?

— Промяна в обстоятелствата. Ще дойда по-рано, ако се измъкна от родата. Майка ми има нервен срив — смята, че лошите ми бележки се дължат на факта, че е лоша майка. Решила е, че ако прекарваме повече време заедно, това ще реши проблема. Стискай ми палци.

Затворих телефона и се пъхнах обратно в леглото. Представих си безскрупулната усмивка на Пач и блестящите му черни очи. След като се мятах в леглото няколко минути, се отказах да си търся удобна поза. Истината беше, че удобството беше невъзможно, докато мислите ми се въртяха около Пач.

Като бяхме малки, кръщелникът на Доротея, Лайънел, счупи една чаша в кухнята. Помете всички парченца, освен едно, и ме подмами да го близна. Представях си, че да се влюбя в Пач е все едно да близна парче стъкло. Знаех, че е глупаво. Щях да се порежа. След толкова много години едно нещо не се беше променило — опасността все още ме привличаше.

Седнах в леглото и се пресегнах към мобилния си. Светнах лампата.

Батерията се оказа напълно заредена.

Зловещи тръпки пробягаха по гръбнака ми. Нали уж мобилният ми не работеше. Как тогава мама и Ви бяха успели да се свържат?

Дъждът плющеше по цветните тенти на магазините на кея и се изливаше долу на тротоара. Старинните газови фенери, разположени от двете страни на улицата, светнаха мъжделиво. Сблъсквайки чадърите си, двете с Ви забързано поехме по тротоара и после под тентата на розови и бели ивици на „Виктория Сикрет“. Едновременно изтръскахме чадърите си и ги облегнахме до входа.

Гръмотевица ни изстреля през вратите.

Тупнах с крак, за да изтупам дъжда от обувките си, и отърсих студа от раменете си. В средата на магазина горяха няколко светилника с ароматни масла, от които ни обгръщаше екзотичен и силен аромат.

Жена с черни свободни панталони и еластична черна фланелка пристъпи напред. Около шията й беше увит сантиметър, който тя понечи да свали.

— Момичета, да ви предложа безплатно вземане на мярка…

— Прибери проклетия сантиметър — прекъсна я Ви. — Вече си знам мерките. Няма нужда да ми напомняш.

Усмихнах се на жената донякъде извинително и последвах Ви, която се запъти към кошовете с намалени стоки отзад.

— Голямата чашка на сутиена не е нещо, от което трябва да се срамуваш — казах на Ви. Взех един син сатенен сутиен и потърсих етикетчето с цената.

— Кой казва, че се срамувам? Не се срамувам. Няма причина. Единствените шестнайсетгодишни с цици като моите всъщност са напомпани със силикон и всеки го знае. Защо да се срамувам? — Тя зарови в един кош.

— Според теб тук има ли сутиен, който може да посплеска бебчетата ми?

— Наричат се спортни сутиени и имат отвратителен страничен ефект, наречен „една цица“ — поясних и погледът ми откри в купчината черен дантелен сутиен.

Не би трябвало да разглеждам бельо, защото това естествено ме караше да си мисля за някакви секси неща. Като целувка. Като Пач.

Затворих очи и си припомних вечерта, която прекарахме заедно. Докосването на ръката на Пач по бедрото ми, устните му, вкусващи шията ми…

Ви ме стресна, като хвърли срещу мен чифт тюркоазни бикини с леопардов десен.

— Тези ще ти отиват — заяви тя, — трябва ти само дупе като моето да ги напълниш.

Къде ми беше умът? Едва не целунах Пач. Същият Пач, който вероятно нахлуваше в мислите ми. Същият Пач, който ме спаси от смъртоносно падане от Архангела — защото бях сигурна, че точно това се случи, макар да нямах логично обяснение. Чудех си дали по някакъв начин не е успял да спре времето и не ме е хванал, докато съм летяла надолу. След като беше способен да чете мислите ми, може би — само може би — беше способен и на друго.

Или пък, помислих си с ледена тръпка, разумът ми изневеряваше.

Все още пазех листчето, което той беше пъхнал в джоба ми, обаче в никакъв случай нямаше да отида на това парти довечера. Тайничко се радвах на привличането помежду ни, но загадъчността и зловещата тайнственост натежаваха. Отсега нататък щях да пропъдя Пач от съзнанието си — този път сериозно. Като диета за прочистване. Проблемът беше, че единствената диета, на която се бях подлагала, предизвика обратен ефект. Веднъж опитах да издържа цял месец без шоколад. Нито хапка. В края на втората седмица не издържах и се натъпках с повече шоколад, отколкото бих изяла за три месеца.

Надявах се диетата ми без шоколад да не е предвестник за онова, което предстоеше да се случи, ако се опитах да избягвам Пач.

— Какво правиш? — попитах Ви, която бе привлякла вниманието ми.

— Теб на какво ти прилича? Махам етикетчетата за намаление от тези намалени сутиени и ги лепя върху сутиени, за които няма намаление. Така ще мога да си купя секси сутиени на цени на гадни сутиени.

— Не може. Тя ще провери баркодовете на излизане и ще разбере какво си направила.

— Баркодовете ли? Не сканират баркодовете. — Обаче не звучеше съвсем сигурна.

— Напротив. Повярвай ми, кълна се. — Реших, че е по-добре да излъжа, отколкото да гледам как арестуват Ви.

— Е, идеята ми се струваше добра…

— Трябва да си купиш тези — подхвърлих на Ви къс коприна с надеждата да отвлека вниманието й.

Тя вдигна гащичките. На плата бяха избродирани малки червени рачета.

— Това е най-отвратителното нещо, което съм виждала. Обаче ми харесва черният сутиен, който държиш. Мисля, че трябва да си го купиш. Върви да платиш, ще поогледам още малко.

Платих. После си казах, че ще е по-лесно да забравя Пач, ако мисля за нещо по-благопристойно, затова се насочих към рафта с лосионите. Миришех едно шише „Ангел на мечтите“, когато усетих познатото присъствие. Все едно някой беше изсипал лъжичка сладолед под гърба на ризата ми. Беше онази разтърсваща тръпка, която изпитвах, щом Пач се приближеше към мен.

Двете с Ви все още бяхме единствените клиенти магазина, но от другата страна на витрината видях как фигура с качулка пристъпва в сянката под тентата на отсрещния тротоар. Отново се разстроих и застинах и неподвижно за цяла минута, преди да се опомня и да отида при Ви.

— Време е да си вървим — казах.

Тя разглеждаше закачалките с нощници.

— Ау, погледни това! — Фланелена пижама с петдесет процента отстъпка. Имам нужда от една фланела пижама.

Държах под око витрината.

— Мисля, че ме следят.

Ви рязко вдигна глава.

— Пач ли?

— Не. Погледни отсреща.

Ви присви очи:

— Не виждам никого.

Вече и аз не виждах. Мина някакъв автомобил и прекъсна видимостта.

— Мисля, че е влязъл в магазина.

— Как разбра, че те следи?

— Изпитах неприятно усещане.

— Заприлича ли ти на някой познат? Например… кръстоска между Пипи Дългото чорапче и Злата вещица от Запад, което очевидно ще даде Марси Милар.

— Не беше Марси — отговорих и продължих да оглеждам улицата… — Снощи, когато излязох от пасажа, за да купя захарен памук, видях някой да ме наблюдава. Мисля, че същият човек е тук в момента.

— Сериозно ли говориш? Защо ми го казваш чак сега? Кой е той?

Не знаех. И това ме плашеше най-много.

— Магазинът има ли заден вход? — попитах продавачката.

Тя вдигна глава от чекмеджето, което подреждаше и отговори:

— Само за служители.

— Преследвачът жена ли е, или мъж? — поинтересува се Ви.

— Не знам.

— Защо според теб те преследва? Какво иска?

— Да ме уплаши.

Струваше ми се доста основателно.

— И защо ще иска да те уплаши?

И това не знаех.

— Трябва някак да му отвлечем вниманието — казах на Ви.

— Точно това си мислех — увери ме тя. — Знаеш колко ме бива в това. Дай ми дънковото си яке.

Зяпнах я неразбиращо.

— Няма да стане. Не знаем нищо за този човек. Няма да те пусна навън облечена като мен. Ами ако е въоръжен?

— Понякога въображението ти ме плаши — призна Ви.

Трябва да призная, че идеята за въоръжен нападател, който иска да ме убие, беше малко преувеличена. Но на фона на всички страховити събития напоследък не се винях, че съм склонна да допускам най-лошото.

— Аз ще изляза първа — предложи Ви. — Ако ме проследи, ти проследи него. Аз ще тръгна нагоре по хълма към гробището, а после ще го притиснем от двете страни и ще настояваме за отговори.

След минутка Ви излезе от магазина, облечена с моето яке. Понесе червения ми чадър ниско над главата си. Като изключим факта, че беше с няколко сантиметра по-висока и с няколко килограма по-пълна, можеше да мине за мен. От мястото, където се бях притаила зад рафта с пижамите, видях как онзи с качулката излезе от магазина отсреща и последва Ви. Прокраднах се по-близо до прозореца. Макар че торбестото горнище и широките джинси на фигурата да пасваха и на двата пола, походката беше женска. Определено.

Ви и момичето завиха зад ъгъла и се скриха от погледа ми. Спуснах се към вратата. Навън вече валеше проливно.

Грабнах чадъра на Ви и ускорих крачка, като се стараех да минавам под тентите, за да се предпазвам от пороя. Усещах как подгъвът на джинсите ми подгизва. Защо не си обух ботите!

Зад мен кеят се простираше до циментово сивия океан. Пред мен редицата магазини свършваше в подножието на стръмен и тревист хълм. На върха на хълма смътно различавах желязната ограда на местното гробище.

Отключих доджа, надух парното до дупка и пуснах чистачките на най-високата степен. Излязох от паркинга, завих наляво и ускорих по криволичещия път нагоре по хълма. Отпред се появиха дърветата в гробището, а клоните им изглеждаха измамно живи през обезумелия размах на чистачките. Белите мраморни надгробни камъни сякаш никнеха направо от мрака, а сивите се разтваряха във въздуха.

Изневиделица към предното стъкло се понесе червен предмет. Удари се в стъклото точно пред очите ми и после отхвърча нагоре от колата. Скочих върху спирачките и доджът се плъзна към банкета на пътя и спря.

Отворих вратата и излязох. Изтичах към задницата на колата, за да проверя какво ме е ударило.

Настана миг на объркване, докато съзнанието ми преработи видяното. В бурените се беше заплел червеният ми чадър. Беше счупен — от едната страна беше изкривен точно както би станало, ако се е ударил в по-твърд предмет.

През плющенето на дъжда дочух приглушено ридание.

— Ви? — провикнах се.

Хукнах по пътя, заслонила очи с ръка от дъжда, докато се оглеждах наоколо. Точно пред мен лежеше сгушено някакво тяло.

— Ви? — Коленичих до нея. Лежеше настрани, свила колене към гърдите си. Изстена.

— Какво се случи? Добре ли си? Можеш ли да се движиш? — Отметнах глава назад и примигнах срещу дъждовните капки. „Мисли!“, наредих си. Мобилният ми. В колата. Трябваше да се обадя в полицията.

— Отивам да потърся помощ — казах на Ви.

Тя изстена и стисна ръката ми.

Наведох се към нея и силно я прегърнах. В очите ми напираха парещи сълзи.

— Какво се случи? Преследвачът ли го направи? Той ли ти го причини? Какво ти сториха?

Ви промърмори нещо неразбираемо, което би могло да бъде „ръчната чанта“.

— Ще се оправиш. — Помъчих се гласът ми да звучи спокойно. Вътре в мен се надигаше злокобно чувство, което се стараех да обуздая. Бях сигурна, че извършителят е същият човек, който ме наблюдаваше в „Делфик“ и който ме следеше по магазините днес, но винях себе си, задето бях изложила Ви на опасност. Хукнах обратно до доджа и набрах номера на полицията на мобилния си.

Постарах се да се преборя с истерията, когато казах:

— Трябва ни линейка. Приятелката ми беше нападната и обрана.