Ш-ш-шт

Трета глава

Тренера Макконахи стоеше до черната дъска и не спираше да дърдори за нещо, но моите мисли се рееха далеч от сложнотиите на естествените науки.

Мъчех се да формулирам причините, поради които двамата с Пач не може да продължаваме да бъдем екип, и съставях списък на гърба на стар въпросник. Канех се веднага след края на часа да запозная Тренера с аргументите си. „Неотзивчив при изпълнение на задачите“, „слаба заинтересованост към работата в екип“, ето това написах.

Но всъщност най-силно ме безпокояха нещата, които липсваха от списъка. Местоположението на родилното петно на Пач ми се струваше зловещо, наплашена бях и от случилото се на прозореца ми предишната нощ. Не подозирах категорично Пач, че ме шпионира, но не бих могла да пренебрегна съвпадението, че със сигурност бях видяла някой да наднича през прозореца на спалнята ми броени часове след срещата ми с Пач.

При мисълта, че Пач може би ме следи, бръкнах в предното отделение на раницата си, извадих от шишенцето две хапчета желязо и ги глътнах целите. Заседнаха на гърлото ми за кратко, но после си проправиха път надолу.

С крайчето на окото си забелязах извитите вежди на Пач.

Запитах се дали да не му обясня, че имам анемия и вземам желязо на хапчета няколко пъти дневно, особено когато съм под напрежение, но реших да не го правя. Анемията не беше опасно за живота заболяване… стига редовно да приемах желязо. Не бях чак такава параноичка, че да подозирам Пач в желание да ми навреди, но болестта ми се стори уязвимо място, което е по-уместно да скрия от него.

— Нора?

Тренера стоеше в предната част на стаята, разперил ръце в жест, който показваше, че той очаква едно — моя отговор. По бузите ми нагоре бавно плъзна топлина.

— Бихте ли повторили въпроса? — помолих.

Класът се изкиска.

— Кои качества те привличат у евентуален полов партньор? — попита Тренера леко раздразнено.

— Евентуален полов партньор ли?

— Хайде, нямаме цял следобед на разположение.

Чух Ви да се смее зад мен.

Гърлото ми се стегна.

— Искате да изредя качествата на…

— На евентуален полов партньор… Да, ще ни бъде от полза. Сподели.

Неволно метнах кос поглед към Пач. Той се беше облегнал преспокойно на стола си, почти прегърбен, но не съвсем, и ме оглеждаше доволно. Удостои ме с пиратската си усмивка и изрече само с устни: „Чакаме“.

Сложих ръце върху масата с надеждата да изглеждам по-овладяна, отколкото се чувствах.

— Никога досега не съм се замисляла за това.

— Ами мисли бързо.

— Бихте ли попитали първо някой друг?

Тренера посочи нетърпеливо вляво от мен:

— Ти кажи, Пач.

За разлика от мен Пач отговори уверено. Беше застанал с леко наклонено към моето тяло и броени сантиметри деляха колената ни.

— Интелигентна. Привлекателна. Уязвима.

Тренера пишеше прилагателните на дъската.

— Уязвима ли? Защо? — попита.

— Това има ли нещо общо с раздела, който изучаваме в момента? — обади се Ви. — Понеже в текста не откривам нищо за желаните качества на евентуален полов партньор.

Тренера спря да пише, колкото да погледне през рамо:

— Всяко животно на планетата привлича полови партньори с цел възпроизводство. Жабите издуват телата си. Мъжките горили се бият по гърдите. Виждали ли сте как мъжкият омар се повдига на връхчетата на крачетата си и щрака с щипки, за да привлече вниманието на женската? Привличането е първият елемент от възпроизводството при животинските видове, включително при хората. Защо не ни представите своя списък, госпожице Скай?

Ви вдигна пет пръста:

— Красив, богат, отстъпчив, свирепо покровителствен и съвсем мъничко опасен. — След всяко прилагателно тя сгъваше по един пръст.

Пач се изсмя тихичко:

— Проблемът с привличането при хората е, че не се знае дали ще бъде взаимно.

— Отлично наблюдение — похвали го Тренера.

— Хората са уязвими — продължи Пач, — защото могат да бъдат наранени. — В този миг коляното му удари моето. Аз се дръпнах и дори не посмях да се замисля какво ли иска да каже с този жест.

Тренера кимна.

— Сложността на привличането — и на възпроизводството — при хората е една от особеностите, по които те се отличават от другите видове.

При тези думи като че ли дочух леко сумтене от страна на Пач, но звукът беше съвсем слаб и не бях сигурна.

— От зората на времето — продължи Тренера — жените са били привличани към мъже със силно изразени умения да оцеляват — например интелигентност и физическа сила, защото е най-вероятно мъже с такива качества да осигурят вечерята. — Тренера изпъна палци във въздуха и се ухили. — Вечеря е равно на оцеляване, хора.

Никой не се засмя.

— По същия начин красотата пък привлича мъжете, защото тя е признак на здраве и младост — какъв смисъл има да се чифтосваш с болнава жена, която няма да успее да отгледа деца. — Тренера бутна очилата си по-нагоре на носа и се подсмихна.

— Това е толкова сексистко! — възпротиви се Ви. — Кажете нещо, което да се отнася до жената през двайсет и първи век.

— Ако подходите към проблема за възпроизводството от научно гледище, госпожице Скай, ще видите, че децата са ключът към оцеляването на нашия вид. Колкото повече деца имате, толкова по-голям ще бъде приносът ви към генофонда.

Направо чух как Ви извива очи нагоре от досада.

— Мисля, че най-накрая се доближихме до днешната тема — сексът.

— Почти — изпъна показалец Тренера. — Преди секса е привличането, а преди привличането е езикът на тялото. Трябва да покажете на евентуален партньор, че проявявате интерес към него, но без да сте многословни. — Тренера посочи до мен: — Добре, Пач, да кажем, че си на парти. Пълно е с всякакви момичета: брюнетки, блондинки, червенокоски и няколко момичета с черна коса. Някои са разговорливи, други изглеждат стеснителни. Намерил си едно момиче, което отговаря на описания от теб профил — привлекателна, интелигентна и уязвима. Как ще й покажеш, че проявяваш интерес?

— Ще я отделя от останалите. Ще поговоря с нея.

— Хубаво. А сега големият въпрос — как ще разбереш, че тя е навита и че иска да продължиш нататък?

— Ще я изучавам — отговори Пач. — Ще разбера какво чувства и мисли. Тя няма да ми го каже направо, затова трябва да си държа очите на четири. Дали обръща тялото си към мен… Дали приковава погледа ми, а после отмества очи… Дали хапе устни и си играе с косата си, както прави Нора в момента…

В стаята избухна смях. Отпуснах ръце в скута си.

— Навита е — отбеляза Пач и отново побутна коляното ми. И аз взех, че се изчервих.

— Много добре! Много добре! — въодушевено го похвали Тренера и се усмихна широко на съсредоточеното ни внимание.

— Кръвоносните съдове по лицето на Нора се разширяват и кожата й се затопля — каза Пач. — Знае, че я преценяват. Вниманието й е приятно, но не е сигурна как да реагира.

— Не се изчервявам.

— Нервна е — отбеляза Пач. — Докосва ръката си, за да отвлече вниманието от лицето си и да го отклони надолу, към фигурата си или пък към кожата си. И двете са сериозни търговски предимства.

За малко да се задавя! „Той се майтапи! — казах си. — Не, луд е!“ Нямах никакъв опит с ненормалници и явно си личеше. Имах чувството, че през повечето време, което бях прекарала заедно с Пач, го зяпах с отворена уста. Ако изобщо хранех някакви илюзии, че ще успея да го настигна, трябваше да измисля нов подход.

Залепих длани за масата, вирнах високо брадичка и се опитах да си придам вид на човек, който все още е съхранил някакво достойнство.

— Това е нелепо.

Пач протегна ръка настрани подчертано многозначително и я положи върху облегалката на стола ми. Имах странното чувство, че това е заплаха, насочена изцяло към мен, и че на него не му пука и не го интересува как реагира класът. Смееха се, но той явно не ги чуваше, приковал толкова целеустремено погледа ми със своя, че сякаш бе изваял наш малък личен свят, в който никой друг нямаше достъп.

„Уязвима“, изрече той само с устни.

Притиснах глезени към краката на стола си, рязко се наведох напред и усетих как ръката му пада от облегалката на стола ми. Не бях уязвима.

— Ето гледайте! — оповести Тренера. — Биология в действие.

— Вече може ли да поговорим за секса? — обади се Ви.

— Утре. Прочетете седма глава и се подгответе най-напред да дискутираме.

Чу се звънецът и Пач избута стола си назад.

— Беше забавно. Да го направим отново някой път.

И преди да успея да отвърна с нещо по-смислено от „Не, благодаря“, той се шмугна зад мен и излезе през вратата.

— Започвам да събирам подписка за уволнението на Тренера — заяви Ви, приближавайки до моята маса. — Какво беше това в час днес? Евтино и скапано порно. Че той за малко да ви просне двамата с Пач върху масата, да ти свали дрехите и да ви накара да се залавяте за сериозната работа…

Приковах я с поглед, който трябваше да казва: „Как мислиш, имам ли нужда да ми го припомняш?“.

— Добре де — отстъпи назад Ви.

— Трябва да поговоря с Тренера. Ще се видим до твоето шкафче след десет минути.

— Дадено.

Запътих се към бюрото на Тренера, където той се беше привел и четеше някаква книга за баскетбол. От начало заради всички знаци „О“ и „Х“ ми се стори, че си играе на морски шах.

— Здрасти, Нора — поздрави той, без да вдига поглед. — Какво мога да направя за теб?

— Искам да ви кажа, че новото разпределение по чиновете и новият учебен план ме карат да се чувствам неловко.

Тренера избута стола си назад и сплете ръце на тила си.

— На мен разместването ми харесва. Почти колкото ми харесва мъжката схема за съботния баскетболен мач, над която работя в момента.

Сложих едно копие от училищния кодекс за поведение и за правата на учениците върху книгата му.

— По закон нито един ученик не трябва да се чувства застрашен на училищна територия.

— Ти застрашена ли се чувстваш?

— Чувствам се неловко. И искам да ви предложа разрешение. — Тренера не ме прекъсна, затова си поех дъх по-уверено. — Ще стана наставник на когото и да е ученик от вашите групи по биология, ако отново ме сложите да седна до Ви.

— Пач има нужда от наставник.

Едва се сдържах да не скръцна със зъби.

— Така всичко губи смисъл.

— Видя ли го днес? Участваше в обсъждането. Цяла година не съм го чувал да обели нито дума, но след като го сложих до теб, хоп! Успехът му ще се подобри.

— А този на Ви ще падне.

— Така става, когато не можеш да погледнеш настрани и да ти кажат правилния отговор — отбеляза той сухо.

— Проблемът на Ви е, че не е достатъчно старателна. Ще й помогна.

— Не може. — Тренера погледна часовника си и каза: — Закъснявам за среща. Приключихме ли?

Напрегнах мозъка си за още някакъв довод, но явно вдъхновението ми току-що беше секнало.

— Да изпробваме новото разместване в клас още няколко седмици. А колкото до това да станеш наставник на Пач, говорех съвсем сериозно. Разчитам на теб.

Без да дочака отговора ми, Тренера си засвири мелодията на куиз шоуто „Джепарди“ и се изсули през вратата.

Към седем небето се беше смръщило до мастиленосиньо и аз дръпнах ципа на палтото си, за да се стопля. Двете с Ви вървяхме от киното към паркинга, след като току-що бяхме гледали „Жертвоприношението“. Аз отговарях за филмовите рецензии в „иЗайн“ и понеже вече бях гледала всички други филми, които прожектираха в киното, решихме да видим най-новия урбанистичен филм на ужасите.

— Не съм гледала по-откачено нещо — заяви Ви. — Оттук нататък налагам забрана върху всичко, което дори леко намирисва на филм на ужасите.

Устройваше ме. Като се има предвид, че предишната нощ някой се бе спотайвал пред прозореца на спалнята ми и добавянето към това на един напълно развит филмов сюжет за преследвач, който гледахме тази вечер, вече ме караше здравата да се панирам.

— Представяш ли си? Живееш си живота, без изобщо да подозираш, че единствената причина да те държат жив е, понеже искат да те принесат в жертва!

И двете потръпнахме.

— И защо беше този олтар? — продължи тя с толкова дразнещо неведение, че бих предпочела да говорим за жизнения цикъл на гъбите, отколкото за филма. — Защо лошият запали камъка, преди да я върже? Когато чух как плътта й цвърчи…

— Добре! — направо креснах. — Сега накъде?

— Може ли само да отбележа, че ако някой тип ме целуне така, като нищо ще се издрайфам. „Отвратително“ е слаба дума за онова, което ставаше в устата му. Беше грим, нали? Понеже ако някой наистина има такава уста…

— Трябва да предам рецензията до полунощ — прекъснах я.

— А? Добре. Значи към библиотеката? — Ви отключи вратите на своя пурпурен додж „Неон“ от деветдесет и пета. — Ама да знаеш, че си станала ужасно докачлива.

Настаних се на предната седалка.

— Сърди се на филма.

Сърди се на онзи любопитко на прозореца ми снощи!

— Не говоря само за тази вечер. Забелязах, че през последните два дни — закачливо се извиха устните на Ви — след часовете по биология си много кисела.

— Не обвинявай мен, а Пач.

Очите на Ви се стрелнаха към огледалото за обратно виждане. Нагласи го така, че да вижда зъбите си. Облиза ги и направи обиграна усмивка. — Трябва да призная, че тъмната му страна ме привлича.

Хич не ми се искаше да го призная, но Ви не беше единствена. Изпитвах към Пач влечение, каквото не бях изпитвала към друг. Помежду ни имаше някакъв зловещ магнетизъм. В близост до него се чувствах примамена на ръба на опасното. Имах усещането, че всеки момент той може да ме побутне да прекрача границата.

— Като те слушам да говориш така, ми се иска… — Замълчах и се опитах да установя какво точно ме кара да искам нашето влечение към Пач. Нещо неприятно.

— Кажи, че не изглежда готино, и ти обещавам повече никога да не споменавам името му.

Пресегнах се да пусна радиото. Все трябваше да има нещо по-приятно за правене, вместо да си разваляме вечерта, като каним Пач да присъства в нея, макар и абстрактно. Предостатъчно ми беше да седя до него по един час дневно, пет дни в седмицата. За нищо на света нямаше да му посветя и вечерите си.

— Е? — притисна ме Ви.

— Може и да е готин, но аз последна ще забележа. По този въпрос не съм безпристрастен съдебен заседател, съжалявам.

— Какво ще рече това?

— Ще рече, че не мога да си затворя очите за характера му. Колкото и да е красив, не може да го компенсира.

— Не става дума за красота. Той е… наточен. Секси.

Извих отчаяно очи.

Ви натисна клаксона и скочи на спирачката, понеже пред нея спря кола.

— Какво? Не си ли съгласна, или по-грубичките просто не са твой тип?

— Нямам тип — отговорих. — Не съм толкова тесногръда.

Ви се засмя:

— Ти си повече от тесногръда, скъпа — ти си ограничена. Сгърчена. Спектърът ти не е по-широк от някой микроорганизъм на Тренера. Много малко са момчетата в училище — ако изобщо има такива, по които би си паднала.

— Не е вярно — възразих механично. Едва впоследствие се запитах доколко е вярно. Досега никой не ме беше заинтригувал сериозно. Странна ли бях? — Не става дума за момчетата, а за… любовта. Още не съм я намерила.

— Изобщо не става дума за любов — поправи ме Ви, — а за забавление.

Извих вежди със съмнение.

— Да се целувам с някой, когото не познавам… който ми е безразличен… това ли е забавление?

— Май не си внимавала по биология. Става дума за много повече от целуването.

— А! — възкликнах просветено. — Генофондът е достатъчно деформиран и без моя принос.

— Искаш ли да ти кажа кой според мен наистина ще ти се отрази супер?

— Супер ли?

— Да, супер — повтори тя с неприлична усмивка.

— Не особено.

— Твоят партньор.

— Не го наричай така. „Партньор“ звучи прекалено положително.

Ви се набута на тясно място за паркиране близо до входа на библиотеката и угаси двигателя.

— Някога представяла ли си си, че го целуваш? Поглеждала ли си го крадешком, питала ли си се какво ли ще е да се метнеш върху Пач и да притиснеш устата си в неговата?

Измерих я с поглед, който се надявах да изразява ужас и смайване.

— Не си ли?

Ви се ухили широко.

Опитах да си представя какво ще направи Пач, ако му сервират тази информация. Съдейки по малкото, което знаех за него, усещах неприязънта му към Ви, все едно беше материална и можеш да я пипнеш.

— Не става за теб — отсякох.

Тя изстена:

— Внимавай, така само ще ме накараш да го пожелая още по-силно.

В библиотеката се настанихме на маса на основното ниво, близо до раздела за възрастни. Отворих лаптопа си и написах: „Жертвоприношението — две звезди и половина“. Две и половина може би бяха твърде малко, обаче си имах доста грижи и не се чувствах особено безпристрастна.

Ви отвори пликче с парчета сушена ябълка.

— Искаш ли?

— Не, благодаря.

Тя надникна в пликчето:

— Ако няма да ядеш, ще трябва аз да ги изям. А наистина не ми се иска.

Ви беше на плодова диета „дъга“: три червени плода на ден, два сини, малко зелени… Взе едно парченце ябълка и го разгледа най-подробно.

— Какъв цвят е? — попитах.

— Противно зелено, тип „да ти се доповръща“, струва ми се — отговори тя.

В този момент на ръба на нашата маса седна Марси Милар, единствената десетокласничка мажоретка в историята на гимназията в Колдуотър. Червеникаворусата й коса беше вързана ниско на две опашници и както обикновено кожата й беше покрита с половин шишенце фон дьо тен. Почти бях сигурна, че съм познала точното количество, понеже от луничките й нямаше и следа. Не бях виждала луничките на Марси от седми клас — годината, през която тя откри фон дьо тена. Имаше не повече от два сантиметра между подгъва на полата и ръба на бельото й… ако изобщо носеше бельо.

— Здрасти, Грамадано — поздрави Марси Ви.

— Здрасти, Кошмарано — отговори Ви.

— Майка ми си търси модели за този уикенд. Плащат по девет долара на час. Реших, че може да те заинтересува.

Майката на Марси е управител на местния универсален магазин и през уикендите тя, Марси и останалите мажоретки представят бански на витрините откъм улицата.

— Много трудно си намира модели за свръх големите размери — отбеляза Марси.

— Имаш храна между зъбите — осведоми я Ви. — Заседнала е между предните два. Май е шоколад…

Марси облиза зъбите си и слезе от масата. Докато се отдалечаваше наперено, Ви пъхна пръст в уста и зад гърба на Марси се престори, че повръща.

— Има късмет, че сме в библиотеката — осведоми ме Ви. Има късмет, че не се засякохме на някоя тъмна пресечка, тогава щеше да види. Последен шанс — сушена ябълка?

— Аз съм пас.

Ви отиде да хвърли ябълковия чипс. Няколко минути по-късно се върна с любовен роман. Седна до мен, показа ми корицата на романа и ме увери:

— Някой ден това ще бъдем ние — похитени от полуголи каубои. Какво ли е да целуваш две опърлени от слънцето и покрити с коричка кал устни?

— Мръсно — промърморих и се извърнах.

— Като спомена мръсно… — неочаквано извиси глас тя. — Ето го и нашия човек.

Престанах да тракам по клавиатурата на лаптопа си, колкото да погледна, и сърцето ми спря. Пач стоеше в другия край на помещението на опашката пред заемната. Обърна се, сякаш усети присъствието ми. Очите ни се срещнаха за една, две, три секунди. Аз първа отместих поглед, но не преди той да ме удостои с ленива усмивка.

Сърцето ми затуптя лудешки и аз си наредих да се стегна. Нямаше да тръгна по тази наклонена плоскост. Не и с Пач. Не и ако съм с всичкия си.

— Да вървим — казах на Ви. Затворих лаптопа и го прибрах в чантата му. Пъхнах книгите си в раницата, но успях да съборя няколко.

— Опитвам се да прочета заглавието на книгата в ръката му… — каза Ви. — Чакай малко… „Как да станете преследвач“.

— Не е възможно да си взема такава книга — отсякох аз, макар че никак не бях сигурна.

— Или е това, или е „Как без никакво усилие да излъчвате сексапил“.

— Ш-ш-шт! — изсъсках й.

— Успокой се, не може да ни чуе. Говори с библиотекарката. Записва си книгата.

Уверих се с един бърз поглед натам и съобразих, че ако си тръгнем сега, сигурно ще го срещнем на изхода. И тогава щеше да се наложи да му кажа нещо. Наредих си мислено да се върна на стола и старателно започнах да ровя из джобовете си, без да търся нищо конкретно, докато той си тръгне.

— Не е ли малко страшничко, че е дошъл в библиотеката по същото време като нас? — попита Ви.

— Ти как мислиш?

— Според мен те следи.

— А аз смятам, че е съвпадение. — Не беше съвсем вярно. Ако трябваше да направя списък с десетте най-вероятни места, където можеше да бъде Пач вечер, обществената библиотека нямаше да е сред тях. Библиотеката нямаше да попадне дори в стоте най-вероятни места. Така че какво търсеше тук?

Въпросът беше още по-смущаващ след случилото се предишната вечер. Не го бях споменала на Ви, защото се надявах, че ще избледнее в паметта ми и ще се смали, докато изчезне напълно.

— Пач! — прошепна Ви театрално. — Следиш ли Нора?

Запуших устата й с ръка.

— Престани. Сериозно ти говоря. — Лепнах си строго изражение.

— Бас ловя, че те следи — заинати се Ви и махна ръката ми. — При това със сигурност не му е за пръв път. Обзалагам се, че срещу него дори е издавана ограничителна заповед. Сигурно пише всичко в ученическото му досие.

— Няма да се промъкваме тайно в канцеларията.

— Аз ще отвличам вниманието — много ме бива. Никой няма да те види. Ще бъдем като шпиони.

— Не сме шпиони.

— Знаеш ли му фамилията? — попита Ви.

— Не.

— Знаеш ли нещо за него?

— Не, и искам така да си остане.

— Защо?

— В най-добрите мистерии има труп. А ние нямаме труп.

— Още не! — изписка Ви. Изтърсих от шишенцето в раницата си две хапчета желязо и ги изгълтах наведнъж.

Ви рязко спря колата си на алеята пред тях малко след девет и половина. Изгаси двигателя и разклати ключовете пред очите ми.

— Няма ли да ме закараш до вкъщи? — попитах. Само се хабях, защото знаех отговора.

— Има мъгла.

— Не почвай пак…

Ви се ухили до ушите:

— О, боже, само той ти се върти в главата. Не те виня. Лично аз се надявам да го сънувам тази нощ.

— Уф!

— Освен това край вашата къща мъглата винаги е по-гъста — продължи Ви. — Адски ме е страх там по тъмно.

Грабнах ключовете и казах:

— Много ти благодаря.

— Не се сърди на мен, а убеди майка си да се преместите по-близо. Кажи й, че са отворили нов клуб, който се казва цивилизация, и че вие двете трябва да му станете членове.

— И сигурно очакваш да те взема утре за училище?

— Седем и половина ще е идеално. Закуската от мен.

— Дано да е нещо вкусно.

— И да ми пазиш бебчето — потупа тя таблото на колата. — Но не прекалявай с грижите, да не си помисли, че има и по-добро от мен.

Докато пътувах към къщи, позволих на мислите си леко отклонение към Пач. Ви беше права — у него имаше нещо невероятно привлекателно. И невероятно плашещо. Колкото повече мислех за това, толкова повече се убеждавах, че нещо у него… не е както трябва. Фактът, че обича да ме дразни, не беше новина, но имаше разлика между това да ми лази по нервите в час и да стигне дотам, че да ме проследи до библиотеката, за да ме изнерви. Не са много хората, които ще си направят този труд… освен ако нямат основателна причина.

По средата на пътя забарабани дъжд, който разкъса тъничката мъгла над пътя. Раздвоила вниманието си между платното и уредите на таблото, потърсих чистачките.

Уличните лампи примигнаха и аз се запитах дали не се задава още по-силна буря. В такава близост до океана времето непрекъснато се променяше и една дъждовна буря бързо можеше да се превърне в потоп със светкавици и гръмотевици. Натиснах газта.

Навън светлините отново примигнаха. Студена тръпка накара кожата на тила ми да настръхне, косъмчетата по ръцете ми също щръкнаха. Шестото ми чувство се превърна в мощен сигнал за тревога. Запитах се дали не се опасявам, че някой ме следи. Не виждах фарове в огледалото за обратно виждане. Отпред също нямаше автомобили. Бях сама и тази мисъл не ме успокои особено. Ускорих до седемдесет.

Намерих чистачките, но те дори на най-бързи обороти не можеха да се справят с пороя. Светофарът пред мен светна жълто. Спрях, огледах се за коли и навлязох в кръстовището.

Чух сблъсъка, преди да видя тъмния силует, който се плъзна по капака на колата.

Изпищях и скочих върху спирачките. Силуетът се стовари върху предното стъкло с разрушителен трясък.

Инстинктивно завъртях волана рязко надясно. Задницата на доджа занесе и аз се завъртях насред кръстовището. Фигурата се търкулна и падна от капака.

Притаила дъх, стисках волана с побелели кокалчета на пръстите. Вдигнах крак от педала. Моторът изхъхри и спря.

Беше се свил на няколко метра встрани и ме наблюдаваше. Изобщо не изглеждаше… пострадал.

Беше облечен целия в черно и се сливаше с мрака, затова не можех да определя как изглежда. Отначало не различих чертите на лицето му, а после си дадох сметка, че е със скиорска маска.

Изправи се и скъси разстоянието помежду ни. Удари с длани стъклото на шофьорската врата. Очите ни се срещнаха през цепките на маската. В неговите сякаш се появи смъртоносна усмивка.

Отново удари с длани и стъклото завибрира помежду ни.

Запалих колата. Опитах да синхронизирам включването на първа скорост, натискането на педала за газта и освобождаването на съединителя. Двигателят избоботи форсирано, но колата отново изхъхри и угасна.

Отново запалих мотора, но ме разсея неприятно метално стържене. С ужас забелязах, че вратата започна да се огъва. Той… опитваше да я откърти.

Рязко дадох на първа. Обувките ми се плъзгаха по педалите. Двигателят изрева и стрелката на оборотомера отскочи в червения сектор.

Юмрукът му проникна през прозореца насред експлозия от стъкълца. Опипа рамото ми и стисна моята ръка. Извиках прегракнало, стоварих крака си върху педала за газта и освободих съединителя. Доджът шумно потегли. Той остана вкопчен в ръката ми и няколко метра подтичва до колата, преди да ме пусне.

Ускорих, тласкана от прилива на адреналин. Погледнах в огледалото за обратно виждане, за да се уверя, че онзи не ме преследва, после бутнах огледалото настрани. Стиснах здраво устни, за да не се разплача.