Ш-ш-шт

Седемнадесета глава

През цялата събота валя студен дъжд, а аз седях до прозореца и наблюдавах как водата се лее и образува все по-големи локви на моравата. В скута ми лежеше „Хамлет“ с оръфани ъгълчета на страниците, зад ухото си бях пъхнала химикалка, в краката ми имаше празна чаша от горещ шоколад. Списъкът с въпроси относно текста, който лежеше на страничната масичка, беше точно толкова празен, колкото и когато госпожица Лемън ми го беше дала преди два дни. Лоша работа.

Мама тръгна за часа си по йога почти преди половин час и макар да репетирах наум няколко различни начина да й съобщя, че имам среща с Пач, накрая я оставих да излезе, без да обеля и думичка. Казах си: какво пък толкова, аз съм на шестнайсет и мога да излизам от къщи, когато и защото си поискам, обаче истината бе, че трябваше да я предупредя за намерението си да изляза. Чудесно. Сега цяла вечер щеше да ме тормози чувството за вина.

Когато часовникът в коридора удари четири и половина, с радост захвърлих книгата и хукнах нагоре по стълбите към стаята си. Посветих по-голямата част от деня на домашните и на задълженията си вкъщи, за да отклоня мислите си от предстоящата вечерта среща. Обаче сега, през последните минути, напрегнатото очакване надви всичко останало. Независимо дали исках да мисля за това, двамата с Пач трябваше да довършим нещо. Последната ни целувка беше прекъсната. Рано или късно трябваше да я доведем докрай. Не се съмнявах, че искам това да се случи, просто не бях сигурна, че трябва да стане тази вечер. Не ми помагаше и фактът, че предупреждението на Ви непрекъснато изникваше като сигнал за тревога някъде на заден план в съзнанието ми. „Стой по-далече от Пач.“

Настаних се пред настолното огледало и се огледах критично. Бях си сложила съвсем малко грим — само лека спирала. Косата ми беше доста рошава, но то си беше нещо обичайно. Устните се нуждаеха от малко блясък. Този извод отново ме наведе на мисълта за недовършената целувка с Пач и усетих неволен горещ прилив. Ако една недовършена целувка предизвикваше това, как ли щеше да ми се отрази пълната и истинска целувка. Отражението ми се усмихна.

— Голяма работа — казах си, изпробвайки обеци. Първите бяха големи тюркоазни халки… Твърде крещящи. Зарязах ги и изпробвах други с формата на сълза с топаз. По-добре. Какво ли беше намислил Пач? Вечеря? Кино?

— Много прилича на работна среща с цел проучване по биология — небрежно подметнах на отражението си, — само че без биологията и без проучването.

Извадих едни тесни джинси и равни обувки. Преметнах около кръста си светлосин шал, навих го нагоре през гърдите и завързах краищата на тила си, за да се получи блуза. Разресах косата си, за да стане по-пухкава и в този момент на вратата се почука.

— Идвам! — провикнах се надолу по стълбите.

Огледах се за последен път в огледалото, отворих входната врата и се озовах лице в лице с двама мъже с тъмни шлифери на верандата.

— Нора Грей — каза детектив Басо и ми показа полицейската си значка. — Отново се срещаме.

Нужно ми беше малко време, за да съм в състояние да проговоря.

— Какво правите тук?

Той кимна настрани:

— Надявам се, помните партньора ми, детектив Холстик. Нещо против да влезем и да ви зададем няколко въпроса? — Не прозвуча така, сякаш иска позволение, а по-скоро като заплаха.

— Какво се е случило? — попитах, поглеждайки ту единия, ту другия.

— Майка ти вкъщи ли е? — попита детектив Басо.

— Отиде на йога. Защо? Какво има?

Избърсаха краката си и влязоха.

— Разкажи ни какво се случи между теб и Марси Милар в библиотеката в сряда вечерта — помоли ме детектив Холстик и се отпусна на дивана. Детектив Басо остана прав и заразглежда семейните снимки върху полицата над камината.

Не разбрах веднага какво ме пита. Библиотеката. Сряда. Марси Милар.

— Добре ли е Марси? — попитах. Не беше тайна, че не таях в сърцето си никаква топлота към Марси, но това не означаваше, че бих желала тя да пострада или, още по-зле, да бъде изложена на опасност. Най-малко пък исках аз да съм въвлечена в подобно нещо.

Детектив Басо сложи ръце на хълбоците си.

— Защо мислиш, че не е добре?

— Нищо не съм направила на Марси.

— Защо се скарахте? — попита детектив Холстик. — Пазачът в библиотеката ни каза, че доста сте се разгорещили.

— Не беше така.

— А как беше?

— Разменихме си няколко обиди — обясних с надеждата да спрем дотук.

— Какви обиди?

— Глупави — припомних си аз.

— Ще се наложи да ги чуя, Нора.

— Нарекох я анорексична свиня. — Бузите ми пламнаха, тонът ми издаваше унижение. Ако положението не беше толкова сериозно, сигурно щеше да ми се прииска да бях измислила нещо по-жестоко и обидно. И със сигурност по-смислено.

Детективите се спогледаха.

— Заплаши ли я? — попита детектив Холстик.

— Не.

— Къде отиде след библиотеката?

— Вкъщи.

— Проследи ли Марси?

— Не. Вече ви казах, че се прибрах у дома. Ще ми кажете ли какво се е случило с Марси?

— Някой може ли да потвърди думите ти? — попита детектив Басо.

— Партньорът ми от часовете по биология. Срещна ме в библиотеката и предложи да ме докара.

Бях се облегнала от едната страна на портала към стаята, а детектив Басо се приближи и се облегна от другата страна срещу мен.

— Разкажи ни за партньора си в часовете по биология.

— Що за въпрос е това?

Той разпери ръце:

— Съвсем простичък. Но ако искаш да бъде по-конкретен, ще го направя. Когато бях в гимназията, предлагах да закарам някое момиче само ако ми харесваше. Да направим и следващата крачка. Какви са взаимоотношенията ти с този твой партньор по биология… извън класната стая?

— Шегувате се, нали?

Едното ъгълче на устата на детектив Басо се повдигна.

— Така си и мислех. Накара ли гаджето си да пребие Марси Милар?

— Марси е била пребита?

Той се оттласна от рамката на портала, застана точно пред мен и ме прикова с поглед.

— Искаше ли да й покажеш какво се случва, когато момичета като нея не си държат езика зад зъбите? Смяташе ли, че заслужава някой да я поотупа? Познавах момичета като Марси, когато бях ученик. Те си го просят, нали? Марси просеше ли си го, Нора? Някой здравата я е набил в сряда вечерта и според мен ти знаеш повече, отколкото ни казваш.

Полагах огромни усилия да потисна мислите си, понеже се опасявах, че може да проличат на лицето ми. Може и да беше съвпадение, че се бях оплакала на Пач от Марси точно вечерта, когато е била пребита. Но пък може и да не беше.

— Ще трябва да поговорим с гаджето ти — заяви детектив Холстик.

— Не ми е гадже, в един екип сме по биология.

— Той е на път за насам, нали?

Знаех, че трябва да бъда пряма. Но когато се позамислих, реших, че не е възможно Пач да е наранил Марси. Тя не беше най-симпатичният човек на земята и със сигурност си беше спечелила доста врагове. Някои от тях бяха способни да проявят насилие, но Пач не беше такъв. Безсмисленият побой не беше в стила му.

— Не — отговорих.

Детектив Басо се усмихна сковано.

— Значи си се издокарала за събота вечер у дома?

— Нещо такова — отвърнах с най-студения тон, на който се осмелих.

Детектив Холстик извади от джоба на сакото си малък бележник, отвори го и щракна химикалката си.

— Ще ни трябва името и телефонния му номер. Десет минути, след като детективите си тръгнаха, черен джип „Командър“ спря до тротоара. Пач притича под дъжда до верандата, облечен с черни джинси, боти и сива термофланела.

— Нова кола? — попитах, отваряйки вратата.

Той се усмихна загадъчно.

— Спечелих я преди няколко вечери на билярд.

— Някой е заложил колата си?

— Не му стана много приятно. Известно време ще гледам да страня от тъмни улички.

— Научи ли за Марси Милар? — попитах неочаквано, с надеждата въпросът да го свари неподготвен.

— Не. Какво е станало? — Отговорът му прозвуча непосредствено и аз реших, че това вероятно е признак за искреност. За жалост обаче, по отношение на лъжите Пач не ми изглеждаше аматьор.

— Някой я пребил.

— Жалко.

— Някаква представа кой може да е?

Дори да беше доловил загрижеността в тона ми, Пач не го показа. Облегна се на парапета на верандата и замислено потри брадата си.

— Нямам.

Запитах се дали крие нещо. Само че разобличаването на лъжите не беше най-силната ми страна. Нямах много опит. Обикновено общувах с хора, на които имах доверие… Обикновено.

Пач паркира джипа зад игралната зала на Бо. Когато дойде нашият ред на опашката, касиерът изгледа първо Пач, после и мен. Не спираше да мести поглед помежду ни, опитвайки се да направи връзката:

— Какво има? — попита Пач и постави три десетачки на гишето.

Касиерът насочи бдителния си поглед към мен. Беше забелязал, че не мога да откъсна поглед от зеленикавите татуировки, които покриваха всеки сантиметър кожа на ръцете му. Той премести парче дъвка — или пък тютюн? — от другата страна на долната си устна и попита:

— Какво зяпаш?

— Харесват ми татуи… — понечих да кажа, но той се озъби като куче. — Май не съм му симпатична — прошепнах на Пач, когато се отдалечихме на безопасно разстояние.

— Бо не харесва никого.

— Това е Бо собственикът ли?

— Това е Бо младши. Бо старши умря преди няколко години.

— Как? — попитах.

— При сбиване в бар. Долу.

Изпитах неудържимо желание да хукна към джипа и да изфирясам от паркинга.

— В безопасност ли сме тук?

Пач ми метна кос поглед:

— Ангелче!

— Само питам.

Долу залата за билярд си беше точно каквато беше и при първото ми посещение. Боядисани в черно стени от блокчета сгур. Маси за билярд, тапицирани с червен филц по средата. Околовръст — маси за покер. Ниски насочени лампи, разположени на крива линия по тавана. Застоял мирис на пури във въздуха.

Пач избра най-отдалечената от стълбите маса. Взе от бара две бутилки „Севън ъп“ и отвори капачките на ръба на бара.

— Никога досега не съм играла билярд — признах аз.

— Избери си щека — посочи ми той редицата щеки на стената. Взех една и я занесох до масата.

Пач прокара длан през устата си, за да заличи усмивката си.

— Какво? — попитах.

— В билярда не можеш да направиш хоумрън.

— Ясно, няма хоумрън — кимнах.

Усмивката му стана по-широка:

— Държиш щеката като бухалка за бейзбол.

Погледнах към ръцете си — имаше право, наистина я държах като бухалка.

— Така ми е удобно.

Той застана зад мен, постави ръце на хълбоците ми и ме нагласи пред масата. Плъзна ръце покрай тялото ми и хвана щеката.

— Ето така — премести Пач дясната ми ръка с няколко сантиметра — и така… — продължи той, като хвана лявата ми ръка и оформи кръг с палеца и показалеца ми. След това разположи другите три пръста върху масата като триножник. Пъхна щеката през кръгчето и я прокара над кокалчето на средния ми пръст. — Наведи се в кръста.

Приведох се към масата за билярд, усещайки топлия дъх на Пач на тила си. Той хвана края на щеката и тя се плъзна през кръгчето.

— Коя топка искаш да удариш? — попита той, имайки предвид подредените на триъгълник топки в другия край на масата. — Жълтата е добър избор.

— Червеното е любимият ми цвят.

— Значи червената.

Пач прокара щеката напред-назад през кръгчето, прицелвайки се в топката и упражнявайки удара ми.

Погледнах с присвити очи към свободната топка, после към триъгълника от топки по-надолу върху масата.

— Малко си встрани — отбелязах.

Усетих го как се усмихва.

— Колко ще заложиш?

— Пет долара.

Усетих го как леко кима с глава.

— Искам якето ти.

— Искаш якето ми?

— Искам да го свалиш.

Ръката ми рязко отскочи напред, билярдната щека се плъзна отривисто между пръстите ми и удари топката бияч. Тя се стрелна напред, блъсна се в червената, разби триъгълника и топките се разлетяха във всички посоки.

— Добре — казах и свалих якето си, — може би съм малко впечатлена.

Пач огледа импровизираната ми блуза от шал. Очите му бяха черни като среднощен океан, изражението му — съзерцателно.

— Гот — отбеляза той. После отиде от другата страна на масата и се зае да преценява разположението на топките.

— Залагам пет долара, че не можеш да удариш топката със синя ивица — предизвиках го, като избрах топката нарочно — между нея и бялата топка бияч имаше една камара цветни топки.

— Не искам парите ти — отговори Пач. Погледите ни се срещнаха и на бузата му се появи съвсем лека трапчинка.

Температурата на тялото ми се покачи с още един градус.

— А какво искаш?

Пач приближи щеката си към масата, направи един умел удар и удари топката бияч. Инерцията й се предаде на зелената топка, после на осма топка, която запрати топката със синя ивица в джоба.

Засмях се притеснено и се опитах да прикрия този факт, като изпуках с кокалчетата си — лош навик, който така и не бях успяла да овладея.

— Добре де, може би съм доста впечатлена.

Все още приведен над масата, Пач вдигна очи към мен. Погледът му сгря кожата ми.

— Не сме залагали — напомних му, устоявайки на желанието си да се размърдам неловко. Билярдната щека леко се хлъзна в дланта ми и аз тайно изтрих ръка в панталона си.

Като че ли не се потях достатъчно, та Пач реши да каже:

— Длъжница си ми. Някой ден ще си поискам дължимото.

Засмях се, но смехът ми прозвуча малко фалшиво.

— Мечтай си.

По стълбите в другия край на помещението отекнаха стъпки. Долу се появи висок, жилест тип с орлов нос и с рошава черна коса на сини кичури. Първо погледна към Пач, после отмести очи към мен. На лицето му бавно плъзна усмивка, когато се запъти към нас и надигна шишето ми със „Севън ъп“, което бях закрепила на ръба на масата.

— Извинете, но това е мое… — започнах.

— Не спомена, че тя е толкова приятна за окото — каза той на Пач и изтри уста с опакото на ръката си. Имаше силен ирландски акцент.

— А на нея не съм споменал, колко неприятен за окото си ти — отговори му Пач спокойно, а устните му всеки момент щяха да се разтеглят в усмивка.

Младежът се облегна на масата за билярд до мен и ми подаде ръка странично:

— Аз съм Риксън, скъпа — представи се той.

— Нора — неохотно пъхнах ръка в неговата аз.

— Не надушвам ли нещо тук? — попита Риксън и изгледа въпросително двама ни с Пач.

— Не — отговорих аз.

— Да — едновременно с мен се обади Пач.

Най-неочаквано Риксън се метна закачливо върху Пач и двамата се строполиха на пода и започнаха да се търкалят и да ритат. Разнесе се дрезгав смях, юмручни удари и звук от съдран плат, а пред очите ми лъсна голият гръб на Пач. По цялата му дължина минаваха два плътни белега. Започваха близо до бъбреците му и свършваха между лопатките, като описваха обърнато V. Белегът беше толкова уродлив, че ахнах ужасено.

— Ей, махни се от мен! — изрева Риксън.

Пач се дръпна от него, а когато се изправи, скъсаната му риза се развя. Свали я и я хвърли в кошчето за смет в ъгъла.

— Дай ми ризата си — нареди на Риксън.

Риксън ми намигна дяволито:

— Ти какво ще кажеш, Нора? Да му дам ли ризата си?

Пач понечи да го перне шеговито и ръцете на Риксън тутакси отхвърчаха към раменете му.

— Спокойно — отстъпи той. Свали блузата си и я метна на Пач, а отдолу се показа хубава бяла фланелка.

Докато Пач навличаше фланелата над коремните си мускули, които бяха толкова стегнати, че вътрешно затрепках, Риксън се обърна към мен:

— Разказа ли ти как получи прякора си?

— Моля?

— Преди нашият добър приятел Пач да се отдаде на билярда, се занимаваше с ирландски бокс с голи ръце. Не го биваше много — поклати глава Риксън. — Честно казано, направо беше жалка гледка. Нощем често го кърпех… заприлича на същински пачуърк. Така започнахме да му викаме Пач. Казвах му да се откаже от бокса, ама не ме слушаше.

Пач улови погледа ми и ме удостои с превъзходна усмивка на побойник от баровете. Усмивката сама по себе си беше достатъчно плашеща, но под грубоватата фасада в нея имаше нотка желание. Всъщност повече от нотка. Цяла симфония от желание.

Пач посочи с глава към стълбите и протегна ръка към мен:

— Да се омитаме оттук.

— Къде отиваме? — попитах и коремът ми се продъни чак до коленете.

— Ще видиш.

Докато се качвахме по стълбите, Риксън се провикна след мен:

— Късмет с този тип, скъпа!