Ш-ш-шт

Двадесет и първа глава

Навън беше станало студено и ръмеше. Уличните лампи светеха със зловещо жълтеникаво сияние, което почти не бе в състояние да се справи с мъглата, която се сгъстяваше по улиците. Излязох от „Блайнд Джо“, доволна, че бях проверила прогнозата за времето предварително и си бях взела чадъра. Пътьом видях през прозорците как баровете се пълнят с хора.

Намирах се на няколко пресечки от автобусната спирка, когато вече познатата ледена тръпка ме целуна по тила. Усетих я през нощта, когато някой надникна през прозореца в спалнята ми, после в „Делфик“ и за трети пък, преди Ви да излезе от магазина на „Виктория Сикрет“, облечена с моето яке. Наведох се, престорих се, че си връзвам обувката, и скришом се огледах наоколо. Тротоарите от двете страни на улицата бяха празни.

Светофарът светна зелено и аз слязох на платното. Закрачих по-бързо, стиснах чантата си под мишница и горещо се помолих автобусът да пристигне навреме. Минах напряко по уличката зад някакъв бар, шмугнах се покрай групичка пушачи и излязох на съседната улица. Притичах до следващата пресечка, завих по друга странична уличка и заобиколих карето. През няколко секунди се оглеждах през рамо.

Чух ръмженето на автобуса и след малко той зави зад ъгъла и изникна от мъглата. Забави ход, аз се качих и потеглих към къщи. Бях единственият пътник.

Седнах няколко редици зад шофьора и се смъкнах в седалката, за да се поприкрия. Той дръпна лоста, за да затвори вратите, и автобусът потегли по улицата. Тъкмо щях да въздъхна облекчено, когато получих есемес от Ви.

„Къде си?“

„В Портланд — отговорих. — А ти?“

„И аз. На купон с Джулс и Елиът. Да се видим.“

„Защо си в Портланд!?“

Не изчаках да ми отговори, а веднага я набрах. По-бързо щеше да стане, ако говорим. И беше спешно.

— Е? Какво ще кажеш? — попита Ви. — В настроение ли си за купон?

— Майка ти знае ли, че си на купон в Портланд с две момчета?

— Не ставай невротична, скъпа.

— Не мога да повярвам, че си дошла в Портланд с Елиът! — Хрумна ми тревожна мисъл: — Той знае ли, че говориш с мен?

— За да дойде и да те убие ли? Не, съжалявам. Двамата с Джулс отидоха в „Кингхорн“ да вземат нещо и в момента съм сама. Няма да откажа малко компания. Хей! — провикна се Ви към някого. — Долу ръцете, ясно? Долу! Нора, не съм на особено готино място. Времето ме притиска.

— Къде си?

— Чакай малко… така, на сградата отсреща пише едно, седем, две, седем. Улицата е „Хайсмит“, сигурна съм.

— Ще дойда възможно най-бързо, но няма да остана. Прибирам се вкъщи и ти идваш с мен. Спрете автобуса! — провикнах се към шофьора.

Той натисна спирачките и аз полетях към отсрещната седалка.

— Бихте ли ми казали къде е улица „Хайсмит“? — попитах го, когато стигнах в края на пътеката.

Той посочи през прозорците към дясната страна на автобуса.

— На запад. Пеша ли смятате да ходите? — огледа ме мъжът от глава до пети. — Предупреждавам ви, кварталът е доста опасен.

Страхотно!

Само след няколко пресечки установих, че предупреждението на шофьора е напълно основателно. Околността се промени драстично. Малко старомодните фасади отстъпиха място на сгради, покрити с множество графити. Прозорците бяха тъмни и имаха решетки. Тротоарите представляваха пусти пътеки в мъглата.

В мъглата се разнесе протяжно дрънкане и пред очите ми изникна жена, която буташе количка с торби за смет. Очите й бяха същински стафиди — тъмни, кръгли и светещи, и ме огледаха цялата изпитателно и почти хищно.

— Я какво си имаме тук? — изфъфли тя през цепнатина от липсващи зъби.

Отстъпих незабележимо назад и притиснах чантата към себе си.

— Прилича ми на яке, ръкавици и хубава вълнена шапка — отбеляза тя. — Винаги съм си мечтала за хубава вълнена шапка. — Произнесе думата като „убава“.

— Здравейте — поздравих я аз, прочистих гърлото си и се постарах да звуча приятелски. — Бихте ли ми каза ли накъде е улица „Хайсмит“?

Тя се изкиска.

— Шофьорът на автобуса ме насочи насам — казах не толкова уверено.

— Казал ти е, че улица „Хайсмит“ е насам ли? — прозвуча раздразнително въпросът й. — Знам накъде е „Хайсмит“, но не е натам.

Зачаках, но тя не каза нищо повече.

— Бихте ли ме упътили? — помолих.

— Ще те упътя аз. — Потупа главата си с пръст, който много приличаше на изкривено възлесто клонче. — Всичко пазя ето тук.

— Та накъде е „Хайсмит“? — насърчих я отново.

— Ама не мога да ти кажа безплатно — смъмри ме тя. — Ще трябва да си платиш. Момичето трябва да се потруди, за да успее — никой няма да ти каже нищо без пари.

— Нямам пари. — Е, нямах достатъчно. Само колкото за автобусния билет до къщи.

— Ама имаш хубаво топло яке.

Сведох очи към ватираното си яке. Мразовит вятър разроши косата ми и ръцете ми настръхнаха само от мисълта, че може да си сваля якето.

— Подариха ми го за Коледа.

— Хайде, че ми измръзна задникът — сряза ме тя. — Искаш ли да те упътя, или не?

Не можех да повярвам, че стоя на това място. Не можех да повярвам, че се пазаря да дам якето си на някаква бездомница. Ви ми беше толкова задължена, че може и никога да не успееше да ми се изплати.

Свалих якето си и я наблюдавах как го облича и дърпа ципа.

Дъхът ми излизаше на пара. Обгърнах тялото си с ръце и тупнах с крака, за да се стопля.

— А сега бихте ли ме упътили към „Хайсмит“?

— Краткият път или дългият?

— Краткият — заекнах аз.

— Е, ще трябва да си платиш. За краткия път има допълнителна такса. Както казах, винаги съм искала да имам хубава вълнена шапка.

Свалих от главата си шапката на розови и бели райета.

— „Хайсмит“? — настоях, опитвайки се да запазя приятелския тон, докато й подавах шапката.

— Виждаш ли тази уличка? — посочи тя пресечката зад мен. Обърнах се. Пресечката беше малко по-нататък. — Тръгни по нея и ще те отведе до „Хайсмит“.

— Там ли е? — попитах невярващо. — Само на една пресечка?

— Добрата новина е, че няма да ходиш много. Лошата е, че в това време ще ти се стори много. Разбира се, сега ми е топло и приятно, понеже си имам яке и хубава шапка. Дай ми и ръкавиците и ще те заведа.

Погледнах към ръкавиците си — поне ръцете ми бяха на топло.

— Ще се справя и сама.

Тя сви рамене и добута количката до следващия ъгъл, където се облегна на тухлите.

Пресечката беше тъмна и наблъскана с кофи за смет, изпъстрени с мокри петна кашони и една неузнаваема купчина, която май беше изхвърлен бойлер. Но пък можеше да бъде и увит в килим труп. Висока телена ограда разделяше уличката по средата. Трудно бих се покатерила по висока метър и половина ограда, камо ли по два пъти по-висока. От двете ми страни се редяха тухлени сгради. Всички прозорци бяха мръсни и имаха решетки.

Поех по пресечката, прескачайки касетки и чували със смет. Под обувките ми хрущеше счупено стъкло. Нещо бяло се стрелна между краката ми и ме накара да затая дъх. Котка. Просто котка, която изчезна в мрака отпред.

Бръкнах в джоба си, за да изпратя на Ви съобщение, че съм наблизо, затова да се оглежда, когато си спомних, че съм оставила телефона в джоба на якето си. „Браво на теб — помислих си. — Какви са шансовете злата лелка да ти върне телефона?“ Никакви.

Реших, че все пак си струва да опитам, но когато се обърнах, видях лъскав черен седан да профучава покрай началото на пресечката. Изведнъж светна червеното на спирачките.

Отдръпнах се в тъмното по причини, които можех да обясня единствено с интуиция.

Вратата на колата се отвори и се разнесе стрелба. Два изстрела. После вратата се затвори и черният седан потегли пронизително. Чувах как сърцето ми бие шумно в гърдите и как звукът постепенно се слива с тропота от бягащи стъпки. Миг по-късно осъзнах, че това са собствените ми стъпки и че бягам към началото на уличката. Завих край ъгъла и се заковах на място.

Тялото на клошарката лежеше на купчина върху тротоара.

Втурнах се и коленичих до нея.

— Добре ли сте? — попитах обезумяла и я обърнах. Устата й зееше, тъмните й очи бяха кухи. Тъмна струйка се спускаше по подплатеното яке, което беше на гърба ми само до преди минути.

Прииска ми се да отскоча назад, но си наложих да бръкна във вътрешните джобове на якето. Трябваше да звънна за помощ, но телефонът ми го нямаше.

На отсрещния ъгъл забелязах телефонна будка. Изтичах и набрах 911. Докато чаках обаждането на оператора, погледнах към мъртвото тяло и усетих как във вените ми плисва студен адреналин. Тялото го нямаше.

Затворих слушалката с трепереща ръка. В ушите ми прозвучаха приближаващи се стъпки, но не можех да определя на какво разстояние са.

Трак, трак, трак.

„Той е тук — казах си, — мъжът със скиорската маска.“

Пъхнах няколко монети в автомата и грабнах слушалката с две ръце. Напрегнах се да си спомня номера на мобилния на Пач. Стиснах здраво очи и се опитах да си представя седемте цифри с червено мастило, които беше написал на дланта ми в деня на запознанството ни. Преди да се усъмня в паметта си, набрах цифрите.

— Какво има? — попита Пач.

Едва не изхлипах, като чух гласа му. Някъде отзад чувах тракането на топки за билярд и се досетих, че е в игралната зала на Бо. Можеше да пристигне тук за петнайсет-двайсет минути.

— Аз съм — осмелих се само да прошепна.

— Нора?

— Намирам се в Портланд. На ъгъла на „Хампшър“ на „Нантъкет“. Можеш ли да дойдеш да ме вземеш? Спешно е.

Стоях сгушена в дъното на телефонната кабина и броях тихичко до сто, опитвайки се да запазя спокойствие, когато до бордюра плавно спря черен джип „Командър“. Пач отвори вратата и приклекна до входа на кабината.

Свали горната си дреха — черна фланелка с дълъг ръкав — и остана по долна черна тениска. Нахлузи фланелата през главата ми и след миг прокара и ръцете ми през ръкавите. Блузата ми беше голяма, ръкавите висяха доста над върховете на пръстите ми. Миришеше на смес от тютюнев дим, солена вода и ментов сапун. Кой знае защо този мирис изпълни празнините вътре в мен със спокойствие.

— Да се качваме в колата — подкани ме Пач. Помогна ми да стана, а аз обвих шията му с ръце и зарових лице в гърдите му.

— Мисля, че ще повърна — казах. Целият свят се наклони на една страна, включително Пач. — Имам нужда от хапчетата си.

— Ш-ш-шт — притисна ме той към себе си. — Всичко ще се оправи. Вече съм тук.

Успях да кимна лекичко.

— Да се махаме.

Отново кимнах.

— Трябва да вземем и Ви. Тя е на купон на една пресечка оттук.

Докато Пач завиваше, аз се заслушах в тракането на зъбите си, което отекваше в главата ми. Никога през живота си не се бях чувствала толкова изплашена. Гледката на мъртвата бездомница извика мисли за татко. Картината се обагри в червено и колкото да се опитвах, не можех да прогоня образа на кръвта.

— Прекъснах игра на билярд ли? — попитах Пач, като си спомних тракането на билярдните топки, докато говорехме по телефона.

— Тъкмо печелех един апартамент.

— Апартамент ли?

— От онези баровските до езерото. Изобщо нямаше да ми хареса. Това е „Хайсмит“. Имаш ли адрес?

— Не го помня — отговорих и се понадигнах на седалката, за да погледна по-добре от прозореца. Всички сгради ми изглеждаха изоставени. Нямаше и следа от никакъв купон. Нямаше и следа от живот.

— Носиш ли си мобилния? — попитах Пач.

Той извади едно блекбъри от джоба си.

— Батерията му е паднала. Не знам дали ще можеш да се обадиш.

„Къде си?“ — изпратих съобщение на Ви. „Промяна на плановете — написа ми тя в отговор. Явно Дж и Е не са намерили, каквото търсеха. Прибираме се.“

Екранчето стана черно.

— Изключи се — осведомих Пач. — Имаш ли зарядно?

— Не е у мен.

— Ви се прибира в Колдуотър. Би ли ме оставил у тях?

След минути вече бяхме на крайбрежната магистрала и карахме по една канара над океана. Бях минавала оттук и преди — когато нямаше слънце, водата изглеждаше тъмносиво-синя, осеяна с тъмнозелени петна там, където вечнозелените растения се оглеждаха във водата. Но сега беше нощ и океанът беше гладък като черна отрова.

— Ще ми кажеш ли какво се случи? — попита Пач.

Все още не бях решила дали изобщо да споделя нещо с Пач. Можех да му разкажа как, след като ме измами, клошарката беше застреляна. Можех да споделя подозренията си, че куршумът е бил предназначен за мен. После можех да опитам да му обясня, че трупът на клошарката беше изчезнал яко дим.

Спомних си как детектив Басо ме беше изгледал като побъркана, когато му съобщих, че някой е проникнал с взлом в стаята ми. Не бях в настроение отново да ми се пулят и да ми се смеят. Не и Пач. Не в момента.

— Изгубих се и една клошарка ме притисна — казах. — Убеди ме да й дам якето си… — Изтрих нос с опакото на дланта си и подсмръкнах. — Взе ми и шапката.

— А какво търсеше чак тук? — попита Пач.

— Щях да ходя при Ви на купон.

Бяхме на половината път между Портланд и Колдуотър, на пуст участък от магистралата, когато внезапно изпод капака на джипа изригна облак пара. Пач намали и спря отстрани.

— Чакай малко — каза той и изскочи навън. Вдигна капака и се скри от погледа ми.

След минутка затвори капака. Изтри ръце в панталона си, приближи се до прозореца ми и ми даде знак да сваля стъклото.

— Лоши новини — каза. — Двигателят е.

Опитах се да си придам осведомен и интелигентен вид, но усещах, че изражението ми издава само неразбиране.

Пач изви вежди и каза:

— Мир на праха му.

— Няма ли да можем да тръгнем?

— Не и ако не побутнем.

От всички коли точно на нашата ли трябваше да се случи!

— Къде ти е мобилният? — попита Пач.

— Изгубих го.

Той се ухили широко:

— Да видим дали ще позная — бил е в джоба на якето ти. Клошарката здравата е намазала, нали? — Огледа хоризонта и каза: — Имаме две възможности: можем да се приберем на автостоп или да отидем до следващата отбивка и да потърсим телефон.

Излязох и затръшнах вратата зад себе си. Ритнах предната гума на джипа. Знаех, че с гнева си прикривам страха заради всичко случило се днес. В мига, в който останех сама, щях да избухна в сълзи.

— Мисля, че на следваща отбивка има мотел — казах. — Ще отида да в-в-викна такси. Т-т-ти остани при джипа.

Той се подсмихна, но не изглеждаше никак весел.

— Няма да те изпусна от поглед. Доста си разстроена, ангелче. Ще отидем заедно.

Скръстих ръце и застанах пред него. По маратонки му стигах до рамото. Наложи се да наклоня глава назад, за да го погледна в очите.

— Няма да припаря до мотел заедно с теб. — Постарах се да прозвуча категорично, защото така беше по-малко вероятно да променя решението си.

— Смяташ, че ние двамата в евтин мотел сме опасна комбинация, така ли?

Всъщност да.

Пач се облегна на джипа.

— Можем да стоим тук и да спорим по този въпрос — вдигна той поглед към неспокойното небе, — но според мен бурята отново ще се развихри.

Майката природа явно реши да каже своята дума, защото небето се разтвори и се изсипа силен дъжд, примесен със суграшица.

Изгледах Пач възможно най-ледено и въздъхнах гневно.

Както обикновено, той имаше право.