Ш-ш-шт

Двадесет и осма глава

Минаха пет минути. Десетте станаха двайсет. Опитах се да не обръщам внимание на ужасяващото чувство, че съм под наблюдение. Погледнах към сенките покрай училището.

Защо Пач се бавеше толкова? Прехвърлих през главата си няколко теории, а тревогата ми растеше с всяка минута. Ами ако Пач не може да намери Ви? Какво ще се случи, когато Пач открие Елиът? Съмнявах се, че Елиът би могъл да надвие Пач, но и това бе възможно — ако Елиът го изненада.

Телефонът в джоба ми звънна и аз подскочих, извън себе си от ужас.

— Виждам те — каза Елиът, когато вдигнах. — Седиш навън в колата.

— Къде си?

— Наблюдавам те от прозорец на втория етаж. Ние играем вътре.

— Не ми се играе.

Той прекъсна разговора.

Сърцето ми се беше качило в гърлото, когато излязох от колата. Вдигнах поглед към тъмните прозорци на училището. Елиът едва ли знаеше, че Пач е вътре. Гласът му звучеше нетърпеливо, не ядосано или раздразнено. Единствената ми надежда беше Пач ми има план и да се погрижи нищо лошо да не се случи с мен или с Ви. Облаци закриха луната и аз се запътих към източния вход под сянката на страха.

Пристъпих в полумрака. Няколко секунди очите ми опитваха да различат нещо на снопа светлина от уличната лампа, който проникваше през прозорчето в горната част на вратата. Плочките на пода създаваха восъчно отражение. От двете страни на коридора бяха наредени шкафчета като спящи войници роботи. Помещението не излъчваше спокойствие и тишина, а зловеща заплаха.

Външните лампи осветяваха първите няколко метра от коридора, но след това нищо не виждах. От вътрешната страна на вратата имаше няколко ключа за осветлението и аз ги щракнах, но нищо не последва.

Тъй като навън имаше ток, явно електричеството беше изключено нарочно. Дали това беше част от плана на Елиът? Не го виждах, не виждах и Ви. Нямаше го и Пач. Щеше да се наложи опипом да се ориентирам през стаите и да ги изключвам бавно една по една, докато го намеря. А двамата заедно щяхме да намерим Ви.

Използвайки стената за ориентир, поех бавно напред. Всеки учебен ден минавах оттук по няколко пъти, но сега на тъмно коридорът изведнъж ми се стори непознат. И по-дълъг. Много по-дълъг.

На първото разклонение мислено прецених местоположението си. Ако завиех наляво, щях да стигна до залата на оркестъра и на поп групата, и до кафенето. Коридорът надясно водеше до администрацията и до двойното стълбище. Продължих направо към вътрешността на сградата и към класните стаи.

Кракът ми се закачи в нещо и преди да се опомня, се строполих на пода. Мътна сивкава светлина заструи от прозорчето точно над мен, когато луната излезе иззад облаците, и освети чертите на тялото, в което се бях спънала. Джулс лежеше по гръб с празен поглед. Дългата му руса коса се беше разбъркала върху лицето, ръцете му висяха отпуснати от двете страни.

Надигнах се на колене и задъхана закрих устата си с ръка. Краката ми се разтрепериха от прилива на адреналин. Много бавно положих ръка върху гърдите на Джулс. Сърцето му не биеше. Беше мъртъв.

Скочих на крака и задавих напиращия писък. Исках да извикам Пач, но така щях да издам местоположението си на Елиът — ако вече не го знаеше. Сепнато осъзнах, че той може да стои на няколко метра от мен и да ме наблюдава, докато се разгръща тази извратена игра.

Светлината горе избледня и аз неистово се огледах. Отпред се простираше безкраен коридор. Библиотеката беше отляво след неголямо стълбище. Отдясно бяха класните стаи. След кратко колебание избрах библиотеката и опипом си запроправях път по тъмния коридор, само и само да се отдалеча от трупа. Носът ми протече и си дадох сметка, че плача беззвучно. Защо беше мъртъв Джулс? Кой го беше убил? След като той беше мъртъв, дали и Ви беше мъртва?

Вратата на библиотеката беше отключена и аз опипом влязох. Покрай рафтовете с книги в отсрещния край на библиотеката имаше три малки кабинета за самоподготовка. Бяха звукоизолирани. Ако Елиът искаше да затвори Ви, това беше идеалното място.

Тъкмо се канех да се запътя натам, когато в библиотеката се разнесе мъжко стенание. Заковах се на място.

Навън в коридора светна и мракът в библиотеката изчезна. Тялото на Елиът лежеше на няколко метра от мен — устата му зееше отворена, кожата му беше станала пепелява. Обърна очи към мен и протегна ръка.

Изпищях пронизително. Завъртях се на пети и хукнах навън от библиотеката, като блъсках и събарях столовете по пътя си. „Бягай! — наредих си. — Тръгни към някой изход!“

Залитайки излязох от вратата и в този момент осветлението в коридора угасна и всичко отново потъна в мрак.

— Пач! — опитах се да извикам, но гласът ми заглъхна и заседна в гърлото.

Джулс беше мъртъв. Елиът беше полумъртъв. Кой ги беше убил? Кой оставаше? Опитах се да проумея случващото се, но разумът ме беше напуснал.

Нещо ме блъсна в гърба и аз изгубих равновесие. Още един тласък ме запокити настрани. Главата ми се удари в едно от шкафчетата и аз се зашеметих. Пред очите ми пробяга тесен лъч светлина и на фокус застанаха две очи зад черна скиорска маска. Светлината идваше от миньорска лампа, закрепена над маската.

Надигнах се и се опитах да избягам. Едната ръка на нападателя ми рязко се стрелна напред и ми блокира пътя. С другата си ръка той ме притисна към шкафчето.

— Помисли, че съм мъртъв ли? — Усетих злорадството, ледената усмивка в гласа му. — Не можех да пропусна последния шанс да си поиграя с теб. Позабавлявай ме. Кой значи бил лошият според теб? Елиът? И не ти ли минаваше през ума, че е възможно най-добрият ти приятел да е направил всичко това? Топло, топло, нали? А-а, ето това прави страхът — изважда на повърхността най-лошото у нас.

— Ти си бил — отекна гласът ми.

Джулс свали скиорската маска и миньорската лампа.

— От плът и кръв.

— Как го направи? — попитах все още с треперещ глас. — Видях те. Не дишаше. Беше мъртъв.

— Отдаваш ми прекалено много заслуги. Всичко се дължи на теб, Нора. Ако съзнанието ти не беше толкова слабо, нямаше да успея да го направя. Не ти е приятно, нали? Обезсърчително е да знаеш, че от всички съзнания, в които съм нахлувал, твоето беше най-леснодостъпно. И най-забавно.

Облизах устни. Устата ми усещаше странен вкус — нещо средно между лепкав и сух. Усещах мириса на страха в дъха си.

— Къде е Ви?

Той ме зашлеви по бузата:

— Не сменяй темата. Наистина трябва да се научиш да контролираш страха си. Страхът пречи на логиката и отваря най-различни възможности за хора като мен.

Никога не бях виждала тази страна на Джулс. Винаги беше толкова мълчалив и начумерен, излъчваше пълна липса на интерес към околните. Стоеше отстрани и не привличаше почти никакво внимание или подозрение. „Много умно от негова страна“, помислих си.

Хвана ме за ръката и рязко ме дръпна след себе си.

Забих нокти в кожата му и се извих, а той ме удари с юмрук в корема. Политнах назад и се опитах да си поема въздух, ала не успях. Раменете ми се плъзнаха по едно шкафче и аз се строполих на земята. Глътка въздух се спусна в гърлото ми и аз я поех задавено.

Джулс докосна следите от ноктите ми по ръката си.

— Скъпо ще ми платиш за това.

— Защо ме накара да дойда тук? Какво искаш? — не успях да прикрия истерията си аз.

Той ме дръпна грубо за ръката и ме повлече надолу по коридора. Ритна една врата, натика ме вътре и аз паднах на пода, удряйки длани в твърдия под. Вратата зад гърба ми се затръшна. Единствената светлина идваше от лампичката, която Джулс държеше в ръка.

Във въздуха усетих познатия мирис на тебешир и стари химикали. По стените висяха плакати с изображения на човешкото тяло и на напречни разрези на човешки клетки. В предната част на помещението имаше дълъг черен гранитен плот с мивка. Бяхме в кабинета по биология на Тренера Макконахи.

Нещо метално проблесна и привлече погледа ми. На пода зад кошчето за боклук имаше скалпел. Явно нито Тренера, нито чистачът го бяха забелязали. Пъхнах го под колана на джинсите си точно преди Джулс да ме изправи на крака.

— Наложи се да прекъсна електричеството — каза той и постави лампата на най-близката маса. — Не можеш да играеш на криеница на светло.

Стържейки по пода, дръпна два стола и ги постави един срещу друг.

— Седни. — Не прозвуча като покана.

Очите ми се стрелнаха към прозорците на далечната стена. Запитах се дали ще успея да отворя някой и да избягам, преди Джулс да ме докопа. Насред хиляди други наполовина потиснати мисли си заповядах да не изглеждам уплашена. Някъде в дъното на съзнанието ми изникна един съвет от тренировките по самоотбрана, на които двете с мама ходихме след смъртта на татко. „Гледай нападателя в очите… придай си уверен вид… мисли трезво…“ Лесно е да се каже, ама хайде напрани го!

Джулс натисна раменете ми и ме принуди да седна. Студенината на метала се промъкна през дънките ми.

— Дай ми мобилния си — нареди той и протегна ръка.

— Оставих го в колата.

Той се изсмя.

— Наистина ли искаш да си играеш игрички с мен? Държа приятелката ти заключена някъде в сградата. Ако ме мотаеш, тя ще се почувства самотна. Ще трябва да измисля свръхспециална игра, за да я възмездя.

Извадих телефона си и му го подадох.

Със свръхчовешка сила той го огъна на две.

— Сега сме си само двамата. — Отпусна се на стола срещу моя и преспокойно протегна крака. Провеси едната си ръка през облегалката. — Да поговорим, Нора.

Скочих от стола. Джулс ме улови през кръста, преди да успея да направя и четири крачки, и отново ме стовари на стола.

— Преди време имах коне — каза. — Много отдавна във Франция имах конюшня с прекрасни коне. Испанските ми бяха любими. Улавяха ги диви и ги водеха направо при мен. Опитомявах ги за броени седмици. Но все имаше по някой, който не позволяваше да го обяздя. Знаеш ли какво правех с такъв кон?

Цялата потръпнах в отговор.

— Ако ми сътрудничиш, няма от какво да се страхуваш — каза той.

Нито за миг не му вярвах. Очите му не блестяха искрено.

— Видях Елиът в библиотеката. — Изненада ме по трепването на гласа ми. Не харесвах Елиът и му нямах доверие, но не заслужаваше да умре бавно и мъчително. — Ти ли го нарани?

Той се приведе по-близо към мен, сякаш за да сподели тайна.

— Ако ще правиш престъпление, никога не оставяй улики. Елиът беше неотделима част от цялата операция. Той знае твърде много.

— Затова ли съм тук? Защото намерих онази статия за Кирстен Халверсън?

Джулс се усмихна.

— Елиът не ми спомена, че знаеш за Кирстен.

— Елиът ли я уби… или ти? — попитах, тласкана от студен прилив на вдъхновение.

— Трябваше да изпитам верността на Елиът. Отнех му онова, което беше най-важно за него. Елиът беше в „Кингхорн“ на стипендия и непрекъснато му го напомняха. Докато не се появих аз. Аз съм неговият благодетел. Накрая трябваше да избира между мен и Кирстен. По-конкретно — да избира между парите и любовта. Ясно е, че никак не е приятно да бъдеш просяк между принцове. Купих го и вече знаех, че мога да разчитам на него, когато се заема с теб.

— Защо с мен?

— Още ли не си разбрала? — Светлината подчертаваше безмилостното му изражение и създаваше илюзията, че очите му са добили цвета на разтопено сребро. — Играех си с теб. Дърпах ти конците. Използвах те като посредник, понеже онзи, когото искам да нараня, не може да бъде наранен. Не се ли сещаш кой е този човек?

Всички възли в тялото ми сякаш се отвързаха. Започнах да виждам пределно ясно. Лицето на Джулс приличаше на импресионистична картина — поразмазано по краищата, без детайли. Кръвта се смъкна от главата ми и аз започнах да се свличам от стола. Чувствах се така и знаех, че се нуждая от желязо.

Той отново ме зашлеви по бузата.

— Съсредоточи се. За кого говоря?

— Не знам. — Бях в състояние единствено да шепна.

— Знаеш ли защо нищо не може да го нарани? Защото няма човешко тяло. Тялото му е лишено от човешки усещания. Няма никаква полза дори да го заключа и да го изтезавам. Няма да го усети. Никаква болка няма да изпита. Не може да не си се досетила вече. Прекарваш доста време с този човек. Защо си толкова мълчалива, Нора? Не се ли сещаш?

По гърба ми се спусна струйка пот.

— Всяка година в началото на еврейския месец хешван той завладява тялото ми. За цели две седмици. За толкова време губя контрол. Нямам свобода, нямам избор. Не ми е отредено да избягам за тези две седмици, да му дам тялото си назаем и да се върна, когато всичко приключи. Тогава може и да успея да се убедя, че това не се случва в действителност. Не. Оставам тук, затворник в собственото си тяло и изживявам всеки миг — обясни той угнетено. — Знаеш ли какво е усещането? Знаеш ли? — кресна.

Мълчах, понеже съзнавах, че е опасно да говоря.

Джулс се засмя — просто изпусна струя въздух през зъби. Прозвуча по-зловещо от всичко, което някога бях чувала.

— Дал съм клетва, която му дава право да обсебва тялото ми през хешван. Бях шестнайсетгодишен. — Сви рамене, но жестът беше скован. — Принуди ме да му дам тази клетва с изтезания. След това ми каза, че не съм човек. Можеш ли да повярваш? Не съм човек. Разкри ми, че майка ми, която била човек, спала с паднал ангел. — Той се ухили противно и по челото му изби пот. — Споменах ли, че съм наследил някои способности от баща си? И аз като него съм измамник. Карам те да виждаш лъжи. Карам те да чуваш гласове.

„Просто ей така. Чуваш ли ме, Нора? Уплаши ни се вече?“

Той ме чукна с пръст по челото.

— Какво става тук, Нора? Много е тихо.

Джулс беше Чонси. Беше нефилим. Спомних си родилното си петно и какво ми беше казала Дабрия. Двамата с Джулс имахме една кръв. Във вените ми течеше кръвта на чудовище. Затворих очи и отроних една сълза.

— Помниш ли нощта, когато се срещнахме за пръв път? Изскочих пред колата, която ти шофираше. Беше тъмно и имаше мъгла. Ти вече беше напрегната, затова успях още по-лесно да те заблудя. Много ми беше приятно да те плаша. Усетих го още първата нощ.

— Трябваше да се досетя, че си ти — казах. — Малко хора са толкова високи.

— Не ме слушаш. Мога да те накарам да виждаш, каквото си поискам. Смяташ ли, че ще пропусна толкова издайническа подробност като ръста си? Видяла си онова, което съм пожелал. Видяла си най-обикновен човек със скиорска маска.

Седях и усетих малка пролука в ужаса си. Не бях луда. Зад всичко това стоеше Джулс. Той беше лудият. Умееше да си играе мисловни игрички, понеже баща му беше паднал ангел и той беше наследил способностите му.

— Всъщност не си обърнал спалнята ми с краката нагоре, а си ме накарал да повярвам, че е така. Затова всичко беше подредено, когато пристигна полицията.

Той ми изръкопляска бавно и преднамерено.

— Искаш ли да узнаеш най-хубавото? Ти би могла да не ме допуснеш… Аз само се пресегнах, а ти изобщо не се възпротиви. Беше слаба. Улесни ме.

Всичко това звучеше смислено, но вместо да изпитам кратък миг на облекчение, си дадох сметка колко съм уязвима. Бях широко отворена. Нищо не пречеше на Джулс да ме засмуче в съзнанието си и да ме подчини на игричките си, ако не се научех как да го блокирам.

— Представи си, че си на мое място — каза Джулс. — Поругават тялото ти година след година. Представи си да изпитваш толкова силна ненавист, че да няма отмъщение, което да те избави от нея. Представи си пак хабиш огромна енергия и средства, за да държиш под око обекта на своята мъст, и търпеливо чакаш мига, когато съдбата ще ти предостави възможност не само да изравниш резултата, но и да наклониш везните в своя полза. — Погледът му прикова моя. — Ти си тази възможност. Ако нараня теб, ще нараня Пач.

— Надценяваш значението ми за Пач — казах и усетих как по челото ми избива студена пот.

— От векове държа Пач под око. Миналото лято той за пръв път посети дома ти, макар ти да не забеляза. Няколко пъти те проследи, докато пазаруваше. От време на време идваше специално да те намери. След това се записа в твоето училище. Не можех да не се запитам какво толкова специално има у теб. И твърдо реших да узная. Наблюдавам те от известно време.

Сграбчи ме същински ужас. Осъзнах, че не присъствието на татко съм усещала да ме следва като призрак, а това на Джулс. И в момента усещах същото леденостудено и неземно влияние, само че стотици път по-силно.

— Не исках да предизвиквам подозренията на Пач, затова се отдръпнах — продължи той. — Тогава Елиът излезе на преден план и не след дълго ми каза онова, за което вече се бях досетил — Пач е влюбен в теб.

Всичко си дойде на мястото. Джулс не беше болен през онази нощ, когато беше изчезнал в „Делфик“. Не беше болен и онази нощ в „Бордърлайн“. Отсъствието му през цялото време се дължеше на факта, че иска да остане невидим за Пач. Видеше ли го, това щеше да е краят. Пач щеше да се досети, че Джулс — Чонси е намислил нещо. Елиът беше очите и ушите на Джулс, снабдяваше го с информация.

— Планът беше да те убия, докато сме на къмпинг, но Елиът не успя да те убеди да дойдеш. По-късно днес те проследих на излизане от „Блайнд Джо“ и стрелях по теб. Представи си изненадата ми, когато установих, че съм убил една клошарка, облечена с твоите дрехи. Но всичко се нареди — прозвуча спокойно гласът му. — Ето ни тук.

Размърдах се на стола и скалпелът се плъзна по-надолу в панталона ми. Ако не внимавах, щеше да се изсули и да не мога да го стигна. Ако Джулс ме накараше да се изправя, можеше дори да падне долу по крачола ми. И тогава всичко щеше да е изгубено.

— Нека позная какво си мислиш — каза Джулс, стана и се приближи до вратата на стаята. — Вече ти се иска изобщо да не беше срещала Пач. Иска ти се той никога да не се беше влюбвал в теб. Давай, присмей се на положението, в което те е поставил. Присмей се на собствения си неуместен избор.

Фактът, че Джулс говореше за любовта на Пач, ме изпълни с ирационална надежда.

Измъкнах скрития скалпел и скочих на крака.

— Не се приближавай до мен! Ще те наръгам, предупреждавам те!

Джулс издаде гърлен звук и замахна с ръка над плота в предния край на стаята. Стъклениците се блъснаха в черната дъска и се изпочупиха, разлетяха се листове хартия. Закрачи към мен. Изпаднах в паника и стиснах скалпела възможно най-уверено. Острието посрещна дланта му и проряза кожата.

Джулс изсъска и отстъпи назад.

Светкавично забих скалпела в бедрото му.

Той впери невярващ поглед в щръкналия от крака му метал. Измъкна го с две ръце и с разкривено от болка лице. Разпери пръсти и скалпелът изтрака на пода.

Направи несигурна крачка към мен.

Изпищях и отскочих настрани, но бедрото ми се блъсна в ръба на масата. Загубих равновесие и се строполих долу. Скалпелът лежеше на близо метър от мен.

Джулс ме обърна по корем и ме възседна в гръб. Притисна лицето ми към пода, като ми разби носа и заглуши виковете ми.

— Храбър опит — изръмжа той, — само че така не можеш да ме убиеш. Аз съм нефилим. Безсмъртен съм.

Пресегнах се към скалпела, забивайки нокти в пода, за да се протегна и да преодолея тези последни няколко сантиметра. Пръстите ми докоснаха скалпела — бях толкова близо. Но Джулс ме дръпна.

Силно го ритнах с пета между краката, той изстена и се катурна на една страна. Полазих на четири крака, но Джулс се търкулна към вратата и ми препречи пътя натам.

Косата му провисна пред очите. По лицето му се търкаляха капки пот. Устата му беше разкривена от болка.

Всички мускулчета в тялото ми се стегнаха, готови да се хвърлят в действие.

— Късмет с опита за бягство — каза той с цинична усмивка, която явно му струваше доста усилия. — Ще видиш какво имам предвид. — И се стовари тежко на земята.