Някъде се отвори и се затвори врата, но единственият звук беше тиктакането на часовника — ритмично и несекващо в тишината.
Звукът започна да заглъхва, да чезне. Зачудих се дали изобщо ще престана да го чувам. Изведнъж изпитах страх от този миг, понеже не знаех какво ще последва.
Много по-звучен шум заглуши часовника. Успокоителен и неземен шум, мелодичен танц във въздуха. „Криле — помислих си. — Идват да ме отнесат.“
Притаих дъх и зачаках, зачаках, зачаках. И тогава часовникът започна да отмерва времето обратно. Вместо да се забави, биенето му стана по-уверено. Вътре в мен като спирала се завихри някаква течност и започна да прониква все по-дълбоко и по-дълбоко. Усетих как течението ме отнася. Плъзгах се и пропаднах вътре в себе си на някакво тъмно и топло място.
Примигнах, отворих очи и видях познатата дъбова ламперия на наклонения таван горе. Спалнята ми. Заля ме спокойствие, но после си спомних къде съм била. В гимнастическия салон с Джулс.
По кожата ми пробяга тръпка.
— Пач? — повиках го дрезгаво заради дългото мълчание. Опитах се да седна и извиках. Нещо не беше наред с тялото ми. Болеше ме всяко мускулче, всяка кост, всяка клетка. Все едно бях една грамадна синина.
Нещо се раздвижи близо до вратата. Пач се облегна на рамката. Устните му бяха здраво стиснати, познатата веселост бе изчезнала от тях. Очите му бяха по-дълбоки, отколкото ги бях виждала преди. Бяха изострени от решимост за покровителство.
— Страхотна битка проведе в салона — каза той. — Но според мен ти трябват още няколко урока по бокс.
Изведнъж всичко нахлу обратно в съзнанието ми. По бузите ми рукнаха сълзи.
— Какво се случи? Къде е Джулс? Как се озовах тук? — Гласът ми секна от паника. — Аз се хвърлих от гредата.
— Доста смелост е нужна за такова нещо. — Гласът на Пач одрезгавя и той пристъпи в стаята. Затвори вратата зад гърба си, изглежда така се опитваше да остави отвън всичко лошо. Поставяше преграда между мен и случилото се.
Приближи се и седна на леглото.
— Какво още си спомняш?
Опитах се да навържа спомените си и отправих поглед назад. Спомних си плясъка на криле, който чух малко след като се хвърлих от гредата. Знаех с абсолютна сигурност, че съм умряла. Знаех, че е дошъл ангел да отнесе душата ми.
— Мъртва съм, нали? — попитах тихо, замаяна от уплаха. — Призрак ли съм?
— Когато ти скочи, саможертвата ти уби Джулс. Формално погледнато, след като ти се върна, би трябвало да се върне и той. Но понеже няма душа, няма какво да се възроди в тялото му.
— Върнала съм се, така ли? — попитах и се надявах да не ме изпълват напразни надежди.
— Не приех саможертвата ти. Отказах я.
Усетих възклицание на устните си, но то така и не се отрони от тях.
— Да не искаш да кажеш, че си се отказал от човешко тяло заради мен?
Той вдигна бинтованата ми ръка. Под бинта кокалчетата ми пулсираха от болка заради юмручния удар по Джулс. Пач целуна всеки пръст, бавно и без да откъсва очи от моите. — За какво ми е тяло, ако не мога да имам теб?
По бузите ми се търкулнаха по-тежки сълзи и Пач ме придърпа към себе си и положи главата ми на гърдите си. Бавно, много бавно паниката ме напусна и разбрах, че всичко е приключило. Щях да се оправя.
Изведнъж се отдръпнах. Ако Пач беше отказал жертвата ми, тогава…
— Ти спаси живота ми. Обърни се — наредих му.
Пач се усмихна лукаво и се подчини на молбата ми. Вдигнах фланелката му до раменете. Гърбът му беше гладък, с очертани мускули. Белезите бяха изчезнали.
— Не можеш да видиш крилете ми. Те са от духовна материя — каза той.
— Сега си ангел-пазител. — Все още бях твърде слисана, за да осмисля всичко, но същевременно изпитвах удивление, любопитство, щастие…
— Аз съм твоят ангел-пазител — каза той.
— Имам си собствен ангел-пазител? Каква точно е служебната ти характеристика?
— Да пазя тялото ти. — Усмивката му се засука малко повече. — Приемам работата си сериозно, което означава, че ще трябва лично да се запозная с поверената ми материя.
Пеперуди запърхаха в корема ми.
— Това означава ли, че вече имаш усещания?
Пач се взря мълчаливо в мен.
— Не, но означава, че не съм в черния списък.
Долу чух тихото трополене от отварянето на вратата на гаража.
— Мама! — сепнах се. Намерих часовника на нощното шкафче. Беше малко след два часа през нощта. — Сигурно са отворили моста. Как точно стои въпросът с ангелите пазители? Аз ли съм единственият човек, който може да те вижда? Искам да кажа, невидим ли си за останалите?
Пач се взря в мен, сякаш се надявате да не говоря сериозно.
— Не си ли невидим? — изграчих. — Трябва веднага да се махнеш! — Направих му знак да се разкара от леглото ми, но не го довърших, понеже остра болка ме преряза в ребрата. — Тя ще ме убие, ако те завари тук. Умееш ли да се катериш по дървета? Кажи ми, че умееш!
— Мога да летя — ухили се Пач.
О, да. Добре.
— Полицията и пожарната идваха — осведоми ме Пач. — Голямата спалня се нуждае от основен ремонт, но спряха пожара. От полицията ще дойдат пак. Искат да ти зададат няколко въпроса. Ако съм прав, вече са опитвали да те намерят на мобилния, от който си ги повикала.
— Джулс ми го взе.
Той кимна.
— Така и предполагах. Не ме интересува какво ще разкажеш на полицията, но ще съм ти благодарен да не ме намесваш. — Той отвори прозореца на спалнята. — И последно, Ви доведе полицията навреме. Санитарите спасиха Елиът. В болница е, но ще се оправи.
В дъното на коридора на първия етаж чух затварянето на входната врата. Мама беше в къщата.
— Нора? — провикна се тя. Метна чантата и ключовете си върху празната масичка. Високите й токчета зачаткаха по дървените подове почти тичешком. — Нора! Има полицейска лента пред входната врата. Какво се е случило?
Погледнах към прозореца. Пач беше изчезнал, но едно-единствено черно перо беше залепнало за външното стъкло, мокро от снощния дъжд. Или пък беше ангелско вълшебство.
Долу мама запали лампите в коридора и под вратата на спалнята ми се процеди слаба светлина. Притаих дъх и започнах да броя секундите, допускайки, че има още две, преди тя да…
Изпищя.
— Нора! Какво се е случило с перилата?
Добре че още не беше видяла спалнята.
Небето беше съвършено пречистено синьо. Слънцето тъкмо започваше да се разлива на хоризонта. Беше понеделник, нов ден, а ужасите от последните двайсет и четири часа бяха зад гърба ми. Бях спала пет часа и се чувствах забележително освежена, ако не броим болката по цялото ми тяло от това, че смъртта ме беше засмукала, а после ме беше изплюла. Не исках да помрачавам мига, като си припомням, че полицаите щяха да пристигнат всеки момент, за да вземат показанията ми за събитията от снощи. Все още не бях решила какво ще им кажа.
Отидох до банята боса и по нощница — като мислено възпрях въпроса как така съм преоблечена в нощница, след като най-вероятно съм носела дрехи, когато Пач ме е докарал в къщата — и бързо се измих. Наплисках лицето си със студена вода, измих си зъбите, укротих косата си, като я привързах с ластик. Извадих чиста риза и джинси.
Звъннах на Ви.
— Как си? — попитах.
— Добре. А ти?
— Добре.
Мълчание.
— Добре де — забързано поде Ви, — още съм адски уплашена, а ти?
— И аз.
— Пач ми се обади посред нощ. Каза ми, че Джулс е свършил доста зле, но ти си добре.
— Наистина ли? Пач ти се е обадил?
— Обади ми се от джипа. Каза, че ти спиш на задната седалка и че те кара у вас. Тъкмо минавал покрай училището, когато чул писък. Намерил те в гимнастическия салон, припаднала от болка. После вдигнал поглед и видял Джулс да лети от гредата. Предполагаше, че Джулс просто се е пречупил, че не е понесъл товара на вината, задето те е тормозил.
Не съзнавах, че съм притаила дъх, докато не вдишах отново. Явно Пач беше подправил някои подробности.
— Знаеш, че няма да се вържа — продължи Ви. — Знаеш, че според мен Пач е убил Джулс.
На мястото на Ви вероятно и аз щях да смятам така.
— А какво мисли полицията?
— Пусни си телевизора. В момента има репортаж на пети канал. Казват, че Джулс проникнал в училището с взлом и скочил. Представят го като трагично юношеско самоубийство. Молят всеки, който има някаква информация, да позвъни на горещата линия, изписана долу на екрана.
— Ти какво каза на полицията, когато им се обади за пръв път?
— Бях уплашена. Не исках да ме арестуват за влизане с взлом, затова се обадих анонимно от уличен телефон.
— Е, след като полицията го смята за самоубийство, значи точно това се е случило. В крайна сметка живеем в съвременна Америка. Криминалистите ще се произнесат.
— Криеш нещо от мен — отбеляза Ви. — Какво се случи всъщност, след като аз се махнах?
Точно това беше трудната част. Ви беше най-добрата ми приятелка и двете си бяхме обещали да нямаме тайни. Само че някои неща просто са необясними. Фактът, че Пач е бивш паднал ангел, превърнал се в ангел-пазител, беше на челно място в този списък. Веднага след това се нареждаше фактът, че бях скочила от покривна греда и бях умряла, но днес отново бях жива.
— Помня, че Джулс ме притисна в салона — казах. — Разказа ми за цялата болка и страх, които ще ме накара да изпитам. Нататък всичко ми е като в мъгла.
— Твърде късно ли е да ти се извиня? — попита Ви и гласът й звучеше по-искрено, отколкото когато и да било в нашето приятелство. — Оказа се права за Джулс и за Елиът.
— Приемам извинението.
— Трябва да отидем в мола — предложи тя. — Изпитвам неудържимо желание да си купя обувки. Много обувки. Нуждаем се от добрата стара шопинг терапия.
Звънецът на входната врата звънна и аз погледнах часовника си.
— Трябва да дам показания на полицията за случилото се снощи, но после ще ти се обадя.
— Снощи ли? — паникьоса се Ви. — Знаят ли, че си била в училището? Нали не си им казала моето име?
— Всъщност по-рано снощи се случи нещо. — Нещо на име Дабрия. — Скоро ще ти се обадя — обещах и затворих, преди да се наложи да я излъжа отново.
Закуцуках по коридора, но успях да стигна само до горната площадка на стълбите, когато видях кого е поканила вътре мама.
Детективи Холстик и Басо.
Поведе ги към дневната и макар детектив Холстик да се отпусна тежко на канапето, детектив Басо остана прав. Беше с гръб към мен, но едното стъпало изскърца, докато слизах, и той се извърна.
— Нора Грей — каза той строго по полицейски. — Отново се срещаме.
Мама примигна.
— Познавате ли се?
— Дъщеря ви води вълнуващ живот. Май идваме всяка седмица.
Мама ме погледна въпросително, а аз свих неразбиращо рамене — полицейски хумор.
— Е, Нора, защо не седнеш и не ни разкажеш какво се случи? — предложи детектив Холстик.
Седнах в едно плюшено кресло срещу канапето.
— Малко преди девет часа снощи бях в кухнята и пиех топъл шоколад, когато се появи госпожица Грийн, училищната психоложка.
— Просто влезе в къщата, така ли? — попита детектив Басо.
— Каза ми, че у мен имало нещо, което й трябва, и тогава аз избягах горе и се заключих в голямата спалня.
— Чакай малко — прекъсна ме детектив Басо. — Какво й е трябвало?
— Не ми каза, но спомена, че не е истински психолог. Призна, че използвала работата си, за да шпионира учениците. — Изгледах всички поред. — Тя е луда, ясно?
Детективите се спогледаха.
— Ще пусна името й в системата и ще видя какво ще излезе — каза детектив Холстик и се надигна.
— Да изясним положението — поде детектив Басо. — Обвинила те е, че си откраднала нещо нейно, но не е казала какво?
Поредният деликатен въпрос.
— Беше в истерия. Разбрах само половината от думите й. Избягах в голямата спалня и се заключих там, но тя строши вратата. Криех се в комина на камината и я слушах как ме заплашва, че ще изгори къщата стая по стая, за да ме намери. После запали огън. Насред стаята.
— С какво запали огъня? — попита мама.
— Не можах да видя. Бях в комина.
— Това е лудост — поклати глава детектив Басо. — Никога не съм виждал подобно нещо.
— Ще се появи ли отново? — попита мама детективите, доближи се зад мен и покровителствено положи ръце на раменете ми. — Нора в безопасност ли е?
— Може би не е лоша идея да си сложите аларма. — Детектив Басо отвори портфейла си и подаде на мама визитна картичка. — Гарантирам за тези момчета. Кажете, че аз ви пращам, и ще ви направят отстъпка.
Няколко часа, след като детективите си тръгнаха, на вратата се звънна.
— Сигурно са от фирмата за алармата — пресрещна ме в коридора мама. — Обадих се и казаха, че още днес ще изпратят някого. Не мога да понеса мисълта да спим тук, докато не намерят госпожица Грийн и не я затворят някъде. От училището не са ли си направили труда да проверят препоръките й? — Тя отвори вратата и се оказа, че на верандата е Пач. Носеше избелели дънки и прилепнала бяла фланелка, а в лявата си ръка стискаше кутия с инструменти.
— Добър ден, госпожо Грей.
— Пач?… — Не можех точно да определя какъв е тонът на мама. Изненада, примесена със смущение. — Идваш да види Нора ли?
Пач се усмихна.
— Тук съм, за да огледам къщата ви за новата алармена инсталация.
— Ти не работеше ли друго? — попита мама. — Мислех, че разчистваш масите в „Бордърлайн“.
— Започнах нова работа. — Пач прикова поглед върху мен и аз усетих топлина на най-различни места. Всъщност бях опасно близо да вдигна температура. — Ще излезеш ли за минутка? — попита ме той.
Последвах го до мотора.
— Имаме да говорим за още много неща — казах.
— Да говорим ли? — Пач поклати глава, а очите му бяха изпълнени с желание. „Целувка“, прошепна той в мислите ми.
Не беше въпрос, а предупреждение. Ухили се широко, когато не се възпротивих, и сведе устни към моите. Първото докосване беше само допир и нищо повече. Подканяща и изкусителна мекота. Облизах устни и усмивката на Пач стана по-широка.
— Още?
Зарових пръсти в косата му и го притеглих по-близо.
— Още много.