Ш-ш-шт

Петнадесета глава

— Мислиш, че Елиът е убил някого?

— Ш-ш-шт! — изшътках на Ви и огледах редиците маси в залата, за да се уверя, че никой не ни е чул.

— Не се сърди, миличка, но цялата работа започва да ми се струва нелепа. Първо, нападна мен. А сега стана и убиец. Извинявай, но Елиът — убиец! Той е най-свестният тип, когото съм срещала. Някога да е пропускал да ти отвори вратата? Никога, нали?

С Ви имахме биология, а тя лежеше по лице на масата. Имахме упражнение за мерене на кръвно налягане и от Ви се искаше да лежи тихо няколко минути. Обикновено работех с Пач, но Тренера ни беше дал свободен ден, което означаваше, че можем сами да избираме партньорите си. Двете с Ви бяхме в задната част на стаята, а Пач беше в един екип с един як тип на име Томас Рукъри в предната част.

— Разпитвали са го като заподозрян по време на разследване на убийство — прошепнах и усетих как погледът на Тренера се плъзва към нас. Надрасках някакви бележки в лабораторната си карта: „Обектът е спокоен и отпуснат. Обектът се въздържаше от говорене три минути и половина“. — Явно полицията е смятала, че той има мотив и средство.

— Сигурна ли си, че става дума за същия Елиът?

— Според теб колко човека с името Елиът Сондърс е имало в „Кингхорн“ през февруари?

Ви се почеса по корема.

— Просто ми е много трудно да го повярвам. Пък и какво, ако са го разпитвали? Важното е, че е освободен. Не са го сметнали за виновен.

— Защото полицаите намерили предсмъртна бележка от Халверсън.

— Коя беше Халверсън?

— Кирстен Халверсън — повторих нетърпеливо. — Момичето, което уж се обесило.

— Може пък наистина да се е обесила. Ами ако просто си е казала: „Ей, животът е отвратителен!“ и се е обесила на едно дърво? Случва се.

— Не ти ли се струва странно съвпадението, че когато открили предсмъртната й бележка, в апартамента имало следи от проникване с взлом.

— Живеела е в Портланд. Там се случват такива работи.

— Според мен някой е подхвърлил бележката. Някой, който е искал да отърве Елиът.

— И защо му е да отървава Елиът? — попита Ви. Удостоих я с най-добрия си подигравателен поглед. Тя се подпря на здравия си лакът.

— Значи според теб Елиът е качил Кирстен на едно дърво, завързал е въже около шията й, бутнал я е от клона, а после е проникнал в апартамента й с взлом и е подхвърлил предсмъртната бележка.

— Защо не?

Сега тя ме изгледа подигравателно.

— Защото ченгетата вече са анализирали всичко. Ако са преценили, че е самоубийство, и аз съм на същото мнение.

— А какво ще кажеш за това? — попитах. — Няколко седмици след като Елиът е разпитван в полицията и освободен, той се мести в друго училище. Защо някой ще замени частното училище „Кингхорн“ за обикновена гимназия в Колдуотър?

— Е, тук имаш основание.

— Според мен се опитва да избяга от миналото си. Смятам, че е било твърде смущаващо да ходи на училище в същия кампус, където е убил Кирстен. Има гузна съвест. — Потупах устните си с молива. — Трябва да отида до „Кингхорн“ и да поразпитам. Починала е само преди два месеца, сигурно всички продължават да обсъждат случилото се.

— Не знам, Нора. Имам лошо предчувствие относно евентуална разузнавателна операция в Кингхорн. Имам предвид, как така ще разпитваш конкретно за Елиът? Ами ако той разбере? Какво ще си помисли?

Погледнах надолу към нея.

— Трябва да се притеснява само ако е виновен.

— Тогава ще те убие, за да ти затвори устата — ухили се зловещо Ви. — И аз не по-малко от теб искам да открия кой ме нападна — продължи тя по-сериозно, — но се кълна в живота си, че не беше Елиът. Превъртам случилото се през главата си стотици пъти — не пасва, изобщо не прилича, повярвай ми.

— Добре, може би нападателят не е Елиът — опитах се да успокоя Ви, но не и да оневиня Елиът, — но въпреки това разполагаме с много против него. Първо, разпитван е по време на разследване на убийство. Второ, прекалено е готин. Направо е зловещо. И трето, приятел е на Джулс.

— Джулс ли? Какво пък му има на Джулс? — намръщи се Ви.

— Не смяташ ли, че е странно как всеки път, когато ги срещнем, Джулс зачезва някъде?

— Какво искаш да кажеш?

— Онази вечер, когато отидохме в „Делфик“, Джулс почти веднага отиде до тоалетната. А върна ли се изобщо? Елиът намери ли го, след като отидох да купя захарен памук?

— Не, но го отдадох на проблеми с вътрешната канализация.

— А снощи пък се оказа тайнствено болен. — Замислено прокарах гумичката на молива по носа си. — Струва ми се, че той доста боледува.

— Мисля, че прекалено задълбаваш. Може… може пък да има СЧЧ.

— СЧЧ ли?

— Синдром на чувствителните черва.

Отхвърлих предположението на Ви, за да се съсредоточа над една идея, която ми се струваше доста неизпълнима. Подготвителното училище „Кингхорн“ беше на около един час път с кола. Ако учебната програма там беше толкова строга, как Джулс непрекъснато намираше време да идва в Колдуотър? Почти всяка сутрин на път за училище го виждах заедно с Елиът в бистрото на Енцо. Освен това караше Елиът след училище. Все едно Елиът дърпаше конците на Джулс.

И това не беше всичко. Потърках носа си с гумичката още по-силно. Какво пропусках?

— Защо му е на Елиът да убива Кирстен? — зачудих се на глас. — Може би го е видяла да прави нещо незаконно и убиецът е трябвало да й затвори устата.

Ви въздъхна тежко.

— Вече започваме да навлизаме в зоната на абсурда.

— Има и още нещо. Нещо, което не забелязваме.

Ви ме погледна, все едно цялата ми логика беше излетяла в космоса.

— Аз лично смятам, че ти забелязваш твърде много. Тази работа много ми прилича на лов на вещици.

И тогава най-неочаквано осъзнах какво пропускам. През целия ден ме гризеше и се обаждаше някъде от дъното на съзнанието ми, но аз бях твърде заета с всичко останало, за да му обърна внимание. Детектив Басо ме попита дали нещо липсва. Току-що ми хрумна, че нещо наистина липсваше. Снощи бях оставила статията за Елиът върху скрина си. Само че тази сутрин — порових в паметта си, за да съм сигурна — я нямаше. Определено я нямаше.

— О, божичко! — възкликнах. — Елиът е проникнал вкъщи снощи. Той е бил! Откраднал е статията. — И понеже статията беше на видно място, явно е обърнал стаята ми с главата надолу, за да ме изплаши — може би като наказание, задето съм намерила статията.

— Какво, какво? — попита Ви.

— Какво става? — попита Тренера и застана до мен.

— Да, какво става? — повтори и Ви, посочи ме и ми се присмя зад гърба на Тренера.

— Ами… обектът като че ли няма пулс — отговорих и ощипах силно Ви по китката.

Докато Тренера търсеше пулса на Ви, тя се преструваше, че припада, и си вееше с ръка. Тренера завъртя очи към мен и ме погледна над очилата си.

— Ето го, Нора. Силен и равномерен. Сигурна ли си, че обектът се е въздържал от всякакви действия, включително говорене, цели пет минути? Пулсът не е толкова бавен, колкото следва да се очаква.

— Обектът много се постара да не говори — вметна Ви. — Освен това на обекта му е трудно да се отпусне върху твърдата като камък маса. Обектът предлага размяна на местата, за да може новият обект да бъде Нора. — Ви се хвана с дясната си ръка за мен, за да се изправи.

— Не ме карайте да съжалявам, задето ви позволих сами да си избирате партньорите — предупреди ни Тренера.

— Не ме карайте да съжалявам, задето дойдох на училище днес — мило му отговори Ви.

Тренера я стрелна предупредително с поглед, после взе лабораторния ми протокол и прегледа почти празния лист.

— Обектът отъждествява биологичните изследвания със свръхдоза успокоителни — каза Ви.

Тренера наду свирката си и всички погледи на класа се насочиха към нас.

— Пач? Нещо против да поемеш нещата тук? Явно сме се натъкнали на проблем в екипа.

— Само се шегувах — намеси се Ви. — Ето, аз ще поема изследванията.

— Трябваше да помислиш за това преди петнайсет минути — отсече Тренера.

— Моля да ме извините — запърха Ви с мигли като ангелче.

Тренера пъхна тетрадката под здравата й ръка.

— Не.

„Съжалявам“, каза Ви само с устни, докато неохотно вървеше към предната част на стаята.

След миг Пач седна до мен на масата. Беше сключил леко ръце между коленете си и не откъсваше поглед от мен.

— Какво? — попитах, изнервена от погледа му.

Той се усмихна.

— Спомних си обувките ти снощи.

Усетих обичайното пърхане в корема, което предизвикваше Пач, и както винаги, не можах да реша дали е нещо хубаво, или лошо.

— Как прекара снощи? — попитах, като се постарах да звуча неутрално и да разчупя леда. Шпионското ми приключение все още неловко висеше във въздуха помежду ни.

— Интересно. А ти?

— Не толкова.

— Гадни домашни, нали?

Подиграваше ми се.

— Не си оправях домашните.

— А кого оправяше? — подсмихна се той хитро като лисица.

За миг останах безмълвна. Стоях със зяпнала уста.

— Това някакъв намек ли е?

— Просто ми е интересно кой е съперникът ми.

— Порасни!

Усмивката му стана по-широка:

— Отпусни се!

— Вече съм сгазила лука пред Тренера, така че направи ми услуга и дай да се съсредоточим над лабораторните изследвания. Не съм в настроение да ти бъда обект на изследване, затова ако нямаш нищо против… — Погледнах красноречиво към масата.

— Не мога — отговори той. — Нямам сърце.

Едва ли имаше предвид буквално.

Легнах върху масата и сложих ръце на корема си.

— Кажи ми, когато свършат петте минути. — Затворих очи, понеже предпочитах да не гледам как черните очи на Пач ме изучават.

След няколко минути леко отворих едното си око.

— Времето изтече — осведоми ме Пач.

Протегнах едната си китка към него, за да ми измери пулса.

Пач хвана ръката ми и по нея се стрелна гореща тръпка, последвана от свиване на корема.

— Пулсът на обекта се ускори при контакт — отбеляза той.

— Не го пиши. — Би трябвало думите ми да прозвучат възмутено. Ако не друго, прозвучаха така, все едно съм сдържала усмивка.

— Тренера иска да бъдем изчерпателни.

— А какво искаш ти?

Очите на Пач срещнаха моите. Вътрешно се усмихваше. Усещах.

— Освен… сещаш се какво — добавих.

След училище минах през кабинета на госпожица Грийн за уговорения ни сеанс. В края на учебния ден д-р Хендриксън винаги държеше вратата на кабинета си широко отворена — покана за учениците да се отбият. Сега всеки път, когато минавах по този коридор, заварвах вратата на госпожица Грийн затворена. Винаги. Съвсем ясно показваше, че не иска да я безпокоят.

— Нора — поздрави ме тя, когато отвори след почукването ми. — Заповядай. Седни.

Днес най-после беше разопаковала всичко и кабинетът й беше напълно готов. Беше донесла още няколко растения, а на стената над бюрото й имаше редица гравюри на растения.

— Мислих над онова, което ми каза миналата седмица — каза госпожица Грийн. — Стигнах до очевидното заключение, че взаимоотношенията ни трябва да се градят на доверие и уважение. Повече няма да говорим за баща ти, освен ако ти не поискаш.

— Добре — съгласих се предпазливо. Тогава за какво щяхме да говорим?

— До мен стигна доста разочароваща новина — съобщи ми тя. Усмивката й помръкна, когато се приведе напред и облегна лакти върху бюрото. Държеше писалка, която въртеше между дланите си. — Не искам да любопитствам относно личния ти живот, Нора, но мисля, че се изразих съвсем ясно по отношение на взаимоотношенията ти с Пач.

Не бях съвсем сигурна какво цели с това.

— Не съм му помагала по биология.

Пък и какво изобщо й влизаше в работата!

— В събота вечерта Пач те е откарал у дома от пристанище „Делфик“. И ти си го поканила да влезе.

Положих всички усилия да преглътна възражението си.

— Откъде знаете?

— Част от работата ми като училищен психолог е да те напътствам — каза госпожица Грийн. — Моля те да ми обещаеш, че ще бъдеш много внимателна по отношение на Пач. — Изгледа ме така, сякаш очакваше да й се закълна най-тържествено.

— Малко е объркано — понечих да обясня. — Моята компания ме заряза на „Делфик“ и просто нямах друг избор. Не търся умишлено възможност да прекарвам времето си с Пач.

Е, с изключение на снощи в „Бордърлайн“. В своя защита ще кажа, че наистина не бях очаквала да го срещна. Би трябвало да почива тази вечер.

— Много се радвам да го чуя — отвърна госпожица Грийн, но не звучеше убедена в невинността ми. — След като изяснихме този въпрос, има ли нещо конкретно, за което искаш да поговорим? Да ти тежи нещо?

Не възнамерявах да й разказвам, че Елиът е проникнал у дома с взлом. Нямах доверие на госпожица Грийн. Не можех да кажа точно какво, но нещо у нея ме тревожеше. И не ми допадаше, дето все намеква, че Пач е опасен, а не иска да ми каже защо. Все едно си беше наумила нещо.

Вдигнах раницата си от земята и отворих вратата.

— Не, няма — заявих.