Ш-ш-шт

Двадесет и шеста глава

Беше неделя вечер преди началото на пролетната ваканция и киното беше претъпкано. Наредих се на опашката за билети, като непрекъснато се оглеждах дали някой не ме следи. Засега нямаше нищо тревожно, а и пресата на множеството тела ми осигуряваше добро прикритие. Казах си, че Пач ще се погрижи за Дабрия и че няма за какво да се притеснявам, но въпреки това не пречеше да съм бдителна.

Разбира се, дълбоко в себе си съзнавах, че Дабрия не е най-голямата ми грижа. Рано или късно Пач щеше да разбере, че не съм в „Делфик“. Съдейки по предишния си опит, изобщо не се заблуждавах, че ще мога да се крия от него дълго. Щеше да ме намери. И тогава щях да съм принудена да му задам въпроса, от който се ужасявах. По-конкретно — ужасявах се от отговора. Защото някъде дълбоко в съзнанието ми се спотайваше сянка на съмнение, която нашепваше, че Дабрия не ме е излъгала какво ще е нужно на Пач, за да се сдобие с човешко тяло.

Приближих се до гишето за билети. Прожекциите и девет и половина тъкмо започваха.

— Един билет за „Жертвоприношение“ — казах, без да се замислям. И веднага усетих колко зловеща иронии се крие в заглавието на филма. Не ми се размишляваше повече над този въпрос, затова бръкнах в джобовете си и побутнах малката купчинка смачкани банкноти и монети с надеждата да са достатъчно.

— Божичко, много ти благодаря, няма що! — възкликна касиерката и се вгледа в монетите, които се пръснаха под стъклото. Познавах я от училище — беше от горен клас и бях почти сигурна, че се казва Кайли или Кейли. — Не че има опашка!

Всички отзад дружно ме наругаха.

— Изпразних си касичката — опитах се да бъда саркастична.

— Сериозно? И само толкова ли имаше? — попита тя проточена въздишка и се зае да разпределя еднаквите монети на купчинки.

— Да.

— Както и да е. Не ми плащат достатъчно, че да върша това. — С широк жест изсипа всички монети в чекмеджето и пъхна билета ми през стъклото на гишето. — Има едни неща, наречени кредитни карти…

Грабнах билета.

— Случайно да си виждала Ви Скай тази вечер?

— Кой?

— Ви Скай. От десети клас. Тя е с Елиът Сондърс.

Кайли или Кейли ме погледна раздразнено.

— Не виждаш ли колко е натоварено днес? Да не смяташ, че си седя и запомням лицето на всеки, който мине?

— Няма значение — отговорих задъхано и се запътих към входа.

Киното в Колдуотър има две зали от двете страни на гишето за билети с отстъпка. Щом служителят на вратата скъса билетчето ми, се запътих към втора зала и влязох. Прожекцията току-що беше започнала.

Залата беше почти пълна, с изключение на няколко задни седалки. Тръгнах надолу по пътеката, търсейки Ви. В края се обърнах и огледах предната половина на залата. Трудно ми беше да разпознавам лицата в мрака, но бях почти сигурна, че Ви я няма.

Излязох и се запътих към съседната зала. Не беше толкова претъпкано. Отново огледах редовете и пак не видях Ви. Седнах на по-задните редове и се опитах да подредя мислите си.

Цялата нощ ми приличаше на зловеща вълшебна приказка, в която бях попаднала незнайно как и не можех да намеря начин да изляза. Приказка с паднали ангели, човешки хибриди и жертвени убийства. Потърках родилното си петно с палец. Най-малко ми се искаше да разсъждавам над вероятността да съм потомка на нефилим.

Извадих мобилния, който ползвахме за спешни случаи, и проверих дали нямам пропуснати обаждания. Нямах.

Тъкмо го пъхах обратно в джоба си, когато до мен се появи кутия с пуканки.

— Гладна ли си? — попита нечий глас точно над рамото ми. Гласът беше тих и не особено доволен. Опитах се да запазя дишането си нормално. — Стани и излез от киното. Ще те следвам плътно — нареди ми Пач.

Не помръднах.

— Излез — повтори той. — Трябва да поговорим.

— За това, че трябва да принесеш в жертва човешко тяло ли? — попитах уж небрежно, но вътрешно направо примирах.

— Може би щеше да е сладко, ако вярваше, че е истина.

— Наистина смятам, че е истина!

Е, донякъде. Само че онази мисъл не спираше да се върти в главата ми — ако Пач смяташе да ме убие, защо още не го беше направил?

— Ш-ш-шт! — предупредително изшътка човекът от съседния стол.

— Излез или ще те изнеса на ръце — нареди ми Пач.

— Моля? — завъртях се рязко.

— Ш-ш-шт! — обадиха се отново до мен.

— Той е виновен — посочих Пач.

Онзи тип проточи шия:

— Виж какво, ако не млъкнеш, ще викна охраната.

— Добре, викни охраната. Кажи им да го разкарат! — отново посочих към Пач. — Кажи им, че иска да ме убие.

— Аз искам да те убия! — изсъска гаджето на съседа ми и се наведе към мен.

— Кой иска да те убие? — попита младежът. Все още надничаше над рамото ми, но беше добил озадачено изражение. — Там няма никого — осведоми ме приятелката му.

— Заблуждаваш ги и не те виждат, нали? — попитах Пач, ужасена от силата му, макар да презирах начина, по който я използваше.

Той се усмихна, но малко насила.

— О, боже! — размаха ръце във въздуха момичето. Изгледа гневно гаджето си с посланието „Направи нещо, де!“.

— Искам да замълчиш — каза ми той и посочи към екрана. — Гледай филма. Ето, вземи моята сода.

Изскочих на пътеката. Усетих как Пач ме следва опасно близо, но без да ме докосва. И така, докато излязохме от киното.

Вече извън залата, Пач ме хвана за ръката и ме поведе към дамската тоалетна.

— Какво толкова ти харесва в дамските тоалетни? — подразних го аз.

Той ме тикна през вратата, заключи я и се облегна на нея. Изпиваше ме с поглед, в който ясно личеше, че му иде направо да ме смачка.

Стоях притисната и здраво вкопчена в плота на мивката.

— Ядосан си, понеже не отидох в „Делфик“. — Колебливо свих рамене. — Защо точно в „Делфик“, Пач? Неделя вечер е. „Делфик“ скоро ще затвори. Има ли някаква специална причина да ме караш да ходя в тъмен увеселителен парк, който скоро ще се обезлюди?

Той се приближи толкова близо до мен, че виждах черните очи под бейзболната му шапка.

— Дабрия ми каза, че ще ме принесеш в жертва, за да получиш човешко тяло.

Пач помълча.

— И ти смяташ, че ще го направя?

Преглътнах мъчително.

— Истина ли е?

Погледите ни се срещнаха.

— Трябва да бъде нарочно жертвоприношение. Няма да свърши работа, ако просто те убия.

— Ти ли си единственият, който може да ми го причини?

— Не, но аз съм може би единственият, който знае крайния резултат, и единственият, който би опитал. Затова дойдох в училището. Исках да бъда близо до теб. Нуждаех се от теб. Това е причината да се появя в живота ти.

— Дабрия ми каза, че си се влюбил в някакво момиче. — Мразех се, защото изпитвах нерационална ревност. Не ставаше дума за мен, просто водех разпит. — Какво се случи?

Отчаяно копнеех Пач да издаде част от мислите си, но очите му бяха хладни и студени, а емоциите — скрити.

— Тя остаря и умря.

— Сигурно ти е било трудно — срязах го.

Той изчака няколко секунди, преди да отговори. Заговори бавно и гласът му трепереше:

— Щом искаш да се разкрия, ще го направя. Ще ти разкажа всичко. Кой съм и какво съм направил. До последната подробност. Ще изровя всяка подробност, но ти трябва да питаш. Трябва да го искаш. Можеш да видиш кой съм бил или пък кой съм в момента. Сега не съм особено добър — прониза ме той с очи, които поглъщаха цялата светлина, но не отразяваха нито искрица, — но тогава бях още по-лош.

Пренебрегнах стягането на корема си и го подканих:

— Разкажи ми.

— Когато я зърнах за пръв път, все още бях ангел. На мига изпитах обсебваща страст. Подлуди ме. Не знаех нищо за нея, освен че съм готов на всичко, само и само да съм близо до нея. Известно време я наблюдавах, а после си втълпих, че ако сляза на земята и обсебя човешко тяло, ще ме прогонят от небето и ще стана човек. Работата е там, че не знаех за хешван. Слязох една нощ през август, но не успях да обсебя тялото. Докато се връщах обратно на небето, ме спряха група ангели отмъстители и ми откъснаха крилете. И хвърлиха ме от небето. Веднага проумях, че нещо не е както трябва. Погледнех ли някой човек, изпитвах ненаситно желание да вляза в тялото му. Всичките ми сили изчезнаха и се превърнах в това слабо и жалко същество. Не бях човек. Бях паднал ангел. Тогава осъзнах, че напразно съм се отказал от всичко. И през цялото време се мразя за това. Мислех, че съм се лишил напразно. — Очите му гледаха само мен и ме караха се чувствам прозрачна. — Но ако не бях паднал, нямаше да те срещна.

Противоречивите ми чувства натежаха толкова непоносимо в гърдите, сякаш всеки момент щяха да ме задушат. Преглътнах сълзите и продължих да питам:

— Според Дабрия родилното ми петно показва, съм роднина на Чонси. Вярно ли е?

— Искаш ли да отговоря на въпроса ти?

Не знаех какво искам. Целият ми свят се беше превърнал в някаква гротеска, а аз просто не успявах да проумея финала. Не бях обикновеното момиче Нора Грей. Оказвах се потомка на някой, който дори не беше човек. Отгоре на всичко сърцето ми направо щеше се пръсне заради друго нечовешко същество. Някак зловещ ангел.

— По коя линия? — попитах.

— От страна на баща ти.

— Къде е Чонси сега?

Макар да бяхме роднини, ми се искаше той да е надалеч. Много надалеч. Достатъчно далеч, за да не чувствам родството ни реално.

Ботите му бяха на една линия с маратонките ми.

— Няма да те убия, Нора. Не убивам хора, които са важни за мен. А ти си начело на списъка.

Сърцето ми неспокойно подскочи. Ръцете ми бяха притиснати към корема му, който беше толкова стегнат, че дори кожата му не потъваше навътре. Поддържах безсмислена преграда помежду ни, защото дори електрическа ограда нямаше да ме накара да се чувствам защитена от него.

— Нахлуваш в личното ми пространство — казах и се отдръпнах назад.

Пач се усмихна едва доловимо.

— Как се изразяваш само. Това не е езиков тест в училище, Нора!

Прибрах зад ушите си няколко немирни кичура и направих голяма крачка настрани, далеч от мивката.

— Много ме притискаш. Нуждая се от пространство.

Всъщност се нуждаех от граници. От сила на волята. Трябваше да ме затворят в клетка, понеже за пореден път доказвах, че не може да ми се има доверие в присъствието на Пач. Би трябвало да хукна към вратата, а не го правех. Опитах да убедя сама себе си, че не бягам, понеже ми трябват отговори, но това бе само част от истината. Не ми се мислеше за другата част. Свързаната с чувствата. Там, където съпротивата беше безсмислена.

— Криеш ли още нещо от мен? — настоях да узная.

— Крия от теб много неща.

— Какво например? — опасно се преметнаха вътрешностите ми.

— Например какво изпитвам сега, когато съм затворен тук с теб. — Пач облегна едната си ръка на огледалото зад гърба ми и наклони тежестта на тялото си към мен. — Нямаш представа какво ми причиняваш.

Поклатих глава:

— Съмнявам се. Идеята не е добра. Не е редно.

— „Редно“ може да означава различни неща — промърмори той. — В известен смисъл все още сме в безопасната зона.

Бях почти сигурна, че частта от мозъка ми, натоварена със самосъхранението ми, крещи: „Бягай! Спасявай се!“. За жалост кръвта забушува в ушите ми и не чувах добре. Явно и не разсъждавах трезво.

— Категорично редно. Почти редно — продължаван Пач. — Вероятно редно. Предимно редно.

— Може би не сега — шумно си поех дъх аз. С ъгълчето на очите си забелязах в стената алармата в случай на пожар. Беше на три, може би на четири метра от мен. Ако действах бързо, можех да прекося стаята и да успея да я стигна, преди Пач да ме спре. Охраната щеше да дотърчи и щях да съм в безопасност. А аз това исках… нали?

— Идеята не е добра — кротко поклати глава Пач.

Въпреки това се втурнах към алармата. Пръстите ми стиснаха лоста и аз го дръпнах надолу, за да го задействам. Само че лостът не помръдна. Колкото и да се мъчех, не успявах да го поместя. Тогава усетих в главата си познатото присъствие на Пач и си дадох сметка, че всичко е игра на мисълта.

Завъртях се с лице към него.

— Излез от главата ми! — Разгневено се втурнах обратно към него и го блъснах в гърдите. Пач отстъпи крачка назад, за да запази равновесие.

— Това защо беше? — попита.

— Заради цялата нощ. — Задето ме караше да полудявам по него, макар да знаех, че не е редно. Беше възможно най-нередното нещо. Беше толкова нередно, че го усещах като редно, а от това напълно губех контрол.

Сигурно щях да се изкуша да му ударя един право в челюстта, ако не ме беше стиснал за раменете и не ме беше приковал към стената. Помежду ни не беше останала почти никаква преграда — само тъничък слой въздух, но Пач успя да премахне и него.

— Да си го признаем честно, Нора. Ти адски си падаш по мен. — Погледът му беше много дълбок. — И аз адски си падам по теб.

Наведе се към мен и притисна устни към моите. Всъщност притисна почти цялото си тяло. Няколко най-стратегическите зони на телата ни се долепиха и докосването изцеди и последната ми капчица воля да се откъсна.

Все пак се дръпнах.

— Не съм приключила. Какво стана с Дабрия?

— Погрижих се.

— Какво точно означава това?

— Нямаше да запази крилете си, след като беше скроила заговор да те убие. В мига, в който опиташе да се промъкне обратно на небето, ангелите отмъстители щяха да й откъснат крилете. Рано или късно щеше да се случи. Аз просто ускорих нещата.

— Значи… просто ги откъсна?

— Те вече се разпадаха — перата бяха доста изтънели и оредели. Ако беше останала на земята още дълго, това щеше да покаже на другите паднали ангели, че и тя е като тях. Ако не го бях направил аз, някой от другите щеше.

Отклоних още един негов аванс.

— Ще се появи ли отново нежелана в живота ми?

— Трудно ми е да кажа.

Светкавично бърз, Пач улови подгъва на пуловера ми. Дръпна ме към себе си. Кокалчетата на пръстите му докоснаха пъпа ми. През тялото ми рукнаха едновременно лед и огън.

— Ти би могла да я победиш, ангелче — увери ме той. — Виждал съм и двете ви в действие и залагам на теб. Не ти трябвам за това.

— А за какво ми трябваш?

Той се засмя. Не рязко, а с кротко желание. Погледът му беше изгубил остротата си и беше насочен изцяло към мен. Усмивката му беше лукава… ала по-нежна. Нещо точно зад пъпа ми затанцува, после се сгуши по-ниско.

— Вратата е заключена — каза Пач, — а ние с теб имаме недовършена работа.

Тялото ми явно беше помело логичната половина на мозъка ми. Всъщност я беше заглушило. Плъзнах длани по гърдите му и сключих ръце около шията му. Пач ме вдигна до хълбоците си и ме накара да го обвия с крака. Сърцето ми препускаше лудо, но нямах нищо против. Притиснах устни към неговите и погълнах екстаза от докосването им до моите и от китките на ръцете му… сякаш всеки момент щях изригна от кожата си.

Мобилният телефон в джоба ми звънна. Откъснах се от Пач задъхана и телефонът звънна отново.

— Гласова поща — нареди Пач.

Някъде дълбоко вътре в себе си знаех, че е важно да вдигна. Не можех да си спомня защо — целувката беше накарала всичките ми грижи да се изпарят. Освободих се от него и се извърнах, за да не види колко ме е разтърсила тази десетсекундна целувка. Вътрешно пищях от радост.

— Ало? — обадих се, устоявайки на импулс да изтрия размазания около устните ми гланц.

— Миличка! — разнесе се гласът на Ви. Връзката беше лоша и гласът й се чуваше през пукота на статично електричество. — Къде си?

— А ти къде си? Още ли си с Елиът и с Джулс? — Запуших с длан другото си ухо, за да я чувам по-добре.

— В училището сме. Проникнахме с взлом — отговори ми тя палаво. — Искаме да поиграем криеница, но нямаме достатъчно хора за два отбора. Така че… да познаваш четвърти, който би искал да се включи?

Неразбираем глас промърмори нещо.

— Елиът иска да ти кажа, че ако не дойдеш и бъдеш партньор… чакай малко… какво? — каза на някого Ви.

В ухото ми се разнесе гласът на Елиът:

— Нора? Ела да поиграем. Иначе да знаеш, че в двора има едно дърво, на което пише името на Ви.

По вените ми рукна чист лед.

— Ало? — обадих се дрезгаво. — Елиът? Ви? Там ли сте?

Само че връзката се беше разпаднала.