Ш-ш-шт

Двадесет и трета глава

Стоях на най-ниското ниво в игралната зала на Бо, опряла гръб на стената, и наблюдавах няколко игри на билярд. Прозорците бяха заковани и не можех да кажа дали е ден, или нощ. От тонколоните звучеше Стиви Никс — песента за белокрилия гълъб и за усещането да си на прага на седемнайсетте. Изглежда никой не се изненада, когато се появих изневиделица.

В този момент си спомних, че съм само по бикини и корсаж. Не че съм суетна, но да цъфна полугола в компания, съставена изцяло от представители на противоположния пол, и никой да не ме погледне… Нещо не беше наред.

Ощипах се — бях си съвсем жива.

Махнах с ръка, за да разгоня рехавия облак от тютюнев дим, и забелязах Пач отсреща, в другия край на стаята. Седеше на маса за покер, беше наклонил стола си назад и притискаше ръка карти към гърдите си.

Прекосих стаята боса, прикрила гърдите си с кръстосани ръце.

— Може ли да поговорим? — изсъсках в ухото му. Гласът ми звучеше притеснено. Разбираемо, понеже нямах никаква представа как съм се озовала в игралната зала на Бо. Преди секунди бях в мотел, а сега се оказах тук.

Пач бутна ниска купчинка чипове за покер към голямата купчина насред масата.

— Веднага! — настоях. — Спешно е…

Гласът ми затихна, когато стенният календар привлече погледа ми. Показваше осем месеца по-рано, август предишната година. Точно преди да започна десети клас. Месеци преди да се запозная с Пач. Казах си, че е станала грешка, че някой просто е забравил да откъсне предишните месеци, но същевременно за кратко и неохотно допуснах възможността календарът да показва времето съвсем точно. А аз да греша.

Дръпнах си стол от съседната маса и се настаних до Пач.

— Той държи петица пика, деветка пика и асо купа… — Замълчах, понеже установих, че никой не ми обръща внимание. Не, не беше това. Никой не ме виждаше.

По стълбите в другия край на помещението се разнесоха тежки стъпки и долу се появи същият касиер, който беше заплашил да ме изхвърли при първото ми посещение.

— Някой горе иска да говори с теб — осведоми той Пач.

Пач изви вежди в безмълвен въпрос.

— Не ще да си каже името — каза извинително касиерът. — Няколко пъти я питах. Осведомих я, че имаш частна игра, ама не иска да си тръгне. Мога да я изхвърля, само кажи.

— Не, пусни я да слезе.

Пач изигра ръката си, събра чиповете си и бутна стола назад.

— Излизам. — Приближи се до масата за билярд, която беше най-близо до стълбите, облегна се на нея и пъхна ръце в джобовете си.

Последвах го. Щракнах с пръсти пред лицето му. Ритнах го по ботушите. Блъснах го с длан по гърдите. Не трепна, не помръдна.

По стъпалата се чуха леки стъпки, приближиха се и когато от тъмното стълбище се показа госпожица Грийн, аз за миг се смутих. Русата й коса се спускаше до кръста и беше права като слама. Беше облечена с джинси с изрисувани мотиви, розова блуза с къси ръкави и беше боса. С тези дрехи още повече изглеждаше като моя връстница. Ближеше сладолед на клечка.

Лицето на Пач винаги е като маска и никога не мога да разбера какво си мисли. Но щом зърна госпожица Грийн, веднага усетих, че е изненадан. Бързо се опомни, всички чувства изчезнаха от очите му и те станаха предпазливи и внимателни.

— Дабрия?

Сърцето ми поде учестена каденца. Помъчих се да събера мислите си, но те се въртяха единствено около факта, че се намирам осем месеца назад в миналото, така че откъде се познават госпожица Грийн и Пач? Тогава тя още не работеше в училището. И защо той й говореше на малко име?

— Е, как си? — попита госпожица Грийн-Дабрия с престорено свенлива усмивка и хвърли сладоледа в кошчето.

— Какво търсиш тук? — Очите на Пач станаха още по-бдителни, сякаш смяташе, че за Дабрия не важи максимата „няма скрито-покрито“.

— Измъкнах се. — Усмивката й се изкриви на една страна. — Трябваше да те видя отново. Отдавна опитвам, но охраната… Е, знаеш как е. Режимът е строг. Такива като теб и мен не бива да са заедно. Но ти вече го знаеш.

— Не е добро хрумване да идваш тук.

— Знам, че мина известно време, но се надявах на малко по-приятелски прием — каза тя и се нацупи.

Пач не отговори.

— Не съм престанала да мисля за теб. — Дабрия снижи гласа си до приглушено сексапилно мъркане и пристъпи към Пач. — Не ми беше лесно да дойда. Лучана ще извини отсъствието ми. Рискувам не само своето бъдеще, но и нейното. Не искаш ли поне да чуеш какво имам да ти кажа?

— Говори. — Тонът на Пач не съдържаше нито капка поверие.

— Не съм се отказала от теб. През цялото това време. — Тя замълча и примигна, за да прогони внезапно бликналите сълзи. Когато продължи, гласът й беше по-овладян, но въпреки това трепереше. — Знам как можеш да си върнеш крилете.

Тя се усмихна на Пач, но той не й отговори със същото.

— Щом си върнеш крилете, можеш да си дойдеш у дома — добави тя по-уверено. — Всичко ще бъде както преди. Нищо не се е променило. Нищичко.

— Къде е уловката?

— Няма уловка. Трябва да спасиш един човешки живот. Много благоразумно, предвид престъплението, заради което те изгониха.

— От кой разред ще бъда?

Цялата увереност отлетя от погледа на Дабрия и аз останах с усещането, че той беше задал единствения въпрос, който тя се бе надявала да избегнат.

— Току-що ти съобщих как ще получиш крилете си обратно — заяви тя малко снизходително. — Мисля, че заслужавам поне благодарност…

— Отговори на въпроса ми. — От мрачната му усмивка обаче разбрах, че той вече го знае. Или поне се досеща. Каквото и да гласеше отговорът на Дабрия, нямаше да му хареса.

— Добре. Ще бъдеш пазител, ясно?

Пач отметна глава назад и се засмя тихичко.

— Какво лошо има да си пазител? — попита Дабрия. — Защо не ти е достатъчно?

— Намислил съм нещо по-добро.

— Чуй ме, Пач, няма нищо по-добро. Заблуждаваш се. Всеки друг паднал ангел би скачал от радост при възможността да си върне крилете и да стане пазител. Защо ти не можеш? — Тя се давеше от смайване, раздразнение и обида.

Пач се оттласна от масата за билярд.

— Драго ми беше да се видим, Дабрия. Приятно пътуване обратно.

Най-неочаквано тя стисна ризата му с ръце, дръпна го рязко към себе си и го целуна яростно. Много бавно тялото на Пач се извърна към нея и стойката му се смекчи. Вдигна ръце и ги плъзна по нейните.

Преглътнах мъчително, опитвайки се да не обръщам внимание на ревността, която ме прониза, и на объркването в сърцето си. Част от мен искаше да се извърне и да се разплаче, друга част настояваше да се приближи до тях и да се разкрещи. Не че щеше да има някаква полза. Бях невидима. Явно госпожица Грийн… Дабрия… която и да беше тя… и Пач имаха романтично минало. Дали все още бяха заедно сега… в бъдещето? Дали беше започнала работа в гимназията в Колдуотър, за да е близо до Пач? Затова ли беше твърдо решена да не ми позволи да се доближавам до него?

— Трябва да тръгвам — освободи се Дабрия. — Много се забавих. Обещах на Лучана да не се бавя. — Склони глава на гърдите му и прошепна: — Липсваш ми. Спаси един човешки живот и ще си върнеш крилете. Върни се при мен — помоли го тя, — върни се у дома. — После рязко се откъсна от него: — Трябва да тръгвам. Никой от останалите не трябва да разбере, че съм била тук долу. Обичам те.

Когато Дабрия се извърна, мъката изчезна от лицето й и на негово място се появи лукава самоувереност. Беше изражението на някой, успял да блъфира, държейки трудна ръка на покер.

Без предупреждение, Пач я хвана през кръста.

— Кажи ми защо си тук наистина.

Потръпнах от заплашителната нотка в тона му. Външно изглеждаше напълно спокоен, но за всеки, който го познаваше поне малко, беше очевидно. Гледаше Дабрия с поглед, който казваше, че тя е преминала границата и че е в неин интерес веднага да се коригира.

Пач я поведе към бара. Настани я на високо столче и седна на съседното. Аз се настаних до Пач и се приведох, за да ги чувам въпреки музиката.

— Как така защо съм тук? — заекна Дабрия. — Казах ти…

— Лъжеш.

Тя зяпна:

— Не мога да повярвам… че смяташ…

— Веднага ми кажи истината — нареди Пач.

Дабрия се поколеба, преди да отговори. Изгледа го гневно и заяви:

— Добре. Знам какво си намислил.

Пач се засмя. Беше смях, който казваше: „Намислил съм доста неща. Кое точно имаш предвид?“.

— Знам, че си чувал за „Книгата на Енох“. Знам и това, че си въобразяваш, че би могъл да направиш същото, но не можеш.

Пач скръсти ръце върху бара.

— Изпратили са те, за да ме убедиш да променя намеренията си, нали? — В очите му се появи усмивка. — Ако съм заплаха, слуховете са верни.

— Не, не са. Това е просто мълва.

— Ако се е случило веднъж, може да се случи отново.

— Никога не се е случвало. Изобщо чел ли си „Книгата на Енох“, преди да паднеш? — предизвикателно попита тя. — Знаеш ли точно какво пише там свята дума по свята дума?

— Защо не ми дадеш своя екземпляр?

— Това е светотатство! Забранено ти е да я четеш! — провикна се тя. — Ти предаде всеки ангел на небето, когато падна.

— Колко от тях знаят какво съм намислил? — попита той. — Колко сериозна заплаха съм?

Тя отметна глава на една страна.

— Не мога да ти кажа. Вече издадох повече от необходимото.

— Ще се опитат ли да ме спрат?

— Ангелите отмъстители ще се опитат.

Той я изгледа многозначително.

— Освен ако не си мислят, че ти си ме разубедила.

— Не ме гледай така. — Сякаш бе вложила цялата си смелост в старанието да звучи твърдо. — Няма да лъжа, за да те предпазя. Онова, което си намислил, е погрешно. Не е естествено.

— Дабрия! — Пач произнесе името й като тиха заплаха. Все едно беше извил ръката й зад гърба.

— Това няма да ти помогне — заяви тя с тиха увереност. — Не по този начин. Избий си го от главата. Стани ангел-пазител. Съсредоточи се над това и забрави за „Книгата на Енох“.

Пач облегна лакти на бара, явно размишлявайки напрегнато. След малко каза:

— Кажи им, че сме разговаряли и че съм прояви интерес към това да стана ангел-пазител.

— Интерес ли! — попита тя малко невярващо.

— Интерес — повтори той. — Кажи им, че съм поискал име. Ако трябва да спася нечий живот, трябва да знам кой оглавява списъка ви с обречени. Като ангел на смъртта ти разполагаш с тази информация.

— Тази информация е свещена и лична, не е предсказуема. Събитията в този свят се променят във всеки момент в зависимост от избора, който правят хората.

— Едно име, Дабрия.

— Обещай ми, че ще избиеш от главата си мисълта за „Книгата на Енох“. Дай ми дума.

— И ще повярваш на думата ми?

— Не, няма.

Пач се засмя хладно, взе една клечка за зъби от кутийката и се отправи нагоре по стълбите.

— Пач, чакай… — повика го тя и скочи от столчето. — Пач, почакай, моля те!

Той погледна през рамо.

— Нора Грей — каза Дабрия и после веднага запуши устата си с ръка.

Изражението на Пач леко се пропука — начумери се невярващо и леко раздразнено. Което беше необяснимо, тъй като, ако календарът на стената не лъжеше, ние още не се познавахме. Името ми не би трябвало да бъде познато.

— Как ще умре? — попита той.

— Някой иска да я убие.

— Кой?

— Не знам — отговори тя, запуши уши и поклати глава. — Тук е толкова шумно и неспокойно. Всички образи ми се сливат, променят се твърде бързо и не виждам ясно. Трябва да се прибирам. Нуждая се от спокойствие.

Пач прибра кичур коса на Дабрия зад ухото й и я погледна убедително. Тя потръпна пламенно от допира му, после кимна и затвори очи.

— Не виждам… Не виждам нищо… Няма смисъл.

— Кой иска да убие Нора Грей? — настоя той.

— Чакай, виждам я — каза Дабрия и гласът й стана тревожен. — Зад нея има сянка. Той е. Следи я. Тя не го вижда, но той е тук… Защо не го вижда? Защо не бяга? Не виждам лицето му, в сянка е…

Дабрия отвори рязко очи и си пое отривисто и бързо дъх.

— Кой? — попита Пач.

Дабрия закри устата си с ръце. Цялата трепереше, когато вдигна поглед към Пач.

— Ти — прошепна тя.

Пръстът ми се отдели от белега на Пач и връзката прекъсна. Нужно ми беше малко време, за да се ориентирам, затова не бях готова за Пач, който мигновено ме метна на леглото. Прикова китките ми над главата.

— Не биваше да го правиш. — Изражението му изразяваше овладян гняв, черен и трептящ. — Какво видя?

Свих коляно и го смушках в ребрата.

— Махни се от мен!

Той обкрачи тялото ми през ханша и ми попречи да използвам краката си. Тъй като ръцете ми все още бяха приковани над главата, можех само да се извивам безпомощно под тежестта му.

— Махни се или ще викам!

— Ти вече викаш. Но нищо няма да постигнеш на това място — то е по-скоро бардак, отколкото хотел. — Усмихна ми се сурово и дори смъртоносно. — Последен шанс, Нора. Какво видя?

Борех се със сълзите. Цялото ми тяло тръпнеше от чувство, което ми беше толкова непознато, че не можех да го назова.

— Отвращаваш ме! Кой си ти? Кой си всъщност?

Линията на устата му стана още по-сурова.

— Приближаваме целта.

— Ти ще ме убиеш!

Лицето на Пач не издаваше нищо, но очите му станаха студени.

— Двигателят на джипа не се развали, нали? — попитах. — Ти ме излъга. Доведе ме тук, за да ме убиеш. Дабрия каза, че това искаш да направиш. Е, какво чакаш? — Нямах представа какво щях да постигна така, но пет пари не давах. Бълвах поток от гневни думи, понеже се опитвах да овладея ужаса си. — През цялото време се опитваш да ме убиеш. Още от самото начало. Сега ли ще го направиш? — Вперих в него безмилостен и немигащ поглед, мъчейки се да възпра напиращите сълзи, когато си спомних съдбовния ден на появата на Пач в живота ми.

— Изкушавам се.

Извъртях се под него. Опитах да се обърна надясно, после наляво. Най-накрая осъзнах, че само губя напразно сили, и престанах. Той впери поглед в мен. Очите му бяха по-черни от всякога.

— Обзалагам се, че това ти харесва — казах.

— Хубав залог.

Усещах туптенето на сърцето си чак с върховете на пръстите на краката.

— Просто го направи — предизвиках го.

— Да те убия ли?

Кимнах.

— Но преди това искам да разбера защо. Защо точно мен от милиардите хора?

— Лоши гени.

— Така ли? Това ли е единственото обяснение, което ще получа?

— Засега.

— Какво ще рече това? — отново извисих глас. — Ще науча останалото, когато най-накрая се пречупиш и ме убиеш, така ли?

— Не се налага да се пречупвам, за да те убия. Ако исках да умреш преди пет минути, щеше да си умряла преди пет минути.

Преглътнах доста злокобната си мисъл.

Той прокара палец по родилното ми петно. Докосването му беше измамно меко, поради което и по-нетърпимо болезнено.

— Ами Дабрия? — попитах, все още задъхана. — Тя е същата като теб, нали? И двамата сте… ангели — запънах се на думата.

Пач се завъртя леко върху ханша ми, но не пусна китките ми.

— Ако те пусна, ще ме изслушаш ли?

Ако ме пуснеше, щях да хукна към вратата.

— Какво ти пука, ако побягна? Пак ще ме довлечеш обратно.

— Да, но ще направим сцена.

— Дабрия гадже ли ти е? — Усещах всяко накъсано повдигане и спускане на гърдите си. Не бях сигурна, че искам да чуя отговора му. Не че имаше значение. Сега, когато вече знаех, че Пач смята да ме убие, ми изглеждаше адски нелепо.

— Беше. Много отдавна, преди да пропадна от тъмната страна. — Усмихна се сурово, опитвайки се да прояви хумор. — Освен това беше грешка.

Наведе се назад и бавно ме освободи, проверявайки дали ще започна да се съпротивлявам. Лежах върху матрака задъхана и облегната на лакти. Преброих до три и се нахвърлих върху него с всички сили.

Блъснах го в гърдите, но той само леко залитна и повече не помръдна. Измъкнах се изпод тялото му и го заудрях с юмруци. Обсипвах гърдите му с удари, докато дланите ми не запулсираха.

— Приключи ли? — попита той.

— Не! — смушках го силно с лакът. — Какво ти става? Нищо ли не усещаш?

Стъпих на крака, запазих равновесие върху матрака и го ритнах в корема с всичка сила.

— Разполагаш с още една минута — съобщи ми той. — Изкарай си гнева. После аз поемам нещата.

Не знаех какво означава „поемам нещата“ и не исках да разбирам. Опитах да скоча от леглото и да хукна към вратата, но Пач ме улови в полет и ме притисна към стената. Краката му прилепнаха към моите, бедрата ни се допряха плътно.

— Кажи ми истината — настоях, като едва се сдържах да не заплача. — Дойде в училище, за да ме убиеш ли? Това ли беше целта ти отначало?

Някакво мускулче на челюстта му подскочи.

— Да.

Изтрих една сълза, която се осмели да потече.

— Сигурно злорадстваш вътрешно. Това целеше, нали? Да ме накараш да ти се доверя, за да може после всичко да се обърне срещу мен! — Съзнавах, че бръщолевя ирационално и раздразнено. Би трябвало да съм ужасена и обезумяла. Би трябвало да правя всичко по силите си да избягам. Най-нелогичното цялата работа беше нежеланието ми да повярвам, той ще ме убие, и колкото и да се стараех, не можех да потуша една абсолютно лишена от логика искрица доверие към Пач.

— Разбирам, че си ядосана… — каза той.

— Направо съм бясна! — креснах.

Ръцете му се плъзнаха по шията ми и ме изгориха. Притисна нежно палци към гърлото ми и наклони главата ми назад. Усетих как притиска устните си към моите толкова силно, че възпря обидното име, с което се канех да го нарека. Ръцете му се спуснаха до рамене ми, плъзнаха се по ръцете и се сключиха отзад на кръста ми. По тялото ми се разляха нежни вълни на наслада и паника. Той се опита да ме притегли към себе си, но го ухапах по устната.

Пач облиза устната с върха на езика си.

— Да не би да ме ухапа?

— Всичко ли приемаш на шега? — попитах.

Той отново плъзна език по устната си.

— Не всичко.

— Например?

— Теб.

Цялата нощ беше страшна бъркотия. Трудно е да влезеш в открит сблъсък с толкова безразличен човек като Пач. Не, не безразличен. По-скоро овладян. До последната клетка в тялото си.

Чух глас в главата си: „Отпусни се. Довери ми се“.

— О, божичко! — изведнъж всичко ми се проясни. — Отново го направи, нали? Пак ми ровиш в главата. — Спомних си статията от „Гугъл“ за падналите ангели. — Можеш да напъхаш в главата ми не само думи, нали? Можеш да ми натрапиш и образи, съвсем реалистични образи.

Той не отрече.

— Архангелът — заявих, най-сетне проумяла. — Ти се опита да ме убиеш онази нощ, нали? Но нещо се обърка. След това ме накара да си мисля, че мобилният ми се е изключил, за да не мога да се свържа с Ви. Планираше да ме убиеш, докато ме караше вкъщи ли? Искам да знам как така ме принуждаваш да виждам, каквото си поискаш!

Той се постара лицето му да остане безизразно.

— Аз влагам думите и образите, но от теб зависи дали ще им повярваш. Прилича на ребус. Образите се припокриват с действителността и ти трябва сама да установиш кое е истина.

— Това някаква специална ангелска сила ли е?

— На паднал ангел — поклати глава Пач. — Никой друг ангел не би нарушил личното ти пространство, макар да е способен да го стори.

Защото другите ангели бяха добри. А Пач не беше. Облегна ръце на стената зад мен от двете страни на главата ми.

— Натрапих в главата на Тренера мисълта да ни размести, понеже трябваше да седна по-близо до теб. Аз те накарах да си мислиш, че падаш от Архангела, понеже исках да те убия, но не успях да го направя. Почти го сторих, но спрях. Вместо това реших само да те изплаша. След това изключих мобилния ти, понеже исках да те откарам до вас. Когато влязох вътре, взех нож. Щях да те убия тогава, но — омекна гласът му, — ти ме накара да променя намерението си.

Мъчително си поех дълбоко дъх.

— Не те разбирам. Когато ти казах, че баща ми е убит, състраданието ти ми се стори искрено. Когато се запозна с мама, се държа мило.

— Мило — повтори Пач. — Нека да си остане между нас.

Главата ми шеметно се завъртя, усещах как вените на слепоочията ми пулсират. И преди бях изпитвала тази ускоряваща пулса ми паника. Нуждаех се от хапче желязо. Или беше така, или Пач ме караше да си мисля, че е така.

Вирнах брадичка и присвих очи.

— Излез от съзнанието ми! Веднага.

— Не съм в съзнанието ти, Нора.

Наведох се напред, облегнах ръце на коленете си и жадно си поех въздух.

— Не, там си. Усещам те. Значи така ще го направиш? Ще ме накараш да се задуша?

В ушите ми се разнесе тихо пукане и зрението ми се замъгли. Опитах да вкарам въздух в дробовете си, но въздухът сякаш беше изчезнал. Светът се наклони на една страна и Пач се плъзна встрани и изчезна от погледа ми. Долепих длан до стената, за да запазя равновесие. Колкото по-дълбоко се опитвах да вдишам, толкова повече се стягаше гърлото ми.

Пач понечи да ме доближи, но аз рязко го спрях с ръка.

— Махай се!

Облегна рамо на стената с лице към мен и със загрижено изражение.

— Махни се… от мен! — изрекох задъхано.

Той не помръдна.

— Не мога да дишам! — задавих се аз, задрасках с нокти по стената с едната си ръка, а с другата стиснах гърлото си.

Неочаквано Пач ме вдигна на ръце и ме занесе на стола в другия край на стаята.

— Наведи глава между коленете — нареди той и насочи главата ми.

Сведох глава, дишайки учестено, за да вкарам въздух в дробовете си. Усетих как кислородът бавно започва да прониква обратно в тялото ми.

— По-добре ли си? — попита Пач след минутка.

Кимнах веднъж.

— Носиш ли си хапчетата?

Поклатих глава.

— Дръж главата си наведена и вдишвай дълго и бавно.

Изпълних наставленията му и усетих как менгемето, притиснало гърдите ми, се разхлабва.

— Благодаря ти — продумах тихо.

— Още ли не вярваш на мотивите ми?

— Ако искаш да ти повярвам, позволи ми отново да докосна белезите ти.

Пач ме наблюдава дълго и безмълвно.

— Идеята не е добра.

— Защо не?

— Не мога да контролирам онова, което виждаш.

— Нали в това е смисълът.

Той помълча няколко секунди, преди да отговори. Гласът му беше тих, без следа от емоции:

— Знаеш, че крия разни неща. — Твърдението предполагаше въпрос.

Знаех, че Пач живее затворено и сред старателно пазени тайни. Не бях толкова самонадеяна да си въобразявам, че дори половината се въртят около мен. Извън взаимоотношенията си с мен Пач водеше различно съществуване и аз неведнъж се бях питала какво ли е то. Усещах, че колкото по-малко знам, толкова по-добре.

Устните ми потрепнаха:

— Дай ми причина да ти вярвам.

Пач седна в крайчеца на леглото и матракът се огъна под тежестта му. Наведе се напред и облегна лакти на коленете си. Целият му белег се виждаше, пламъкът на свещта създаваше треперливи и зловещи сенки по ръбчетата. Мускулите на гърба му се стегнаха, после се отпуснаха.

— Добре — тихо каза Пач. — И помни, че хората се променят, но миналото не.

Изведнъж вече не бях толкова сигурна, че искам да го направя. Пач ме ужасяваше почти във всяко отношение, но дълбоко в себе си усещах, че няма да ме убие. Ако искаше, вече да го е сторил. Погледнах грозните белези. Струваше ми се много по-успокоително да се доверя на Пач, отколкото да навляза в миналото му, бе да имам никаква представа какво може да намеря.

Само че откажех ли се сега, той щеше да разбере, че се ужасявам от него. Пач ми отключваше една от затворените врати, и то само защото бях поискала. Не можех да отправя толкова сериозна молба и просто да се откажа.

— Нали няма да остана завинаги пленена там? — попитах.

— Не — засмя се кратко той.

Събрах цялата си смелост и седнах на леглото до него. За втори път тази вечер пръстът ми докосна грапавия белег. Сивкава мъгла замъгли зрението ми от периферията към средата. Светлината угасна.