Ш-ш-шт

Втора глава

Двете с мама живеем в покрайнините на Колдуотър, в селска къща от осемнайсети век, в която отвсякъде духа. Това е единствената къща на Хоторн Лейн, а най-близките ни съседи са почти на километър и половина разстояние. Понякога се питам дали човекът, построил къщата, си е давал сметка, че от всички възможни парцели е избрал самия център на любопитно атмосферно явление, което сякаш изсмуква цялата мъгла от крайбрежието на Мейн и я мести в нашия двор. И в този момент сградата беше обвита от сумрак, сякаш бе обсадена от избягали бродещи духове.

Цяла вечер не станах от кухненския стол в компанията на задачите по алгебра и на Доротея, нашата домашна помощница. Мама работи за търга „Хюго Реналди“, където координира търговете за имоти и за антики по цялото Източно крайбрежие. Тази седмица беше в северната част на щата Ню Йорк. Работата й беше свързана с доста пътуване, затова плащаше на Доротея да готви и да чисти, но съм съвсем сигурна, че с дребнички букви в трудовата характеристика на Доротея беше описано и задължението да ме контролира бдително като родител.

— Как беше в училище? — попита Доротея с лек германски акцент. Стоеше на мивката и остъргваше препечена лазаня от една керамична тава.

— Имам нов партньор за часа по биология.

— Това хубаво ли е, или лошо?

— Досега Ви ми беше партньор.

— Хммм. — Последва нова порция здраво търкане и меката плът на предмишницата на Доротея се разклати. — Значи е лошо.

Съгласих се с въздишка.

— Разкажи ми за новия си партньор. Какво е това момиче?

— Той е висок, тъмен и дразнещ.

И зловещо затворен. Очите на Пач бяха черни топчета. Всичко забелязваха и нищо не издаваха. Не че аз исках да узная повече за Пач. След като не ми допадаше онова, което се виждаше на повърхността, едва ли щеше да ми хареса и другото, което се спотайваше някъде надълбоко.

Само дето не беше точно така. Много от видяното ми допадна. Издължени и тънки мускули на ръцете, широки, но спокойни рамене, и усмивка, която беше от части игрива, отчасти съблазнителна. Намирах се в неловко съглашение със самата себе си, докато се опитвах да пренебрегна нещо, което започваше да ми се струва неустоимо.

В девет часа Доротея приключи за вечерта и заключи на излизане. Присветнах с лампите на верандата два пъти за довиждане и явно светлината беше успяла да пробие мъглата, понеже тя ми отвърна с клаксона. Останах сама.

Заех се с опис на чувствата, които се вихреха вътре в мен. Не бях гладна. Не бях изморена. Дори изобщо не се чувствах самотна. Обаче мъничко се притеснявах за заданието по биология. Казах на Пач, че няма да му се обадя и допреди шест часа наистина така смятах. Сега обаче ме глождеше единствено нежеланието да се проваля. Биологията беше най-трудният ми предмет и успехът ми се колебаеше проблемно между пет и шест. А в съзнанието ми точно това беше разликата между пълна и частична стипендия в бъдеще.

Отидох в кухнята и вдигнах телефона. Погледнах към онова, което все още беше останало от седемте цифри, изписани върху дланта ми. Тайничко се надявах Пач да не вдигне. Ако го нямаше или не искаше да ми съдейства за задачата, можех да използвам този факт срещу него и да убедя Тренера да ни размести. Обнадеждена набрах номера му.

Пач вдигна на третото позвъняване.

— К’во става?

— Обаждам се да попитам дали може да се срещнем тази вечер — казах делово. — Сигурно си зает, но…

— Нора. — Пач произнесе името ми, все едно беше финал на някакъв анекдот. — Нали уж нямаше да ми се обадиш. За нищо на света.

Мразех се, задето си престъпвам думата. Мразех и Пач, задето ми го натякваше. Мразех и Тренера, и откачените му задачи. Отворих уста с надеждата оттам да излезе нещо умно.

— Е? Може ли да се срещнем, или не?

— Ами, оказва се, че не мога.

— Не можеш или не искаш?

— В момента играя билярд. — Долових усмивката в тона му. — Много важна партия билярд.

Съдейки по шума, който се чуваше край него, явно ми казваше истината — за билярда. Спорно беше обаче дали билярдът е по-важен от моето задание.

— Къде си? — попитах.

— В игралната зала на Бо. Не е място за теб.

— Тогава да поговорим по телефона. Приготвила съм списък с въпроси…

Той ми затвори.

Взирах се в телефона невярващо, после откъснах празен лист от тетрадката си. На първия ред написах „кретен“. На долния ред добавих: „Пуши пури. Ще умре от рак. Дано да е скоро. В отлична физическа форма е“.

Незабавно задрасках последното наблюдение, докато стана нечетливо.

Часовникът на микровълновата примигна и показа 9:05. Явно можех да избирам между две неща. Или трябваше да изфабрикувам интервюто си с Пач, или трябваше да отида в игралната зала на Бо. Първата възможност можеше и да ми се стори изкусителна, ако успеех да заглуша гласа на Тренера в главата си, който предупреждаваше, че ще провери достоверността на всички отговори. Не знаех достатъчно за Пач, за да си съчиня всичко от край до край. А втората възможност? Изобщо не ме изкушаваше.

Отлагах решението достатъчно дълго, за да се обадя на майка си. Част от уговорката ни заради нейната свързана с толкова пътуване работа беше да се държа отговорно, а не като дъщеря, която някой трябва не прекъснато да наглежда. Харесвах свободата си и не исках да давам на мама никакво основание да се хване на по-ниско платена работа наблизо, само за да ме държи под око.

На четвъртото позвъняване се включи гласовата й поща.

— Аз съм — казах, — просто се отчитам. Имам да си довърша домашното по биология, после си лягам. Обади ми се утре на обяд, ако искаш. Обичам те.

След като затворих, намерих в едно чекмедже в кухнята монета от двайсет и пет цента. Най-добре е човек да повери трудните решения на съдбата.

— Ако е ези, ще отида — осведомих профила на Джордж Вашингтон, — ако е тура, ще си остана вкъщи. Подхвърлих монетата във въздуха, натиснах я върху дланта си и се осмелих да надзърна. Сърцето ми тупна веднъж повече и аз си казах, че не съм сигурна какво означава това.

— Нещата вече не са в моите ръце — заявих.

Решена да приключа възможно най-бързо, грабнах картата от хладилника, взех си ключовете и изкарах на заден своя фиат „Спайдър“ от алеята пред къщи. Колата сигурно с била симпатична през 1979 година, само че аз не бях безумен фен нито на шоколадовокафявата боя, нито на ръждата, плъзнала безпрепятствено по задния калник, нито на напуканата бяла кожа на седалките.

Оказа се, че игралната зала на Бо е по-далеч, отколкото ми се иска — местенцето беше сгушено близо до брега на половин час път с кола. Разгърнала картата върху волана, най-сетне паркирах фиата на паркинга зад голяма сивкава сграда със светещ надпис „Игрална зала на Бо, пейнтбол на Мад Блек и билярдна зала на Оз“. Стените бяха покрити с графити, а основата им беше осеяна с фасове. По всичко личеше, че заведението ще е пълно с бъдещи студенти в Бръшляновата лига и образцови граждани. Постарах се да се настроя приповдигнато и нехайно, но коремът ми малко се стегна. Два пъти проверих дали съм заключила всички врати и се запътих вътре.

Наредих се на опашката и зачаках да мина през охраната. Докато групата пред мен плащаше, аз се шмугнах покрай тях и се запътих към лабиринта от ревящи сирени и мигащи светлини.

— Да не мислиш, че на теб ти се полага безплатно? — кресна дрезгав от цигари глас.

Завъртях се и примигнах срещу покрит с татуировки касиер.

— Не идвам да играя — отговорих. — Търся един човек.

— Ако искаш да минеш покрай мен, ще си платиш — изръмжа мъжът. — Положи ръце върху плота, на който с тиксо беше залепен ценоразпис — дължах петнайсет долара, само в брой.

Нямах толкова пари в брой. А дори да имах, нямаше да ги похарча за неколкоминутен разпит на Пач относно личния му живот. Усетих прилив на гняв заради разместването в клас и заради това, че изобщо се наложи да дойда на това място. Трябваше само да намеря Пач, после щяхме да поговорим навън. Нямаше да допусна да бия толкова път и да си тръгна с празни ръце.

— Ако не се върна след две минути, ще платя петнайсет долара — казах. Преди да премисля по-добре или да проявя малко повечко търпение, направих нещо крайно нетипично за мен — шмугнах се под въжетата. И не спрях дотук. Бързо тръгнах да обикалям залата, оглеждайки се за Пач. Не можех да повярвам, че постъпвам така, но бях като снежна топка, която лавинообразно набира скорост и мощ с всяка секунда. В онзи момент исках само да открия Пач и да се измъкна оттам.

Касиерът тръгна след мен и се провикна:

— Ей!

След като се уверих, че Пач не е на приземния етаж, хукнах надолу, следвайки табелите за билярдната зала. В основата на стълбите мъжделиви лампи осветяваха няколко маси за покер, до една пълни. Под ниския таван се бяха събрали облаци дим от пури, плътни като мъглата около къщи. Между масите за покер и бара имаше редица билярдни маси. Пач се беше проснал напряко на най-отдалечената от мен и се опитваше да направи труден заобикалящ удар.

— Пач! — провикнах се.

В мига, в който извиках, той удари с щеката си и я заби в покритието на масата. Рязко вдигна глава. Погледна ме със смесица от изненада и любопитство.

Касиерът изтопурка по стълбите зад мен и ме стисна за рамото:

— Горе. Веднага!

Устните на Пач се разтеглиха в поредната почти незабележима усмивка. Трудно ми беше да определя дали е подигравателна, или приятелска.

— Тя е с мен.

Явно думите повлияха донякъде на касиера, защото хватката му поотслабна. Преди да успее да размисли, аз издърпах ръката си и се запровирах между масите към Пач. Направих първите няколко крачки отривисто, но колкото повече доближавах към него, толкова повече губех увереност.

Веднага долових у него нещо различно. Не можех да определя точно какво, но го усетих като електрически ток. Повече враждебност?

Повече самоувереност.

Повече свобода да бъде, какъвто е. Черните му очи силно ми въздействаха. Бяха като магнити, които се лепваха за всяко мое движение. Преглътнах предпазливо и се помъчих да не обръщам внимание на колебливия степ, който танцуваше коремът ми. Не можех да посоча конкретно, но нещо у Пач не беше каквото трябва. Нещо не беше нормално. Нещо не беше… безопасно.

— Извинявай, че ти затворих — каза Пач, когато се доближи до мен. — Тук, долу, сигналът е слаб.

Да бе!

Пач наклони глава, с което показа на останалите да си вървят. Настана неловко мълчание, преди някой изобщо да помръдне. Първият тип, който си тръгна, ме блъсна по рамото, докато минаваше покрай мен. Направих крачка назад, за да запазя равновесие, и вдигнах очи тъкмо навреме, за да срещна студените погледи на останалите двама играчи, които си тръгваха.

Страхотно. Не бях виновна, че Пач ми е партньор.

— Осма топка? — попитах го с извити вежди и се постарах да звуча самоуверена и в свои води на това място. Може би той имаше право и игралната зала на Бо не беше подходящо място за мен. Което обаче не значеше, че ще хукна към изхода. — Колко високи са залозите?

Усмивката му се разшири. Този път бях съвсем сигурна, че ми се подиграва.

— Не играем за пари.

Сложих чантата си в края на масата.

— Жалко. Тъкмо щях да заложа всичко, което имам, срещу теб. — Вдигнах листовете с домашното, на които бях написала два реда. — Няколко бързи въпроса и изчезвам.

— Кретен? — прочете Пач на глас и се облегна на щеката си. — Рак на белия дроб? Това някакво пророчество ли е?

Размахах домашното във въздуха.

— Допускам, че и ти имаш принос за тази атмосфера. Колко пури пушиш на вечер? Една? Две?

— Не пуша. — Звучеше искрен, но не му се вързах.

— Хммм — изсумтях и оставих листовете между осма топка и лилавата четвърта. Неволно бутнах лилавата топка, докато пишех на третия ред: „Със сигурност пури“.

— Обърка играта — отбеляза Пач все още усмихнат.

Срещнах погледа му и не се сдържах, отвърнах на усмивката му — за кратко.

— Не в твоя полза, надявам се. Коя е най-голямата ти мечта? — Гордеех се с този въпрос, защото знаех, че ще го озадача. Изискваше предварително обмисляне.

— Да те целуна.

— Не е смешно — отговорих, без да откъсвам очи от неговите, доволна, че не заекнах.

— Не е, обаче ти се изчерви.

Приседнах отстрани на масата и се постарах да си придам равнодушен вид. Кръстосах крака и използвах коленете си като подложка за писане.

— Работиш ли?

— Разчиствам масите в „Бордърлайн“ — най-добрият мексикански ресторант в града.

— Религия?

Въпросът не го изненада, но и не преливаше от радост.

— Нали каза няколко бързи въпроса? А този е вече четвъртият.

— Религия? — настоях по-твърдо.

Пач замислено поглади брадичката си с ръка.

— Не е религия, а е… култ.

— Ти си последовател на култ, така ли? — Твърде късно си дадох сметка, че звуча учудено, а не биваше.

— Оказа се, че ми трябва едно хубаво женско жертвоприношение. Смятах да я подмамя най-напред да ми се довери, но ако вече си готова…

И последната следа от усмивка се стопи от лицето ми.

— Не ме впечатляваш.

— Дори не съм започнал да се старая.

Надигнах се от масата и застанах до него. Беше цяла глава по-висок от мен.

— Ви ми каза, че си от горните класове. Колко пъти са те късали по биология в десети клас? Веднъж? Два пъти?

— Ви не ми е говорителка.

— Отричаш ли, че са те късали?

— Казвам само, че миналата година не ходих на училище. — Очите му ми се надсмиваха, но това само засили решимостта ми.

— Да не си кръшкач?

Пач остави щеката си върху билярдната маса и ме повика с извит показалец. Не се приближих.

— Да споделя ли една тайна? — попита ме поверително. — Не съм ходил на училище досега. Още една тайна? Не е толкова тъпо, колкото очаквах.

Лъжеше. Всички ходят на училище. Имаше си закони. Баламосваше ме, за да ме ядоса.

— Мислиш, че те лъжа — каза той и се подсмихна.

— Никога ли не си ходил на училище? Ако е вярно, ако казваш истината, макар да се съмнявам, защо реши да се запишеш тази година?

— Заради теб.

Прониза ме импулсивен страх, но си напомних, че точно това цели Пач. Не отстъпих и се постарах да си придам ядосан вид. Все пак ми трябваше известно време, преди да съм в състояние да продумам:

— Това не е истински отговор.

Явно беше направил крачка напред, понеже неочаквано единствената преграда между телата ни се оказа тъничък слой въздух.

— Очите ти, Нора. Тези студени, светлосиви очи се оказаха удивително неустоими. — Наклони глава настрани, сякаш искаше да ме изучи от нов ъгъл. — И тези убийствени плътни устни.

Слисах се не толкова от казаното от него, колкото от онази своя частица, която откликна положително. Дръпнах се назад.

— Край. Тръгвам си.

Обаче едва изрекла думите, осъзнах, че не са истина. Усетих порив да кажа още нещо. Поразрових оплетените мисли в главата си и се опитах да открия какво усещах, че трябва да кажа. Защо беше толкова насмешлив и защо се държеше така, сякаш бях направила нещо, с което да го заслужа?

— Явно ти е известно всичко за мен — изстрелях аз и едва ли можех да се изразя по-слабо. — Дори повече, от колкото би трябвало. Изглежда знаеш точно какво да кажеш, за да се почувствам неудобно.

— Ти ме улесняваш.

Искрица гняв се възпламени в мен.

— Значи признаваш, че го правиш нарочно, така ли?

— Кое?

— Ами това… че ме предизвикваш.

— Кажи пак „предизвикваш“. Устата ти изглежда толкова съблазнително, когато го правиш.

— Край. Довърши си билярда. — Грабнах щеката от масата и му я натиках в ръцете. Той не я взе.

— Не ми е приятно да седя на един чин с теб — заявих. — Не ми харесва да сме в един екип. Не ми допада снизходителната ти усмивка. — Челюстта ми потрепна — обикновено ставаше така, когато лъжех. Зачудих се дали и в момента лъжа. Ако беше така, прииска ми се да се сритам. — И ти не ми харесваш — троснах се възможно най-убедително и притиснах щеката към гърдите му.

— Радвам се, че Тренера ни сложи да седим заедно — отвърна той. Долових съвсем лека ирония в думата „тренер“, но не се сещах какво може да е скритото значение. Този път Пач си взе щеката.

— Действам това да се промени — уверих го.

Пач намери това за толкова смешно, че усмивката разкри чак зъбите му. Пресегна се към мен и преди да успея да се дръпна, разплете нещо от косата ми.

— Хартийка — обясни той и я пусна на земята. В този момент забелязах някакъв знак на китката му. Отначало го взех за татуировка, но като се вгледах по-внимателно, установих, че е червеникавокафяво и леко издуто родилно петно. Приличаше на петно от боя.

— Неприятно място за родилно петно — отбелязах, немалко смутена от толкова сходното местоположение на белега с моя.

Пач нехайно, но явно дръпна ръкава си над китката.

— Предпочиташ да е на по-интимно място ли?

— Никъде не го предпочитам. — Не бях сигурна как са прозвучали думите ми, затова опитах отново: — Пет пари не давам, дори изобщо да го нямаше. — Опитах трети път: — Просто не ме интересува родилното ти петно и точка.

— Други въпроси? — попита той. — Коментари?

— Не.

— Тогава ще се видим в часа по биология.

Зачудих се дали да не му кажа, че повече няма да ме види, но не ми се искаше да престъпвам думата си два пъти за един ден.

По-късно през нощта нещо изскърца и ме събуди. Заровила лице във възглавницата, застинах неподвижно, но нащрек. Мама отсъстваше от града най-малко веднъж месечно по работа, затова бях свикнала да спя сама и от месеци не ми се бяха счували стъпки по коридора към стаята ми. Истината беше, че никога не се чувствах съвсем сама. Веднага след като татко беше застрелян в Портланд, докато купувал подарък за рождения ден на мама, в живота ми се появи странно присъствие. Все едно някой кръжеше край моя свят и ме наблюдаваше от разстояние. Отначало това призрачно присъствие ме плашеше, но понеже от него не произлезе нищо лошо, страхът ми малко по малко се уталожи. Запитах се дали няма някакво космическо послание в начина, по който се чувствам. Може би духът на татко беше наблизо. Мисълта обикновено ми носеше утеха, но не и тази вечер. Усещах присъствието като лед върху кожата си.

Извърнах глава съвсем лекичко и забелязах някаква сянка, просната напряко на пода. Обърнах се светкавично с лице към прозореца, защото прозирното лунно сияние беше единствената светлина, която можеше да очертае сянка. Само че там нямаше нищо. Притиснах възглавницата към себе си и си казах, че сигурно облак е минал пред луната. Или пък вятърът е подмятал някакъв боклук. Въпреки това изчаках няколко минути пулсът ми да се успокои.

Докато събера смелост да стана от леглото, дворът под прозореца ми отново бе притихнал и спокоен. Единственият шум беше стърженето на клоните по къщата и силното туптене на собственото ми сърце.