Ш-ш-шт

Двадесета глава

Цяла нощ се мятах в леглото. Вятърът препускаше като бесен из голото поле край фермата и запращаше какво ли не към прозорците. На няколко пъти се събуждах и го чувах как събаря керемиди от покрива и как те шумно падат. Всеки незначителен шум — от тракането на рамките на прозореца до скрибуцането на пружините на леглото ми — ме караше да се будя стреснато.

Към шест часа се отказах, изсулих се от леглото и се запътих по коридора към банята за горещ душ. След това подредих стаята си — дрешникът ми изглеждаше изтънял и наистина събрах в коша пране за три перални. Слизах по стълбите с поредната доза дрехи, когато на вратата се почука. Отворих и открих, че на прага стои Елиът.

Беше облечен с джинси, със стара карирана риза с навити до лактите ръкави, със слънчеви очила и с бейзболна шапка на „Ред Сокс“. Изглеждаше като американец от глава до пети. Но аз много добре знаех за какво става дума и приливът на нервен адреналин го потвърди.

— Нора Грей — започна покровителствено Елиът. Наведе се напред и се усмихна, а аз долових възкисел мирис на алкохол в дъха му. — Напоследък създаваш доста неприятности.

— Какво търсиш тук?

Той надникна зад мен в къщата.

— Какво, според теб? Искам да поговорим. Не може ли да вляза?

— Мама спи. Не искам да я будя.

— Никога не съм виждал майка ти. — Нещо в начина, по който го каза, накара косъмчетата на тила ми да настръхнат.

— Извинявай, трябва ли ти нещо?

Усмивката му беше наполовина присмехулна, наполовина небрежна.

— Не ме харесваш, нали, Нора Грей?

Вместо отговор скръстих ръце пред гърдите си.

Той политна крачка назад, притиснал ръка към сърцето си.

— Ох! Аз съм тук, Нора. Правя последен опит да те убедя, че съм най-обикновен тип и че можеш да ми имаш доверие. Не ме отблъсквай.

— Виж, Елиът, имам да свърша някои неща…

Той заби юмрук в стената и кокалчетата му удариха обшивката на къщата достатъчно силно, за да откъртят парченца боя.

— Не съм приключил! — кресна завалено. Внезапно отметна глава назад и се засмя тихо. Приведе се, притисна разкървавената си ръка между коленете си и изстена. — Десет долара, че по-късно ще съжалявам за това.

Цялата настръхнах в присъствието на Елиът. Спомних си, че само преди няколко дни го намирах за хубав и очарователен. Питах се как може да съм била такава глупачка.

Чудех се дали да не затворя вратата и да не я заключа, когато Елиът свали слънчевите си очила и показа кървясалите си очи. Прокашля се и заяви направо:

— Дойдох да ти кажа, че Джулс е под голям стрес в училище. Изпити, ученическо управление, кандидатстване за стипендии и така нататък. Напоследък не е на себе си. Има нужда да се откъсне от всичко това за няколко дни. Мисля, че ние четиримата — Джулс, аз, ти и Ви — трябва да отидем някъде на къмпинг през пролетната ваканция. Ще тръгнем утре за Паудър Хорн и ще се върнем в четвъртък следобед. Така Джулс ще може да се поотпусне.

Всяка дума от устата му звучеше зловещо и старателно репетирана.

— Съжалявам, но вече имам други планове.

— Позволи ми да те убедя. Ще подготвя цялото пътуване. Ще набавя палатки, храна. Ще ти докажа какъв страхотен тип съм. Ще си прекараме страхотно.

— Мисля, че трябва да си тръгваш.

Елиът подпря длан на рамката на вратата и се наведе към мен.

— Грешен отговор. — За един кратък миг апатията изчезна от изцъклените му очи и в тях падна сянката на нещо зловещо и извратено. Неволно отстъпих назад. Бях почти уверена, че Елиът е способен да извърши убийство. Бях почти уверена, че смъртта на Кирстен е негово дело.

— Тръгвай си или ще повикам такси — казах.

Елиът толкова рязко отвори вратата, че тя се блъсна в къщата. Сграбчи предницата на халата ми и ме измъкна навън. След това ме запрати към къщата и ме прикова с тялото си.

— Ще дойдеш на къмпинг, независимо дали искаш.

— Махни се от мен! — наредих му и започнах да се извивам, за да се измъкна.

— Или какво? Какво ще направиш? — Хвана ме за раменете и ме блъсна в къщата толкова силно, че зъбите ми изтракаха.

— Ще се обадя в полицията. — Нямам представа как го казах толкова смело. Дишах учестено и плитко, ръцете ми бяха влажни.

— Ще викаш ли? Няма да те чуят. Ще те пусна само ако ми обещаеш, че ще дойдеш на палатка.

— Нора?

Двамата с Елиът се обърнахме към входната врата, откъдето долетя гласът на мама. Елиът ме задържа още малко, после изсумтя отвратено и ме избута. По средата на стълбите от верандата се обърна и заяви:

— Не сме приключили.

Побързах да вляза вътре и заключих вратата. Очите ми горяха. Облегнах гръб на вратата и седнах на изтривалката, борейки се с надигащото се ридание.

Мама се появи горе на стълбите, като завързваше колана на халата си.

— Нора? Какво се е случило? Кой беше на вратата?

Примигнах бързо.

— Един тип от училище. — Не можех да прогоня сълзите от гласа си. — Той… той…

Вече бях загазила достатъчно заради срещата си с Пач. Знаех, че тази вечер мама е на сватбата на своя колежка от службата, но ако й кажех за нападението на Елиът, в никакъв случай нямаше да отиде. А това беше последното, което исках, понеже трябваше да отида до Портланд и да разследвам Елиът. И най-дребното уличаващо доказателство можеше да се окаже достатъчно да го тикнат зад решетките, а докато това не станеше, нямаше да се чувствам в безопасност. Усещах как в него се надига насилие, а не исках да видя какво ще стане, ако положението излезе извън контрол.

— Искаше бележките ми за „Хамлет“ — казах с равен глас. — Миналата седмица преписа от теста ми, явно му е станало навик да ме използва.

— О, миличка! — Мама седна до мен и ме погали по мократа коса, студена след душа. — Не разбирам защо се разстройваш. Мога да се обадя на родителите му, ако искаш.

Поклатих глава.

— Тогава отивам да приготвя закуска — каза мама. — Ти се облечи. Ще съм готова, когато слезеш.

Стоях пред дрешника си, когато звънна мобилният ми телефон.

— Научи ли новината? Четиримата ще ходим на палатка през пролетната ваканция! — оповести Ви с необяснимо въодушевление.

— Ви — казах с разтреперан глас, — Елиът планира нещо. Нещо ужасяващо. Единствената причина да иска да ни заведе на палатка, е да останем насаме. Няма да ходим.

— Как така няма да ходим? Шегуваш се, нали? Най-накрая имаме възможност да правим нещо вълнуващо през пролетната ваканция, а ти не искаш да ходим? Знаеш, че мама никога няма да ме пусне сама. Сериозно ти казвам. Обещавам цяла седмица да ти пиша домашните. Хайде, Нора, само една думичка. Започва с „д“, кажи я…

Ръката, с която държах мобилния, потрепери и се наложи да я прихвана с другата си ръка.

— Елиът дойде вкъщи преди петнайсет минути пиян. Нападна ме…

Ви замълча.

— Как така те нападна?

— Издърпа ме от входната врата и ме блъсна в стената на къщата.

— Но е бил пиян, нали?

— Има ли значение? — срязах я аз.

— Е, много му се събра. Имам предвид несправедливото обвинение, че е замесен в самоубийството на някакво момиче и се е оказал принуден да се премести в друго училище. Ако ти е посегнал — не го оправдавам за стореното, може би се нуждае от психолог… нали ме разбираш?

— Ако ми е посегнал ли?

— Съсипан е. Може би не е съзнавал какво върши. Утре ще се чувства ужасно.

Понечих да кажа нещо, но се отказах. Не можех да повярвам, че Ви застава на страната на Елиът.

— Трябва да затварям — заявих рязко. — Ще се чуем по-късно.

— Може ли да бъда честна, скъпа? Знам, че се тревожиш заради онзи тип със скиорската маска. Не ми се сърди, но мисля, че единствената причина да се опитваш толкова отчаяно да го лепнеш на Елиът, е понеже не искаш да се окаже Пач. Разсъждаваш прекалено и това ме плаши.

Направо нямах думи.

— Разсъждавам, така ли? Не Пач цъфна на прага ми тази сутрин и не той ме блъсна в стената.

— Знаеш ли, май не трябваше да повдигам въпроса. Зарежи.

— Добре — казах сковано.

— Е… какво ще правиш днес?

Надникнах от вратата и се ослушах за мама. От кухнята се чуваше тракането на тел за разбиване на яйца по стените на купа. Част от мен не виждаше смисъл да споделя с Ви каквото и да било, но друга част негодуваше и се противеше. Ви искаше да знае какво ще правя. Добре. Не беше мой проблем, ако не й допадне.

— Заминавам за Портланд веднага щом мама тръгне за сватбата в Олд Бранч Бийч.

Сватбата започваше в четири следобед, после имаше тържество, така че мама нямаше да се прибере преди девет вечерта. Което ми даваше достатъчно време да прекарам вечерта в Портланд и да се прибера преди нея.

— Всъщност се питах дали може да взема назаем доджа. Не искам мама да види колко километри съм навъртяла.

— О, боже, ще шпионираш Елиът, нали? Ще душиш около „Кингхорн“.

— Ще пазарувам и ще вечерям някъде — отговорих, разглеждайки закачалките в дрешника си. Спрях се на тънка фланела с дълги ръкави, джинси и шапка без периферия на розови и бели райета, която пазех за дните, когато косата ми не беше хубава, и за уикендите.

— А вечерята ще включва ли спирка в едно конкретно заведение на няколко пресечки от подготвителното училище „Кингхорн“? Където е работила Кирстен как й беше името?

— Идеята не е лоша. Може и да го направя.

— Ще се храниш ли, или ще разпитваш служителите?

— Може и да задам някой и друг въпрос. Ще ми дадеш ли доджа?

— Разбира се, за какво са приятелите? Дори ще дойда с теб на тази безсмислена операция, само че преди това ще ми обещаеш, че ще отидем на палатка.

— Добре, ще взема автобуса.

— После ще обсъдим пролетната ваканция! — провикна се Ви по телефона, преди да успея да затворя.

Бях ходила в Портланд няколко пъти, но не познавах града добре. Слязох от автобуса, въоръжена с мобилния си телефон, карта на града и собствения си вътрешен компас. Сградите бяха от червени тухли, високи и тънки, спираха залязващото слънце и покриваха улиците с балдахин от сянка. Всички фасади на магазините имаха веранди и старомодни чудати табели над вратите. Улиците бяха осветени с черни улични лампи, подобни на вещерски шапки. Няколко пресечки по-нататък нагъсто разположените улички стигаха до горист район, където видях табела за подготвителното училище „Кингхорн“. Над върховете на дърветата се извисяваха катедрала с камбанария и часовникова кула.

Тръгнах по тротоара и завих на ъгъла с Трийсет и втора улица. Пристанището беше само на няколко пресечки и зад магазините мярнах яхти, които се приближаваха към пристана. По средата на Трийсет и втора улица видях табела за ресторантчето „Блайнд Джо“. Извадих списъка с въпросите си и ги препрочетох за последен път. Не исках разговора да прилича на официално интервю. Надявах се, че ако небрежно повдигна темата за Кирстен пред служителите, ще успея да изкопча нещо, което всички репортери преди мен някак са пропуснали. Надявах се да съм запомнила въпросите и хвърлих листа в най-близкото кошче.

Звънец на входа оповести влизането ми.

Подът беше от жълти и бели плочки, а сепаретата бяха тапицирани в морскосиньо. По стените висяха снимки на пристанището. Седнах в сепаре близо до входа и съблякох якето си.

Появи се сервитьорка с бяла престилка на лекета.

— Казвам се Уитни — кисело ме осведоми тя. — Добре дошла в „Блайнд Джо“. Специалитетът ни днес е сандвич с риба тон. Супата на деня е от омари. — Химикалката й беше готова да запише поръчката ми.

— „Блайнд Джо“ ли? — потупах брадичката си аз. — Откъде ми е познато това име?

— Не четеш ли вестници? Миналия месец цяла седмица бяхме в новините. Нашите петнайсет минути слава.

— А, да! — внезапно ми просветна. — Сега си спомням. Имаше някакво убийство, нали? Местно момиче?

— Кирстен Халверсън — щракна тя с химикалката си нетърпеливо. — Да ти донеса една супа за начало?

Не ми се ядеше супа от омари, изобщо не бях гладна.

— Сигурно не ви е било леко? Бяхте ли близки?

— Не, по дяволите. Ще поръчваш или не? Ще споделя с теб една тайна. Ако не работя, не ми плащат. Ако не ми плащат, не успявам да покрия наема.

Внезапно ми се прииска да ме обслужва келнерът в другия край на помещението. Беше нисък, плешив чак до ушите, а тялото му приличаше на клечките за зъби в кутийката в края на масата. Никога не вдигаше поглед на повече от метър над земята. Колкото и жалка да се чувствах впоследствие, една моя мила усмивка щеше да е достатъчна, за да го накара да ми разкаже цялата житейска история на Кирстен.

— Извинете — казах на Уитни. — Все убийството ми се върти в главата. Разбира се, за вас това е вече минала история. Сигурно е било пълно с репортери, които са задавали въпроси.

Тя ме изгледа строго.

— Трябват ли ти още няколко минути, за да прегледаш менюто?

— Мен лично репортерите много ме дразнят.

Тя се наведе и облегна ръка на масата.

— А мен ме дразнят клиенти, които се мотаят.

Въздъхнах тихо и отворих менюто.

— Какво ще ми препоръчате?

— Всичко е хубаво. Питай гаджето ми — той е готвачът — усмихна се тя напрегнато.

— Като стана дума за гаджета, Кирстен имаше ли си гадже?

Какъв плавен преход!

— Я ми кажи, ти да не си ченге? Или си адвокатка? Репортерка?

— Просто съм съвестен гражданин. — Прозвуча по-скоро като въпрос.

— Да, бе, чуй какво ще ти кажа: поръчай си млечен шейк, пържени картофи, бургер и супа, дай ми двайсет и пет процента бакшиш и ще ти кажа онова, което казах на всички останали.

Претеглих мислено възможностите си: издръжката ми или отговори.

— Добре.

— Кирстен ходеше с онзи тип, Елиът Сондърс. За когото писаха във вестниците. Той непрекъснато киснеше тук. Изпращаше я до апартамента й в края на смяната.

— Говорили ли сте с Елиът?

— Не и аз.

— Смятате ли, че Кирстен се е самоубила?

— Откъде да знам?

— Във вестника прочетох, че в апартамента на Кирстен е намерено предсмъртно писмо, но че освен това имало и улики за влизане с взлом.

— Е, и?

— Не го ли намирате малко странно?

— Ако ме питаш дали мисля, че е възможно Елиът да е подхвърлил писмото в апартамента й — мисля, и още как! Богаташче като него може да се измъкне от всичко. Може дори да наеме някой да подхвърли бележката. Така е, когато човек има пари.

— Според мен Елиът няма много пари. — Бях останала с впечатлението, че Джулс е мангизлията. Ви не спираше да се прехласва по къщата му. — Мислех, че е учил в „Кингхорн“ на стипендия.

— На стипендия ли? — изсумтя тя. — Да не си пияна? Ако Елиът не е червив с пари, как е купил на Кирстен апартамент? Кажи де.

Свих рамене, за да прикрия изненадата си.

— Купил й е апартамент?

— Кирстен не спираше да се хвали. Направо ме подлудяваше.

— Че защо ще й купува апартамент?

Уитни сведе поглед към мен с ръце на хълбоците.

— Не може да си толкова тъпа.

А, уединение, интимност, схванах.

— Знаете ли защо Елиът се е прехвърлил от „Кингхорн“? — попитах.

— Не знам да се е прехвърлял.

Подреждах отговорите й и се опитвах да извадя от паметта си другите въпроси, които исках да й задам.

— Срещал ли се е тук с приятели? С някой друг, освен с Кирстен?

— Откъде да помня? — завъртя тя очи безпомощно. — Приличам ли ти на човек с фотографска памет?

— Сещате ли се за едно високо момче. Много високо. С дълга руса коса, хубав, с маркови дрехи.

Тя извади парченце от отхапан нокът между предните си зъби и го пусна в джоба на престилката си.

— Да, помня този тип. Как да не го запомниш. Все мрачен и мълчалив. Идвал е веднъж-дваж. Не беше много отдавна. Може би някъде по времето, когато умря Кирстен. Помня го, защото сервирахме сандвичи със солено говеждо за Деня на свети Патрик, а той отказваше да си поръча. Само ме гледаше ядосано, все едно ей сега ще се пресегне през масата и ще ми пререже гърлото, ако продължавам да му натрапвам специалитета за деня. Май си спомням нещо. Не че си вра носа в чуждите работи, обаче понякога просто случайно чувам някои неща. Последния път, когато Елиът и онзи високият дойдоха в заведението, се бяха привели и говореха за някакъв тест.

— Тест в училище ли?

— Откъде да знам? Май високият се беше провалил на теста и Елиът хич не беше доволен от тая работа. Бутна стола си назад и изхвърча навън. Дори не си дояде сандвича.

— Споменаха ли за Кирстен?

— Високият дойде пръв и попита дали Кирстен е на работа. Казах му, че не е, и той се обади по мобилния. Десет минути по-късно пристигна и Елиът. Винаги Кирстен обслужваше масата на Елиът, но както ти казах, тогава не беше на работа, така че поех аз. И да са говорили за Кирстен, не съм ги чула. Но ми се стори, че дългучът не иска Кирстен да им се мотае наоколо.

— Помните ли нещо друго?

— Зависи. Какво ще поръчаш за десерт?

— Може би резенче пай.

— Пай ли? Отделям ти цели пет минути от безценното си време, а ти само един пай? Приличам ли ти на човек, който си няма друга работа, освен да си бърбори с теб?

Огледах заведението. Беше мъртвило. Бях единственият клиент, ако не броим един мъж, приведен над вестник на бара.

— Добре… — Огледах менюто.

— Вземи си малинова лимонада, та да преглъщаш пая по-лесно. — Тя надраска нещо в бележника си. — И кафе. — Още дращене на химикалката. — И очаквам още двайсет процента бакшиш. — Тя ме закова със самодоволната си усмивка, после пъхна тефтера си под престилката и се понесе към кухнята.