Ш-ш-шт

Дванадесета глава

Мобилният телефон избръмча в джоба ми. Уверих се, че никоя библиотекарка не ме гледа лошо и вдигнах:

— Мамо?

— Добри новини — каза тя. — Търгът приключи по-рано, така че тръгнах един час по-рано от предвиденото. Скоро ще си бъда у дома. Ти къде си?

— Здрасти! Очаквах те по-късно. Тъкмо си тръгвам от библиотеката. Как беше на север в щата Ню Йорк?

— Ами на север в щата Ню Йорк беше… дълго — засмя се тя, но звучеше изтощена. — Нямам търпение да те видя.

Огледах се за часовник. Искаше ми се да се отбия в болницата и да посетя Ви, преди да си тръгна за вкъщи.

— Знаеш ли, трябва да видя Ви — казах на мама. — Може да позакъснея с няколко минути, но ще бързам, обещавам.

— Разбира се. — Долових съвсем леко разочарование. — Нещо ново? Получих съобщението ти от тази сутрин за операцията й.

— Операцията приключи. Всеки момент ще я откарат в частна стая.

— Нора — усетих почти недоловимо вълнение в гласа на мама, — толкова се радвам, че не си пострадала. Нямаше да си го простя, ако ти се беше случило нещо. Особено след като баща ти… — заглъхна гласът й. — Много се радвам, че и двете сте добре. Поздрави Ви от мен. Доскоро. Прегръщам те и те целувам.

— Обичам те, мамо.

Областният медицински център на Колдуотър е триетажна постройка от червени тухли с покрит пасаж към входа. Минах през въртящите се стъклени врати и спрях на рецепцията, за да попитам за Ви. Казаха ми, че е преместена в самостоятелна стая преди половин час и че времето за посещения приключва след петнайсет минути. Намерих асансьорите и натиснах копчето за горния етаж.

Бутнах вратата на стая 207.

— Ви? — Вмъкнах един букет от балони подире си, прекосих малкото фоайе и намерих Ви в леглото, с гипсирана и привързана към гърдите лява ръка.

— Здрасти! — поздравих аз, когато видях, че е будна.

Тя въздъхна блажено.

— Обичам да ме упояват с лекарства — заяви тя. — Наистина, направо е невероятно! По-гот от капучиното при Енцо. Ей, май се получи стих. Това е знак. Отредено ми е да стана поетеса. Искаш ли да ти кажа още едно стихотворение. Импровизация е…

— Ами…

Една медицинска сестра прошумоли край нас и нагласи системата на Ви.

— Добре ли се чувстваш? — попита жената.

— Не, няма да стана поетеса! — оповести с пиянска развеселеност Ви. Родена съм за комик. Чук, чук.

— Моля? — ококорих се.

Сестрата завъртя отчаяно очи.

— Кой чука?

— Аз съм Граб.

— Кой Граб?

— Грабвай хавлията, отиваме на плаж!

— Май сте прекалили с болкоуспокояващите — осведомих сестрата. — Не е зле да ги намалите.

— Твърде късно е, току-що й дадох още една доза. Чакай да видиш каква ще стане след десет минути. — И изшумоли навън.

— Е? — попитах Ви. — Каква е присъдата?

— Присъдата ли? Лекарят ми е пълен задник. Адски прилича на Умпа-Лумпа1. Не ме гледай строго. Последният път ми се разтанцува като луд. И непрекъснато се тъпче с шоколад. Най-вече с шоколадови животинчета. Нали знаеш ония шоколадови зайчета, които се продават по Великден? С тях вечеря Умпа-Лумпа. На обяд изяде шоколадова патица с гарнитура от бонбонки.

— Имах предвид прогнозата… — посочих апаратите край нея.

— А! Една счупена ръка, сътресение и множество порязвания, драскотини и охлузвания. Благодарение на бързите си рефлекси успях да отскоча встрани преди най-силния удар. По отношение на рефлексите съм същинска котка. Аз съм Жената котка. Неуязвима съм. Единствената причина онзи да си откъсне парченце от мен е дъждът. Котките не обичат водата. Тя ни пречи. Водата е слабото ни място.

— Много съжалявам — казах на Ви искрено. — Би трябвало аз да лежа в това легло.

— И да вземаш всички тези лекарства? А-а-а, не!

— Полицията разполага ли с някакви улики? — попитах.

— Нищо, нула, нада.

— Няма ли очевидци?

— Бяхме в гробище по време на буря — изтъкна Ви. — Повечето нормални хора са били вътре.

Имаше право. Повечето нормални хора са били вътре. Разбира се, ние двете с Ви бяхме навън… заедно с тайнственото момиче, проследило Ви от магазина за бельо.

— Как се случи? — попитах.

— Вървях към гробището, както бяхме планирали, когато внезапно чух стъпки да се доближават зад мен — обясни Ви. — Обърнах се и нататък всичко се случи много бързо. Проблесна пистолет и той ми се нахвърли. Както казах и на ченгетата, мозъкът ми не работеше добре. Вместо „Покажи образ!“ той разбираше „Скапана работа, ще изгубя и картина, и звук!“. Онзи изръмжа, удари ме с пистолета три-четири пъти, сви ми чантата и избяга.

Бях по-объркана от всякога.

— Чакай малко. Мъж ли беше? Видя ли лицето му?

— Разбира се, че беше мъж. Имаше тъмни очи… като сажди. Само това видях. Носеше скиорска маска.

При споменаването на скиорската маска сърцето ми прескочи няколко удара. Беше същият тип, който беше изскочил пред доджа, сигурна бях. Значи не си го бях въобразила — Ви беше доказателството. Спомних си как всички доказателства за удара бяха изчезнали. Може би не си бях въобразила и това. Този тип, който и да беше, наистина съществуваше. И беше някъде там. Само че ако не си бях въобразила повредите на доджа, какво всъщност се беше случило онази нощ? Дали зрението или паметта ми не бяха някак… променени?

След малко в съзнанието ми нахлу нова поредица от въпроси. Какво искаше той този път? Беше ли свързан с момичето пред магазина за бельо? Знаеше ли, че ще пазарувам на кея? Скиорската маска издаваше старателно планиране, значи е знаел предварително къде ще бъда. И не е искал да видя лицето му.

— На кого каза, че ще ходим по магазините? — попитах внезапно Ви.

Тя пъхна възглавница под врата си, за да се настани удобно.

— На мама.

— Само? И на никой друг?

— Може да съм споменала на Елиът.

Кръвта ми сякаш изведнъж застина в жилите.

— Казала си на Елиът?

— Какво толкова?

— Трябва да ти кажа нещо — заявих сериозно. — Помниш ли онази нощ, когато карах доджа и блъснах сърна?

— Да? — прозя се тя.

— Не беше сърна. Беше някакъв тип със скиорска маска.

— Хайде стига — прошепна Ви. — Искаш да кажеш, че нападението над мен не е било случайно? Искаш да кажеш, че този тип иска нещо от мен? Не, чакай. Той иска нещо от теб. Аз носех твоето яке. Мислел е, че си ти.

Сякаш цялото ми тяло се наля с олово.

След кратко мълчание Ви каза:

— Сигурна ли си, че не си споменала пред Пач, че ще ходим по магазините? Понеже като се замисля, онзи тип като че ли имаше телосложението на Пач. Височък, слабичък, силничък, сексапилничък — като изключим епизода с нападението.

— Очите на Пач не са като сажди, а са черни — изтъкнах, но смутено осъзнах, че наистина споменах на Пач, че ще ходим по магазините на кея.

Ви нерешително сви рамене:

— Може пък да са били черни. Не си спомням. Всичко се случи много бързо. Но съм сигурна за пистолета — добави тя услужливо, — беше насочен към мен. Право към мен.

Наредих няколко парченца от мозайката мислено. Ако Пач беше нападнал Ви, би трябвало да я е видял да излиза от магазина с моето яке и да я е помислил за мен. Когато е разбрал, че не следи, когото трябва, е ударил Ви с пистолета си разгневен и е изчезнал. Единственият проблем беше, че не си представях Пач да прояви насилие към Ви. Така че отпадаше. Освен това предишната вечер той би трябвало да е на парти на брега.

— Нападателят ти приличаше ли на Елиът? — попитах.

Наблюдавах я как осмисля въпроса. Каквито и лекарства да й даваха, явно забавяха мисловния й процес и аз чувах как всяка бурмичка и всяко колелце в мозъка й трака и скърца.

— Беше с около шест килограма по-слаб и с около десетина сантиметра по-висок, за да е Елиът.

— Аз съм виновна. Не биваше да ти позволявам да излизаш от магазина с моето яке.

— Знам, че няма да ти е приятно да го чуеш — каза Ви с вид на човек, който се бори с предизвикана от лекарствата прозявка, — но колкото повече се замислям, толкова повече прилики откривам между Пач и моя нападател. Същата конструкция. Същият широк разкрач на дългите крака. Жалко, че училищното му досие е било празно. Трябва ни адрес. Трябва да огледаме край къщата му. Трябва ни някоя лековерна съседка, която да придумаме да поставим на прозореца й уебкамера, насочена към неговата къща. Защото нещо у Пач ми намирисва.

— Наистина ли смяташ, че Пач е способен да ти причини това? — попитах я все още неубедена.

Ви прехапа устна.

— Мисля, че той крие нещо. Нещо голямо.

Нямаше да го оспорвам.

Ви се разположи по-удобно в леглото си.

— Цялото ми тяло е изтръпнало. Много ми е приятно.

— Нямаме адрес, но пък знаем къде работи — отбелязах.

— И ти ли си мислиш за същото? — попита Ви и очите й грейнаха за малко през мъглата на химическото опиянение.

— Съдейки по предишния си опит, надявам се, че не.

— Истината е, че трябва да поосвежим детективските си умения — отсече Ви. — Или ги използвай, или ги губиш, нали така казва Тренера. Трябва да научим повече за миналото на Пач. На бас, че ако го документираме, Тренера дори ще ни даде допълнителни точки.

Много се съмнявах, понеже ако и Ви участваше, разследването щеше да получи незаконен обрат. Да не говорим, че това конкретно проучване нямаше нищо общо с биологията. Ама съвсем нищо.

Леката усмивка, с която ме удостои Ви, отмря. Колкото и да беше забавно да се преструвам, че приемам случилото се с леко сърце, всъщност бях изплашена. Онзи тип със скиорската маска беше някъде навън и планираше следващото си нападение. Някак ми се струваше смислено, че Пач знае какво се случва. Типът със скиорската маска изскочи пред доджа в деня, след като с Пач станахме екип по биология. Може пък да не беше съвпадение.

В този момент сестрата подаде глава на вратата.

— Осем часът е — почука тя по часовника си. — Край на посещенията.

— Веднага тръгвам — уверих я.

Щом стъпките й заглъхнаха по коридора, затворих вратата на стаята на Ви. Трябваше да останем насаме, преди да й разкажа за разследването, свързано с Елиът. Само че когато се върнах до леглото й, установих, че лекарството явно вече й бе подействало.

— Ето, започва се… — каза тя с истински блажено изражение. — Лекарството… всеки момент… прилив на топлина… довиждане, господин Болка…

— Ви…

— Чук, чук…

— Наистина е важно…

— Чук, чук…

— Става дума за Елиът…

— Чу-у-к, чу-у-у-к… — напевно изрече тя.

Въздъхнах.

— Кой е? — включих се в играта.

— Бу.

— Кой Бу?

— Бу-ху, някой плаче, обаче не съм аз — избухна в истеричен смях тя.

Разбрах, че е безсмислено да я притискам повече и казах:

— Обади ми се утре, когато те изпишат. — Дръпнах ципа на раницата си. — Да не забравя, донесох ти домашното. Къде да го оставя?

Тя посочи към кошчето за боклук.

— Там е най-добре.

Прибрах фиата в гаража и пъхнах ключовете в джоба си. По пътя за вкъщи на небето нямаше звезди и отново беше започнало да вали. Дръпнах вратата на гаража към земята и я заключих. Влязох в кухнята. Някъде горе светеше и след миг мама се спусна по стълбите и ме прегърна.

Майка ми има тъмна вълниста коса и зелени очи. С няколко сантиметра е по-ниска от мен, но има същата структура. Винаги ухае на „Любов“ на Ралф Лорън.

— Толкова се радвам, че си невредима — каза тя и ме стисна силно.

„Невредимичка“, помислих си.