Ш-ш-шт

Пета глава

— С какво мога да ви помогна?

Помъчих се да се усмихна на служителката на регистратурата с надеждата да не изглеждам толкова подла, колкото се чувствах.

— Имам рецепта за лекарство, което вземам всеки ден в училище, а приятелката ми… — Гласът ми секна при тази дума и се запитах дали след днес отново ще мога да нарека Ви своя приятелка. — … приятелката ми каза, че трябва да го впиша при медицинската сестра. Вярно ли е?

Не можех да повярвам, че се каня да извърша нещо незаконно. Напоследък често вършех непривични за мен неща. Първо, предишната вечер бях последвала Пач и някакво съмнително заведение. А сега се канех да надникна в ученическото му досие. Какво ми ставаше? Не, всъщност какво му беше на Пач, че по отношение на него все не постъпвах както трябва!

— О, да — сериозно ми отговори секретарката. — Всички лекарства трябва да бъдат регистрирани. Кабинетът на медицинската сестра е ето там, третата врата вдясно, срещу стаята с досиетата — посочи тя коридора зад гърба си. — Ако сестрата я няма, седнете на кушетката в кабинета й. Трябва да се върне всеки момент.

Изфабрикувах още една усмивка. Наистина дори не се бях надявала, че ще бъде толкова лесно.

Тръгнах по коридора и няколко пъти спрях, за да хвърля поглед през рамо. Никой не вървеше след мен. Телефонът в приемната отпред звънеше, но сякаш беше в друг свят спрямо полутъмния коридор, в който се намирах. Бях сама и можех да отида, където си поискам.

Спрях пред третата врата вляво. Поех си дъх и почуках, но от тъмния прозорец беше съвсем ясно, че стаята е празна. Бутнах вратата. Тя помръдна неохотно, проскърца и ме пусна в тясна стаичка с надраскани бели плочки. Позавъртях се на прага и почти ми се прииска медицинската сестра да дойде, за да не ми остане друг изход, освен да регистрирам хапчетата си и да си тръгна. Хвърлих поглед отсреща, към вратата с прозорче и с надпис „Ученически досиета“. И там не светеше.

Насочих цялото си внимание към една натрапчива мисъл някъде на много заден план. Пач твърдеше, че миналата година не е ходил на училище. Бях почти сигурна, че лъже, но ако не лъжеше, щеше ли изобщо да има ученическо досие? Най-малкото щеше да има домашен адрес. И картон с имунизациите, а също и оценките от последния срок. Но все пак опасността от изключване ми се стори твърде висока цена за един поглед на картона с имунизациите на Пач.

Облегнах рамо на стената и си погледнах часовника. Ви ми беше казала да чакам сигнала й. Щяло да бъде нещо очевидно.

Страхотно.

Телефонът в приемната отпред отново звънна и секретарката вдигна.

Дъвчейки устната си, отново се озърнах крадешком към вратата с надпис „Ученически досиета“. Много вероятно беше да е заключена. Сигурно ученическите досиета се смятаха за секретни. Както и да отвличаше вниманието Ви, ако вратата беше заключена, нямаше да мога да вляза.

Преместих раницата на другото си рамо. Мина още минута. Зачудих се дали да не си тръгвам…

От друга страна, ако Ви имаше право и той наистина ме следеше? Това би могло да ме изложи на опасност, понеже бяхме в един екип по биология и редовно общувах с него. Длъжна бях да се защитя, нали?

Ако вратата беше отключена и папките бяха подредени по азбучен ред, бързо щях да намеря досието. Ако предвидим още няколко секунди, за да прегледам документите за най-основното, и най-вероятно щях да остана в стаята за по-малко от минута. Толкова кратко, все едно изобщо не съм влизала.

Приемната отпред бе необичайно притихнала. Неочаквано Ви се показа зад ъгъла. Промъкна се по коридора към мен приведена, като плъзгаше ръце по стената и мяташе крадешком погледи през рамо. Така ходят шпионите в старите филми.

— Всичко е под контрол — прошепна ми.

— Какво стана със секретарката?

— Наложи се да излезе от приемната за малко.

— Наложи ли се? Нали не си я извадила от строя?

— Този път не.

Благодаря ти, Боже, и за малките добрини.

— Обадих се за бомбена заплаха от будката отсреща — поясни Ви. — Секретарката звънна на полицията и после отърча при директора.

— Ви!

Тя потупа китката си:

— Часовникът тиктака. Трябва да се ометем, преди да пристигнат ченгетата.

Като че ли не знаех!

Двете с Ви огледахме вратата на стаята с ученическите досиета.

— Отмести се — бутна ме тя с хълбок. Дръпна ръкава си върху юмрука и го заби в прозореца. Нищо. — Беше само за проба — заяви тя. Отметна ръка за втори удар, но аз я стиснах и я спрях.

— Може да е отключено. — Завъртях топката на вратата и тя се отвори.

— Не беше толкова забавно — възрази Ви.

Въпрос на гледна точка.

— Ти влез — нареди ми Ви, — аз ще пазя. Ако мине добре, ще се срещнем след един час в мексиканския ресторант на ъгъла на „Дрейк“ и „Бийч“. — И се отдалечи приклекнала обратно по коридора.

Останах ни вън, ни вътре в тясната стая, чиито стени бяха заети от картотеки от пода до тавана. Преди съвестта ми да успее да ме разубеди, влязох вътре, затворих вратата и се облегнах на нея.

Поех си дълбоко въздух, свалих си раницата и бързо тръгнах напред, плъзгайки пръст по шкафовете. Открих чекмеджето с табелка „К“. Дръпнах го и то се отвори с тракане. Етикетчетата на папките бяха изписани на ръка и аз се запитах дали гимназията в Колдуотър не е последното останало некомпютъризирано училище.

Плъзнах поглед към името „Киприано“.

Издърпах папката от претъпканото чекмедже. Подържах я малко, опитвайки да се убедя, че не се каня да направя нищо лошо. Ами ако вътре имаше лична информация? Като партньор на Пач по биология ми се полагаше да знам тези неща.

Навън в коридора се разнесоха гласове.

Непохватно отворих папката и тутакси се стъписах. Това просто бе лишено от смисъл.

Гласовете се приближиха.

Натъпках папката напосоки обратно в чекмеджето, бутнах го, то изтрака и се затвори. Обърнах се и застинах. От другата страна на прозорчето директорът застина на място и ме прикова с поглед.

Каквото и да говореше на придружаващите го — най-вероятно всички големи риби в училището, — млъкна.

— Извинете ме за момент — чух го да казва. Групата продължи забързано напред. Той остана.

Отвори вратата.

— Тук е забранено за ученици.

Опитах да си лепна безпомощна физиономия.

— Много съжалявам — отговорих, — търсех кабинета на медицинската сестра. Секретарката ми каза, че е третата врата вдясно, но явно не съм преброила правилно. — Разперих отчаяно ръце: — Изгубих се.

Преди той да успее да отговори, дръпнах ципа на раницата си:

— Трябва да впиша в регистъра тези хапчета. Желязо — обясних, — анемична съм.

Изгледа ме със сключени вежди. Усещах как претегля възможностите си за действие: да остане и да се заеме с мен или да отиде да се занимава с бомбената заплаха. Посочи с брадичката си към вратата:

— Веднага напусни сградата.

Отвори широко вратата и аз се шмугнах под ръката му с угаснала усмивка.

Един час по-късно се пъхнах в сепаре в мексиканския ресторант на ъгъла на улиците „Дрейк“ и „Бийч“. На стената над мен висеше керамичен кактус и препариран койот. Приближи се мъж със сомбреро, което беше по-широко от ръста му. Дръпна ми една серенада, подръпвайки струните на китарата си, докато келнерката поставяше менютата върху масата. Намръщих се, като видях емблемата на заведението на корицата „Бордърлайн“. Не бях идвала тук досега, но нещо в името ми се стори смътно познато.

Ви се приближи отзад и се стовари срещу мен. Келнерът ни я следваше по петите:

— Четири чимичанги с допълнително сметана, начос и черен фасул — поръча си Ви, без дори да погледне менюто.

— Едно червено бурито — поръчах аз.

— На отделни сметки ли? — попита келнерът.

— Няма да плащам за нея — казахме двете с Ви едновременно.

Изчаках келнера да се отдалечи и отбелязах:

— Изгарям от нетърпение да разбера какво общо има чимичангата с плодовете.

— Не се заяждай, умирам от глад. Не съм яла от обяд. — Ви замълча и добави: — Ако не броиш канелените сладки, а аз не ги броя.

Ви е пищна, руса като скандинавка и невероятно сексапилна по един нетрадиционен начин. Имало е моменти, когато приятелството ни е било единствената пречка пред завистта ми. Редом до Ви единственото ми предимство са моите крака. И може би метаболизмът ми. Определено не и косата ми.

— Дано да донесе чипса скоро — каза Ви. — Цялата ще се обрина, ако до четирийсет и пет секунди не хапна нещо солено. Да върви по дяволите скапаната диета.

— Салсата се прави от домати — изтъкнах, — а те са червени. Освен това авокадото е плод. Така мисля.

Лицето й грейна:

— И ще си поръчаме ягодово дайкири.

Ви имаше право — диетата наистина беше лесна.

— Веднага се връщам — каза тя и се измъкна от сепарето. — Онзи период от месеца. След него направо ми иде да изям целия свят.

Докато я чаках, вниманието ми някак се насочи към момчето, което почистваше масите малко по-нататък. Работеше усилено — търкаше плотовете с парцал. Имаше нещо странно познато в движенията му, в начина, по който ризата се спускаше по добре оформения му гръб. Той сякаш усети, че го наблюдават, понеже тутакси се изправи и се обърна, а в мига, в който погледът му срещна моя, разбрах какво ми е толкова познато у това момче.

Пач.

Не можех да повярвам. Дощя ми се да се плесна по челото, когато си спомних как ми беше споменал, че работи в „Бордърлайн“.

Пач се приближи, бършейки ръце в престилката си и явно наслаждавайки се на неудобството ми, докато се оглеждах в търсене на път за бягство, какъвто открих единствено в дъното на сепарето.

— А, значи не ти стига да ме виждаш пет дни в седмицата? — каза Пач. — Искаш да ми отделиш и една вечер, така ли?

— Извинявай за злополучната случайност.

Той се настани на мястото на Ви. Положи ръцете си върху масата и те се оказаха толкова дълги, че навлязоха и в моята половина. Посегна към чашата ми и я завъртя в ръце.

— Всички места тук са заети — осведомих го и понеже не ми отговори, измъкнах чашата си от ръцете му и отпих глътка вода, но без да искам глътнах и ледено кубче. Прогори ме по целия път надолу. — Не трябва ли да работиш, вместо да се сближаваш с клиенти? — попитах задавено.

— Какво ще правиш в неделя вечер? — усмихна се той.

Изсумтях. Случайно.

— Да не ме каниш на среща?

— Ставаш наперена. Това ми харесва, ангелче.

— Пет пари не давам какво ти харесва. Няма да изляза с теб сама на среща. — Прииска ми се да се ритна сама заради горещата тръпка, която усетих при мисълта какво ли ще е да прекарам една нощ насаме с Пач. Най-вероятно той изобщо нямаше такова нещо предвид. Най-вероятно ме залъгваше по причини, известни само на него. — Чакай малко, „ангелче“ ли ме нарече току-що?!

— И какво, ако съм?

— Не ми харесва.

Той се ухили до ушите:

— Значи си остава. Ангелче.

Наведе се през масата, вдигна ръка до лицето ми и прокара палеца си по ъгълчето на устата ми. Дръпнах се, но твърде късно.

Той разтри гланца ми за устни между палеца и показалеца си.

— Ще изглеждаш по-добре без него.

Опитах да си спомня за какво разговаряхме, но не толкова усилено, колкото се стараех да изглеждам безразлична към допира му. Отметнах косата си назад през рамо и продължих предишния ни разговор:

— Както и да е, не ми е позволено да излизам вечер срещу учебни дни.

— Жалко. На брега ще има парти и си помислих, че бихме могли да отидем. — Звучеше ми искрен.

Не го разбирах. Никак. Още усещах горещата тръпка във вените си, затова отпих дълга глътка със сламката, опитвайки се да охладя чувствата си с една доза ледена вода. Да съм насаме с Пач беше вълнуващо и опасно. Не знам как така, но в случая се доверявах на инстинктите си.

Престорих се, че се прозявам.

— Както вече ти казах, не мога срещу учебен ден. — И добавих с надеждата да убедя по-скоро себе си, отколкото него: — Ако това парти интересува теб, почти сигурно е, че няма да заинтересува мен.

„А така — помислих си, — въпросът е приключен.“

И после изневиделица се чух да питам:

— Защо изобщо ме каниш?

До този момент си повтарях, че пет пари не давам какво е мнението на Пач за мен. В момента обаче съзнавах, че това е лъжа. Макар че вероятно този факт щеше да ме измъчва впоследствие, Пач бе успял да ме заинтригува дотолкова, че бях готова да отида с него почти навсякъде.

— Искам да те видя насаме — изтърси Пач просто така и аз отново се наежих.

— Виж, Пач, не искам да съм груба, но…

— Напротив.

— Е, ти започна! — Прекрасно! Колко зряло! — Не мога да дойда на партито и толкова.

— Защото не ти е позволено да излизаш вечер срещу учебни дни или защото те е страх да останеш насаме с мен?

— И двете — изплъзна се от устата ми признанието.

— От всички момчета ли се страхуваш… или само от мен?

Завъртях отчаяно очи, за да му покажа, че не възнамерявам да отговоря на този налудничав въпрос.

— Неловко ли те карам да се чувстваш? — Устата му остана привидно неутрална, но усетих отзад да се спотайва опасна усмивка.

Да, той наистина ми въздействаше по този начин. Освен това някак успяваше да заличи всякакви логични мисли от съзнанието ми.

— Извинявай, за какво говорехме? — попитах.

— За теб.

— За мен ли?

— За личния ти живот.

Засмях се, понеже не бях сигурна как иначе да отговоря.

— Ако става дума за мен… и за отношенията ми с противоположния пол… Ви вече ми е държала тази реч. Не е нужно да я слушам два пъти.

— И какво ти каза мъдрата стара Ви?

Играех си с ръцете си и ги дръпнах, за да не се виждат.

— Не разбирам защо толкова те интересува.

Той кротко поклати глава.

— Защо ме интересува ли? Става дума за теб. Запленен съм. — Усмихна се и усмивката му беше фантастична. Резултатът беше учестен пулс — моят учестен пулс.

— Струва ми се, че трябва да се връщаш на работа.

— Може и да няма голямо значение, но ми допада, че в училище не съществува момче, което да отговаря на очакванията ти.

— Забравих, че си голям специалист по моите така наречени очаквания — заявих подигравателно.

Той ме изгледа така, че се почувствах прозрачна.

— Ти не си потайна, Нора. Не си и стеснителна. Просто се нуждаеш от много основателна причина да положиш усилие да опознаеш някого.

— Не искам да говорим повече за мен.

— Смяташ, че всички са ти ясни като бял ден.

— Нищо подобно — възразих. — Например… ами да вземем теб… не знам много… за теб.

— Не си готова да ме опознаеш.

Не го подметна лековато. Всъщност погледът му беше остър като бръснач.

— Надзърнах в ученическото ти досие.

Думите ми увиснаха във въздуха за миг, преди Пач да изравни поглед с мен.

— Сигурен съм, че това е незаконно — спокойно отбеляза той.

Дори не се престори на изненадан. Облегна се на стола си, а очите му блестяха като обсидиан.

— Да не искаш да ми кажеш, че си го направила, понеже се опасяваш, да не би да предизвикам някаква епидемия? От морбили или от заушка?

— Казвам ти го, за да си наясно, че аз знам — не ти е съвсем чиста работата. Никого не си успял да заблудиш. Ще открия какво си намислил. И ще те разоблича.

— Очаквам го с нетърпение.

Цялата пламнах, понеже твърде късно долових намека. Над главата на Пач видях как Ви си проправя път между масите.

— Ви идва. Трябва да си вървиш.

Той не помръдна — оглеждаше ме, обмисляше нещо.

— Защо ме гледаш така? — попитах предизвикателно.

Той се наклони напред, готвейки се да стане.

— Защото изобщо не си такава, каквато очаквах.

— И ти не си — възразих. — По-лош си.