Ш-ш-шт

Осма глава

Върнах се при джагите като в студена мъгла. Елиът се беше привел над масата със съсредоточено и настървено от спортна злоба лице. Ви пищеше и се смееше. Джулс все още го нямаше.

Ви откъсна поглед от играта.

— Е? Какво стана? Какво ти каза?

— Нищо. Помолих го да не ни притеснява и той си тръгна. — Гласът ми звучеше безизразно.

— Като че ли не си тръгна сърдит — отбеляза Елиът, — думите ти явно са свършили работа.

— Жалко — отбеляза Ви, — надявах се на малко вълнение.

— Готова ли си за игра? — попита Елиът. — Вече ми се яде трудно спечелена пица.

— Да, ако Джулс изобщо се върне — каза Ви. — Започвам да си мисля, че не ни харесва. Все изчезва. Приемам това за мълчалив намек.

— Майтапиш ли се? Той адски ви харесва — възрази Елиът прекалено въодушевено. — Просто трудно се отпуска пред непознати. Ще отида да го потърся. Не мърдайте оттук.

Щом двете с Ви останахме насаме, заявих:

— Знаеш, че ще те убия, нали?

Ви вдигна ръце и направи крачка назад.

— Правя ти услуга. Елиът е луд по теб. След като ти се махна, му казах, че всяка вечер ти звънят най-малко десет момчета. Да му беше видяла физиономията! Едва сдържа ревността си.

Изстенах.

— Тук действа законът за търсенето и предлагането — осветли ме Ви. — Кой да допусне, че часовете по икономика ще послужат за нещо?

Погледнах към входа на пасажа.

— Трябва ми нещо.

— Трябва ти Елиът.

— Не, трябва ми захар. Много. Трябва ми един захарен памук. — Всъщност се нуждаех от достатъчно голяма гума, която да заличи всички следи от Пач от живота ми. Особено четенето на мисли. Потръпнах. Как го правеше? И защо точно с мен? Освен ако… не си бях въобразила. Както си бях въобразила, че съм блъснала човек с доджа.

— И аз бих хапнала нещо сладичко — призна Ви. — На влизане видях една сергия близо до входа на парка. Ще остана тук, да не би Джулс и Елиът да си помислят, че сме избягали, а ти иди да вземеш захарен памук.

Излязох и се запътих обратно към входа, но точно когато намерих продавача на захарен памук, нещо по-надолу по алеята привлече вниманието ми. Архангелът се извисяваше над върховете на дърветата. Змия от вагончета се виеше по осветените релси и се губеше от поглед. Запитах се защо Пач иска да се срещнем. Усетих как коремът ми се стяга и вероятно щях да приема това за отговор, но въпреки цялата си решимост установих, че вървя по алеята към Архангела.

Влях се в потока от хора, без да откъсвам поглед от Архангела, описващ лупинг високо в небето. Вятърът вече беше станал леден, но не той беше причината за растящото ми смущение. Чувството се бе върнало. Студеното и спиращо сърцето усещане, че някой ме следи.

Огледах се крадешком. Не забелязах нищо странно с периферното си зрение. Завъртях се на сто и осемдесет градуса. Малко по-назад една фигура с качулка, застанала между дърветата, се обърна и потъна в мрака.

Сърцето ми затуптя по-бързо, подминах голяма група пешеходци и се отдалечих от просеката. След няколко крачки отново се огледах назад. Изглежда никой не ме преследваше.

Когато отново се обърнах напред, се блъснах в някакъв човек.

— Извинете! — промърморих и опитах да възвърна самообладанието си.

— Трудно е да ми устои човек! — ухили ми се Пач от високо.

Примигнах.

— Остави ме на мира. — Опитах да го заобиколя, но той ме хвана за лакътя.

— Какво има? Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще повърнеш.

— Ти така ми въздействаш — срязах го.

Той се засмя, а на мен ми се прииска да го сритам през краката.

— Трябва да пийнеш нещо. — Без да пуска лакътя ми, той ме поведе към един щанд за лимонада.

Запънах се.

— Ако искаш да ми помогнеш, стой далеч от мен.

Той отметна една къдрица от лицето ми.

— Много ми харесва косата ти. Обичам, когато е непокорна. Все едно виждам страна от характера ти, която трябва по-често да проявяваш.

Ядосано загладих косата си. Веднага щом си дадох сметка, че сигурно отстрани жестът ми прилича на старание да се понаглася за него, казах:

— Трябва да вървя, Ви ме чака. — Измъчено мълчание. — Е, ще се видим в час в понеделник.

— Ела да се качим на Архангела заедно.

Проточих шия и погледнах нагоре. Откъм тракащите по релсите колички долу долитаха писъци.

— Седалките са за двама. — Усмивката му стана ленива и предизвикателна.

— Не. — За нищо на света!

— Ако продължаваш да бягаш от мен, никога няма да разбереш какво всъщност се случва.

Коментарът му би трябвало да ме накара веднага да си плюя на петите. Но не стана така. Все едно Пач знаеше точно какво да каже, за да изостри любопитството ми. Точните думи в точния момент.

— Какво се случва? — попитах.

— Има само един начин да разбереш.

— Не мога. Страхувам се от височини. А и Ви ме чака. — Само че най-неочаквано идеята да се кача толкова нависоко престана да ме плаши. Вече не. По някакъв абсурден начин мисълта, че ще бъда заедно с Пач, ме караше да се чувствам в безопасност.

— Ако успееш да издържиш докрай, без да се разпищиш, ще помоля Тренера да ни размести.

— Аз вече опитах, не отстъпва.

— Аз умея да бъда по-убедителен от теб.

Приех забележката му като лична обида.

— Не пищя. Не и на въртележки.

Не и заради теб.

Закрачих редом до Пач към опашката от хора, които чакаха за Архангела. Високо в нощното небе плисна вълна от писъци и после отшумя.

— Не съм те виждал друг път в „Делфик“ — каза Пач.

— Често ли идваш тук? — Мислено си отбелязах да престана да идвам в парка за уикенда.

— Отношенията ми с това място датират отдавна.

Придвижихме се напред на опашката, когато вагончетата се изпразниха и нова порция търсачи на силни усещания се качиха на влакчето.

— Нека отгатна — миналата година си бягал от часовете и си висял тук, вместо да ходиш на училище.

Опитвах се бъда саркастична, но Пач отговори:

— Ако ти отговоря, ще те осветля за миналото си, а бих искал то да си остане тайна.

— Защо? Какво му е на миналото ти?

— Моментът не е подходящ да го обсъждаме. Миналото ми може и да те уплаши.

„Твърде късно“, помислих си.

Той пристъпи по-наблизо и ръцете ни се докоснаха — допир, от който косъмчетата на ръката ми настръхнаха.

— Онова, което имам да признавам, не е такова, че човек да го сподели с несериозния си партньор по биология — заяви той.

Острият вятър ме обгърна, а когато вдишах, ме изпълни с мраз. Той обаче не можеше да се сравнява с ледената тръпка, която предизвикаха у мен думите на Пач.

Той посочи с брадичка към рампата:

— Май е наш ред да се качваме.

Бутнах въртящата се вратичка. Когато стигнахме до платформата за качване, се оказа, че единствените свободни вагончета са най-предните и най-задните. Пач тръгна към предните.

Конструкцията на влакчето не ми вдъхваше доверие, независимо че беше обновена и ремонтирана. Изглеждаше на повече от сто години и беше направена от дърво, изложено твърде дълго на действието на природните стихии в Мейн. Рисунките отстрани вдъхновяваха още по-малко.

На вагончето, което избра Пач, имаше четири рисунки. На първата се виждаше тълпа от рогати демони, които изскубваха крилете на крещящ ангел. На следваща рисунка беше изобразен безкрилият ангел, който, кацнал на един надгробен камък, наблюдаваше отдалече как си играят децата. На третата картинка безкрилият ангел стоеше близо до децата и подмамваше с пръст зеленооко момиче. На последната рисунка ангелът минаваше през тялото на момичето като призрак. Очите на момичето бяха станали черни, усмивката й беше изчезнала и й бяха поникнали рога като на демоните от първата рисунка. Над рисунките висеше тъничък лунен сърп.

Отместих поглед и си казах, че краката ми треперят заради студения въздух. Наместих се в количката до Пач.

— Миналото ти няма да ме уплаши — заявих, закопчавайки колана в скута си. — Вероятно ще бъда направо ужасена.

— Ужасена — повтори той. Тонът му подсказваше, че приема обвинението. Странно, понеже Пач никога не се унижаваше.

Вагончетата се люшнаха назад, после напред. Не съвсем гладко се откъснахме от платформата и неотклонно се закатерихме нагоре. Миризмата на пот, ръжда и солена вода откъм морето изпълни въздуха. Пач седеше достатъчно близо, за да усетя аромата му. Долових съвсем леки следи от дъхав ментов сапун.

— Струваш ми се пребледняла — каза той и се приведе към мен, за да го чуя въпреки тракането на релсите.

Усещах, че съм пребледняла, но не исках да си го призная.

На най-високата точка застинахме за миг. Виждах на километри наоколо, забелязах къде тъмното поле се слива с блещукането на покрайнините и постепенно се превръща в решетката на уличните светлини на Портланд. Вятърът притаи дъх и влажният въздух погали кожата ми.

Неволно погледнах крадешком към Пач. Присъствието му донякъде ми носеше утеха.

— Страх ли те е, ангелче? — грейна усмивката му.

Вкопчих се в металния лост, занитен в предната част на вагончето, когато усетих, че тежестта ми се издига нагоре. От гърлото ми се изтръгна треперлив смях.

Вагончето ни литна дяволски бързо и косата ми се развя назад. Свърнахме наляво, после надясно и с тракане се понесохме по релсите. Усещах как органите ми блуждаят нагоре-надолу в синхрон с полета на влакчето. Погледнах надолу и се помъчих да се концентрирам върху нещо неподвижно.

И тогава забелязах, че коланът ми се е откопчал.

Опитах да извикам на Пач, но въздушната струя засмука гласа ми. Усетих стомаха си кух, пуснах стоманения лост с една ръка и с другата се опитах да закопчая колана около кръста си. Вагончето рязко се наклони вляво. Раменете ми се блъснаха в Пач, притиснах се към него болезнено силно. Влакчето се издигна рязко и аз усетих как то леко се откъсва от релсите.

Спускахме се стремително надолу. Ярките светлини встрани ме заслепиха и не успях да видя накъде извиват релсите в края на отсечката.

Твърде късно. Вагончето се люшна надясно. Връхлетя ме пристъп на паника и… тогава се случи. Лявото ми рамо се удари във вратичката на вагончето. Тя се отвори и аз изхвърчах от влакчето, което профуча покрай мен и отмина. Търкулнах се по релсите и опипом затърсих нещо, за което да се хвана. Не напипах нищо, изхвърчах от трасето и полетях право надолу в черния въздух. Земята се понесе към мен с шеметна бързина и аз отворих уста да изпищя.

В следващия момент усетих как влакчето спира на платформата.

Ръцете ме боляха, защото Пач здраво ме беше стиснал.

— Ето това беше писък! — ухили се срещу мен той.

Зашеметена го видях да запушва ухото си с ръка, сякаш все още чуваше ехото от писъка ми. Нямах никаква представа какво се е случило, просто вперих поглед в полукръглите следи, оставени от ноктите ми по кожата му. После очите ми се плъзнаха към колана на седалката ми.

— Коланът ми… — подех. — Мислех, че…

— Какво? — попита Пач и прозвуча искрено заинтригуван.

— Стори ми се… че излитам от кабинката. Наистина си помислих… че ще умра.

— Май точно това е целта.

Ръцете ми трепереха. Коленете ми се огъваха под тежестта на тялото.

— Май ще си останем в един екип — отбеляза Пач. Прозвуча съвсем мъничко победоносно. Бях прекалено слисана, за да споря.

— Архангелът — промърморих и погледнах назад през рамо към влакчето, което бе започнало следващото изкачване.

— Означава ангел с висок ранг — определено самодоволно се разнесе гласът му. — Колкото си по-нависоко, толкова по-мъчително е падането.

Понечих да отворя уста и да му обясня, че за миг наистина ми се е сторило, че падам от влакчето и че необясними сили са ме върнали на сигурно място, вързана с колана. Но вместо това казах:

— Струва ми се, че повече си падам по ангелите пазители.

Пач отново се подсмихна самодоволно. Поведе ме по алеята и обясни:

— Ще те заведа обратно в пасажа.