Ш-ш-шт

Двадесет и пета глава

След като Пач излезе, сложих веригата на вратата. Издърпах стола и подпрях бравата. Уверих се, че прозорците са здраво затворени. Не знаех дали ключалките могат да спрат Дабрия, не знаех дори дали тя преследва мен, но реших, че е по-добре да се подсигуря. Крачих из стаята известно време и после проверих телефона на нощното шкафче. Все още нямаше сигнал.

Мама щеше да ме убие.

Бях се измъкнала зад гърба й и тайно бях заминала за Портланд. И как ще обясня, че съм си взела стая в мотел заедно с Пач? Щях да извадя късмет, ако не ме накаже до края на годината. Не. Щях да извадя късмет, ако не напусне работа и не започне да преподава по заместване, докато не си намери постоянно място някъде в градчето. Щеше да се наложи да продадем фермата и аз щях да изгубя всякаква връзка с татко.

След около петнайсетина минути надникнах през шпионката. Само мрак. Отключих вратата и тъкмо се канех да изляза, когато зад мен просветна. Завъртях се рязко, очаквайки да видя Дабрия. Стаята беше празна и спокойна, но токът беше дошъл.

Вратата се отвори шумно и аз излязох в коридора. Килимът беше кървавочервен, силно протъркан по средата и осеян с тъмни петна. Стените бяха боядисани в неутрални цветове, но немарливо, и боята вече се лющеше.

Над главата ми имаше неонова табела, указваща накъде е изходът. Последвах стрелката надолу по коридора и после зад ъгъла. Джипът спря от другата страна на задната врата, аз хукнах навън и се метнах на предната седалка.

Когато Пач спря пред фермата, вътре не светеше. Усетих как вина пристяга стомаха ми и се запитах дали мама не обикаля с колата да ме търси. Дъждът беше престанал, а мъглата се бе прилепила към къщата и висеше по храстите като коледна украса. Дърветата от двете страни на входа бяха непоправимо изкривени и обезформени от постоянния северен вятър. Всички къщи изглеждат зловещо, когато са притъмнели в мрака, но фермата с нейните тесни прозорци, остър покрив, хлътнала веранда и диви къпини изглеждаше като обитавана от призраци.

— Ще огледам наоколо — каза Пач и тръгна да излиза.

— Смяташ ли, че Дабрия е вътре?

Той поклати глава.

— Но няма да навреди да проверим.

Изчаках го в джипа и няколко минути по-късно Пач се показа на входа.

— Чисто е — осведоми ме той. — Ще отида до училището и ще се върна веднага щом претърся кабинета й. Може да е оставила нещо, което да ни свърши работа. — Но изглежда не разчиташе особено на това.

Разкопчах колана на седалката и наредих на краката си да ме пренесат бързо по алеята. Докато завъртах бравата, чух Пач да дава на заден по алеята. Дъските на верандата изскърцаха под стъпките ми и аз изведнъж се почувствах много самотна.

Без да пускам осветлението, обиколих къщата стая по стая, като започнах от първия етаж и после се качих горе. Пач вече беше обиколил къщата, но още един оглед щеше да е от полза. След като се уверих, че никой не се спотайва под мебелите, зад завесата на душа или в килерите, извадих чифт джинси и череп пуловер с остро деколте. Намерих мобилния телефон за спешни случаи, който мама държеше заедно с комплекта за първа помощ под кухненската мивка, и набрах мобилния й.

Вдигна след първото позвъняване.

— Ало? Нора? Ти ли си? Къде си? Поболях се от тревога!

Поех си дълбоко дъх и се помолих да намеря точните думи, за да се измъкна от това положение.

— Всичко ще ти обясня — подех аз с най-искрен и извинителен тон.

— Каскейд Роуд се наводни и го затвориха — прекъсна ме мама. — Наложи се да се върна и да си взема стая в Миликън Милс, оттам ти се обаждам. Опитах да звънна вкъщи, но явно линиите са прекъснати. Звънях на мобилния ти, но ти не вдигна.

— Чакай, била си в Миликън Милс през цялото време?

— А ти къде мислеше, че съм?

Въздъхнах едва чуто от облекчение и се отпуснах до ваната.

— Не знаех — отговорих. — И аз не успях да се свържа с теб.

— Какъв е този номер, от който ми се обаждаш? — попита мама.

— Телефонът за спешни случаи.

— А къде е твоят мобилен?

— Изгубих го.

— Какво? Къде?

Стигнах до рискования извод, че благородната лъжа е единственият разумен избор. Не исках да я тревожа. Не исках и да се окажа наказана за неограничено дълго.

— По-скоро съм го забутала някъде. Сигурна съм, че ще се появи.

До трупа на мъртва жена.

Ще ти се обадя веднага щом отворят пътищата. След това звъннах на мобилния на Ви. След пет позвънявания ме препратиха на гласовата й поща.

— Къде си? Обади ми се на този номер възможно най-бързо.

Затворих телефона и го пъхнах в джоба си, опитвайки се да убедя сама себе си, че Ви е добре. Но знаех, че това е лъжа. Невидимата нишка, която ни свързваше вече часове наред ме предупреждаваше, че Ви е в опасност. И усещането се засилваше с всяка изминала минута.

В кухнята видях шишенцето с хапчетата желязо на плота. Грабнах го, отвъртях капачето и изпих две с чаша шоколадово мляко. Постоях неподвижно, за да може желязото да нахлуе в тялото ми, и усетих как дишането ми става по-дълбоко и по-бавно. Тъкмо прибирах кутията с млякото в хладилника, когато я видях в рамката на вратата между кухнята и пералното помещение.

В краката ми плисна нещо студено и мокро — бях изпуснала млякото.

— Дабрия?

Тя наклони глава на една страна, леко изненадана.

— Знаеш името ми? — Замълча и после възкликна: — А, да, Пач!

Отстъпих назад към мивката, по-далеч от нея. Дабрия изобщо не изглеждаше като госпожица Грийн в училище. Тази вечер косата й беше чорлава, а не гладко сресана, устните й бяха по-светли и издаваха някакъв глад. Погледът й беше по-остър и в очите и имаше нещо черно.

— Какво искаш? — попитах.

Засмя се и смехът й прозвуча като подрънкване на кубчета лед в чаша.

— Искам Пач.

— Няма го.

— Знам — кимна тя. — Почаках на улицата да си тръгне, преди да вляза. Само че не това имах предвид, когато казах, че искам Пач.

Кръвта, която пулсираше в краката ми, се устреми нагоре към сърцето и ме зашемети. Облегнах се на плота с една ръка, за да запазя равновесие.

— Знам, че си ме шпионирала по време на сеансите ни в кабинета.

— Само толкова ли знаеш за мен? — вгледа се внимателно в очите ми тя.

Спомних си нощта, когато бях усетила, че някой наднича в стаята ми.

— И тук си ме шпионирала — казах.

— За пръв път влизам в къщата ти. — Прокара пръст по ръба на острова в средата на кухнята и се настани на едно високо столче. — Хубаво местенце.

— Позволи ми да освежа паметта ти — заявих с надеждата да звуча храбро. — Надничаше през прозореца на спалнята ми, докато спях.

Усмивката й се засука още повече.

— Не, но те следих, докато обикаляше по магазините. Обсебих приятелката ти и й втълпих, че Пач я е нападнал. Което не е далеч от истината. Той никак не е безобиден. В твой интерес беше да се изплашиш възможно най-много от него.

— За да страня от него.

— Но ти не го направи. Още ми се пречкаш.

— В какво ти се пречкам?

— Стига, Нора. Ако знаеш коя съм, значи знаеш и как стоят нещата. Искам той да си върне крилете. Мястото му не е на земята, а при мен. Пач допусна грешка и аз ще я поправя. — Звучеше напълно безкомпромисно. Стана от високото столче, заобиколи острова и се запъти към мен.

Отстъпих покрай ръба на външния плот, запазвайки разстоянието помежду ни. Напрегнато се опитвах да измисля как да отвлека вниманието й. Или да избягам. Живеех в тази къща вече шестнайсет години. Познавах разположението на стаите прекрасно. Известна ми беше всяка тайна пукнатина и най-добрите й скривалища. Наредих на мозъка си да излезе с някакъв план: с нещо импровизирано и блестящо. Гърбът ми опря в бюфета.

— Докато те има, Пач няма да се върне с мен — каза Дабрия.

— Мисля, че надценяваш чувствата му към мен. — Стори ми се добра идея да омаловажа взаимоотношенията ни. Като че ли властното собственическо чувство на Дабрия беше основната движеща сила на действията й.

По лицето й се разля скептична усмивка.

— Наистина ли смяташ, че той има такива чувства към теб? През цялото време си мислела, че… — Тя избухна в смях. — Не е тук, понеже те обича. Иска да те убие.

— Няма да ме убие — тръснах глава аз.

Усмивката на Дабрия стана малко по-сурова.

— Ако вярваш в това, значи си поредното момиче, което е съблазнил, за да получи каквото иска. Много го бива в това — добави тя проникновено. — В крайна сметка успя да изтръгне от мен името ти. Едно нежно докосване на Пач беше предостатъчно. Попаднах под властта на обаянието му и му казах, че смъртта идва да те вземе.

Знаех за какво говори. Бях видяла в паметта на Пач момента, който имаше предвид.

— А сега постъпва и с теб по същия начин — каза тя. — Предателството боли, нали?

Поклатих глава:

— Не…

— Ще те използва като изкупителна жертва! — избухна тя. — Виждаш ли този белег? — посочи тя с пръст китката ми. — Означава, че си потомка на нефилим. И не на кой да е нефилим, а на Чонси Ланже, васала на Пач!

Погледнах към белега си и за един спиращ сърцето миг наистина й повярвах. Само че проявих благоразумието да не й се доверя.

— Има една свещена книга, „Книгата на Енох“ — каза тя. — В нея е описано как паднал ангел убива своя васал нефилим, като принася в жертва потомка на този нефилим. Не вярваш, че Пач иска да те убие, така ли? Какво иска най-силно той? След като те принесе в жертва, ще стане човек. Ще има всичко, което желае. И няма да се върне у дома с мен.

Тя извади голям нож от дървеното блокче върху кухненския плот.

— И точно затова трябва да се отърва от теб. Явно предчувствието ми така или иначе се оказа вярно. Смъртта идва за теб.

— Пач ще се върне — осведомих я, но вътрешно ми призляваше. — Не искаш ли да поговориш с него по въпроса?

— Ще стане бързо — продължи тя. — Аз съм ангел на смъртта. Отвеждам душите в отвъдното. Щом приключа, ще пренеса душата ти през булото. Няма от какво да се боиш.

Искаше ми се да изпищя, но гласът ми беше като в капан някъде в гърлото. Заобиколих бюфета, така че кухненската маса да се окаже помежду ни.

— Ако си ангел, къде са ти крилете?

— Край с въпросите. — Гласът й прозвуча нетърпеливо и тя настойчиво започна да се доближава.

— Кога си напуснала небето? — попитах, отстъпвайки. — Тук си вече няколко месеца, нали? Не смяташ ли, че другите ангели са забелязали отсъствието ти?

— Нито крачка повече — сряза ме тя, вдигна ножа и острието му лумна в светлина.

— Доста неприятности си причиняваш заради Пач — отбелязах, но гласът ми изобщо не бе толкова лишен от паника, колкото ми се искаше. — Учудена съм, задето не му се сърдиш, понеже те използва за свои цели. Учудена съм, че изобщо искаш той да си върне крилете. Не се ли радваш да го гледаш прогонен тук след всичко, което ти е сторил?

— Напусна ме заради някакво безполезно човешко момиче! — ядно изрече тя, а в очите й светна син пламък.

— Не те е напуснал. Не точно. Паднал е…

— Падна, защото искаше да е човек като нея! Имаше мен… мен! — засмя се тя подигравателно, но смехът не замаскира гнева и мъката й. — Отначало ми беше болно и бях ядосана, направих всичко по силите си да го забравя. После, когато архангелите се досетиха, че той сериозно си е наумил да стане човек, ме изпратиха долу да го придумам да промени намерението си. Заклех се пред себе си, че няма отново да се влюбя в Пач, но каква полза?

— Дабрия… — подех тихо.

— Дори не го интересуваше, че момичето е тленно! Вие, всички вие, сте себични и немарливи! Телата ви са необуздани и недисциплинирани. В един миг сте на върха на щастието, а в следващия сте в низините на отчаянието. Това е жалко! Никой ангел не бива да се стреми към подобно нещо! — Тя описа широка дъга с ръка и избърса сълзите. — Погледни ме! Почти не се владея! Твърде дълго останах тук, потопена в човешката мръсотия!

Обърнах се и хукнах да прекося кухнята, като катурнах един стол на пътя на Дабрия. Изтичах по коридора, съзнавайки, че съм в капан. Къщата имаше два изхода: предната врата, до която Дабрия щеше да стигне, преди аз да прекося дневната, и задната врата в съседство с трапезарията, която тя беше преградила.

Нещо ме блъсна силно в гръб и аз политнах напред. Плъзнах се по коридора и спрях по корем. Претърколих се. Дабрия увисна на метър над мен — във въздуха! Кожата и косата й сияеха ослепително бели, ножът сочеше надолу към мен.

Изобщо не се замислих. Изстрелях крака си нагоре с всичка сила. Извих гръб, подпряна на другия си крак, и се прицелих в ръката й. Избих ножа. Когато стъпалата ми се спуснаха на пода, Дабрия насочи пръст към лампата на масичката в антрето и с едно рязко движение я запокити към мен. Търкулнах се настрани и усетих как парченца стъкло се плъзват под тялото ми, когато лампата се строши на пода.

— Премести се! — нареди Дабрия и пейката на входа се плъзна и ми препречи пътя.

На четири крака успях да се добера до стълбите и започнах да ги изкачвам по две, като се подпирах на перилата, за да се придвижвам по-бързо. Чух Дабрия да се хили зад мен и в следващия момент перилата се откъртиха и се свлякоха долу в коридора. Метнах се назад с цялата си тежест, за да не политна през ръба. Запазих равновесие и на бегом преодолях последните няколко стъпала. Горе влетях в спалнята на мама, затръшнах френската врата и я заключих.

Хукнах към един от прозорците от двете страни на камината и погледнах навън от втория етаж. Точно отдолу имаше три храста в каменна леха, чиито листа бяха окапали още през есента. Не знаех дали ще оцелея след евентуален скок.

— Отвори! — кресна Дабрия през заключената френска врата. — Една треска се отдели от дървесината, когато тя напъна близо до ключалката. Нямах време.

Изтичах до камината и се пъхнах под полицата. Тъкмо успях да изтегля краката си нагоре и да ги опра в стените на димоотвода, когато вратата се отвори с трясък и се блъсна в стената. Чух как Дабрия се приближи до прозореца.

— Нора! — подвикна тя тихо и смразяващо. Знам, че си наблизо. Усещам те. Не можеш да избягаш и не можеш да се скриеш — ако се наложи, ще изгоря къщата стая по стая. А после ще прогоря и пътя си отзад през полето. Няма да те оставя жива!

Пред камината със свистене се появи златиста светлина и заедно с нея изпука и се разпали огън. Сенките на пламъците затанцуваха в огнището. Чух как огънят с пращене и пукот гори дървата — най-вероятно мебели или дъските от пода.

Останах сгушена в комина. Сърцето ми туптеше като обезумяло, по кожата ми се стичаше пот. Поех си няколко пъти въздух и издишах бавно, за да се справя с парещото усещане в стегнатите мускули на левия си крак. Пач беше казал, че ще отиде в училище. Кога ли щеше да се върне?

Не знаех дали Дабрия все още е в стаята, но се опасявах, че ако не сляза, ще изгоря, затова спуснах в огнището първо единия, а после и другия си крак. Измъкнах се изпод полицата. Дабрия не се виждаше никъде, но пламъците бяха обхванали стените и пушекът изсмукваше целия въздух от стаята.

Забързах по коридора, но не се осмелих да сляза долу, понеже Дабрия сигурно очакваше да опитам да избягам през някоя от вратите. Отидох в стаята си и отворих прозореца. Дървото отвън беше достатъчно близо и достатъчно здраво, за да се спусна по него. Може би щях да успея да се изплъзна на Дабрия в мъглата зад къщата. Най-близките съседи бяха на около километър и половина и ако тичах достатъчно бързо, щях да стигна за по-малко от седем минути. Канех се да преметна крак навън през прозореца, когато нещо изскърца в коридора.

Тихо се затворих в дрешника и набрах 911.

— В къщата ми има някой, който се опитва да ме убие — прошепнах на оператора. Тъкмо дадох адреса си, когато вратата на стаята ми се отвори. Застинах неподвижно.

През пролуките на затворения дрешник видях да се доближава нечия сянка. Светлината беше слаба, гледната ми точка не беше добра и не можах да различа нищо ясно. Фигурата надникна навън през щорите на прозореца. Прегледа чорапите и бельото в отвореното ми чекмедже. Взе сребърния гребен от тоалетката ми, огледа го и го върна на мястото му. Когато се насочи към дрешника, осъзнах, че съм в опасност.

Плъзнах длан по пода, търсейки нещо, с което бих могла да се отбранявам. Лакътят ми се удари в купчини кутии за обувки и ги прекатури. Изругах безмълвно. Стъпките приближиха.

Вратата на дрешника се отвори и аз хвърлих една обувка. Грабнах още една и запокитих и нея.

Пач изруга тихо, изтръгна третата обувка от ръка ми и я хвърли зад гърба си. Измъкна ме от дрешника и ми помогна да се изправя. Преди да усетя облекчение, че пред мен стои Пач, а не Дабрия, той ме привлече рязко към себе си и ме обгърна с ръце.

— Добре ли си? — промърмори в ухото ми.

— Дабрия е тук. — Сълзи напираха в очите ми. Коленете ми трепереха и единственото, което ме държеше изправена, беше прегръдката на Пач. — Ще изгори къщата до основи.

Пач ми подаде връзка ключове и обви пръсти около тях.

— Джипът ми е паркиран на улицата. Влез, заключи вратите, иди в „Делфик“ и ме чакай там. — Той ме хвана за брадичката и изви лицето ми към себе си. Леко целуна устните ми и по тялото ми се разля топла вълна.

— Какво ще правиш? — попитах.

— Ще се погрижа за Дабрия.

— Как?

Изгледа ме, все едно питаше: „Наистина ли те интересуват подробности?“.

В далечината се разнесе воят на полицейски сирени. Пач надникна през прозореца.

— Извикала си полицията?

— Помислих те за Дабрия.

Той вече се беше запътил към вратата.

— Отивам да я потърся. А ти иди в „Делфик“ и ме чакай.

— Ами пожара?

— Ченгетата ще се погрижат.

Стиснах здраво ключовете. Способността на мозъка ми да взема решения се бе раздвоила в противоположни посоки. Искаше ми се да изляза от къщата, да избягам от Дабрия и да се срещна с Пач по-късно, но една мисъл упорито ме измъчваше. Дабрия беше казала, че Пач трябва да ме принесе в жертва, за да стане човек.

Не го беше подметнала просто ей така или за да ми влезе под кожата. Нито дори за да ме накара да го намразя. Думите бяха изречени хладно и сериозно. Достатъчно сериозно, за да се опита да ме убие и да попречи на Пач да се добере до мен пръв.

Джипът беше паркиран на улицата точно както ми каза Пач. Пъхнах ключа, запалих колата и поех с пълна скорост към Хоторн. Реших, че няма смисъл отново да търся Ви на мобилния, затова набрах домашния й номер.

— Здравейте, госпожо Скай. — Опитах се гласът ми да прозвучи нормално. — Ви там ли е?

— Здравей, Нора! Излезе преди няколко часа. Щяла да ходи на някакъв купон в Портланд. Мислех, че и ти си там.

— Разделихме се — излъгах. — Спомена ли къде ще ходи след купона?

— На кино. Не вдига мобилния си, затова допускам, че вече е в киното. Всичко наред ли е?

Не исках да я плаша, но нямаше и да я уверявам, че всичко е наред. Нито една частичка от мен не се чувстваше наред. Последният път, когато се чух с Ви, тя беше с Елиът. А сега не вдигаше мобилния си.

— Съмнявам се — казах. — Ще обиколя с колата и ще я потърся. Ще започна от киното. А вие ще огледате ли крайбрежната улица?