Ш-ш-шт

Четиринадесета глава

Върнах се във фермата малко преди осем. Превъртях ключа, стиснах топката на вратата и побутнах вратата с хълбок. Обадих се на мама няколко часа преди вечеря, тя каза, че е в офиса, че се опитва да оправи някаква каша и не знае кога ще се прибере, затова очаквах да заваря къщата притихнала, тъмна и студена.

На третото побутване вратата поддаде, метнах чантата си някъде в тъмното и започнах да се боря с ключа, който все още беше заседнал в ключалката. Откакто Пач беше тук онази вечер, ключалката беше станала някак алчна. Запитах се дали Доротея е забелязала същото по-рано днес.

— Пусни… проклетия… ключ — казах, разклащайки ключа в ключалката.

Стоящият часовник в коридора отбеляза точен час и в тишината отекнаха осем силни удара. Запътих се към дневната, за да запаля огън в печката с дърва, когато чух шумолене на плат и тихо изскърцване от другия край на стаята.

Изпищях.

— Нора! — обади се мама, отметна одеялото и стреснато седна на дивана. — Какво става, за бога?

Стоях, притиснала сърцето си с една ръка и облегната на стената за опора с другата.

— Изплаши ме!

— Заспала съм. Ако те бях чула да влизаш, щях да се обадя. — Отметна косата от лицето си и примигна сънено. — Колко е часът?

Стоварих се на най-близкото кресло и се опитах да възвърна нормалния си пулс. Въображението ми беше изфабрикувало две жестоки очи зад скиорска маска. Сега, когато вече бях сигурна, че този тип не е плод на въображението ми, изпитах непреодолимо желание да разкажа на мама всичко — как се беше хвърлил върху доджа и как беше нападнал Ви. Той ме преследваше и беше склонен към насилие. Трябваше да сложим нови брави. Струваше ми се логично да въвлечем и полицията. Щях да се чувствам много по-спокойна нощем, ако до тротоара имаше паркирана полицейска кола.

— Щях да изчакам, за да повдигна въпроса — прекъсна мислите ми мама, — но не съм сигурна, че изобщо някога ще има подходящ момент.

— Какво има? — намръщих се аз.

Тя изпусна продължителна и тревожна въздишка.

— Смятам да обявя фермата за продажба.

— Какво? Защо?

— Вече цяла година се мъчим, а аз не печеля, колкото се надявах. Обмислях дали да не започна работа още някъде, но честно казано, денонощието няма достатъчно часове — засмя се тя невесело. — Надницата на Доротея е скромна, но това са допълнителни разходи, които не можем да си позволим. Единственото, което ми хрумва, е да се преместим в по-малка къща. Или в апартамент.

— Но това е нашата къща.

Всичките ми спомени бяха тук. Спомените за татко бяха тук. Не можех да повярвам, че и тя не се чувства по същия начин. Бях готова на всичко, за да останем.

— Ще почакам още три месеца, но не възлагай големи надежди.

В този момент разбрах, че не мога да кажа на мама за мъжа със скиорската маска. Още утре щеше да напусне работа. Щеше да си намери нещо в града и тогава нямаше да имаме друг избор, освен да продадем фермата.

— Хайде да поговорим за нещо по-весело — насили се да се усмихне мама. — Как мина вечерята?

— Добре — отвърнах мрачно.

— А Ви? Възстановява ли се?

— Утре може да се върне на училище.

Мама се усмихна накриво:

— Добре, че си е счупила лявата ръка, иначе нямаше да може да си води бележки в час и си представям колко разочарована щеше да се чувства.

— Ха, ха — отвърнах. — Отивам да направя по един горещ шоколад. — Надигнах се и посочих през рамо към кухнята: — Ти искаш ли?

— Всъщност звучи прекрасно. Аз ще запаля огън.

Отскочих до кухнята за чаши, захар и кутията с какао, а когато се върнах, мама беше сложила чайника върху печката. Настаних се върху облегалката на канапето и й подадох чашата.

— Как разбра, че си влюбена в татко? — попитах уж нехайно. Винаги имаше вероятност споменаването на татко да предизвика порой от сълзи, а аз се надявах да го избегнем.

Мама се настани на канапето и вдигна крака върху ниската масичка.

— Не бях влюбена в него. Това се случи чак една година след като се оженихме.

Не бях очаквала такъв отговор.

— Ами тогава… защо се омъжи за него?

— Защото си мислех, че съм влюбена. А когато си мисли, че е влюбен, човек копнее да запретне ръкави и да действа, докато чувството наистина се превърне в любов.

— Беше ли те страх?

— Да се омъжа за него ли? — засмя се тя. — Това беше вълнуващата част — купуваш рокля, запазваш църквата, носиш диамантен пръстен.

Представих си палавата усмивка на Пач.

— Някога било ли те е страх от татко?

— Когато „Ню Ингланд Патриотс“ изгубиха. Когато отборът му изгубеше мач, татко отиваше в гаража и пускаше резачката. Преди две години той отиде с резачката в гората зад къщата, отсече десет дървета и ги накълца на подпалки. Повече от половината купчина още стои.

Мама потупа канапето до себе си и аз се сгуших до нея и положих глава на рамото й.

— Той ми липсва — признах.

— На мен също.

— Страхувам се, че ще забравя как изглеждаше. Не на снимките, а в събота сутрин, когато пържеше яйца, облечен по анцуг.

Мама преплете пръсти с моите.

— Ти още от самото начало толкова приличаш на него.

— Наистина ли? — надигнах се аз. — В какво?

— Той беше добър ученик, много беше умен. Не се държеше показно или нахакано, но хората го уважаваха.

— Татко бил ли е някога… загадъчен?

Мама явно премисляше въпроса ми.

— Загадъчните хора имат много тайни. Баща ти беше много открит.

— Беше ли бунтар?

Тя се засмя отривисто и изненадано.

— Такъв ли ти изглеждаше? Харисън Грей, най-етичният счетоводител на света… бунтар? — Въздъхна театрално. — Да не дава господ! Известно време носеше дълга коса. Беше чуплива и руса — като на сърфист. Разбира се, очилата му с кокалени рамки разваляха тази визия. Може ли да попитам… защо повдигнахме тази тема?

Нямах представа как да обясня на мама противоречивите си чувства към Пач. Всъщност нямах представа как да й представя самия Пач. Вероятно щеше да очаква описание, което да включва имената на родителите му, успеха му в училище, какви спортове тренира и в кой колеж смята да кандидатства. Не исках да я тревожа с признанието, че съм готова да заложа касичката със спестяванията си, че Пач има престъпно досие.

— Има едно момче — споделих, неспособна да сдържа усмивката си при мисълта за Пач. — Напоследък се виждаме. Предимно във връзка с училище.

— О, момче значи — загадъчно каза тя. — Е? Членува ли в клуба по шах? В ученическия съвет? В отбора по тенис?

— Обича да плува в опасни води — отговорих оптимистично.

— Плувец значи! Симпатичен ли е като Майкъл Фелпс? Всъщност по отношение на външния вид си падам повече по Райън Лохте.

Запитах се дали да поправя мама, но реших, че е най-добре нищо да не уточнявам. Опасни води, плуване… е, разликата не е голяма, нали?

Телефонът звънна и мама се протегна през канапето да се обади. Десет секунди след началото на разговора тя се отпусна тежко на канапето и се плесна с ръка по челото.

— Не, не е проблем. Ще изтичам, ще го взема и още утре сутринта ще го донеса.

— Хюго ли беше? — попитах я, след като затвори. Хюго беше шефът на мама и би било твърде слабо да се каже, че й звънеше непрекъснато. Веднъж я беше извикал на работа в неделя, понеже не знаеше как да си пусне ксерокса.

— Оставил някакви недовършени документи в офиса и иска да изтичам за малко. Трябва да им направя копия, но едва ли ще ми отнеме повече от час. Ти приключи ли с домашните?

— Още не.

— Тогава ще си повтарям, че дори да си бях вкъщи, нямаше да можем да прекараме времето заедно. — Мама въздъхна и стана. — Ще се видим след час, нали?

— Кажи на Хюго, че трябва да ти плаща повече.

— Много повече — засмя се тя.

Щом къщата остана на мое разположение, разчистих чиниите от закуска от масата и направих място за учебниците. Английски, история, биология. Въоръжих се с чисто нови моливи, отворих най-горната книга и се залових за работа.

Петнайсет минути по-късно съзнанието ми се разбунтува и отказа да поеме дори още един абзац за европейския феодализъм. Запитах се какво ли прави Пач след работа. Пише домашни? Трудно ми беше да го повярвам. Яде пица и гледа бейзбол по телевизията? Може би, но не ми се връзваше. Залага и играе билярд в игралната зала на Бо. Най-вероятно беше последното.

Изпитвах необяснимото желание да отида в игралната зала и да обясня поведението си по-рано вечерта, но тази мисъл бързо зае полагащото й се място, понеже чисто и просто не разполагах с време. Мама щеше да се прибере по-бързо, отколкото щеше да ми е нужно да измина и половината път дотам. Да не говорим, че Пач не беше човек, когото просто мога да отида и да издиря. Досега срещите ни се ръководеха от неговия график, не от моя. Винаги.

Качих се горе, за да се преоблека в удобни дрехи. Бутнах вратата на спалнята и направих три крачки, преди да се закова на място. Чекмеджетата на скрина ми бяха издърпани и целият под беше осеян с дрехите ми. Леглото беше разхвърляно. Вратите на дрешника зееха отворени и висяха накриво на пантите. По пода се въргаляха книги и снимки в рамки.

Забелязах отражение от движение в прозореца срещу себе си и се завъртях рязко. Той стоеше до стената зад мен, облечен от глава до пети в черно и със скиорска маска. В мозъка ми цареше пълна мъгла и бъркотия, но все пак започна да изпраща сигнали: „Бягай!“ към краката ми, само че в този момент непознатият се метна към прозореца, отвори го и пъргаво се изсули навън.

Хукнах надолу, като вземах по три стъпала наведнъж. Яхнах перилата, прелетях по коридора към кухнята и набрах 911.

Петнайсет минути по-късно на алеята спря патрулна кола. Цялата разтреперана, дръпнах резето и пуснах вътре двамата полицаи. Първият се оказа нисък, с широка талия и с прошарена коса. Другият беше висок и слаб, а косата му беше тъмна почти колкото тази на Пач, но беше подстригана късо над ушите. Имаше някаква странна прилика между него и Пач. Средиземноморска мургавина, симетрично лице, изразителни очи.

Двамата се представиха, тъмнокосият тип се оказа детектив Басо. Партньорът му се оказа детектив Холстик.

— Вие ли сте Нора Грей? — попита детектив Холстик.

Кимнах.

— Родителите ви у дома ли са?

— Мама излезе няколко минути, преди да се обадя в полицията.

— Значи сте сама?

Пак кимнах.

— Разкажете ни какво се случи — подкани ме той, скръсти ръце и се разкрачи широко, а детектив Басо пристъпи още няколко крачки навътре, за да огледа.

— Прибрах се в осем и седнах да си пиша домашните — казах. — Когато се качих в стаята си, го видях. Цареше пълна бъркотия. Беше обърнал всичко с краката нагоре.

— Разпознахте ли го?

— Носеше скиорска маска. Пък и лампата не беше включена.

— Отличителни белези? Татуировки?

— Не.

— Ръст? Тегло?

Неохотно порових в краткосрочната си памет. Не ми се искаше да преживявам отново всичко, но беше важно да си спомня нещо, за което да се хванат.

— Средно тегло, по-скоро висок. Почти като детектив Басо.

— Каза ли нещо?

Поклатих глава.

Детектив Басо се върна при нас и съобщи на партньора си:

— Чисто е.

После се качи на горния етаж. Дъските над главите ни скърцаха, докато той вървеше по коридора, отваряше и затваряше врати.

Детектив Холстик заключи входната врата и клекна, за да огледа резето.

— Вратата беше ли отключена или повредена, когато се прибрахте?

— Не, отключих си с моя ключ. Мама спеше в дневната.

Детектив Басо се появи горе на стълбите.

— Може ли да ми покажете какво е повредено?

Двамата с детектив Холстик се качихме заедно по стълбите и аз го поведох по коридора към моята стая, където на прага с ръце на кръста стоеше детектив Басо и оглеждаше помещението.

Замръзнах на място и по гърба ми плъзна тръпка от ужас. Леглото ми беше оправено. Пижамата ми беше на купчинка върху възглавницата, както я бях оставила сутринта. Чекмеджетата на скрина ми бяха затворени, а върху него бяха подредени снимките в рамки. Раклата до леглото беше затворена. По пода нямаше нищо. Пердетата висяха на дълги и правилни дипли от двете страни на затворения прозорец.

— Казахте, че сте видели нападателя — отбеляза детектив Басо. Гледаше ме със строг поглед, на който нищо не убягваше. С очи, които умееха да отсяват истината от лъжата.

Пристъпих в стаята, но не изпитах обичайното усещане за удобство и сигурност. Усещах нещо заплашително, нещо скверно. Посочих към прозореца, като се помъчих да удържа ръката си да не трепери:

— Когато влязох, той скочи през прозореца.

Детектив Басо погледна през стъклото.

— Доста е височко — отбеляза той и се опита да отвори прозореца. — Затворихте ли, след като той се махна?

— Не, изтичах долу и се обадих в полицията.

— Е, някой е затворил. — Детектив Басо продължаваше да ме измерва с остър като бръснач поглед и със здраво стиснати устни.

— Съмнявам се, че някой може да се измъкне след такъв скок — отбеляза детектив Холстик, когато застана до партньора си на прозореца. — Ще има късмет, ако се отърве със счупен крак.

— Може би не е скочил, а се е спуснал по дървото — предположих.

Детектив Басо рязко извърна глава:

— Е? Кое от двете? Скочил ли е, или се е спуснал? Можел е да мине покрай вас и да излезе от входната врата. Това е логичната възможност. Аз бих направил така. Ще ви попитам още веднъж. Помислете си добре. Видяхте ли някой в стаята си тази вечер?

Този човек не ми вярваше. Смяташе, че си измислям. За миг и аз се изкуших да реша същото. Какво ми ставаше? Защо възприемах действителността изкривено? Защо моето виждане все не отговаряше на истината? За да запазя здравия си разум, си казах, че причината не е в мен, а в него. В онзи тип със скиорската маска. Не разбирах как, но вината беше негова.

Детектив Холстик наруши напрегнатото мълчание, като се обади:

— Кога ще се върнат родителите ви?

— Живея с мама. Наложи се да отиде за малко до офиса.

— Трябва да зададем и на двете няколко въпроса — продължи той. Даде ми знак да седна на леглото, но аз безмълвно поклатих глава. — Скоро да сте се разделили с гаджето си?

— Не.

— Вземате ли наркотици? Имали ли сте подобен проблем сега или преди?

— Не.

— Казахте, че живеете с майка си. Ами баща ви? Той къде е?

— Сбърках, извинете — казах. — Не биваше да се обаждам.

Двамата полицаи се спогледаха. Детектив Холстик затвори очи и разтри вътрешните им ъгълчета. Детектив Басо имаше вид на човек, който е изгубил предостатъчно време и е готов да се омита.

— Чака ни работа — заяви той. — Ще се справите ли сама тук, докато се прибере майка ви?

Почти не го чувах. Не можех да откъсна очи от прозореца. Как го правеше? Петнайсет минути. Разполагаше с петнайсет минути да се промъкне обратно в къщата и да оправи стаята, преди да пристигнат полицаите. При това аз бях долу през цялото време. Потръпнах, когато осъзнах, че сме били сами в къщата.

Детектив Холстик ми подаде визитната си картичка.

— Ще помолите ли майка си да ни се обади, когато се прибере?

— Не ни изпращайте — каза детектив Басо вече от средата на коридора.