Ш-ш-шт

Осемнадесета глава

Когато поехме обратно, Пач сви по отбивката за Топшам и паркира пред историческия завод за хартия в Топшам, разположен на брега на река Андроскоджин. На времето в завода превръщали дървесната пулпа в хартия. Сега голяма табела отстрани на сградата гласеше: „Пивоварна Тюлен“. Реката беше широка и бурна, а двата й бряга бяха обрасли със стари дървета.

Все още валеше силно и вече се беше мръкнало. Трябваше да се прибера преди мама. Не й бях казала, че ще излизам, понеже… Е, честно казано, Пач не беше момче, което майките посрещат с усмивка. Заради такива като него сменяха бравите на вратите.

— Може ли да си вземем храна за вкъщи? — попитах.

Пач отвори вратата си и попита:

— Какво ще поръчаш?

— Сандвич с пуешко, но без кисели краставички и без майонеза.

Усетих, че съм си заслужила една от усмивките му, която така и не се появи на повърхността. Явно си печелех доста такива. Този път наистина нямах представа какво толкова съм казала.

— Ще видя какво мога да направя — обеща той и излезе от колата.

Остави ключа на запалването и парното надуто. През първите няколко минути си припомнях как беше минала вечерта досега. После изведнъж се сетих, че съм сама в джипа на Пач. В неговото лично пространство.

Ако бях Пач и исках да потуля нещо много тайно, нямаше да го скрия в стаята си, в шкафчето си в училище и дори в раницата си, защото всички тези неща можеха да бъдат конфискувани или претърсени без предупреждение. Щях да скрия тайната си в своя лъскав черен джип със сложна аларма.

Разкопчах колана на седалката си, започнах да ровя из купчината учебници в краката си и усетих как по устните ми плъзва загадъчна усмивка при мисълта, че може да разкрия някоя тайна на Пач. Не очаквах да се натъкна на нещо конкретно, щях да се задоволя и с шифъра за шкафчето му или с номера на мобилния му телефон. Докато ровех, из старите му домашни за училище, пръснати по стелките на колата, намерих изхабен ароматизатор с мирис на бор, диск с албума на AC/DC „Магистрала за ада“, къси остатъци от моливи и касова бележка от супермаркета „Севън-Илевън“ с дата от сряда, десет и осемнайсет вечерта. Нищо учудващо или показателно.

Отворих жабката на колата и порових сред ръководството за експлоатация и други документи. Проблесна нещо хромово и пръстите ми напипаха метал. Извадих стоманено фенерче и го включих, но нищо не се случи. Развъртях дъното му, понеже ми се стори доста леко, и наистина — нямаше батерии. Зачудих се защо Пач държи неработещо фенерче в жабката си. Това беше последната ми мисъл, преди погледът ми да се спре на ръждивочервената течност, засъхнала в единия край на фенерчето.

Кръв.

Много предпазливо върнах фенерчето в жабката и затворих капака. Казах си, че има много неща, които могат да оставят кървава следа върху едно фенерче. На пример, ако го държиш с наранена ръка или с него избутваш мъртво животно от пътя… или пък многократно удряш нечие тяло, докато кожата се разкъса.

С разтуптяно сърце прибързано направих първия извод, който ми хрумна. Пач ме е излъгал. Беше нападнал Марси. Беше ме оставил у дома в сряда вечерта, беше се прехвърлил от мотоциклета в джипа и беше отишъл да я търси. Или пък пътищата им се бяха пресекли по случайност и той бе действал импулсивно. И в двата случая Марси се беше оказала ранена, полицията разследваше случая, а Пач беше виновен.

Чисто рационално, съзнавах, че това заключение е прибързано и доста необосновано, но от емоционална гледна точка залозите бяха твърде високи, за да направя крачка назад и да премисля нещата отново. Пач имаше плашещо минало и много, много тайни. Ако жестокото и безсмислено насилие беше една от тях, не бях в безопасност насаме с него.

На хоризонта просветна далечна светкавица. Пач излезе от ресторанта и прекоси паркинга тичешком, стиснал кафяв плик в едната си ръка и две безалкохолни в другата. Приближи до шофьорската врата и се вмъкна в джипа. Свали кепето си и изтръска косата си от дъжда. Навсякъде плиснаха тъмни вълни. Подаде ми кафявия плик.

— Един сандвич с пуешко без краставички и без майонеза, и нещо, с което да го преглътнеш.

— Ти ли нападна Марси Милар? — попитах го тихо. — Кажи ми истината. Веднага.

Пач дръпна бутилката с безалкохолно от устата си. Очите му пронизаха моите:

— Какво?

— Фенерчето в жабката ти. Обясни ми.

— Ровила си в жабката ми? — Не звучеше раздразнено, но явно не му беше и приятно.

— По фенерчето имаше засъхнала кръв. По-рано днес полицията идва у дома. Подозират, че съм замесена. Ти също. Марси е била нападната в сряда вечерта, веднага след като ти признах, че не мога да я понасям.

Пач се изсмя рязко, но невесело.

— Мислиш, че съм пребил Марси с фенерчето?

Пресегна се зад седалката и извади голяма пушка. Изпищях.

Той се приведе над мен и запуши устата ми с ръка.

— Пушка за пейнтбол — поясни той с леден тон.

Гледах ту пушката, ту Пач.

— През седмицата играх пейнтбол — каза той. — Мисля, че вече говорихме за това.

— Т-т-това не обяснява кръвта по фенерчето.

— Не е кръв, а боя — каза той. — Играхме на „Залови знамето“.

Очите ми се стрелнаха към жабката, в която се намираше фенерчето. Явно фенерчето е било… знамето. Заля ме вълна на облекчение, усещане за срам и вина, задето го бях обвинила.

— О, много съжалявам — извиних се неумело. Но явно вече беше твърде късно.

Пач гледаше право напред през предното стъкло и дишаше дълбоко. Запитах се дали не се възползва от мълчанието, за да изпусне малко парата. В крайна сметка, току-що го бях обвинила в нападение. Чувствах се ужасно заради постъпката си, но в главата ми цареше пълен хаос и не можех да измисля правилния начин да се извиня.

— Съдейки по описанието ти за Марси, тя явно си е спечелила немалко врагове — отбеляза той.

— Сигурна съм, че двете с Ви сме начело на списъка — отговорих в опит да поразведря атмосферата, но не и изцяло на шега.

Пач спря пред фермата ни и угаси двигателя. Беше нахлупил шапката си ниско над очите, но устните му криеха намек за усмивка. Изглеждаха меки и гладки, а аз трудно успявах да откъсна поглед от тях. Най-вече бях благодарна за това, че той явно ми беше простил.

— Ще трябва да поработим над уменията ти по билярд, ангелче — заяви той.

— Като стана дума за билярд… Кога ще си вземеш онова, което… ти дължа.

— Не тази вечер.

Очите му ме наблюдаваха изпитателно, преценявайки реакцията ми. Изпитвах нещо средно между облекчение и разочарование. Но повече разочарование.

— Имам нещо за теб — каза Пач. Бръкна под седалката си и извади бял хартиен плик с нарисувани две червени чушлета. Плик за храна за вкъщи от „Бордърлайн“. Постави го помежду ни.

— Какво е? — попитах и надникнах в плика, понеже изобщо не ми хрумваше какво би могло да бъде.

— Отвори го.

Извадих от кесията кафява картонена кутия и вдигнах капака. Вътре имаше преспапие с миниатюрен модел на увеселителния парк „Делфик“. Месингови жици бяха огънати в приблизително подобие на виенско колело, лупинги от тел изобразяваха трасето на бързото влакче, а матови метални пластини представяха атракцията с летящите килимчета.

— Красиво е — възкликнах смаяна, задето Пач не само беше мислил за мен, а дори ми беше купил подарък. — Благодаря ти. Наистина. Много ми харесва.

Той докосна облото стъкло:

— Това е Архангелът преди ремонта. — Зад виенското колело имаше тънка жичка, нагъната като върховете и низините на Архангела. На най-високата точка имаше ангел с прекършени криле, свел глава и загледан надолу, ала без очи.

— Какво се случи всъщност през нощта, когато се возихме заедно? — попитах.

— Не ти трябва да знаеш.

— Ако ми кажеш, ще трябва да ме убиеш — опитах да се пошегувам.

— Не сме сами — отбеляза Пач и погледна през предното стъкло.

Вдигнах поглед и видях мама на прага. За мой ужас тя излезе и се запъти към джипа.

— Остави ме аз да говоря — предупредих го и пъхнах преспапието обратно в кутията. — Да не си казал и думица!

Пач излезе и заобиколи към моята врата. Пресрещнахме мама по средата на алеята.

— Не знаех, че ще излизаш — каза ми тя усмихната, но доста напрегнато. „Ще говорим по-късно“, предупреждаваше усмивката й.

— Реших в последния момент — отговорих.

— Прибрах се веднага след часа по йога — каза тя, а останалото се подразбираше. „За мен добре, но за теб не толкова.“ Надявах се след часа да отиде да пие плодови шейкове с приятелките си. Правеха го девет от десет пъти. Тя насочи вниманието си към Пач. — Радвам се най-сетне да се запознаем. Явно дъщеря ми ви е голяма почитателка.

Отворих уста, за да опитам съвсем набързо да ги запозная и да изпратя Пач да си ходи, но мама ме изпревари:

— Аз съм майката на Нора, Блайд Грей.

— Това е Пач — представих го аз и напрегнах мозъка си да измисля нещо, което да сложи край на любезностите. Само че единственото, което ми хрумна, беше да се разкрещя „Пожар!“ или да се престоря, че припадам. Кой знае защо това ми се стори по-унизително, отколкото да предизвикам разговор между Пач и мама.

— Нора ми каза, че сте плувец — заяви мама. Усетих как до мен Пач започва да се тресе от смях.

— Плувец ли?

— В училищния отбор ли сте, или в градската лига?

— По-скоро… плувам за удоволствие — отговори Пач и ме изгледа въпросително.

— Е, и това е добре — съгласи се мама. — Къде плувате? В градския басейн ли?

— Предпочитам да плувам на открито. Реки, езера.

— Не е ли студено? — заинтересува се мама.

До мен Пач трепна. Запитах се какво ли бях пропуснала. Въпросът ми се струваше съвсем обикновен. Този път трябваше да застана на страната на мама. Мейн не е горещо тропическо място. Дори през лятото тук е студено да плуваш на открито. Ако Пач наистина плуваше на открито, значи или беше луд, или имаше висок праг на издръжливост.

— Добре — намесих се аз, възползвайки се от затишието. — Пач трябва да си върви. — „Тръгвай!“, наредих му беззвучно с устни.

— Много хубав джип. Родителите ти ли ти го купиха? — поинтересува се мама.

— Сам си го взех.

— Явно имате чудесна работа.

— Разчиствам маси в „Бордърлайн“.

Пач казваше възможно най-малко и се опитваше да не се разкрива. Запитах се какъв ли е животът му, когато не сме заедно. Дълбоко в съзнанието си не можех да престана да се интересувам от неговото плашещо минало. Досега си бях представяла, че разкривам зловещите му тайни, понеже исках да докажа на себе си и на него, че съм способна да го разгадая. Ала вече исках да узная тези тайни, понеже те бяха част от него. И макар че непрекъснато се опитвах да го отричам, наистина имах чувства към него. Колкото повече време прекарвахме заедно, толкова по-ясно осъзнавах, че тези чувства няма да изчезнат просто ей така.

Мама се намръщи:

— Надявам се, че работата не ви пречи да учите. Аз лично не съм привърженик на това учениците в гимназията да работят през учебната година. Достатъчно сте претоварени.

— Засега не е проблем — усмихна се Пач.

— Нещо против да попитам за успеха ви? — поинтересува се мама. — Нали не ви се струва твърде грубо?

— О, стана късно… — възкликнах силно и погледнах часовника си… какъвто не носех. Не можех да повярвам, че мама се държи толкова неприятно. Не беше добър знак. Можеше да означава единствено, че първите й впечатления от Пач са по-лоши, отколкото се опасявах. Това не беше запознаване, а разпит.

— Две цяло и две — отговори Пач.

Мама се облещи срещу него.

— Шегува се — побързах да се намеся. Дискретно побутнах Пач към джипа. — Пач има работа. Трябва да ходи някъде. Да играе билярд… — Запуших устата си с ръка.

— Да играе билярд ли? — объркано попита мама.

— Нора има предвид игралната зала на Бо — поясни Пач, — само че аз не отивам там. Трябва да свърша някои неща.

— Никога не съм ходила в игралната зала на Бо — каза мама.

— Не е толкова вълнуващо — уверих я. — Нищо не си изпуснала.

— Чакай малко! — Мама звучеше така, сякаш току-що в главата й беше светнала червена лампа. — Не е ли на брега? Близо до пристанище „Делфик“? Нали там стана онази престрелка преди няколко години?

— Сега е по-спокойно от преди — каза Пач. Погледнах го с присвити очи. Направо ме беше съсипал. Възнамерявах да тръсна откровена лъжа за липсата на всякаква връзка между игралната зала на Бо и насилието.

— Ще влезете ли за сладолед? — покани го мама объркано. — Явно се бореше със задължението да постъпи правилно и импулсивното желание да ме замъкне вътре и да залости вратата. — Имаме само ванилов — додаде тя, за да направи предложението си не толкова привлекателно. — И е отпреди няколко седмици.

— Трябва да вървя — поклати глава Пач. — Може би друг път. Приятно ми беше да се запознаем, Блайд.

Възползвах се от паузата в разговора и помъкнах мама към вратата, изпитвайки облекчение, че запознанството не беше минало толкова зле, колкото би могло. Неочаквано мама се обърна:

— Какво правихте с Нора тази вечер? — попита тя.

Пач ме погледна и изви вежди почти незабележимо.

— Вечеряхме в „Топшам“ — побързах да отговоря. — Сандвичи и безалкохолно. Абсолютно безобидна вечер.

Проблемът беше, че Пач явно изобщо не беше безобиден.