Ш-ш-шт

Единадесета глава

Понеделник мина като в мъгла. Влизах от единия час и следващия в очакване на последния звънец за деня. Преди училище бях звъннала в болницата, откъдето ми съобщиха, че карат Ви в операционната. По време на нападението лявата й ръка беше счупена и понеже костта не беше наместена, трябваше да й направят операция. Исках да я видя, но щеше да бъде възможно едва късно следобед, когато излезе от упойка и я преместят в самостоятелна стая. Много важно беше да чуя нейната версия за нападението, преди тя да забрави подробностите или да ги украси. Каквото и да си спомнеше, то може би щеше да попълни празнина в картинката и да ми помогне да разбера кой стори това.

Часовете до следобеда минаваха мудно и аз насочих вниманието си към момичето пред магазина за бельо. Коя беше тя? Какво искаше? Може и да бе само тревожно съвпадение, че Ви беше нападната броени минути, след като бях видяла момичето да я следва, но инстинктът ми подсказваше друго. Искаше ми се да имам снимка и да видя как изглежда тя. Широките безформени дрехи в съчетание с дъжда й бяха осигурили добра дегизировка. Знаех само, че би могла да е Марси Милар. Само че дълбоко в себе си усещах, че не е тя.

Отворих шкафчето си, за да взема учебника по биология, и се запътих към класната стая. Когато влязох, столът на Пач беше празен. Както обикновено щеше да се появи в последния момент заедно с мудния звънец, само че този път звънецът звънна, Тренера зае мястото си до черната дъска и поде лекция за равновесието.

Мислите ми се насочиха към празния стол на Пач. Тъничко гласче в главата ми твърдеше, че отсъствието му може и да е свързано с нападението над Ви. Малко странно беше, че той отсъства точно на следващата сутрин. Не можех да забравя и ледената тръпка, която бях усетила броени секунди, преди да погледна навън от „Виктория Сикрет“ и да разбера, че ме следят. Всеки път, когато се чувствах така, Пач се оказваше наблизо.

Гласът на разума бързо отхвърли участието на Пач. Може да е настинал. Или пък да му е свършил бензинът на път за училище и да е останал на километри оттук. Или пък в игралната зала на Бо играеха билярд с висок залог и той беше преценил, че заниманието ще му е много по-доходоносно от следобед, посветен на усвояването на подробностите на човешкото тяло.

В края на часа Тренера ме спря на вратата.

— Една минутка, Нора.

Обърнах се и преметнах ремъка на раницата си през рамо.

— Да?

Той ми подаде един сгънат лист.

— Госпожица Грийн се отби преди часа и ме помоли да ти дам това.

Взех бележката.

— Коя е госпожица Грийн? — Нямах учителка с такова име.

— Новата училищна психоложка. Току-що замени на поста д-р Хендриксън.

Отворих бележката и прочетох написаното на ръка послание:

— Благодаря — казах на Тренера и сгънах бележката няколко пъти, докато стане достатъчно малка, за да се побере в джоба ми.

В коридора се влях в потока от хора. Вече не можех да го избегна, трябваше да отида. Тръгнах по коридорите, докато не се озовах пред затворената врата на кабинета на д-р Хендриксън. Наистина имаше нова табелка. Лъскавият месинг сияеше на фона на тъмната дъбова врата: „Д-р Грийн, училищен психолог“.

Почуках на вратата и след миг тя се отвори отвътре. Госпожица Грийн имаше безупречна светла кожа, морскосини очи, плътни устни и хубава права руса коса, която се спускаше до лактите й. Беше разделена на път по средата над облото й лице. На носа й бяха кацнали тюркоазни очила с тесни стъкълца като котешки очи, а облеклото й беше строго и се състоеше от тясна сива пола на рибена кост и розова копринена блуза. Беше слабичка, но женствена. Едва ли беше по-голяма от мен с повече от пет години.

— Ти трябва да си Нора Грей. Изглеждаш точно като снимката в досието ти — каза тя и крепко стисна ръката ми. Говореше отривисто, но не грубо. Делово.

Направи крачка назад и ме покани да вляза.

— Да ти предложа сок или вода?

— Какво стана с д-р Хендриксън?

— Пенсионира се по-рано. От известно време съм си харесала тази работа, затова веднага се възползвах от възможността. Учих в университета във Флорида, но съм отраснала в Портланд и родителите ми все още живеят тук. Радвам се, че отново съм близо до семейството си.

Огледах малкия кабинет. Беше се променил коренно от последното ми посещение преди няколко седмици. Библиотеката, заемаща цяла стена, сега беше пълна с научни, но обширни като тематика книги с твърди корици, подвързани в неутрални тонове и със златни букви. Д-р Хендриксън беше поставил по лавиците семейни снимки, обаче сега нямаше никакви мигове от личния живот на госпожица Грийн. До прозореца висеше същата папрат, само че под грижите на д-р Хендриксън тя беше по-скоро кафява, отколкото зелена. Само след няколко дни под грижите на госпожица Грийн растението беше живнало и се бе наперило. Срещу бюрото беше поставено розово кресло с тапицерия с индийски мотиви, а в далечния ъгъл бяха натрупани няколко кашона.

— Първият ми работен ден беше в петък — обясни тя, като проследи погледа ми до кашоните. — Още си разопаковам нещата. Заповядай, седни.

Смъкнах раницата на ръката си и седнах на тапицираното кресло. Нищо в тясната стаичка не издаваше каквото и да било за личността на госпожица Грийн. Върху бюрото й имаше купчина папки — не спретнато подредена, но не и разхвърляна — и бяла чаша, изглежда с чай. Нямаше и следа от парфюм или от освежител за въздух. Екранът на компютъра й беше черен.

Госпожица Грийн клекна пред картотеката зад бюрото си, извади тънка кафеникава папка и написа на нея името ми с печатни букви с черен маркер. Постави я на бюрото до предишната ми папка, върху която личаха петната от чашите с кафе на д-р Хендриксън.

— През уикенда преглеждах досиетата на д-р Хендриксън — обясни тя. — Между нас да си остане, но почеркът му ми докарва мигрена, затова ще препиша всички досиета. Смаяна съм, че не е използвал компютър, за да си пише бележките. Че кой пише на ръка в наше време?

Настани се на въртящия се стол, кръстоса крака и ми се усмихна учтиво.

— Е, защо не ми разкажеш малко за срещите си с д-р Хендриксън. Почти нищо не разчетох от бележките му. Изглежда двамата сте обсъждали как се чувстваш по отношение на новата работа на майка ти.

— Вече не е толкова нова. Работи това повече от година.

— Преди е била само домакиня, нали? Започнала е на пълен работен ден след смъртта на баща ти. — Госпожица Грийн погледна с присвити очи някакъв лист в досието ми. — Работи като координатор на търгове за недвижими имоти по цялото крайбрежие. — Тя ме погледна над очилата: — Вероятно се налага доста да отсъства от къщи.

— Искахме да останем да живеем в нашата ферма — казах леко отбранително. — Не можехме да си позволим ипотека, ако тя се хване на работа някъде тук.

Сеансите с д-р Хендриксън не ми допадаха, но установих, че съм му обидена, задето се е пенсионирал и ме е оставил на госпожица Грийн. Започвах да я опознавам — явно обръщаше внимание на всяка подробност. Усещах, че ръцете я сърбят да порови във всяко тъмно ъгълче на живота ми.

— Да, но сигурно се чувстваш самотна във фермата.

— Имаме икономка, която идва всеки следобед и остава до девет или десет вечерта.

— Икономка не е същото като майка.

Погледнах към вратата на кабинета. Дори не се опитах да бъда дискретна.

— Имаш ли си приятелка? Най-близка приятелка? Някой, с когото можеш да поговориш, когато икономката не е… най-удачният избор? — Потопи пликче с чай в чашата и отпи глътка.

— Имам си близка приятелка. — Бях решила да остана възможно най-малко. Колкото по-малко говорех, толкова по-кратка щеше да бъде срещата. А колкото по-кратка беше, толкова по-скоро щях да отида да видя Ви.

Госпожица Грийн изви въпросително вежди:

— А гадже?

— Нямам.

— Ти си привлекателно момиче. Допускам, че се радваш на интерес от страна на противоположния пол.

— Знаете ли какво — казах аз възможно най-търпеливо, — наистина съм ви признателна, задето се опитвате да ми помогнете, но съм водила точно същия разговор с д-р Хендриксън преди година, когато почина баща ми. Няма да има никаква полза, ако го повторя и с вас. Все едно се връщам назад и отново преживявам всичко. Да, беше трагично и ужасно, всеки ден продължавам да се боря с преживяното, но всъщност онова, от което се нуждая истински, е да продължа напред.

Стенният часовник тиктакаше помежду ни.

— Е, много е полезно да знам твоята гледна точка, Нора — каза госпожица Грийн накрая и си лепна усмивка. — Точно това се опитвам да разбера през цялото време. Ще отбележа в досието ти как се чувстваш. Искаш ни да поговорим за още нещо?

— Не. — Усмихнах й се, за да потвърдя, че наистина се чувствам добре.

Тя прехвърли още няколко листа в досието ми. Нямах представа какви свои наблюдения беше обезсмъртил там д-р Хендриксън и не възнамерявах да оставам достатъчно дълго, за да узная.

Вдигнах раницата си от пода и се примъкнах до ръба на стола.

— Не искам да ви пришпорвам, но трябва да бъда на едно място в четири.

— Така ли?

Нямах желание да обсъждам нападението над Ви с д-р Грийн.

— На проучване в библиотеката — излъгах.

— По кой предмет?

— Биология — изтърсих първия отговор, който ми хрумна.

— Като стана дума за предмети, как ти върви учението? Някакви притеснения в това отношение?

— Не.

Тя разлисти още няколко страници от досието ми.

— Отлични оценки — отбеляза. — Тук пише, че си наставник на партньора си по биология Пач Киприано. — Вдигна поглед, явно очаквайки потвърждението ми.

Учудих се, че наставничеството е достатъчно важно, за да бъде вписано в досието ми при училищния психолог.

— Още не сме успели да се видим за урок. Не можем да нагодим графиците си — поясних и кимнах в духа на „какво да се прави“.

Тя тупна папката с досието ми по бюрото, за да изравни всички листове в спретнато тесте, после ги пъхна в новата папка, която беше надписала на ръка.

— Заявявам ти съвсем открито, че ще говоря с господин Макконъхи, за да определим някакви параметри за наставничеството по биология. Бих искала срещите да са тук, в училище, под прекия надзор на учител или на друг служител от училищната управа. Не бих искала да помагаш на Пач извън територията на училището. И най-вече не искам двамата да се срещате насаме.

Студена тръпка полази на пръсти по кожата ми.

— Защо? Какво става?

— Не мога да го обсъждам.

Единствената причина, която ми хрумна, за нейното нежелание да оставам насаме с Пач беше, че той е опасен. „Миналото ми може да те уплаши“, беше ми казал той на платформата на Архангела.

— Благодаря за отделеното време. Няма да те задържам повече — каза госпожица Грийн. Отиде до вратата и я подпря отворена със слабото си бедро. Усмихна ми се за довиждане, но някак повърхностно.

След като излязох от кабинета на госпожица Грийн, звъннах в болницата. Операцията на Ви беше приключила, но тя все още беше в реанимация и нямаше да приема посетители до седем. Погледнах часовника на телефона си. Три часа. Намерих фиата си на ученическия паркинг и се качих с надеждата, че ще се разсея, ако прекарам остатъка от деня в библиотеката и си подготвя домашните.

Останах в библиотеката целия следобед и неусетно часовникът на стената вече показваше, че е вечер. Коремът ми шумно запротестира насред тишината в залата и мислите ми се насочиха към автомата за лакомства до входа.

Последното ми домашно можеше да почака за по-късно, но имаше още един проект, за който се нуждаех от библиотечния фонд. Вкъщи имах стар компютър Ай Би Ем с телефонен интернет и обикновено гледах да си спестя много ядосани възклицания и скубане на косата, като използвах компютър в компютърната зала. До девет вечерта трябваше да предам в редакцията на „иЗайн“ рецензия за спектакъла „Отело“ и си обещах, че ще отида да си потърся нещо за ядене веднага щом я приключа.

Прибрах си нещата и се запътих към асансьора. Вътре натиснах копчето за затваряне на вратите, но не натиснах веднага бутона за желания етаж. Извадих мобилния си и отново позвъних в болницата.

— Здравейте — поздравих медицинската сестра. — Приятелката ми се възстановява след операция и когато проверих за последно, ми казаха, че ще е извън реанимация довечера. Казва се Ви Скай.

Настана пауза, в която чух тракане на клавиатурата на компютър.

— Изглежда ще я откарат в частна стая след час.

— Когато приключват посещенията?

— В осем.

— Благодаря ви. — Затворих телефона и натиснах копчето за третия етаж.

Там се ориентирах по указателните табели към сбирките от периодика — надявах се, че като прочета няколко театрални рецензии в местния вестник, това ще ме вдъхнови да пиша.

— Извинете, опитвам се да намеря броевете на „Портланд Прес Хералд“ от миналата година. По-конкретно театралния справочник.

— В сбирките нямаме толкова нови броеве — обясни ми жената, — но проверете онлайн, вестникът със сигурност има архив на интернет страницата си. Тръгнете направо по коридора отзад и ще видите компютърната зала вляво.

Седнах пред един компютър в залата. Тъкмо се канех да се заема със задачата си, когато ми хрумна нещо. Как не се бях сетила по-рано! Уверих се, че никой не наднича през рамото ми и написах в Гугъл „Пач Киприано“. Може би щях да намеря статия, която да хвърли светлина върху миналото му. Или пък да се окаже, че той поддържа блог.

Намръщено огледах резултатите. Нищо. Нямаше го нито във Фейсбук, нито в Майспейс, никъде. Все едно не съществуваше.

— Каква е твоята история, Пач? — промърморих си под носа. — Кой си ти всъщност?

Половин час по-късно бях прочела няколко театрални рецензии и очите ми направо се бяха изцъклили. Разширих търсенето онлайн до всички вестници в Мейн. Появи се линк към вестника на подготвителното училище Кингхорн. След няколко секунди осъзнах защо името ми е познато. Елиът се беше прехвърлил от това училище. Хрумна ми просто да проверя. Ако училището беше толкова елитно, колкото твърдеше Елиът, сигурно имаше свестен вестник.

Кликнах върху линка, отидох на страницата на архива и напосоки избрах 21 март тази година. След секунда се появи заглавието: „Ученик разпитван за убийство в подготвително училище Кингхорн“.

Примъкнах стола си по-близо, подмамена от желанието да прочета нещо по-вълнуващо от театралните рецензии.

Мозъкът ми бавно обработваше информацията. Елиът е бил разпитван по време на разследване на убийство?

— Попадна ли на нещо интересно? — стресна ме гласът на Елиът зад мен. Завъртях се и го заварих облегнат на рамката на вратата. Очите му бяха леко присвити, устните му бяха стиснати. Заля ме нещо студено — все едно се изчервявах, само че обратното.

Бутнах стола си малко вдясно, за да заслоня екрана на компютъра.

— Аз… просто си довършвам домашното. Ами ти? Какво правиш? Не чух кога си влязъл. От колко време стоиш там? — Гласът ми кънтеше в цялата стая.

Елиът се оттласна от рамката на вратата и влезе. Аз затърсих на сляпо копчето на монитора.

— Търся вдъхновение за една театрална рецензия, която трябва да предам на редактора си по-късно довечера — обясних. Дали не говорех прекалено бързо? Къде беше копчето?

Елиът надникна покрай мен.

— Театрална рецензия ли?

Пръстите ми напипаха някакво копче и чух как мониторът угасва.

— Извинявай, а ти какво каза, че правиш тук?

— Минавах и те видях. Нещо не е наред ли? Струваш ми се малко… нервна.

— О… ниска кръвна захар. — Прибрах вестниците и книгите си на купчина и ги напъхах в раницата си. — Не съм хапвала нищо от обяд.

Елиът дръпна един стол и се настани до мен. Обкрачи го с лицето към облегалката и се наведе близо до мен, нахлувайки в личното ми пространство.

— Може да ти помогна с рецензията. Дръпнах се.

— Ами, много мило, но засега ще спра. Трябва да отида да си взема нещо за ядене. Време е за почивка.

— Позволи ми да те почерпя — каза той. — Нали зад ъгъла има едно заведение?

— Благодаря, но мама ще ме чака. Цяла седмица отсъства от града и тази вечер се прибира. — Замълчах и опитах да го заобиколя. Той протегна мобилния си телефон и го опря в пъпа ми.

— Обади й се.

Сведох очи към телефона и отчаяно затърсих извинение:

— Не ми е позволено да излизам през седмицата.

— Ами излъжи, Нора. Кажи й, че домашното ти отнема повече време, отколкото си очаквала. Кажи й, че ще останеш още час в библиотеката. За нея е все тая.

Тонът на Елиът беше придобил острота, каквато не бях долавяла до този момент. Сините му очи излъчваха новопридобита студенина, устните му ми се сториха по-тънки.

— Майка ми не обича да излизам с момчета, които не познава.

Елиът се усмихна, но в усмивката му нямаше топлота.

— И двамата знаем, че не се придържаш особено стриктно към правилата на майка си, понеже в събота вечер беше с мен в „Делфик“.

Преметнах раницата си през рамо и здраво стиснах ремъка. Не отговорих. Шмугнах се покрай Елиът и забързано излязох от компютърната зала, съзнавайки, че ако включи монитора, той ще види статията. В момента обаче нищо не можех да направя.

На половината път към рецепцията се осмелих да хвърля назад поглед през рамо. През дебелите стъклени стени видях, че залата е празна. Елиът не се виждаше никъде. Върнах се обратно до компютъра, като се озъртах внимателно, в случай че той се появи. Включих монитора — статията за разследването на онова убийство все още беше извадена. Изпратих копие до най-близкия принтер, пъхнах го в папката си, излязох от мрежата и побързах да напусна.