Ш-ш-шт

Тринадесета глава

На следващата вечер в седем паркингът на „Бордърлайн“ беше препълнен. След едночасови молби двете с Ви успяхме да убедим родителите й, че трябва да отпразнуваме първата й вечер извън болницата с чили релено и с безалкохолно ягодово дайкири. Така поне твърдяхме, обаче имахме скрити мотиви.

Наместих доджа на едно тясно място и изключих двигателя.

— Уф! — намръщи се Ви, когато й подадох ключовете и пръстите ми докоснаха нейните. — Дали не можеш да се изпотиш още малко?

— Нервно ми е.

— Да, сетих се.

Не откъсвах поглед от входа.

— Знам какво си мислиш — стисна устни Ви. — И отговорът е „не“. Няма да стане.

— Не знаеш какво си мисля — уверих я.

Ви стисна ръката ми.

— Знам и още как.

— Не се каня да бягам. Не и аз.

— Лъжеш.

Вторник беше почивният ден на Пач и Ви бе успяла да ми внуши, че това е идеалният момент да отидем и да поразпитаме колегите му. Представях си как се понасям изискано към бара, как мятам на бармана поглед а ла Марси Милар и как небрежно повдигам темата за Пач. Трябваше ми домашния му адрес. Дали е арестуван преди. Дали има връзка с онзи тип със скиорската маска, колкото и далечна да е. И какво изобщо търсеха в живота ми този тип със скиорската маска и момичето.

Надникнах в чантата си, за да се уверя, че нося списъка с въпросите, които си бях подготвила. От едната страна на листа бяха въпросите, свързани с личния живот на Пач. А от другата — указания как се флиртува. За всеки случай.

— Ау, ау, ау! — възкликна Ви. — Какво е това?

— Нищо — сгънах списъка аз.

Ви опита да измъкне списъка, но аз се оказах по-бърза и го прибрах, преди тя да го докопа.

— Първо правило, във флиртуването няма правила — назидателно каза тя.

— Всяко правило си има изключения.

— Но ти не си изключението! — Грабна две найлонови торби от задната седалка на колата и излезе от колата. Щом и аз излязох, тя ми хвърли торбите през тавана на доджа със здравата си ръка.

— Какво е това? — попитах, когато ги улових. Дръжките бяха вързани, затова не можех да видя съдържанието, но характерното очертание на високи токчета напираше да разкъса плика.

— Трийсет и седми номер — поясни Ви. — Висока платформа. По-лесно е да изиграеш ролята, ако си подходящо екипирана.

— Не мога да ходя на високи токчета.

— Значи е добре, че не са високи.

— Струват ми се доста височки — огледах аз щръкналите от плика токчета.

— На десетия сантиметър вече са престанали да бъдат високи.

Прекрасно! Ако не си счупех врата, със сигурност щях да се изложа, докато се опитвам да съблазнявам колегите на Пач.

— Ето какво — осведоми ме Ви, докато крачехме по алеята към входа, — поканила съм някои хора. За да ни е по-весело, нали разбираш?

— Кого? — попитах и усетих как коремът ми се свива от тревожно предчувствие.

— Джулс и Елиът.

Преди да успея да споделя с Ви какво точно е мнението ми за тази идея, тя каза:

— Време е да ти призная — виждам се с Джулс. Тайно.

— Моля?

— Само да му видиш къщата. Брус Уейн ряпа да яде. Родителите му или са южноамерикански наркобарони, или са от адски богати семейства. Понеже още не съм ги виждала, не мога да кажа кое от двете.

Направо нямах думи. Устата ми се отвори и затвори, но от вътре не излезе нищо.

— Кога стана това? — успях да измънкам най-накрая.

— Малко след онази съдбовна сутрин в „Енцо“.

— Съдбовна ли? Ви, представа си нямаш…

— Дано да са дошли първи и да са запазили маса — проточи шия Ви и огледа струпалите се пред входа хора. — Не ми се чака. Всеки момент ще пукна от глад.

Стиснах я за здравия лакът и я дръпнах настрани.

— Трябва да ти кажа нещо…

— Знам, знам — увери ме тя. — Според теб има някаква вероятност Елиът да ме е нападнал в неделя вечерта. Според мен бъркаш Елиът с Пач. Само че след като поразузнаеш тази вечер, фактите ще ме подкрепят. Повярвай ми, искам да разбера кой е нападателят ми точно колкото и ти. Може би дори повече. Въпросът стана личен. И понеже си разменяме съвети, ето ти моя: стой далеч от Пач. За всеки случай.

— Радвам се, че всичко си премислила — отсякох, — но има още нещо. Попаднах на една статия…

Вратите на „Бордърлайн“ се отвориха. Блъсна ни топла вълна, понесла мириса на лимони и на чилантро, а също и музиката на оркестър от мариачи от тонколоните.

— Добре дошли в „Бордърлайн“ — поздрави ни някаква келнерка. — Само двете ли ще бъдете тази вечер?

Елиът застана зад нея в тъмното фоайе. Забелязахме се едновременно. Устните му се усмихнаха, но очите — не.

— Дами — поздрави ни той, потривайки ръце, докато се доближаваше, — изглеждате великолепно, както винаги.

Настръхнах.

— Къде е съучастникът ти? — попита Ви и се озърна. От тавана висяха хартиени фенери, а на две стени се ширеше стенопис на мексикански пуебло. Пейките с чакащи бяха изцяло заети. От Джулс нямаше и следа.

— Лоши новини — оповести Елиът. — Пичът е болен. Ще трябва да се задоволите с мен.

— Болен ли? — попита Ви. — Колко болен? Що за извинение е това „болен“?

— Болен в смисъл, че отделя и от двете страни.

Ви набърчи нос:

— Прекалено подробна информация.

Все още не можех да проумея естеството на връзката между Ви и Джулс. Джулс ми изглеждаше мълчалив, мрачен и напълно безразличен към компанията на Ви или на когото и да било другиго. Никак, ама никак не ми допадаше мисълта Ви да остава насаме с него. И не защото беше толкова неприятен или защото знаех съвсем малко за него, а заради нещо, което знаех: беше близък приятел на Елиът.

Келнерката взе три менюта от някакво шкафче с прегради и ни поведе към сепаре толкова близо до кухнята, че усещах топлината от фурните през стената. От лявата ни страна беше салса барът. От дясната ни страна влажни от конденза врати водеха към вътрешния двор. Поплинената ми блуза вече беше залепнала за гърба, но вероятно се потях не толкова заради топлината, колкото заради новината за Ви и Джулс.

— Добре ли е? — попита келнерката и посочи сепарето.

— Чудесно е — каза Елиът, събличайки авиаторското си яке. — Много обичам това място. Ако не се изпотите от топлината, ще се изпотите от храната.

Келнерката грейна в усмивка:

— Значи вече сте идвали. Да ви предложа като начало чипс и най-новата ни салса халапеньо? Най-лютивата досега.

— Обичам пикантните неща — осведоми ни Елиът.

Сигурна бях, че ни се слага. Прекалено щедра бях, когато мислех, че не е толкова подъл, колкото Марси. Просто бях прекалено щедра по отношение на характера му и толкова. Особено сега, когато знаех, че премълчава разследване за убийство и още кой знае колко мръсни тайни.

Келнерката го огледа възхитено.

— Веднага се връщам с чипса и салсата. След малко ще дойде някой да ви вземе поръчката.

Ви първа се настани в сепарето. Аз се вмъкнах до нея, а Елиът седна срещу мен. Очите ни се срещнаха и в неговите проблесна нещо мрачно. Вероятно обида. Може би дори враждебност. Дали знаеше, че съм прочела статията?

— Моравото е твоят цвят, Нора — отбеляза той и кимна към шала ми, докато го свалях от шията си и го връзвах за дръжката на чантата си. — Подчертава очите ти.

Ви ме срита по крака. Явно смяташе, че това е комплимент.

— Е — обърнах се към Елиът с изкуствена усмивка, — защо не ни разкажеш за подготвителното училище „Кингхорн“.

— О, да — ентусиазирано ме подкрепи Ви. — Има ли тайни общества като в старите филми?

— Няма нищо за разказване — училището е страхотно и толкова — каза Елиът. Взе менюто си и го прегледа. — Някой да иска предястие? Аз черпя.

— След като е толкова прекрасно, защо се прехвърли? — приковах очите му аз и съвсем леко извих предизвикателно вежди.

Едно мускулче край челюстта на Елиът помръдна точно преди той да изтипоса усмивка.

— Заради момичетата. Чух, че тук има много по-хубави момичета. И слухът се оказа верен. — Намигна ми и от главата към пръстите ми се стрелна студена тръпка.

— Защо и Джулс не се прехвърли? — попита Ви. — Можехме да бъдем великолепната четворка, само че много по-готини. Феноменалната четворка.

— Родителите на Джулс са маниаци на тема образование. Даже маниаци е слабо казано. Кълна се в живота си, това момче ще стигне върха. Нищо не може да го спре. Е, и аз се справям добре в училище, по-добре от повечето ученици, обаче никой не може да се мери с Джулс. Той е върхът.

В очите на Ви отново се появи замечтан поглед.

— Не съм виждала родителите му — каза тя. — И двата пъти, когато съм ходила у тях, те или са извън града, или са на работа.

— Да, много работят — потвърди Елиът и отново забоде поглед в менюто, затова не успях да прочета нищо в очите му.

— Къде работят? — попитах.

Елиът отпи голяма глътка от водата си. Стори ми се, че протака, докато измисли отговор.

— Диаманти. Прекарват много време в Африка и в Австралия.

— Не знаех, че в Австралия има сериозен бизнес с диаманти — отбелязах.

— Да, аз също — подкрепи ме Ви.

Всъщност бях напълно сигурна, че в Австралия няма диаманти и точка.

— Защо живеят в Мейн, а не в Африка? — попитах.

Елиът още повече се съсредоточи над менюто.

— Вие какво ще си поръчате? Стекът фахитас не изглежда зле.

— Ако родителите на Джулс са в диамантения бизнес, значи разбират от годежни пръстени — отбеляза Ви. — Винаги ми се е искало да имам брилянт.

Ритнах я под масата. Тя ме бодна с вилицата.

— Ох! — изстенах.

Нашата келнерка спря до масата ни, колкото да попита:

— Нещо за пиене?

Елиът погледна над менюто си първо мен, после Ви.

— Диетична кола — поръча Ви.

— Вода с резенче лимон, ако обичате — казах аз.

Келнерката се върна смайващо бързо с напитките ни. Появата й ми послужи като повод да стана от масата и да се заема с първа стъпка от плана ни, а Ви ми го напомни с второ бодване с вилица под масата.

— Ви — процедих през зъби, — ще дойдеш ли с мен до тоалетната? — Изведнъж изгубих желание да осъществя плана. Не исках да оставям Ви насаме с Елиът. Исках да я измъкна, да й разкажа за разследването на убийството и после да намерим начин и Елиът, и Джулс да напуснат живота ни.

— Защо не отидеш сама? — отговори Ви. — Според мен това е по-добър план. — Тя кимна към бара и ми каза само с устни „Върви!“, като в същото време правеше дискретни отпъждащи жестове под масата.

— Планирах да отида сама, но наистина ми се иска да дойдеш с мен.

— Какво ви става на вас, момичетата? — зачуди се Елиът. — Кълна се, не познавам нито едно момиче, което да ходи до тоалетната само. — Приведе се напред и се усмихна заговорнически: — Посветете ме в тайната. Сериозно. Ще ви дам пет долара — обеща той и бръкна в задния си джоб. — Десет, ако ми позволите да дойда и да видя какво толкова правите там.

Ви го удостои със сияйна усмивка:

— Перверзник. Да не ги забравиш — обърна се тя към мен и ми бутна найлоновия плик с обувките.

Елиът изви вежди.

— Боклуци — поясни му Ви иронично. — Кофата ни беше пълна и мама ме помоли да изхвърля това навън.

Елиът очевидно не й повярва, а пък на Ви очевидно не й пукаше. Станах, понесла дегизировката, и преглътнах мъчителното си смущение.

Промъкнах се между масите и се запътих по коридора към тоалетните. Коридорът беше боядисан в керемидено и по стените висяха маракаси, сламени шапки и дървени кукли. Тук беше по-горещо и аз изтрих потното си чело. Планът беше да приключа възможно най-бързо. Веднага щом се върнех на масата, щях да измисля някакво извинение да си тръгнем и щях да измъкна Ви. Без или със съгласието й.

След като надникнах под вратичките на трите кабинки и се уверих, че съм сама в дамската тоалетна, заключих вратата и изсипах на плота съдържанието на найлоновите торбички. Платиненоруса перука, пурпурен сутиен с подплънки, черна прилепнала блуза, минижуп с пайети, секси розови мрежести чорапи и трийсет и седми номер обувки с висока платформа.

Пъхнах сутиена, блузката и чорапогащника обратно в торбата. Свалих си джинсите и навлякох миниполата. Напъхах косата си под перуката и си сложих червило, а върху него положих щедра доза гланц за устни.

— Можеш да го направиш! — насърчих се в огледалото, докато затварях червилото и притисках устните си една към друга, за да размажа червилото. — Можеш да изиграеш Марси Милар, какво му е трудното? Можеш да съблазняваш мъжете, за да им изкопчиш тайните.

Събух мокасините, с които шофирах, напъхах ги в една торба заедно с джинсите си и мушнах торбата под плота, да не се вижда.

— Освен това — продължих да се убеждавам, — няма нищо лошо да пожертваш малко от гордостта си в името на разузнавателна мисия. Ако човек подходи по-злокобно, може да се окаже, че не получиш ли отговори, може дори да умреш. Понеже независимо дали ти харесва, някой ти мисли злото.

Вдигнах пред очите си високите обувки с внушителна платформа. Не бяха най-грозното нещо, което съм виждала. Всъщност дори бяха секси. Хищна работа. Пъхнах се между каишките и се разтъпках из тоалетната.

Две минути по-късно се настаних на високо столче пред бара.

Барманът ме огледа:

— Шестнайсет? Седемнайсет? — опита се да познае той.

Изглеждаше с десет години по-възрастен от мен и кестенявата му коса оплешивяваше, поради което бръснеше главата си. На дясното си ухо имаше сребърна халка. Бяла тениска и дънки. Не изглеждаше зле… не изглеждаше и зашеметяващо.

— Не съм малолетна пияница — провикнах се над музиката и разговорите на околните. — Чакам един приятел, а оттук се вижда входът.

Извадих от чантата си списъка с въпроси и тайничко го пъхнах, под една стъклена солница.

— Какво е това? — попита барманът и кимна към листа, бършейки ръце с кърпа.

Пъхнах листчето още по-навътре под солницата.

— Нищо — отвърнах с невинно изражение.

Той изви въпросително вежди.

Реших да подходя творчески към истината.

— Това е… списък за покупки. Трябва да купя някои неща за мама на път за вкъщи.

„Какво стана с флирта? Какво стана с Марси Милар?“, запитах се.

Той ме огледа преценяващо и според мен не съвсем неодобрително.

— Работя като барман вече пет години и веднага надушвам лъжците.

— Не съм лъжкиня — възразих. — Преди малко може би лъжех, но това е само една лъжа, която не превръща човека в лъжец.

— Приличаш ми на репортер.

— Работя за училищния вестник. — Исках да се отърся от това негово впечатление. Репортерите не вдъхват доверие. Хората обикновено се отнасят към тях подозрително. — Само че тази вечер не съм на работа — побързах да добавя. — Просто се забавлявам. Никаква работа. Никакви задни планове. Абсолютно никакви.

След кратко мълчание реших, че най-добре е да стрелям право в целта. Прокашлях се и попитах:

— Има ли много ученици, които работят в „Бордърлайн“?

— Да, доста. Работят като келнери или почистват масите.

— Така ли? — престорих се на учудена. — Може да познавам някой. Опитай.

Барманът вдигна очи към тавана и почеса едва наболата си брада. Празният му поглед не ми вдъхваше доверие. Да не говорим, че не разполагах с много време. Елиът може би в този момент слагаше смъртоносен наркотик в диетичната кола на Ви.

— Какво ще ми кажеш за Пач Киприано? — попитах.

— Той работи ли тук?

— Пач ли? Да, работи. Няколко вечери през седмицата и през уикенда.

— Беше ли на работа в неделя вечер?

Постарах се да не звуча прекалено любопитна, но трябваше да разбера дали е възможно Пач да е бил на пристана. Каза, че на брега ще има парти, но може плановете му да се бяха променили. Ако някой потвърдеше, че Пач е бил на работа в неделя вечерта, можех да го изключа като евентуален нападател на Ви.

— В неделя ли? — почеса се барманът. — Всички вечери са ми еднакви. Питай келнерките. Все някоя ще си спомни. Те всички се кискат и се глезят, когато той е тук. — Барманът ми се усмихна, като че ли можех някак да им симпатизирам.

— Дали случайно нямаш достъп до молбата му за постъпване на работа? — попитах.

И до домашния му адрес.

— Не.

— Просто съм любопитна, знаеш ли дали тук ще те наемат на работа, ако имаш предишни престъпления?

— Престъпления ли? — изхили се той дрезгаво. — Майтапиш ли се?

— Добре де, може да не са престъпления, но поне провинения.

Той се облегна на плота с разперени длани и се наклони към мен.

— Не. — Вече не звучеше подигравателно, а оскърбено.

— Добре. Радвам се, че е така. — Наместих се на високото столче и усетих как кожата на бедрата ми се отлепва от изкуствената кожа на стола. Цялата се потях. Ако първото правило в свалките беше „никакви списъци“, не се съмнявах, че второто правило е „никакво потене“.

Хвърлих поглед на списъка си.

— Да ти е известно да са издавани ограничителни заповеди срещу Пач? Да е обвиняван в преследване?

Подозирах, че никак не се харесвам на бармана, затова реших да направя последен опит и да изтърся всичките си въпроси наведнъж, преди да ме изгони — или, още по-зле, да ме изхвърли от ресторанта за тормоз и подозрително поведение.

— Има ли си приятелка? — изломотих.

— Върви да го питаш сама.

Примигнах.

— Той не е на работа тази вечер.

Направо ми прилоша от усмивката на бармана.

— Не е на работа… нали? — попитах и гласът ми се извиси с една октава. — Би трябвало да почива във вторник.

— Обикновено да, ама тази вечер замества Бенджи. Бенджи е в болница — спукан апандисит.

— Да не искаш да кажеш, че Пач е тук? Сега? — Надзърнах през рамо и дръпнах перуката, за да скрия лицето си, докато оглеждах заведението.

— Преди няколко минути влезе отзад в кухнята.

Вече се надигах от стола пред барплота.

— Май оставих двигателя на колата включен. Но ми беше много приятно да си поговорим! — И хукнах към тоалетните.

Когато се озовах вътре, заключих, поех си няколко пъти бързо дъх, облегнала гръб на вратата, после отидох на мивката и си наплисках лицето със студена вода. Пач щеше да разбере, че го шпионирам. Паметното ми изпълнение го гарантираше. Външно погледнато, беше неприятно, понеже беше унизително. Но като се позамислих, реших, че Пач безспорно е много потаен. А потайните хора не обичат никой да си вре носа в живота им. Как щеше да реагира, като научи, че го изучавам под лупа?

После се запитах защо изобщо бях дошла тук, след като дълбоко в себе си не вярвах, че Пач е човекът със скиорската маска. Може и да имаше тъмни и тревожни тайни, само че определено носенето на скиорска маска не беше една от тях.

Завъртях кранчето и когато вдигнах поглед, съзрях лицето на Пач в огледалото. Изпищях и се завъртях.

Не се усмихваше и не изглеждаше особено весел.

— Какво търсиш тук? — попитах задъхано.

— Работя тук.

— Имам предвид в тоалетната. Не прочете ли табелката на вратата?

— Започвам да си мисля, че ме следиш. Където и да отида, се натъквам на теб.

— Исках да изведа Ви — обясних. — Беше в болницата. — Все едно се оправдавах, а от това само изглеждах още по-виновна. — Не съм си и помисляла, че ще се натъкна на теб. Нали днес почиваш. И какви ги дрънкаш изобщо? Всъщност, където и да отида аз, се натъквам на теб!

Погледът на Пач беше остър, заплашителен, изучаващ. Преценяваше всяка моя дума, всяко движение.

— А как ще обясниш странната коса? — попита.

Свалих рязко перуката и я хвърлих на плота.

— А ти няма ли да обясниш къде се губиш? От два дни не си идвал на училище.

Бях почти сигурна, че Пач няма да каже къде е бил, но той отговори:

— Играх пейнтбол. Какво правеше на бара?

— Говорех с бармана. Престъпление ли е? — Облегнах се на плота с една ръка и вдигнах крак, за да разкопчая високите платформи. Наведох се и листчето с въпросите се изхлузи от деколтето ми и падна на пода.

Коленичих, за да го взема, но Пач ме изпревари. Вдигна го над главата си, когато подскочих, за да го стигна.

— Върни ми го!

— Издавана ли е ограничителна заповед срещу Пач? — прочете той. — Престъпник ли е Пач?

— Дай ми го! — изсъсках вбесено.

Той се засмя тихичко, от което разбрах, че е прочел следващия въпрос.

— Има ли Пач гадже?

Прибра листчето в задния си джоб. Много се изкушавах да опитам да си го взема въпреки местоположението му.

Той се приведе към плота и ме погледна в очите.

— Ако ще ровиш за информация, предпочитам да питаш мен.

— Тези въпроси — махнах към мястото, където беше скрил листчето, — са просто шега. Ви ги написа — добавих в прилив на вдъхновение. — Идеята беше нейна.

— Познавам почерка ти, Нора.

— Добре де — започнах, търсейки някакъв хитроумен отговор, но ми отне прекалено дълго и изпуснах възможността.

— Нямам ограничителни заповеди, не съм извършил престъпление — заяви Пач.

Вирнах брадичка и попитах:

— Гадже? — опитах да се убедя, че не давам и пет пари как ще отговори. Че ми е все едно.

— Не е твоя работа.

— Опита се да ме целунеш — напомних му. — И така стана моя работа.

По устните му пробяга сянка от пиратската усмивка. Останах с впечатлението, че си припомня всяка подробност от тази почти целувка, включително моята въздишка-стенание.

— Бивше гадже — отговори след малко.

Коремът ме преряза, когато внезапно ми хрумна нещо. Ами ако момичето от „Делфик“ и от „Виктория Сикрет“ беше бившето гадже на Пач? Ако ме беше видяла да разговарям с Пач в игралната зала и погрешно беше допуснала, че помежду ни има нещо много по-сериозно? Ако все още си падаше по Пач, може би ревнуваше достатъчно, за да ме следи. Няколко парченца от мозайката се наместиха.

В този момент Пач добави:

— Но нея вече я няма.

— Как така я няма?

— Отиде си. Няма да се върне.

— Искаш да кажеш, че е… мъртва?

Пач не отрече.

Изведнъж усетих корема си тежък и стегнат. Не бях очаквала такова нещо. Пач е имал приятелка, която беше починала.

Вратата на дамската тоалетна изтрака — някой искаше да влезе. Бях забравила, че съм заключила. Което ме накара да се запитам как е влязъл Пач. Или имаше ключ, или имаше друго обяснение. Обяснение, което вероятно нямаше да ми допадне — например, че се е плъзнал под вратата като въздух. Като дим.

— Трябва да се връщам на работа — каза той. Огледа ме и задържа поглед върху бедрата ми. — Страхотна пола. Убийствени крака.

Преди да успея да формулирам свързана мисъл, той излезе.

По-възрастната жена, която чакаше за тоалетната, ме погледна, после погледна през рамо към Пач, който се отдалечаваше по коридора.

— Миличка, струва ми се хлъзгав като сапун — каза ми тя.

— Хубаво описание — промърморих.

Тя разроши късата си прошарена коса.

— Едно момиче може здравата да се насапуниса с него.

Преоблякох се, върнах се в сепарето и седнах до Ви.

Елиът си погледна часовника и ме изгледа въпросително.

— Извинете, че толкова се забавих. Пропуснах ли нещо?

— Не, всичко си е същото — отговори Ви и ме смушка с коляно. Явно питаше какво е станало.

Преди да й отвърна със същото, Елиът каза:

— Пропусна келнерката. Поръчах ти червено бурито — съобщи ми той със зловеща усмивка.

Тутакси съзрях сгоден случай.

— Всъщност не съм сигурна, че съм в състояние да хапна нещо. — Успях да издокарам изражение, все едно повръщам, което не беше съвсем престорено. — Изглежда съм пипнала същия вирус като Джулс.

— О, боже, добре ли си? — попита Ви.

Поклатих глава.

— Ще намеря нашата келнерка и ще я помоля да ни пакетира храната за вкъщи — предложи Ви и затърси ключовете си в чантата.

— Ами аз? — попита Елиът шеговито, но само отчасти.

— Запазваме си правото за някой друг път — отговори Ви със сияйна усмивка.

„Бинго!“, помислих си.