Съдба

Девета глава

— Сигурно си се объркала. — Кейт се втренчи в Емили, а картонената чаша кафе бързо изстиваше в ръцете й. — Няма начин да го е направил.

— Напротив, има — отвърна с горчивина Емили. — Маркъс иска да купи „Лъки“. И го заяви съвсем ясно. Този път нямам избор.

Кейт поклати глава.

— Не може да е вярно. Не ми е казвал и думичка. Какво ти предложи?

— Условията са приемливи — вдигна рамене Емили. — Не са дори щедри. Просто приемливи. А на мен ще ми изплати обезщетение. Твърди, че ще търси нова насока за списанието и няма смисъл да запазва старото ръководство.

— Сигурно си се объркала — повтори Кейт. Ужасно чувство я жегна под лъжичката. Маркъс знаеше всичко за Емили, знаеше колко добри приятелки са. Не можеше да направи това, нали?

Но Маркъс Броудър не правеше грешки. Нито пък Емили.

— Прочети сама. — Най-добрата й приятелка бутна няколко листа хартия към нея. Разпечатани имейли. Кейт ги изчете невярващо. Ем не преувеличаваше. Маркъс искаше „Лъки“; твърдеше, че предлага добра цена. Нямаше място за Емили или сегашния редакторски екип. Всички щяха да бъдат уволнени. Тонът на имейлите беше благовъзпитан, но рязък, заплашителен. Тя почти можеше да го чуе как произнася думите, да види презрителната усмивка на лицето му. — Не си е позволил явни заплахи в писмен вид, но се е изразил достатъчно ясно. Ако не се съглася с условията му, ще притисне снабдителите ми, както и дистрибуторите, и рекламодателите…

Да, помисли си Кейт. Това си беше заплаха, и още как. Ако Емили не се съгласеше да продава, той щеше да започне конкурентно списание, да го продава на безценица, практически да го подари на рекламодателите. Можеше да открадне всичките й печалби и търговци и щом „Лъки“ се провалеше, да поиска пълната цена. Класически подход в стил Маркъс Броудър.

— Но ти си нищо — поклати глава тя, опитвайки се да отрече доказателството пред очите й. — Ти си едно нищо и никакво изданийце. Защо е този негов интерес? Той знае, че сме приятелки… — Гласът й заглъхна.

Емили само я погледна.

— Именно. И може би не му харесва този факт. Затова е решил да ме смачка. — Тя хвана ръцете на Кейт. — Извън връзката ми с Пол това списание е най-важното нещо в живота ми. Ти ми даде това, Кейт.

— Аз нямах нищо общо — каза Кейт.

— Как пък не. Ти ме насърчи, накара ме да мисля, че е възможно, че всичко е възможно. — Кафявите очи на Емили се насълзиха. — Обичам тази работа. Малка е, но си е наша и е нещо хубаво в света, и…

— Не е нужно да продаваш, Ем. — У нея се надигна гняв, нетипична чиста ярост. Маркъс си играеше с живота на Емили само за да й покаже колко е велик. В този момент тя го намрази заради това. — Знам. Повярвай ми, ще го вразумя.

Вечерта Маркъс бе предложил да се хранят в апартамента, което обикновено означаваше, че иска секс и няма да чака да свърши някаква скучна опера или благотворително представление, за да накара Кейт да се съблече.

Тя остави прислужницата им да нареди чиниите и да сервира първото ястие, след което я освободи.

— Благодаря, Карън. Това е всичко за тази вечер.

Маркъс повдигна вежди.

— Може да поискаме десерт.

Кейт преглътна яростта си за момент; не искаше да прави сцена. Не и в присъствието на персонала.

— Това е всичко, Карън. Би ли казала и на всички останали, че могат да се прибират вече, моля те.

— Да, госпожо Броудър — отвърна Карън, доволна, че ще се измъкне преди десет вечерта.

Кейт достави удоволствие на Маркъс, като го разпитваше за деня му и задаваше обичайните си, изпълнени с преданост въпроси, докато не чу затварянето на входната врата, щом икономите и прислужниците си тръгнаха. Най-накрая бяха съвсем сами.

— Права си, не искам десерт. — Маркъс я погледна и прокара език над устните си. Боже, тя все още беше секси, а обикновено му омръзваха след година. Но това момиче… перфектно поддържано, както всичките му жени, но у нея имаше нещо повече, за разлика от останалите… Тези изпъкнали гърди, тези страстни, пълни устни, молещи да бъдат мачкани. Тя беше повече от красива, тя беше изключително изкусителна. След като поизгладеше малките й своеволия, от нея щеше да излезе идеалната съпруга. Маркъс искаше неговата държанка да се харесва на мъжете и те винаги да могат да различат кои момичета са просто закачалки за дрехи и кои са наистина секси. Кейт може и да го вбесяваше, но също го и възбуждаше. Той се усмихна. — Искам само да си легнем.

— Не, не точно сега. — Кейт изненада и себе си. Гласът й беше твърд, спокоен, не изпитваше притеснение. — Трябва да поговорим.

— Трябва да се чукаме — каза грубо Маркъс. — Разговорите могат да почакат.

— Изпратил си имейл на Емили, в който твърдиш, че искаш да й вземеш „Лъки“.

Маркъс избута стола си назад. Членът му се размърда, обичаше да вижда тези огнени искри в очите й. Обичаше да се кара с жените си преди лягане. Тя щеше да се предаде; винаги се предаваха.

— Тя има избор. Може да ми продаде списанието или да бъде смачкана. Искам да имам такова издание. Така правим бизнес ние.

— Не ние. А ти. Тя е най-добрата ми приятелка, за бога. Ти си толкова богат, Маркъс. — Той забеляза — не скъпи, нито мили. Маркъс. — Зарежи това, моля те.

Клепачите му се притвориха. Ето че си дойдоха на думата.

— Тогава ще предложа сделка на теб. Ще го зарежа, ако ти зарежеш нея.

Кейт примигна.

— Сигурно се шегуваш. Току-що ти казах, че тя е най-добрата ми приятелка. Познаваме се от училище.

— Не я харесвам. — Очите на Маркъс не трепваха. — Тя ти влияе зле, Кейт. Ти си моя жена. А благодарение на тази дебела повлекана не си щастлива в тази си роля. Достатъчно проблеми си имам на работа, не ми трябват и вкъщи. Ти можеш да си намериш други приятелки, тя може да си задържи списанието. Всички печелят.

Кейт прихна.

— Моля те, кажи ми, че си правиш майтап.

— Без майтап.

— Няма да зарежа Емили. — Тонът й стана леден. — Нито сега, нито някога. Нямаш право да искаш това от мен.

Маркъс вдигна рамене.

— Добре. Тогава тя може да се сбогува с издателската си кариера. Както вече казах, трябва ни издание като „Лъки“. Сега вече може ли да си легнем?

Кейт го изгледа изумено.

— Мислиш си, че сега ще спя с теб?

Той се усмихна надменно, очите му искряха похотливо. Кейт се сви леко на стола си. Никога не бе виждала Маркъс в това състояние.

— Скъпа, разбира се, че ще спиш с мен. Получи каквото искаше, когато се омъжи за мен. — Ръката му направи жест към луксозната обстановка на апартамента им, античните мебели от Европа, кадифените завеси, безценните персийски килими. — Обичаш всичко това. За това се бореше. — Той повдигна чашата си с „Шато Лафит“, все едно вдигаше тост. — И си толкова добра в това. Това е твоята работа, твоята кариера. Не да пишеш статии и да уреждаш фотосесии за жълти стотинки. Работата ти, Кейт Броудър, е само да ме поддържаш щастлив. — Той погълна виното на една глътка. — И точно затова ще си замъкнеш красивото дупе в спалнята и ще ми изпълниш представлението на живота си. А още на сутринта ще се обадиш на госпожица Емили и ще прекратиш отношенията си с нея. Или аз ще прекратя тези с теб.

Кейт отметна назад глава и издиша продължително и бавно. Беше странно онова, което изпитваше, помисли си тя с една много малка частица от мозъка си, сякаш се наблюдаваше отстрани. Тя беше облекчена. Това бе основната емоция. Имаше и страх, нервност, вълнение, омраза. Но най-вече изпитваше облекчение. С тази част от живота й беше свършено.

— Маркъс, беше забавно — заяви тя. — Но всичко свърши.

Той се вторачи в нея. За миг Кейт се наслади на изписалия се по лицето му шок. Нищо не можеше да изненада Маркъс Броудър. Но тя току-що бе успяла да направи точно това.

— Махай се — каза той тихо.

Кейт изправи рамене.

— Това е брачният ни дом. Не можеш да ме изхвърлиш.

— Ще се изумиш какво мога да направя — отговори Маркъс и гласът му беше леден.

— Отивам отсреща — съобщи Кейт. — В апартамента за гости. — Имаха друго жилище в сградата на отсрещната страна на улицата, с две спални, само за гости. Маркъс ненавиждаше мисълта някой да безпокои съня му или да чува виковете и пъшканията му с Кейт. Апартаментът беше на достатъчно разстояние и си имаше собствен портиер; така тя щеше да е защитена от гнева му поне за през нощта. — Можем да поговорим сутринта.

— О, да. Ще поговорим.

Кейт го огледа от горе до долу. Той бе твърде дребен, реши тя, слаб и кльощав. Без властните си костюми и скъпи обувки, гол в спалнята им, Маркъс Броудър наистина беше само едно малко човече.

— Искам развод — обяви тя.

На следващата сутрин Кейт се събуди и за момент се обърка. Не беше свикнала със скъпата стерилна тъмносива обстановка на апартамента за гости. Тогава се сети какво бе станало и я обзе прилив на адреналин. Изскочи от леглото и влезе под душа. Маркъс беше прав, тя въобще не чувстваше мястото като тяхно. То беше негово, каквото винаги си е било.

И целият й живот досега бе основан върху една огромна грешка.

Докато водата се стичаше по гърдите й, по стегнатите й бедра, по плоския й корем, Кейт се зачуди дали е достатъчно млада, достатъчно красива, достатъчно силна, за да преживее това. Защото грозната истина беше, че Маркъс Броудър — негодникът от класа — е прав. Сто процента прав. Тя абсолютно му се бе продала. И победата й се състоеше във факта, че е хванала етикета с най-голямата цена. Щеше ли да се омъжи за Маркъс, ако той беше стар и грозен?

Тя изплакна главата си, русата й коса потъмня и се сплеска покрай лицето от стичащите се струйки вода, душът масажираше гърба й точно както й се искаше. Този душ сам по себе си струваше дванайсет хиляди долара. Имаше място за сядане, сауна, множество масажни дюзи, контрол на температурата. Правеше всичко, само дето не ти измиваше косата вместо теб. Банята беше облицована с черен мрамор и обсипана със звезди и луни от осемнайсеткаратово злато — беше разкошна и красива и все пак не достатъчно добра да си я направи в собствената си спалня. А сега този душ и всеки друг подобен луксозен предмет изчезваше — като каретата, която се превръщаше в тиква.

Кейт бързо се облече. Миналата вечер бе имала благоразумието да грабне чифт бельо от скрина си, чиста тениска и едни дънки. Гола се чувстваше уязвима. Ами ако той прекосеше улицата, дойдеше при нея и я нападнеше? Може би това беше див страх, глупаво преувеличен. Но тя потръпна при мисълта. Кой щеше да арестува Маркъс Броудър? Щеше да се намери някакво оправдание и да го изкарат нещастен случай. Може би щеше да бъде представено, сякаш тя е излязла от контрол и го е нападнала. Просто не се чувстваше в безопасност толкова близо до него…

Стига, Кейт. Съвземи се. Тя взе чантата си и излезе от сградата. Собственият й дом — все още беше неин дом юридически поне още за известно време; трябваше да се върне там, да опакова един куфар. Да вземе някои основни неща, а после бог знае какво щеше да прави. Може би щеше да отиде в жилището на Емили и Пол. Но имаше нужда от дрехите си, вероятно и от бижутата си. От малко пари, за бога. Най-вероятно той бе блокирал общата им сметка още снощи.

Тя погледна часовника си „Картие“. Беше девет без петнайсет; Маркъс вероятно вече бе напуснал сградата и бе отишъл на работа. Или при бракоразводния си адвокат. Не е като да не се срещаше често с него, помисли си тя с черен хумор.

Портиерът кимна за добро утро, но не я погледна. Кейт леко се изчерви. Явно мълвата се бе разпространила. Всички от персонала я изгледаха като осъдена на смърт. Кейт не го взе присърце. Те знаеха от кого зависи благосъстоянието им — във всеки случай не и от краткотрайната съпруга.

Тя взе асансьора до тяхната — неговата — спалня.

— Маркъс? — извика.

Нямаше следа от него. Слава богу. Кейт грабна един голям куфар „Луи Вюитон“ от дрешника, където го държаха за пътувания, решени в последната минута, и отвори чекмеджетата на скрина си, като грабеше дрехите с шепи. Ако успееше да събере багажа си за двайсет минути, можеше да й се размине, да се измъкне чисто, докато прояснеше главата си…

— Ммм.

Кейт изпищя, направо си изкара ангелите. Той стоеше там — напълно облечен, облегнат на вратата, гледаше я. Тя представляваше добра гледка — наведена над куфара си, с памучна тениска, която очертаваше гърдите й.

Маркъс облиза устни.

— Наистина имаш невероятно тяло. И знаеш как да го използваш. Не искаш ли да ме помолиш за още един шанс?

Тя извърна решително глава.

— Не. — Никога в живота си не бе толкова уверена, както сега. Щеше да й липсва този свят, да й липсват парите, луксът. Но той нямаше да й липсва. Погледна към съпруга си и почувства вълна на срам заради себе си, заради него, заради цялата тази мръсотия. — Бракът ми с теб беше грешка, Маркъс. Съжалявам.

Той не се трогна.

— Със сигурност ще съжаляваш.

— Днес ще подам молба за развод.

Той поклати глава.

— Жените не ме изоставят. Ще го направим, както аз кажа. Аз ще подам молба по взаимно съгласие — според предбрачния договор. Няма да оспорваш. Ще подпишеш документа, който ти изпратят адвокатите ми, с твърдението, че имаме крайно споразумение.

Кейт отвори уста да възрази, но той не й позволи.

— Не ти дължа абсолютно нищо, но искам да се разведем. Ще подпишеш също така договор за конфиденциалност. Никакви изявления пред пресата. В замяна ще получиш един милион долара. Което е с един милион повече от това, което заслужаваш.

Кейт преглътна.

— Маркъс, аз…

— Ще ги вземеш. — Той сви рамене. — С какво друго ще живееш? Никой няма да те вземе на работа, а на брачния пазар си стока втора ръка, скъпа. Никой друг богаташ няма да иска онова, което съм изхвърлил. Мисля, че веднъж вече ти самата ми го каза. Така че — един милион долара. — Той се ухили. — И двамата знаем, че те няма да те пратят на първа база в Ню Йорк, не и без други приходи. Но това са много пари, ако отидеш в На-майната-си, Алабама, и тъкмо там ти препоръчвам да завлечеш красивата си опашка. — Той посочи към куфара. — Побързай и събирай багажа. Можеш да вземеш само един куфар. Само дрехи, без бижута. Шофьорът ми ще чака долу след двайсет минути. Имаме ли сделка?

Гърлото й беше пресъхнало. Той беше прав, разбира се. Тя абсолютно се нуждаеше от парите и един милион долара щяха да омекотят удара от падането й. Искаше да му каже да върви по дяволите. Но нямаше работа, беше бивша госпожа Броудър и нямаше на какво да се облегне.

— Да. — Гласът й бе прегракнал от усилието да преглътне сълзите си на гняв и срам. — Имаме сделка, Маркъс. Ще си тръгна след двайсет минути.

— Къде да изпратя документите? На хотел ли отиваш?

— В апартамента на Емили — отвърна Кейт и с удоволствие забеляза проблесналата в очите му ярост.

Следващите няколко дни преминаха главоломно. Емили я прие с отворени обятия и Кейт се укри като затворник в жилището на приятелката си, докато папараците се тълпяха на улицата отвън. Когато стана ясно, че няма да си получат интервютата, те станаха гадни. Клюкарските рубрики, които доскоро ласкаеха стила и елегантността на Кейт, сега открито я нарекоха златотърсачка. Анонимни статии из вестниците я клеймяха като уличница. Жените от нюйоркското висше общество, които й бяха звънели почти денонощно и я бяха молили за услуги, сега бяха изключили телефоните си. Дизайнерите започнаха да й звънят и да искат да им се плати. Кейт отмени всичките си скъпи поръчки, след което звънна на секретарката на Маркъс.

— Обаждат ми се да плащам сметки.

Жената отсреща беше леденостудена. Преди две седмици тя се кикотеше и се шегуваше с Кейт, борейки се отчаяно за най-малкия знак на одобрение.

— Това не е наш проблем, госпожице Фокс.

— Мисля, че е точно обратното. — Кейт се изненада от куража си. — Всички поръчки са свързани с брака ми и с имиджа, който Маркъс искаше да поддържам. Моля те, информирай го, че ако не ми уреди сметките, ще открие истории в пресата за това как госпожа Маркъс Броудър е преследвана за пари. Защото аз все още съм госпожа Броудър, докато не приключи разводът. А не „госпожица Фокс“. Колкото и да е неудобно това за офиса ви.

Момичето преглътна.

— Ще му предам съобщението.

— Сигурна съм. И предай още едно, след като си почнала. Искам от него да спре писанията за мен по вестниците.

— Моля?

Кейт въздъхна.

— Виж, просто ме свържи с Маркъс.

— Не е възможно. На съвещание е.

— Веднага, Изабел. Или още този миг се обаждам на „Ню Йорк Поуст“ и им давам дълго и задълбочено интервю.

— Моля, изчакайте, госпожо Броудър — отвърна Изабел с паника в гласа.

Маркъс беше на телефона след десет секунди.

— Кейт, не ми харесват тези глупави игрички.

— Нито пък на мен, Маркъс. Искам да накараш пресата да спре с помията срещу мен. И двамата знаем, че можеш да го направиш. Обади се на приятелите си, които притежават вестниците, обади се на кмета, обади се на контактите си в полицията. Искам тази история да потъне в земята. Изпрати ми милиона, плати всичките ми скъпи сметки, подай молба за незабавен развод и кажи на пресата да забрави за мен. Искам да си намеря жилище, да започна да си търся работа. Не мога да го направя, докато папараците ми висят на главата, разбрахме ли се?

Той замълча за момент.

— Аз какво ще спечеля от това?

— Имидж. Ще получиш достоен развод, аз си тръгвам, вестниците спират да обсъждат въпроса, можеш да започнеш прослушване за следващата госпожа Броудър. Аз продължавам живота си, а ти — своя. Митът Маркъс Броудър остава непокътнат.

Той се засмя неприятно.

— Няма да има повече госпожи Броудър. Докато някоя от вас не ми докаже, че не всички сте алчни курви.

Кейт примигна.

— Казах, че съжалявам, задето се омъжих за теб, Маркъс. Всички правим грешки.

— Момичетата като теб като че ли винаги правят една и съща. И все пак си права. Ти ми омръзна. Не искам да чета за теб. Така че ще разкарам пресата. Всички сметки насочи към офиса ми. Този следобед ще ти преведа един милион долара. И вече подадох молбата.

— Благодаря. Няма да оспорвам.

— Разбира се, че няма. Нещата си вървят с цената. А всички знаем какво мисли малката Кейт Фокс за това.

— Да го духаш. — Не й трябваше да поема повече от това.

Пореден смях.

— Можеш да ми духаш по всяко време. Поне в това талантът ти е неоспорим…

Кейт тръшна телефона, разтреперана от гняв. Към него, към себе си. Никога преди не се бе чувствала по-евтина.

— Какво ще правиш? Ще напуснеш града?

Емили и Пол стояха край кухненската маса с Кейт. Тя седеше с измъчена физиономия и зачервени очи. Бяха отворили бутилка евтино италианско вино и Пол бе направил спагети с бекон и шепа прясно откъснати листа босилек.

— От месеци не съм яла нещо по-вкусно — призна Кейт.

— Какво? При всички тези суперелитни готвачи край теб? — попита Емили.

— Това е по-вкусно. — Кейт ядеше, но бавно. Отпи малко от чашата си с вино. Сякаш апетитът й се бе изпарил, макар храната да й харесваше. Емили се тревожеше за нея. Приятелката й — волната като пеперуда, сияйната, смееща се Кейт Фокс, очевидно бе изчезнала. И най-скъпата прическа в света, най-добрият маникюр, лъскавите наситено златни кичури… нищо не можеше да помогне.

Маркъс Броудър бе изсмукал живеца от нея. Емили го мразеше.

— Можеш да се научиш да го приготвяш. Ще ти покажа — предложи Пол. — Трябват ти само свежи съставки. А хубавата храна е евтина.

— Готвенето не е за мен — отвърна Кейт с проблясък от стария си дух.

Боже, помисли си Емили. Дано да не е по моя вина. Аз поисках помощ за „Лъки“. И тя се разведе с него заради мен. Всички тези пари, цялото това състояние.

— И не — продължи Кейт, — няма да напусна Ню Йорк. Маркъс смята, че трябва, че ме е оставил да умра от глад. Предпочитам да мина на по-малък размер дрехи, отколкото да избягам. Този град е единственото място, където някога съм била щастлива. — Тя беше непреклонна и това си пролича. — Ще си намеря нещо в центъра. С краткосрочен наем. Нещо много евтино. Студио. Обзаведено.

— Но ти си свикнала…

— Няма значение на какво съм свикнала. Израснах в Бронкс, Ем. Обичам Манхатън, но разполагам само с един милион долара и ми е нужен всеки цент от тях.

Пол кимна. Беше вярно. Да притежаваш апартамент в Манхатън, не беше евтино. Дори едностайният щеше да струва на Кейт поне шестстотин хиляди, а като се вземеха предвид и данъците, и поддръжката… Може би щеше да изкара една година така без работа, може би две. След това времето й щеше да свърши.

На Кейт Фокс щеше да й се наложи да работи. Като останалите.

— Мисля, че си права. — Емили отпи голяма глътка от виното си и се усмихна окуражително на Кейт. — Няма смисъл да се връщаш към стария си живот. Вече не можеш да си го позволиш. По-добре да се приспособиш, колкото се може по-бързо.

— Ще си намеря студио. Легло, баня и всичко за дома — ухили се Кейт и Емили се зарадва да види усмивката й.

— Мога да се справя, честно. Въобще няма да е странно. Странно беше времето ми с Маркъс. Ще гледам на това като на осемнайсет месеца лудост. Това е истинският живот. — Тя хапна още малко спагети. — Сега само трябва да си намеря работа.

— Но ти имаш работа — каза Емили. — При мен.

— О, я стига. Правехме го само за майтап.

Емили примигна.

— За майтап? За теб може и да е било майтап. Но за мен ти беше от жизнена важност. Твоите материали наистина вдигаха продажбите. Ти беше страхотна. Искам те, наистина. На прилична заплата…

Пол се изкашля.

— Прилична заплата като за „Лъки“ — призна Емили, като видя предупредителния поглед на съпруга си. — Знаеш, че не плащаме много. Не е луксът, на който си свикнала. Вероятно ще мога да ти давам към четиридесет хиляди долара.

Кейт кимна, но разочарованието на лицето й си пролича. Четиридесет хиляди си беше една доста орязана заплата, дори в сравнение с това, което вземаше в „Кюти“. И то преди повече от година и половина. Това щеше да е голяма крачка назад. Тя преглътна с усилие.

— Това е чудесно, Емили, благодаря.

Но поне беше работа, помисли си тя. Поне отново се връщаше директно при работещите.

— Ако реализираш сериозен принос, може да ти дадем дял от фирмата — каза Пол.

— Не бих приела. — Кейт поклати глава. — „Лъки“ си е ваша собственост.

— Нямаше да е, ако не беше ти — отговори Емили. — А и Пол каза само ако реализираш сериозен принос.

— Добре, добре — усмихна се Кейт истински за пръв път от дни и Емили се зарадва. — Леле, ще бъда манхатънска беднячка. Трябва да приемам всичко, което ми се дава.

— Тогава е уредено. — Емили забучи още малко от спагетите си и се отпусна. Може би Кейт щеше да се оправи. Може би работата щеше да й прилегне, стига да се заловеше здраво за нея. Което досега никога не бе правила. — Само да се надяваме, че Маркъс Броудър ще ни остави на мира.