Съдба

Втора глава

— Не знам какво да те правя — каза сестра Аугустина.

Тя впери поглед в младата жена, седнала пред бюрото й, и я изгледа с дълбоко подозрение. Всичко беше както трябва на хартия. Момичето действително беше сираче — баща й я бе изоставил, — макар че очевидно разполагаше с някакви пари. Нямаше нито едно отсъствие. Учителите твърдяха, че в клас тя дава всичко от себе си; може и да не беше сред най-надарените ученици, но беше умна и работеше усърдно. Наистина, отмяната на училищната й такса беше най-лесното.

И въпреки това… Сестра Аугустина ръководеше това училище от петнайсет години и отдалеч познаваше мошениците. Красивата Кейт Фокс седеше там прилежно, но не го правеше от сърце. Училището получаваше малко дарения; през повечето време трябваше да плаща дългове. Стипендиите бяха строго ограничени. А Кейт Фокс… Тялото й седеше в клас, но главата й беше другаде.

Проблемът бе красотата й. Тя беше наистина смайваща. Предвид работата си, сестра Аугустина бе заобиколена от здравето и безгрижието на младостта. Но Кейт Фокс беше различна. В нейните ръце красотата беше оръжие. Всъщност тя никога не престъпваше установените изисквания за облеклото; за разлика от някои други момичета, не навиваше ръба на полата си, за да я скъси, и не смъкваше чорапите, за да оголи прасците си, нито пък оставяше горното копче на евтината си синя училищна блуза разкопчано. Нямаше дупки на ушите, не носеше червило и сенки.

Но Кейт Фокс привличаше погледите.

Косата й. Боядисана евтино, но сносно — в блестящ меднорус цвят. Тя винаги се спускаше лъскава по гърба й. Три пъти седмично й я фризираха с отстъпка в евтиния фризьорски салон близо до деликатесния магазин. Беше идеално поддържана, а краищата й — остри като бръснач — се движеха край лицето й като в реклама на шампоан. Директорката бе виждала как момчетата — по-малки и по-големи — въздишаха по златната коса на Кейт Фокс. Лицето й бе лишено от грим, но кожата беше безупречно гладка — но как би могла да вини момичето, че се храни правилно и се наспива хубаво? Ноктите й бяха оформени в елегантен традиционен френски маникюр. Понеже червилото беше забранено, тя си слагаше безцветен гланц — а може и да си мацваше само малко вазелин, който придаваше на пълните й меки устни блясък и обем. Дори сестра Аугустина можеше да види, че те плачат да бъдат целунати. Кейт си избираше обувки с най-малките токчета, които караха задните й части да изпъкват в плисираната поличка, докато вървеше. Здравословен хранителен режим, много протеини и плодове, както и редовни спортни занимания — в резултат, докато връстничките й пъпчасваха заради поничките от „Дънкин Донътс“ или бомбастичната смесица от ядки и бонбони и имаха пожълтели зъби от пушене, Кейт Фокс грееше от жизненост.

Сестра Аугустина хвърли неволен бегъл поглед на пълните й гърди, напиращи под ризата. Разбираше, че Кейт едва ли е виновна за тях. Но като се добавеха и косата, устните, обувките, прилепналата по тялото униформа — детето беше динамит. Учителите се оплакваха, че Кейт Фокс понижавала оценките на момчетата с по една единица. Явно девойката се отразяваше много зле на концентрацията.

Сестрата тихомълком бе наредила винаги да я слагат да седи най-отзад.

Нямаше гаджета. Кейт се движеше с група момичета, които можеха да се нарекат приятелки, но не бяха истински близки. Тя бе твърде хубава, за да се държи високомерно, и винаги лесно си намираше място на масата в трапезарията за обяд, но с изключение на бегли разговори в коридора и през междучасията или по време на хранене, момичето нямаше близък контакт с никого. Никой не знаеше какво прави в свободното си време. Почивните й дни оставаха загадка. Не ходеше на боулинг заедно с останалите си приятели от работническата класа. Не се редеше за билети за кино, нито ходеше на поп концерти. Всъщност сестра Аугустина забелязваше силен поток на негодувание към момичето. Тя се държеше настрана, отделно от другите. Сякаш бе прекалено добра за децата, прекалено добра за това училище. Дори за сестра Аугустина.

Кейт отвърна на погледа й любезно, но твърдо. Студено. Сестрата и преди бе виждала тази стоманена студенина у някои от сестрите в манастира. Някои от тях се бяха издигнали. Една бе станала игуменка. Сестра Аугустина се опита да не се засегне от този поглед.

— Не разбирам, сестро.

— Имаш добър успех. — Не искаше да звучи толкова остро и сърдито. Това грехът на суетата ли беше? Дали приемаше като предизвикателство сластния вид на девойката? Би трябвало да е над тези неща. — Но имам чувството, че умът ти не е съсредоточен.

— Но успехът ми е добър. — Зелените очи се ококориха невинно. — Знаете, че никога не отсъствам, сестро, имам хубави оценки…

— Имаш петици по всичко, освен по бизнес подготовка. — Сестра Аугустина въздъхна. — За тази стипендия чакат кандидати, които са пълни отличници.

— Да, сестро, но аз давам всичко от себе си. Може и да не съм толкова умна, но работя все по-упорито. А и никой не ми помага с домашните — добави Кейт.

За първи път по време на разговора сестра Аугустина си позволи лека усмивка, в която се прокрадна неохотно възхищение. Какъв красив и деликатен начин да напомни на монахинята, че в действителност е сираче. Кейт Фокс може и да не беше сред най-прилежните момичета в сградата, но притежаваше невероятна подла хитрост.

— Намирам външността ти за обезпокоителна — изтъкна тя. — Кейт, не забравяй, че си тук, за да учиш.

— Но, сестро, поведението ми…

— Както и младежите, които посещават това училище.

Кейт сведе поглед към униформата си. За първи път сестрата забеляза, че тя е прилежно изгладена. Представи си детето — само вкъщи, гладещо ризата си преди училище. Кейт Фокс се бе отправила на мисия в живота, и то не такава, която щеше да я отведе при болните в Африка. От друга страна, като жена, която ставаше в ранни зори за сутрешна молитва, трябваше да оцени дисциплината. Но в служба на какво, мила моя, в служба на какво…

— Да не съм нарушила правилата, сестро? — учуди се Кейт.

— Разбира се, че не си. Това би ми дало оправдание да ти откажа тази стипендия. — Монахинята въздъхна и се предаде на неизбежното. Как би могла да откаже мястото на осиротяла тийнейджърка с добър успех и поведение? Невъзможно.

— Моля? — отвърна Кейт.

— Да не си играем игрички, девойче. Не разбирам точно какво целиш, Кейт. Мисля, че можеш да работиш още по-усърдно. Изглеждаш толкова концентрирана върху красотата си, колкото и върху подготовката си за SAT6. И съм сигурна, че си напълно наясно с репутацията си на разсейваща личност, що се отнася до нашите ученици.

— Та аз дори нямам гадже — възрази Кейт.

— И очевидно не възнамеряваш да имаш. Не, не казвай нищо, Кейт. Прояви разбиране към другите, както и към себе си. Не е нужно да измъчваш нашите младежи. Имам чувството, че ги използваш за… за упражнение — каза монахинята с внезапна искра на вдъхновение.

Девойката сведе очи и лека руменина пропълзя от бялата кожа на врата й към бузите. Сестра Аугустина почувства бегъл изблик на триумф, сякаш бе спечелила партия шах с някой гросмайстор.

— Ще носиш косата си вързана на опашка. И зарежи гланца за устни.

Кейт кимна.

— Получавам ли стипендията, сестро?

— Разбира се, Кейт.

Кейт въздъхна — дълбока, дълга въздишка, при която облекчението й изведнъж пролича в цялото й тяло и монахинята малко се засрами. Момичето беше сираче, наистина, грижеше се за себе си и имаше нужда да остане в това училище.

— Пази се от неприятности и ще получиш първокласни препоръки за всеки колеж, в който решиш да кандидатстваш. И с учението би могла да се справяш още по-добре.

— Не искам да ставам професор все пак, сестро.

— Сигурна съм, че не искаш. Но в добрите университети ще срещнеш мъже от по-добра класа. Запомни това, Кейт.

Момичето се ухили смутено.

— Да, сестро Аугустина. Благодаря ви.

Кейт бръкна в джоба на плисираната си пола и измъкна малък розов ластик за коса. Тя внимателно го уви около лъскавата си грива — веднъж, два пъти, три пъти, връзвайки я високо на главата в пригладена конска опашка, която се полюшваше при всяко движение и я правеше да изглежда спортна и сексапилна. После тя стана и излезе от кабинета.

Сестра Аугустина не си направи труда да й напомни да избърше гланца си. Разбираше кога са я победили.

След тази среща Кейт се превърна в ученичка за пример. Играеше по правилата, поне в повечето случаи — идваше рано, бе свела флиртовете до минимум. Но продължавайки зорко да я следи, сестра Аугустина се чудеше какво все още я безпокои у момичето.

— Кейт Фокс. Има нещо нередно при нея — заяви тя на висок глас една сутрин в учителската стая.

— Кейт? — попита веднага сестра Франсис.

— Момичето няма никакви приятели. — Тя разбърка кафето си с необичайно удоволствие.

По-възрастната жена повдигна вежди.

— Това не може да е вярно. Популярността й не стихва. На обяд винаги седи на пълна маса, винаги е сред тълпата…

— Да, но така и не виждам да има близки приятелки или по-специални отношения с някого. Вниманието й винаги бе съсредоточено върху майка й и върху момчетата. Това не е здравословно. Още по-малко сега. — Сестра Франсис отпи от чашата си, размишлявайки над проблема. — Но какво можем да сторим? Не можем да я направим по-общителна.

— Време е да се помолим на свети Юда — пошегува се сестра Аугустина. Той беше светецът патрон на изгубените каузи. Но думите на по-младата учителка не излязоха от ума й цял следобед.

От какво се нуждаеше Кейт? Въпросът беше труден за старата монахиня, която отдавна бе избрала съвсем различен път в сравнение с младата жена, тази пеперуда, тази искряща красавица, която бе така изпълнена с жизненост. Въпреки това бе сигурна, че Кейт е страдала повече и от двете им. И под всичкия аскетизъм и цялата дисциплина сестра Аугустина се мъчеше да прояви съпричастност.

Тя не беше по светските работи като Кейт. И тази крехка решителност, която обгръщаше девойката като броня, й бе чужда. Не за първи път на монахинята й се прииска да е познавала майката на Кейт. Щеше по-добре да разтълкува поведението на ученичката си. Кейт бе толкова твърда… отказваше всякаква помощ. От какво имаше нужда това момиче, което беше така силно независимо?

И изведнъж й хрумна идея като блестящо прозрение. Кейт отказваше да получи помощ. Но може би нямаше да откаже да окаже такава. Кейт Фокс имаше нужда от омекотяване, имаше нужда да се срещне с някого, който не е като нея, който е уязвим, който би могъл да се възползва малко от тази прекомерна дързост и това неразумно поведение. Сестрата прегледа момичетата в класа на Кейт. Повечето бяха обикновени, отличаващи се сега само по изключителната красота на младостта, която щяха да надраснат с възрастта, след което да навлязат в посредствения си живот, както се боеше тя. Съществуваше обичайната смесица от често срещани прегрешения. Арогантност и суета, онази тийнейджърска жестокост на групичките и разделението, чувството за превъзходство, което би засрамило и някой френски дворец от Ренесанса. А от децата извън училище… не виждаше Кейт да е способна да създаде истинска връзка с някои от глупавите. Момичето бе твърде умно за това. Което водеше до един-единствен кандидат. И още щом се сети за това момиче, сестра Аугустина се усмихна. Не изглеждаха като очевидната двойка, но тя някак предусети, че двете ще си допаднат.

Поредната отбелязана точка срещу свети Юда.

Тя надраска една бележка на класната ръководителка на Кейт.

— Да, сестро?

Кейт се забави на вратата. Сигурно бе притеснена; дори гланцът за устни бе изчезнал.

Сестра Аугустина я съжали.

— Не се тревожи. Не си загазила — не още. Седни.

Кейт се плъзна в стола пред бюрото, като въздъхна.

— Искам да направиш нещо за мен. Малко е деликатно.

Ето че на младото лице изгря интерес. Кейт леко наклони глава. Божичко, колко беше красива.

— Емили Джоунс ще кандидатства в няколко университета. Бих искала да обсъдиш с нея възможностите й. Доколкото разбирам, тя няма близки приятелки.

— Така е — отвърна мигновено Кейт.

— Познаваш ли Емили?

Кейт се ухили.

— Тя е редактор на списанието. Естествено, че я познавам. — И за удивление на монахинята Кейт издрънка поредица от факти за своята съученичка, за семейството й, за интересите й.

— Значи сте приятелки? — примигна сестра Аугустина. — Не съм ви виждала заедно.

— Не точно — сви рамене Кейт.

— Тогава откъде знаеш толкова много за нея?

— Интересувам се от хората — отвърна просто възпитаничката й.

Сестра Аугустина потисна усмивката си. Това беше отличен знак; това, че се интересуваше от хората, бе почти толкова хубаво, колкото и ако се интересуваше от Бог.

— Ами, между нас да си остане, но се боя, че родителите на Емили може би я насочват по погрешен път. Защо не се намесиш?

Кейт малко се смути.

— Както казах, сестро, не сме приятелки. Тя може да не иска…

— Моля те. Без оправдания. Училището ти направи услуга, Кейт. Сега е твой ред. Това е всичко. Затвори вратата на излизане.

Емили Джоунс седеше в училищната библиотека, когато Кейт Фокс влезе вътре. Почти несъзнателно тя изправи възпълното си тяло. Кейт просто въздействаше по този начин върху всички, даже върху момичетата. Навсякъде вървеше така, сякаш носеше купчина книги върху главата си, сякаш това бе най-добрата частна девическа гимназия в Швейцария или нещо подобно, а не малко църковно училище в Бронкс.

За секунда Емили изпита болезнена завист. Дори неприязън. Момичето беше толкова самоуверено, толкова изтънчено. Кейт никога не се намесваше в жестоките игрички на другите деца, които се деляха на групи и се занимаваха с подигравки. Когато едно от популярните момичета се опита да я постави на мястото й — тя беше сираче, беше бедна, живееше в скапан апартамент някъде на „Гранд Конкурс“, а за обяд винаги си купуваше някаква евтина храна, без излишни глезотии, сякаш беше на купонен режим — Кейт само й се усмихна мило и обидата премина невинно над главата й.

Тези момичета правеха живота на Емили непоносим. Смееха се на килограмите й, на скобите й, на мазната й коса. Дори на оценките й. Тя беше зубрачка и смотанячка. И макар че имаше семейство с женени родители и баща й беше зъболекар в Уестчестър, имаше по-малка сестра, куче и аквариум с рибки — благоденствие, здраво семейство, пари за колеж и всичко останало — в този момент Емили с радост би разменила мястото си с Кейт Фокс. И то с истинска радост.

Тя въздъхна.

Кейт погледна към нея.

— Какво има?

О, божичко, помисли си Емили с досада. Толкова ли бях шумна?

Тя вдигна рамене и се опита да се окопити.

— Заради всичко това. Направо е непоносимо.

Кейт отиде при нея и се задържа край масата.

— Може ли да седна?

Емили беше поласкана. Русата „бомба“ искаше да седне при нея. Завистта й се изпари.

— Хей, разбира се, че може.

Кейт хвърли поглед на купчината лъскави брошури, струпани наоколо.

— Какви са тия неща?

— Университети. Трябва да избирам.

— Вълнуващо — отбеляза Кейт и видът й бе искрен. — Мога ли да помогна?

— Да ми помогнеш? — Емили премигна. — Да ми помогнеш да си избера колеж ли?

— Много ясно. Нали имаш пари? — Пак тази усмивка. Кейт пропъди тревогата на Емили, сякаш не бе нищо особено, проста работа. — Знам къде са всички хубави, зависи какво искаш да учиш. Например знам къде средата е дружелюбна, в кои е добре да се учи политика, изкуства или медицина, такива работи. Знам и някои неща, които не ги пише тук вътре. — Ръката й с поддържан маникюр потупа брошурата на „Иейл“. — В кои имаш най-големи възможности да започнеш работа след завършването, къде е застъпена положителната дискриминация при жените, къде хората са надути, къде има богати либерали и елитни републиканци… къде употребяват наркотици, къде има спортни привилегии… общо взето всичко.

Емили погледна красивото лице на Кейт, сякаш я виждаше за пръв път. Сякаш момичето срещу нея бе смъкнало онази своя маска на отчужденост. Тя беше пламенна, ентусиазирана. И гледаше към Емили с желанието да й помогне.

— Откъде знаеш всичко това? — попита плахо.

— Разучавах ги. През почивните дни и вечер. За да реша къде искам да отида. Нали разбираш, когато се махнем оттук.

Говореше така, все едно се намираше в затворническа килия.

— Мислех, че училището ти харесва — дръзна да отбележи Емили. Всички знаеха, че Кейт Фокс е взела стипендията миналата година. Бяха избрали нея пред няколко ученици с по-добър успех и с родители на социални помощи. Тя беше като неудържима природна стихия.

— Не мога да си позволя друго — каза Кейт и в гласа й за пръв път се прокрадна огорчение. — Мама само това можеше да си позволи. И когато тя загина… трябваше да уча някъде, докъдето да пътувам евтино, с автобуса, а и вече бях свикнала с мястото. Тя смяташе, че училището е хубаво. Храната е евтина. Освен това бяха длъжни да ми разрешат да остана. Ще свърши работа, защото така трябва.

— Но искаш да продължиш образованието си?

Кейт завъртя очи.

— Много ясно. Ти да не би да не искаш?

Емили погледна лъскавите брошури. Всички те я плашеха. Тези елитни студенти, всичките слаби, богати и със собствени автомобили в сравнение с нея, зъболекарската дъщеря, приета на косъм заради добрия си успех. Щеше да е отново като в училище. Без разлика.

— Баща ми иска да следвам медицина, за да стана зъболекар като него.

Кейт я погледна.

— Не ми звучиш на седмото небе. Цял живот да стоиш наведена над хорските усти, да носиш гумени ръкавици и да им дишаш смрадливия дъх?

Емили се изкиска. Никога нямаше да се осмели да каже това на баща си, но си го мислеше почти всеки ден.

— Стига де. Кажи ми каква ти е мечтата?

— Не се занимавам с мечти. Представям си се в хубава къща в Бронксвил — в най-добрия случай. Или в най-най-добрия — в предградията на Уестчестър. Да ходя в парка при патиците, на някой мач два пъти месечно. Такъв тип живот.

Кейт я гледаше втренчено.

— Когато си била малка, майка ти не ти ли е чела „Пепеляшка“?

Увереността на Емили нарастваше. Кейт Фокс не беше чак толкова лоша; не я изяждаше жива.

— Не ставай глупава. — Тя направи жест към дундестите си бедра и мекия корем. — Ти си Пепеляшка, скъпа. Аз съм грозната сестра. Принцът е вън от картинката.

— Мога да те преобразя — предложи Кейт.

Емили вдигна рамене. Нямаше как да преобрази едрото й тяло или обикновеното лице. Но отдавна се бе научила да не се оплаква много-много от тях. Ако някой мъж я обикнеше, щеше да я желае заради ума й. Тя не хранеше кой знае какви очаквания.

— Може да се пробваш. Не съм от типа красавици като Присила.

— Присила! — Кейт сбърчи нос. Лустросаната брюнетка предвождаше групата на най-популярните в училище. Беше богато момиче от Скарсдейл; баща й работеше в банка. Тя се бе опитала — и се бе провалила — да смачка Кейт Фокс. Другите момичета живееха в страх от острите реплики и подигравките на малката й тайфа подмазвачки. — Слава богу, че не си. Повярвай ми, тази ще се превърне в дебела домакиня.

— Така ли смяташ?

— Виж й задника. — Вярно, че Присила беше пищничка. Задникът и гърдите й се издаваха видимо, а раменете й бяха меко закръглени. — Става за шестнайсетгодишна. Но на двайсет и шест вече ще е увиснал. Докато навърши трийсет, бедрата й ще имат вид на извара, а задникът й ще си има собствен пощенски код. Помни ми думите. Ще се омъжи за някой клет тъпак от квартала и най-голямото й постижение в живота ще е да стане президент на училищното родителско настоятелство. И да трови живота на другите майки.

Емили се изкиска. Да, Присила наистина изглеждаше по-зряла за възрастта си. Може би наистина щеше да стане дебела и отчаяна. Мисълта беше ободряваща.

— Но да си го кажем направо — аз никога няма да се харесам на гъзарите.

Кейт я изгледа проницателно.

— Ти не си създадена за гъзарите, Емили.

Емили повдигна вежди. Значи Кейт знаеше коя е тя? Това я изненада. Кейт я изненадваше.

— Не си създадена и за зъболекарите. Без да обиждам баща ти. Но очевидно мразиш Уестчестър, а и тук не ти харесва особено. А те се опитват да те набутат в някаква личност, каквато не си?

— Тогава каква съм? — Емили се наведе напред. Не бе получавала подобно внимание от години. Наистина започваше да харесва Кейт, колкото и красива да беше. Момичето умееше да наблюдава хората. Не говореше много, но попиваше информация като гъба. И преценяваше добре. Не харесваше Присила, а това би трябвало да е страхотно като за начало, нали?

— Не се обиждай — предупреди я Кейт. Разкошните й очи проблеснаха.

— Не ти обещавам — каза Емили, но й стана приятно да остроумничи. Кейт не я караше да се чувства безлична.

— Ти си интелектуалка. Класически академичен ум — от типа, който тези учители винаги твърдят, че искат, но не знаят какво да правят с него, щом се появи. Само че си също така нещо като бунтарка. Ти си бохема. Истински либерал. Всъщност си точно обратното на „зъболекарка в Уестчестър“. По-скоро те виждам като обитателка на артистично жилище в Трибека7, замесена в бурна любовна връзка с физик от МТИ8, или нещо такова.

Емили се опули и прихна на висок глас:

— Исусе!

— Богохулстваш? Ето че съм те разгадала. Бунтарка.

— Знаеш ли? Май наистина успя. — Емили седна по-изправено, през тялото й преминаха непознати усещания. Адреналин може би. Вълнение. Само докато разговаряше с Кейт Фокс, изпита чувството, че всичко е възможно — изумителни емоции, каквито никога не би повярвала, че ще я споходят. Може би никога нямаше да бъде модел, но това не я интересуваше. Кейт й показваше друга представа за това какво можеше да бъде Емили Джоунс — не се опитваше да я превърне в клонинг на Присила. А просто в една по-вълнуваща версия на самата нея. — Откъде прецени, че съм либерална?

— Не се вписваш в стандартните групи. Учиш, но съм те виждала да четеш романи в комикси, както и Керуак и Дъглас Коупланд9. Четеш „Ню Йорк Таймс“. Имаш дупка само на едното ухо, оставила си другата да зарасне. И беше редактор на училищното списание.

— Само един срок — намръщи се Емили. — После сестрите ми го взеха.

— Много ясно. Публикуваше статии за модерното изкуство и цензурата. Пусна фотография на гол модел. Писа за контрола над цените на наемите в града. Публикува обширна статия за хомосексуалните бракове. Това не са неща, на които биха се зарадвали в едно католическо църковно училище.

— Май си права.

— Обаче пък направи скапаното списание интересно. И това не може да не се отбележи, Ем.

— Ем ли съм вече?

— Защо не? Ще станем приятелки, нали? Две смахнати откачалки като нас? — изтъкна обезоръжаващо Кейт.

— Да — кимна Емили. — Ще станем. Не мога да повярвам, че никога преди не сме разговаряли.

Кейт сви рамене.

— Миналото си е минало. Да не го мислим.

— Е, кажи ми къде да кандидатствам.

— В Колумбийския университет10 или Нюйоркския университет11.

— Защото?

— Защото са в Манхатън. А ти трябва да си в Манхатън. Изкуството, журналистиката — всичко, което обичаш, е там. Всичките дебели и лъскави списания са там. Седмицата на модата е там. Телевизията. Добре, няма холивудско кино, но има независимо кино, снимат много такива филми в града. Освен това получаваш професорите по хуманитарни науки, музеите, Метрополитън опера. Ще ти хареса там, Ем, ще летиш с разперени криле. Може би Колумбийският е по-доброто училище.

— Значи там да кандидатствам?

— Не. Трябва да влезеш в Нюйоркския. Защото там ще бъда и аз — заяви Кейт с обезоръжаваща усмивка. — Имат по-добро финансово обезпечаване, по-добри стипендии, а и аз не мога да си позволя Колумбийския, дори да ме освободят от такса. Твърде много екстри и други такива. Освен това, макар Колумбийският да е от елитната лига, Нюйоркският е мястото да се учи изкуство. Там има филмова школа и моден дизайн и е пълно с творчески и свободомислещи личности. Мисля, че това е твоята съдба. Може да правиш филми или да станеш моден дизайнер. Нещо такова. И това е мястото, където ще намериш подходящия за теб мъж.

— Добре — каза Емили с облекчение, все едно се бе освободила от тежък товар. — Става.

— Просто така?

— Убеди ме. Звучи ми доста забавно, както го представяш. — Емили се протегна и избута на една страна останалите лъскави брошури. — И без това не исках да се занимавам с тези. Да напусна родния дом заради някакво място, пълно с кукли Барби и надути гъзари.

— Ако искаш приключения, Манхатън ти е под носа.

Емили се усмихна. Така си беше. Само на някакви си двайсет и пет минути с метрото, а всъщност съвсем различен свят. Тя погледна Кейт Фокс и изведнъж пред нея се разкри златно бъдеще. Изкуство, музика, бохеми с тъмни очи и лош характер. Свобода. И всичко това в компанията на добра приятелка. Обзе я прилив на благодарност. Тя подаде ръка и Кейт я разтърси.

— Радвам се, че дойде в библиотеката — призна Емили.