Съдба

Седемнадесета глава

— Скъпи — измърка Лола. — В лошо настроение си.

Маркъс се подпря на един лакът, за да вижда по-добре гърдите й. Тялото й беше първа класа — като на всички жени, с които се развличаше. По време на това пътуване Лола се бе оказала нещо като приятна изненада. Тя знаеше кога да се появи и кога да си тръгне.

— Не е важно — отвърна той. — Проблеми в работата.

— Горкичкият. — Лола се наведе напред, затопляйки кокосово масло между дланите си. — Мога ли да помогна?

— Просто продължавай да ме разтриваш.

— Ммм — каза тя. Приведе златистокафявото си тяло, при което миниатюрните бели триъгълници, от които бе съставен банският й, се изпънаха. Лола можеше да си го позволи. По тялото й нямаше почти никакви други косми, освен скъпата й, изсветлена в карамелен цвят грива, която се спускаше до средата на гърба. Освен това двамата седяха край частния му басейн в най-хубавата хижа на курорта. Никой не можеше да я види, освен зяпащите сервитьори и камериери, които сновяха напред-назад и сервираха питиета, сменяха чаршафите на леглото и доставяха новия брой на „Уолстрийт Джърнъл“. А Маркъс нямаше нищо против тях. Прислугата не се броеше. Освен това той винаги се възбуждаше, когато показваше жените си на други, по-незначителни мъже, които никога нямаше да получат шанса да се докоснат до такъв задник. — Нека ти помогна да забравиш проблемите си, скъпи.

Тя пипаше умело. Разтриваше маслото между плешките му, като го търкаше и притискаше, и пръстите й масажираха схванатите места. Гърдите й подскачаха лекичко зад белите триъгълници. Той почувства бегла възбуда и му стана приятно, при условие че вече я бе обладал веднъж сутринта. Отвъд лазурната шир на безкрайния им басейн и ниската ограда на частния му двор живописният курорт се простираше до морето. Маркъс можеше да мерне белите пясъчни плажове, да види палмите, полюшващи се на вятъра, тучната растителност по хълмовете навсякъде около тях.

Беше доста отпускащо.

По дяволите, помисли си. Аз съм богат. Сериозно богат. Никой от тези невзрачни кретени не може да ме пипне.

Всичко, което имаше нужда да направи, беше само да уреди проблема с Кейт Фокс, след което щеше отново да може да се наслаждава на живота си, както досега.

— Подай ми телефона. — Той протегна ръка.

Лола нямаше намерение да спори с него. Тя му го подаде и продължи да го разтрива. Плъзна пръстите си надолу по гърба му и започна да масажира задните му части, посягайки под пояса на плувните му шорти, но Маркъс я хвана твърдо с едната си ръка, за да я спре. По-късно тя можеше да се погрижи за това. И щеше да го направи. Той щеше да я остави да свърши каквото бе започнала и щеше да й плати пълната такса за това. Но в момента съзнанието му бе съсредоточено върху сделката.

— Броудър е — излая той, когато му вдигнаха отсреща. — Какво каза Ейбрамс? Искам отговор. До един час.

Той прекъсна обаждането и се замисли. Дано Дейвид Ейбрамс не се окажеше достатъчно глупав, за да се опита да задържи придобивка, пожелана от корпорация „Броудър“. Вероятно щеше да се огъне като акордеон и да продаде.

Ако откажеше, Маркъс нямаше настроение да си играе. Даже вече започваше да му писва. Корпоративната му звезда имаше нужда от излъскване. От едно голямо, старомодно, враждебно поглъщане, при което старият лъв смазваше новия претендент. Това щеше да задоволи целите му напълно. Привлекателният малък бизнес на Ейбрамс щеше да пасне добре на империя Броудър.

Майната му на Дейвид Ейбрамс. Той трябваше да му предаде Кейт Фокс.

Или щеше да бъде унищожен.

— Добро утро. — Тим Рейнълдс се усмихна бодро, щом влезе в кабинета на шефа. — Надявам се да си в отлично настроение, Дейвид.

— Защо да не съм? — тросна се Ейбрамс. Той натисна копчето на телефона за секретарката си. — Лоти. Кафе. Веднага.

— Добре — каза Рейнълдс. — Защото имам новини. Знаеш какво е мнението ми за Кейт Фокс…

— Господи — възкликна Ейбрамс и видя изражение на неприязън да преминава по невъзмутимото лице на заместника му. — Извинявай, Тим, но днес просто не искам да чувам нищо за тази жена. Уреждам преместването в сградата ни и уговарям нашите хора от компанията за недвижими имоти да дадат офисите им под наем, за да се спестят пари. Можеш да й се обадиш по този въпрос. Аз не искам да разговарям с нея. — Рейнълдс отвори уста, но Ейбрамс го прекъсна. — Или за нея.

— Радвам се да го чуя. Значи си започнал да мислиш като мен. Тя носи само неприятности. Макар че не очаквах да те ядоса толкова скоро. Минал е точно един ден, нали?

— Проблем със слуха ли имаш?

— Не. Не. — Тим Рейнълдс вдигна ръце, опитвайки се да укроти шефа си. Ейбрамс беше добър работодател, стига да не го разсърдиш. — Съжалявам. Нека да ти обясня, без да споменавам имена. Получи се обаждане, което може да те отърве от цялата тази бъркотия и при това да получим солидна печалба.

— Обясни — каза Дейвид. Болеше го главата и не го вълнуваха особено недомлъвките на Тим.

— Познай откъде се обадиха снощи? — Рейнълдс се вгледа в лицето на Ейбрамс. — Добре, не познавай. Звъннаха ни хората на Маркъс Броудър.

— Ние не представляваме интерес за Броудър.

— Докато не купи списанието на бившата му жена, Дейвид. Сега най-неочаквано сме най-добрите дружки на големите момчета. Той иска твоя дял. Казах му цифра, той предложи тройно. Тройно! — Рейнълдс не беше на себе си от радост.

— Кафето ви, сър — каза Лоти Френд, влизайки със сребърна каничка. Тя се зае да му налее и да разбърка захарта и Ейбрамс беше благодарен за разсейването.

Имаше нужда от малко време да помисли. Рейнълдс продължи да говори:

— Маркъс Броудър твърди, че „Лъки“ било подходящото издание за него и че искал да допринесе за развитието му и така нататък. Но явно го прави по лични причини. Има нещо общо с прекрасната Кейт Фокс. След като не жали средства по тази недоказана стока. Леле, трябва да й има нещо на тази, за да изпържи мозъка му така…

— Стига — прекъсна го Дейвид Ейбрамс. Тонът му беше много остър и Рейнълдс млъкна шокиран. — В този кабинет не говорим по този начин за жените. Ясно ли е?

Настъпи мълчание. Лоти преглътна с усилие, опитвайки се да изчезне с подноса си.

Тим Рейнълдс измънка, леко изпотен:

— Ъ, да, разбира се, Дейвид. Извинявай.

— И най-вече не говорим по този начин за Кейт Фокс. Тук или където и да било другаде.

Рейнълдс прехапа устни.

— И защо тя получава това специално отношение?

— Защото с нея сме колеги. — Ейбрамс вдигна чашата си с кафе и отпи продължително. — Току-що купих това списание. Няма да продавам.

Кейт беше доволна, че има работа. Имаше да преглежда много автобиографии, да проведе много телефонни обаждания. И бе решила да свърши всичко това сама. Най-важното беше назначаването на нови служители. Освен това опитите й да направи списанието си страхотно щяха да й помогнат да преодолее ужаса от миналата нощ.

— Сузи? Здравей, Кейт Фокс се обажда. От „Лъки“. Да, правилно си чула. Търсиш ли си работа?

— Джолийн? Имам нужда от щатен фотограф. Проявяваш ли интерес? Парите са по-малко, но ти гарантирам, че няма да се занимаваш с „новите пастелни нюанси на пролетта“.

— Джошуа? Чух, че Флор няма да публикува материала ти за областния прокурор.

— Каза, че е твърде противоречив — изсумтя той. — Обаче ми го плати. Така че историята е тяхна.

— Искам от теб да пишеш толкова дръзки статии, колкото поискаш. Назовавай имена. Ще бъдеш на постоянна работа. Ще публикуваме всичко. Само гледай историите ти да са проверени.

— Майтапиш се, Кейт.

— Искам да пишеш специално за нас. Съгласен ли си?

Обажданията продължаваха едно след друго. Някои от хората, на които предложи работа, й отказаха. Тя не можеше да им предложи пенсионния план, перфектните трудови споразумения. „Лъки“ беше неизпробван бизнес. А Кейт се целеше високо, обирайки черешките от „Конде Наст“ и „Виктрикс“. Беше страхотно; все едно готвеше с човешки съставки. По-малко пари, повече заслуги. Служителите й щяха да са част от нещо, което си заслужаваше труда. Тя искаше най-горещите клюки от живота на знаменитостите, най-скандалните разкрития, най-очарователните рецензии за нови артисти, режисьори, музикални групи. Някои от добрите специалисти поискаха повече пари. Нямаше проблем, казваше си тя. Все едно. Знаеше какво може да си позволи. След това продължаваше към следващия кандидат. Нямаше никакво намерение да се обажда на Дейвид Ейбрамс, за да го пита дали се намират допълнително средства в бюджета за наемане на служители. Тя действаше в рамките на цифрите, които той й бе дал, нямаше проблем.

През целия ден Кейт поглеждаше телефона си. И все го проверяваше.

Нямаше обаждания.

Поне не и от Дейвид Ейбрамс. Нямаше нищо. Изпълнителният му директор Тим Рейнълдс се обади за преместването на редакцията. Тя разговаря с него по този въпрос. Но къде беше шефът му?

Пренебрегваше я, не си правеше труда да й се обади. Унижението я разгневи. Да, беше му оставила бележка. Но не трябваше ли той да се обади, да й прати имейл или нещо такова? Да й се извини? Да й каже колко е чудесна…

Вместо това — нищо. Ейбрамс се държеше като монах, дал обет за мълчание.

— Работа ли ми предлагаш? Аз излизам скъпо — предупреди я Жаклин Молтрано.

— Знам, че излизаш скъпо. Защото си добра. Ти си тази, която разкри историята за онзи републикански съдия с проститутките, както и за областния прокурор с данъчната измама. Искаме те в „Лъки“, скъпа. Освен това трябва да видиш мострите ни от дрехи. Много по-елегантни са от тези в „Кюти“.

— Защото ти подбираш дрехите ли?

— Имам стил — каза Кейт безгрижно. — Това ще стане голямо издание, Жаки. Вече разполагаме с пари, сериозен дистрибуторски екип…

— Дълговете ви платени ли са? — попита тя дяволито.

— Да, сигурна съм, че знаеш. — Кейт завъртя очи. Ако Жаки не беше толкова ненормално талантлива, нямаше да разговаря с нея сега. Перото й засягаше политиците по болните им места. Емили не я искаше, понеже тя бе унищожила двама корумпирани демократи. Но що се отнасяше до Кейт, престъпникът си беше престъпник, независимо към коя партия принадлежи. Големите новини продаваха списанията. Което беше особено ценно за нея, защото „Лъки“ още не се предлагаше във всяка будка, а трябваше да бъде така. Малкото й списание беше като напориста актриса: може би талантлива, със сигурност красива, но оставаше името й да се прочуе.

Няколко страници с жестоки снимки, малко ексклузивни новини в областта на модата, някоя и друга изобличена политическа кариера… в тази посока й се искаше да тръгне.

Затова се обади на малката Жаки Молтрано, слабата брюнетка с лъскава тъмна коса и слабост към роклите с марка „Ерве Леже“. Жаки беше секси за любителите на биещите на очи момичета, помисли си Кейт презрително. Тя носеше „Маноло“, „Лубутен“ или „Ботега Венета“ на краката си и парфюм на „Ерме“ и можеше да бъде забелязана от половин километър заради извитите вратове на всички мъже около нея.

— Чух нещо за това — измърка Жаки. — Дейвид Ейбрамс те е финансирал, вярно ли е?

— Вярно е. — Вече се беше разчуло, а мастилото по документите едва бе изсъхнало.

— Много интересен тип. Виждала съм снимки. Разкошен е. Все още ли е ерген?

Кейт се изчерви.

— Сигурна съм, че е така. Не ме интересува личният му живот — каза тя лаконично. Боже, Жаки й беше пределно ясна. Кейт се възхищаваше на енергичността, възхищаваше се на напористостта… но госпожица Молтрано беше просто алчна — и не го криеше. Не я харесваше. Да, възхищаваше се на работата й, но да бъдат приятелки? Нямаше начин Жаки да стане новата Емили. Това беше сигурно.

— Наистина ли, миличка? Защото мен със сигурност ме интересува. Той идва ли изобщо в редакцията?

— Вчера дойде… — Кейт си направи вятър с едната ръка; искаше да се измъкне от този разговор. — Виж, корпорация „Ейбрамс“ е голяма компания; той си има много друга работа, не се занимава само с това списание. Приеми работата, ако я искаш. А не само за да се запознаеш с Дейвид.

— Дейвид? Значи вече сте на „ти“?

— Продадох му половината от капитала си — отвърна Кейт.

Леле, Жаки не си губеше времето, нали? И задаваше точните въпроси.

— И кой командва? Ти или той?

Бузите й пламнаха, но Кейт нямаше основателна причина да й затвори. А и нали именно заради това искаше госпожица Молтрано да работи за тях, каза си. От нея би излязъл страхотен прокурор. Въпросите й попадаха право в целта и изтръгваха онова, което човек най-малко искаше да каже.

Жаки беше последният човек за днес, на когото се обади Кейт и когото искаше на всяка цена. Тя щеше да бъде суперзвездата на списанието и би могла да го изстреля към върха.

Кейт преглътна гордостта си. Да става каквото ще.

— Той командва — призна тя. — Аз съм главен редактор. Мога да уволня всички, но той може да уволни мен.

— Допълнителна клауза?

— Да. Каквато ще имаш и ти, ако подпишеш с нас.

— Не знам, скъпа. — Провлеченият тон на Жаклин не заблуди никоя от двете, че е настъпил деловият край на разговора. — В момента съм доста популярна. Получавам шестцифрена заплата, имам най-доброто пенсионно осигуряване. Плащат ми храната и пиенето, канят ме на всички партита. Можеш ли да ми предложиш повече?

— Не мога да ти предложа нещо по-добро, а само същото. — Кейт затвори очи с надежда да не се наложи да се разправя с Ейбрамс за това. Но Жаки беше единствената, на която си заслужаваше да платят същото, което й плащаха от другите по-богати издателства. — Но ще публикуваме статиите ти, всички до една. Без цензура. С името ти под тях — с големи букви. Жаки, ти ще си като новия Удуърд и Бърнстайн36, само че облечена в умопомрачаваща рокля. И ще ти доставям нов чифт обувки на „Джими Чу“ всеки месец.

Жаки се засмя.

— Имаш стил. Ще ти кажа какво, скъпа — мисля, че имаме сделка. Ако ми уредиш вечеря с Дейвид Ейбрамс. Само двамата. О, и искам клауза в договора, която ми разрешава да напусна след шест месеца, ако списанието не се продава. Знаеш, че наемите струват маса пари в този град.

Кейт въздъхна.

— На мен ли го казваш? Да — за клаузата, не — за Дейвид Ейбрамс. Не съм му сводница.

— Не си му сводница! Искаш да кажеш, че си го пазиш за себе си ли? Признай си, той ли е следващият в списъка ти? Маркъс Броудър 2. Продължението? А по всички редакции се говореше, че Кейт Фокс се е променила.

Кейт се изуми от прямата нападка.

— Не, по дяволите — отвърна прекалено бързо. — Той е надут и самонадеян, ако искаш да знаеш, и не бих излязла с него, дори да е последният неженен мъж в Манхатън.

Това беше вярно. Нали? Тя не искаше повече да си има работа с Дейвид Ейбрамс извън офиса.

— Огледай се, скъпа. Той е последният неженен мъж. Имам предвид сред тези, които все пак имат някакви пари.

— Е, добре. — Боже! Щеше да й обещае каквото и да е, само да приключеше този разговор.

Докато по дланите й избиваше лека пот и навлажняваше слушалката, Кейт се замисли над проблема. Тя наистина съжаляваше за грешката си, за малкото подхлъзване с Дейвид Ейбрамс. Искаше тази работа, искаше „Лъки“ да потръгне, искаше втори шанс в живота си. И да се отърве от Ейбрамс… интуицията й подсказваше, че това е добър ход. Ейбрамс беше опасен, опасен за нея. Ако продължеше да я притиска, тя отново можеше да се пречупи.

Коравосърдечната Жаки Молтрано й предлагаше изход. По дяволите, трябва да бъдеш твърда, каза си Кейт. Тя се помъчи да си представи банята за гости на Дейвид, обзаведена специално за жени. Липсата на обвързване, лесните момичета. Той беше лошо момче. Освен това можеше да се справи с Жаки. И тъй като Жаки ясно даде да се разбере, че се интересува само от пари… да, те се заслужаваха един друг. Уреждането на Дейвид с Жаки беше сексуалният еквивалент на разкаян алкохолик, изливащ в мивката всичките си скрити бутилки уиски.

Положението им й напомняше на това на християните и лъвовете в Колизеума. И тя не беше сигурна кой кой е. Важното беше, че щеше да се отърве от едно голямо, лошо изкушение.

— Ще ти уредя среща с него — съгласи се тя. — Една вечеря, това е всичко, което мога да ти обещая. Но не и преди да си подписала договора.

— Изпрати ми го утре. Заедно с бележка, в която е упоменато мястото на резервацията ни. Ще бъде забавно — каза Жаклин мило. — Да работя и за двама ви.

— Ще работиш само за мен. Аз съм редакторът.

— Разбира се, Кейт, както кажеш. Сигурна съм, че с Дейвид можем да обсъдим всичко това на вечерята. Ще говорим утре. Чао!

Тя затвори.

Кейт се облегна на стола си, опитвайки се да успокои дишането си. О, боже. О, боже. Беше взела на работа Жаклин Молтрано. Не беше сигурна дали това е най-добрият или най-лошият ход, който някога бе правила.

Жаклин я подозираше, че харесва Дейвид Ейбрамс… Е, добре — неподходящ пример, призна си тя. Ти наистина харесваш Ейбрамс. Жаклин си мислеше, че тя спи с Ейбрамс… Кейт си пое въздух с усилие. Отначало. Добре, Жаклин Молтрано смяташе, че тя се прицелва в Дейвид Ейбрамс с идеята да се сдобие с нов богат съпруг. Маркъс Броудър 2, както бе отбелязала. И с тръпка на срам Кейт предположи, че Дейвид Ейбрамс вероятно е на същото мнение.

Имаше само един начин да се измъкне от тази каша. Колкото и да беше ужасно, щеше да й се наложи да се обади в кабинета на Ейбрамс. И в действителност да разговаря отново с него. Защото той трябваше да отиде на тази среща с Жаки. Кейт имаше нужда от трудовия й договор и искаше журналистката да вярва, че е готова да й подхвърли Дейвид Ейбрамс като жертвено агне. В противен случай Жаки щеше да разтръби из целия град, че Кейт е хвърлила око на новия си шеф.

Мисълта беше ужасно смущаваща. Тя физически се размърда в стола си, гърчейки се от неудобство. Господи! Зави й се свят. Наистина не знаеше кое е по-лошо — да се обади на Ейбрамс сега или да остави такава бъбривка като Жаки да се раздрънка пред всеки хроникьор в Ню Йорк.

Той не се бе обадил.

Не бе изпратил имейл.

Тя бе отишла в апартамента му да говорят по работа, а…

Уф. Добре. Най-вероятно не й беше повярвал, мислейки, че явно е дошла да му се предложи.

А сега, след малката й бележка и пълната липса на контакт от негова страна, тя трябваше да му се обади.

Кейт зарови лице в ръцете си. Боже! Защо някой не изобрети машина на времето! Тя искаше да се върне в миналата нощ и да я промени… Колкото по-бързо събереше Жаки и Дейвид заедно, толкова по-добре.

Телефонът на бюрото й избръмча.

— Кейт Фокс. Какво? — кресна тя.

— Дейвид е.

Сърцето й препусна. Дланите й се навлажниха от прилива на адреналин. Не можеше да контролира мислите си. В ума й изникна една кристално ясна представа, в която той спеше до нея, а силните мускули под прошарените косъмчета на гърдите му се повдигаха и отпускаха. Споменът от удоволствието пропълзя в корема й. Тя си спомни как я бе обърнал върху онова легло, отнасяйки се с нея с такава небрежна власт.

Тялото й беше предател. Тя прехапа устни.

— Здравей — успя да произнесе.

Слава богу, че той не можеше да я види, да я види как се изчервява, как се раздалечават устните й, как се разширяват зениците й. Тя стисна здраво телефона, докато кокалчетата на пръстите й побеляха. Може би щеше да успее да блъфира. Беше длъжна, нали?

— Трябва да говоря с теб. Може ли да се видим?

— Наех Жаклин Молтрано — изтърси тя.

— Вярно? — За миг Кейт долови как той се пренастройва, обръщайки внимание на постижението й. — Как успя да го постигнеш? Впечатлен съм.

Тя се развълнува от думите му. Той беше велик издател, легенда. Кариеристката в нея имаше нужда от одобрението му.

— Обещах й същата заплата, която взема в момента. Но тя е единствена — побърза да добави. — Обещах й да публикуваме всичките й материали, да се отнасяме с нея като със звезда. Но иска допълнителна клауза в договора — право да напусне след шест месеца.

Той обмисли информацията.

— Много добра работа.

— Благодаря. — Тя въздъхна. Работата й позволяваше да си отскубне отново малко самоуважение. — Има уловка обаче. Тя ще подпише утре, но само ако й доставя теб.

Ето. Каза го. Може би Жаки щеше да разреши всичките й проблеми. Ще започне да се среща с Дейвид Ейбрамс и щеше да е все едно, че миналата нощ никога не се е случвала.

Единственият проблем беше, че част от нея мразеше тази идея.

— Какво имаш предвид да й доставиш мен?

— Ти си неженен. Ти си… — Тя преглътна. — Ти си привлекателен.

Още една пауза, след което тонът му отново се промени. Кейт разпозна хищника и желанието й към него се засили.

— Ами благодаря, госпожо. Аз пък си мислех, че сте на обратното мнение.

Тя подмина забележката.

— Иска да вечеря с теб. Не подлежи на преговори, а и тя е много красива… Моля те, съгласи се, става ли? Имам нужда да го направиш.

— Добре. Ще изляза да ям с нея. Веднъж.

— Благодаря. — Тя си отдъхна, отчасти. — И, Дейвид, още веднъж — съжалявам за снощи.

— А аз — не — каза той.

Кейт преглътна въздишката си.

— Знаеш, че е лудост. Не можем… съдружници сме. Ние…

— Не искаш да го повтаряме. Мисля, че го заяви ясно. — Тонът му стана съвсем делови вече и тя се опита да се настрои по същия начин. — Да идем на кафе. Искам да обсъдя нещо с теб насаме. И можем да загладим отношенията си.

— Разбира се. Да ги загладим — съгласи се тя. И се намрази, задето си пожела да направят нещо повече от това.

„Френч Роуст“ беше любимото му кафене, разположено на Шесто авеню при Дванадесета улица. Там от години се сервираха всякакви видове марки прекрасно ухаещи напитки, от капучино със соево мляко до гъсто ирландско кафе с уиски. Той си поръча черно амарето и си взе една бъркалка, покрита с кристали кафява захар, за да го разбърка.

Кейт поиска с вкус на ванилия и лешник и добави пяна от топло мляко, поръсена с шоколадов прах. Те избраха едно сепаре и седнаха. Тя отпи от вкусната си напитка, доволна, че има оправдание да гледа надолу. Отблизо видът му беше опустошителен; тъмният костюм подчертаваше невероятните му очи; жените автоматично извърнаха глави, когато той влезе в заведението. Тя беше сигурна, че почти никоя от тях не го разпозна; Дейвид Ейбрамс беше бизнесмен, но не беше сред известните богаташи. Но жените отвръщаха на чистата му мъжественост, на самото му присъствие на лъв в свят на овце.

И тя беше жена. Той въздействаше и на нея по този начин.

Кейт отпи от кафето си.

— Искаше да се видим. — Тя се огледа наоколо. — Страхотен избор на кафене. Преди идвахме тук с Емили.

Дейвид кимна.

— В офиса ми се получи обаждане днес. Поискаха да купят дяла ми в „Лъки“.

— Но това е лудост. — Тя примигна, изумлението измести за момент желанието й. — Мастилото едва е изсъхнало.

— Именно. Обикновено никой не би направил такава оферта толкова скоро.

Обзе я внезапен пристъп на страх. Топлото чудесно чувство в корема й и гъделичкането по кожата изчезнаха почти моментално.

— Бил е Маркъс Броудър — каза тя.

— Бързо схващаш — кимна той.

— Предложил е повече, отколкото си платил. — Не беше въпрос. — Двойно?

— Тройно — информира я Ейбрамс. — Казах ти, че не е обичайно.

Сърцето й се качи в гърлото.

— Ти отказа ли?

— Разбира се, че отказах. Нали сме съдружници.

Тя се почувства благодарна, толкова благодарна, толкова защитена, че едва не се разплака.

— Дейвид, ти би могъл…

— Имам много пари. Не правя бизнес по този начин.

— Благодаря. — Тя преглътна с усилие, но тялото й този път отказа да се подчини. Очите й се насълзиха. — Оценявам го. Виж, трябва да тръгвам.

— Къде? — Той погледна часовника си. — Седем вечерта е. Изкраде половината журналисти в града заради нашето списание. Време е да се кротнеш.

Тя го погледна безпомощно.

— Не мога да остана с теб. Аз… ти наистина ме привличаш. Трябва да се махна оттук. Моля те.

Той се втренчи в нея.

— Знам, че те привличам, мила. Бях там. И двамата бяхме. Не страдам от загуба на паметта.

— Знаеш ли какво ме попита Жаклин Молтрано? Дали знам, че си богат и неженен. Дали те искам за себе си.

Очите му затанцуваха.

— А ти искаш ли ме?

— Дейвид, тя ме попита дали съм получила финансирането на „Лъки“, защото съм спала с теб.

— Ясно. И двамата знаем по-добре как стоят нещата.

— Но ако излизам с теб, целият град ще се съгласи с нея. Истината няма да има значение. Виж, Дейвид. — Тя пийна още малко от кафето си. — Снощи ти казах някои неща. Преди… преди да ме целунеш. Ако изобщо си спомняш тази част.

— Всичко си спомням — рече той тихо.

— Е, малката ти теория е вярна. — Тя се почувства освободена, като каза това, и се осмели да повдигне очи от чашата си и да го погледне в лицето. О, колко беше красив. Толкова мъжествен. Болеше я, действително я болеше да го отблъсне. Но въпреки това знаеше, че трябва да го направи. — За това, че избягвах да излизам с неудачници като баща ми. Майка ми… аз наистина я обичах, разбираш ли? Тя беше страхотна майка, докато някакви пияни кретени не я премазаха на улицата. Но тя изглеждаше като парцал, защото никога не си доспиваше, работеше на две места, за да мога да уча в католическото училище и да успее да плаща наема. Аз бях единственото й дете и тя винаги ми казваше, че иска да живея по-добре. Че трябва да се оженя за богат мъж.

— Значи й е било все едно как се справяш в училище?

— Не, напротив. Искаше да съм отличничка, да изкарвам хубави оценки. Защото, както казваше, така щях да имам кариера. За всеки случай. Ако бракът ми не потръгне. — Кейт се усмихна насила. — И познай какво — той не потръгна. Сега не знам нищо друго, освен че ми е писнало от богати мъже и искам да направя нещо за себе си. Искам да ме уважават. Емили смяташе, че мога да се справя по-добре, отколкото сама си позволявам. Затова ми остави „Лъки“. А в мига, в който почна да излизам с теб, всичко ще изчезне. За всичко хубаво, което някога направя в „Лъки“, ще се твърди, че се дължи на теб — Дейвид Ейбрамс, великия издател на списания. Който спаси русата глупачка. Така че — да, ти си привлекателен. Но видях банята ти само за жени и не искам да съм Мис Септември. Може би ще почнеш да излизаш с Жаклин Молтрано, става ли? Разбираш ли изобщо?

Той въздъхна. Тя беше толкова красива. Наранена, но непоколебима. Много му харесваше онова, което виждаше срещу себе си в сепарето.

Освен това сексът с нея се бе оказал най-добрият, който някога бе правил.

Проблемът беше, че Кейт Фокс го безпокоеше. Той беше мъж, който обичаше жените като цяло — ценеше ги, желаеше ги, наслаждаваше се на компанията им. Към жените, с които имаше еднократни взаимоотношения, каквито предпочиташе, той се отнасяше с уважение и приятелство; никога не ги унижаваше, не ги обиждаше. Обсипваше ги с бижута и подаръци. По дяволите, кой беше той, за да раздава присъди? Дейвид Ейбрамс не вярваше в двойния стандарт. Той искаше секс без обвързване в края на краищата, така че това го поставяше на една и съща страна с отдадените на забавленията момичета.

Въпреки това рядко някоя докосваше сърцето му. Момичетата, с които в действителност бе излизал, не се задържаха. Те всички бяха добри, мили, изискани, но Дейвид не проявяваше истински интерес, включително и в спалнята. Досега не бе чувствал искрата, не се бе влюбвал. И след месец или три ставаше безсмислено да продължава да се преструва.

Но Кейт Фокс… при нея имаше нещо друго. Сексът с нея беше различен. Невероятно, изумително различен. Не беше заради тялото й… имаше момичета, които много повече му бяха по вкуса, ако трябваше да напише списък на лист хартия. И не беше заради уменията й. За момиче, което е било жена на Броудър, тя изглеждаше едва ли не наивна, но отзивчива… толкова отзивчива, толкова пламенна… това беше, което наистина го възбуждаше.

Дейвид Ейбрамс усещаше, че сексът е толкова страхотен, защото чувствата му са различни. Смелостта, решителността й да започне отначало, обожаваше ги. Разбираше я. Макар и тя да признаваше, че се е омъжила за пари. Бе направила грешка, вероятно огромна грешка, но се опитваше да я поправи.

Той се опита да прояви твърдост. Беше лудост. Ето че се увличаше, а това не му бе присъщо. Но не беше готов да се обвърже само след една нощ. А и приемаше напълно думите й за кариерата й, за клеймото, което щяха да й лепнат. За съжаление тя беше абсолютно права. Ако излизаше с него, никой повече нямаше да я уважава като професионален издател. Всички щяха да я сочат, все едно на челото й бе изписано, че е златотърсачка.

А и без това тя беше твърде млада за него.

И имаше проблеми.

И той й беше шеф.

— Все пак това не ми харесва — заяви той.

— Не е нужно да ти харесва. Просто трябва да ме оставиш.

— Много добре. Заеми се със списанието ми. Върши си работата както трябва. — Той стана, оставяйки кафето си, и хвърли двайсетачка на масата.

Лицето й посърна.

— Луд ли си?

— Не, не съм. Също така не съм направен от камък. Ако остана да седя още малко тук, нищо от това, което каза, няма да струва и пукната пара. Така че си тръгвам. За в бъдеще ще се срещаме в компанията на други хора.

Дейвид излезе и тя се загледа след него, взира се в гърба му през стъклото на вратата, докато той се отдалечи, прекоси Шесто и се отправи към Единадесета улица.

На Кейт й се доплака. Но тя наведе глава и довърши кафето си. Беше време да се събуди, да се върне в реалността.

Дейвид Ейбрамс се опита да се концентрира.

Пред него седеше красива жена все пак. Той се бе усмихнал, когато Жаки Молтрано влезе в ресторанта. Всеки пълнокръвен мъж би го направил. В края на краищата да вечеря с нея, не беше чак такова наказание.

— Здрасти, аз съм Жаки — каза тя, протягайки едната си ръка с дълги кървавочервени нокти.

— Аз съм Дейвид. — Той се вгледа решително в очите й, което беше трудно. Тя беше слаба и показваше фигурата си в най-благоприятна светлина — в прилепнала дълга копринена рокля с цепка под атрактивно сако в червено и златисто, украсено с китайски брокат. Материята се спускаше плътно по тялото й, което беше малко по-твърдо, малко по-релефно за вкуса на Дейвид — ръцете и стройните й крака показваха, че е кралицата на фитнеса — но не можеха да се сбъркат малките навирени гърди и деликатно заобленото й дупе. Косата й беше дълга, лъскава и тъмна и се спускаше около раменете в екстравагантна къдрава прическа. Тя имаше дебели устни, оцветени в огненочервено — като роклята и ноктите. Маслинената италианска кожа и тъмните черти можеха да го понесат.

Нищо у нея не намекваше за каквато и да е деликатност.

— Кейт ми каза, че ще работиш с нас.

— Точно така. — Тя се усмихна, седна на мястото си плавно, протегна единия си дълъг крак от цепката в китайската коприна, откривайки пред погледа му разкошните си крака.

Но умът на Дейвид беше другаде.

Да я вземат дяволите Кейт Фокс, помисли си той. По дяволите сложната й личност и умението й да му влиза под кожата. Трябваше да спре да се връща отново и отново към срещата им в кафенето.

Тя беше тази, която си тръгна от апартамента му.

Тя каза „не“. Не искаше да излиза с него. Да му даде шанс. Нима е очаквала незабавно обвързване? Пръстен след една нощ?

Тя беше вбесяваща.

Но толкова умна. Толкова красива…

Няма ли да спреш, смъмри се той. Погледни тази прекрасна мадама точно пред очите ти.

Жаки беше умна — може би не колкото Кейт, но беше корава и в други аспекти, не само в тяло. Това, че си поръча коктейл с уиски и лимонов сок преди ядене. Мускулестите ръце. Яркочервените рокля, устни и нокти. Начинът, по който бе изтегнала тези изключително впечатляващи крака към него, сякаш му предлагаше плод на сребърен поднос.

Те поръчаха храна и подхванаха незначителен разговор. През цялото време Жаки Молтрано облизваше устни и отмяташе коса. Предлагаше му се. Но тя не беше тъпа красавица; може би упорита и корава, но впечатляваща като журналистка. Голямо име за Кейт Фокс, за да…

Не. Стига. Той имаше нужда да се разсее, а въртележката от стриптийзьорки и весели момичета вече не постигаше успех в тази насока. Без нещо, което да отвлече вниманието му, щеше да мисли за Кейт Фокс през цялото проклето време. Когато същевременно тя го бе изтикала толкова лесно от ума си.

— Е, излизаш ли с някого? — попита той Жаки, когато им сервираха десерта.

— Не — отвърна тя с ослепителна усмивка, като се наведе още по-напред. — Но искам да излизам с някого.

— Така ли? С кого?

— С теб — отговори Жаки, без да го изненада. Нямаше как да направи намеренията си по-очевидни.

Той отпи малка глътка от виното си.

— В момента не се интересувам от сериозна връзка. Ще бъда откровен с теб. Можем да сме просто приятели.

— Може би приятели с някои допълнителни облаги? — засмя се Жаки безсрамно. — Страхотна съм в леглото.

Той отвърна на липсата й на смущение, като се ухили. Тъкмо това му бе необходимо точно сега.

— Защо не ме оставиш аз да преценя? — каза спокойно. — Можем да се срещаме, ако сме на едно мнение по този въпрос. Да се забавляваме.

— Това ми звучи напълно в реда на нещата, скъпи — измърка Жаки и се огледа за сервитьора. — Сметката, моля.