Съдба

Пета глава

Беше вторник сутрин. Тя си спомни това по-късно, както и прекрасното чувство за пролет в града, след като дългата сурова нюйоркска зима най-после беше свършила. Сега те се къпеха в слънчева светлина, дърветата в квартала се бяха раззеленили, стъклените кули на небостъргачите насочваха топлината на слънцето към тях. Манхатън беше залян със светлина.

Кейт се бе облякла много внимателно. Никакви дънки днес. Тъй като Маркъс Броудър не беше на брачния пазар, може би щеше да успее да го впечатли като бъдещ шеф. Вероятно й беше време да порасне. Кейт реши, че не се е целила достатъчно високо. Затова още не беше омъжена. Партитата в най-добрите нощни клубове с богати превзети младежи… се оказаха живот, който не й хареса толкова, колкото очакваше. Беше време да премине на по-горно стъпало.

Разбира се, тя вярваше в целите на живота си. Майка й бе пределно ясна. Работата беше само за подсигуряване на умното момиче. Но, що се отнасяше до срещите с мъже, пред нея щяха да се отворят още повече врати като старши управител, отколкото просто като авторка на статии за гланцове за устни. Мъже със състояние, мъже, които участваха в управителни съвети. Момчета, чиито жени трябваше да са изискани, красиви и дискретни.

Беше й писнало да подчертава прекалено сексапила си. Беше й писнало да подценява възможностите на Кейт Фокс.

Настъпи време да приключи с това — сега.

Кейт избра костюм с пола на „Джил Сандър“ с изключително елегантна кройка, но в дързък нюанс на много бледо лимоненожълто; прилепнало сако върху бяла тениска и пола, която се впиваше в извивките й, но надолу се разкрояваше в женствени плисета, само около сантиметър по-къса от очакваното. Съчета дрехите с обувки от мека кожа и на средно висок ток на „Джими Чу“ и не си сложи никакви бижута, с изключение на дребни, дискретни яркожълти диамантени обеци. Видът й излъчваше младост и професионализъм, жизнерадост и женственост. Русата й коса се подчертаваше от маргаритените нюанси на тоалета й: сутринта я бе оформила със сешоар в стилна прическа. На лицето си не сложи нищо друго, освен тониращ овлажняващ крем, малко бронзираща пудра вместо руж и някакви неутрални сенки на „Боби Браун“ върху клепачите. Нямаше очна линия, нито спирала. На устните си постави безцветен гланц, нещо, което да я отличи от свръхгримираните модели, които мъж като Маркъс Броудър вероятно бе свикнал да вижда.

Отражението й й бе вдъхнало увереност. Излъчваше шик, изглеждаше под контрол, в идеален вид за модния офис, в който работеше. Беше елегантна, а не предизвикателна. Най-лошото, което Флор можеше да каже, беше, че смелият избор на жълт цвят подчертава младостта й. На рамото й висеше малка чанта на „Майкъл Корс“ от елегантна златиста кожа.

Тя чакаше отвън на тротоара, когато Маркъс Броудър пристигна.

И той пристигна със стил.

Лимузината, черна и лъскава, измита до блясък от мръсотията на манхатънските улици, измърка тихо и спря пред офисите на „Кюти“. Кейт видя, че прозорците са с тъмни стъкла. Обикновените хора нямаха шанс да оглеждат Маркъс Броудър само защото е спрял до тях в някое задръстване. Не че биха имали някакво съмнение кой се вози вътре — на регистрационните табели на колата пишеше: „МАРКЪС 1“. А и самият автомобил беше от този тип бензиногълтащи зверове, които защитниците на околната среда яростно проклинаха. Маркъс нехаеше за баланса и финеса, притежаваше класа и парадираше с нея. Кейт се опита да не й потекат лигите. Колата беше достатъчно голяма да побере средно по размер джакузи и напълно оборудван мокър бар. Предвид репутацията на Броудър, тя с право се зачуди дали вътре няма и от двете.

Кейт се усмихна рязко, когато отпред излезе униформен шофьор и отиде да отвори вратата на шефа си, сякаш Маркъс Броудър беше значима холивудска звезда, нещо като Брад Пит, пристигащ на червения килим. Само дето той можеше да купува и продава холивудски звезди, ако поискаше. Заедно с филмовите студиа, които ги бяха създали. Сърцето й задумка. Тя изпита отчаяно желание да впечатли този мъж. Но той изяждаше цели компании за закуска и тя не беше готова да бъде просто поредната бройка, минала през леглото му. Така че какво интересно би могла да му предложи?

Шофьорът отстъпи назад. Броудър излезе от колата.

Той беше висок, относително строен, със стегнато, твърдо тяло. Лицето му беше класически гладко и със спокойни черти. Тъмна коса, подстригана късо. Много скъп костюм, веднага забеляза тя, без съмнение правен по поръчка и изглеждащ като от „Савил Роу“18. Ръчно изработени обувки на „Джон Лоб“. Часовник „Пиаже“. От титан, прецени тя.

Всичко у него крещеше „пари“. И власт.

Тя се притесни и развълнува. Какво ли щеше да е да бъде съпруга на мъж като този? Обсипана с диаманти и перли от Южно море. Дрехи само висша мода. Една жена би се примирила с много негови изневери заради това, помисли си тя, след което се смъмри. Но все пак си беше така.

— Господин Броудър? — каза тя.

Очите му я огледаха от глава до пети, тъмни и преценяващи.

— Не беше трудно да се досетиш, нали? — отвърна той сухо.

Кейт се изчерви. Обикновено тя беше най-спокойната в стаята. Мъжете се потяха и разхлабваха яките си само заради това, че бяха в нейно присъствие. Не и днес обаче. За първи път тя определено не командваше парада. Маркъс я остави да свикне с резултата.

— Добро утро, сър. — Точно премерена нотка на уважение в думата „сър“. — Добре дошли в „Кюти“. Аз съм Кейт Фокс.

— Знам коя си.

— Ще ви разведа наоколо тази сутрин, ако нямате нищо против. Госпожа Д’Амато сметна, че ще искате някой от младшите служители да ви покаже редакцията. Аз съм една от журналистките, така че съм част от ежедневния екип. Ще ме последвате ли?

Броудър се ухили.

— Със сигурност. — Очите му се придвижиха бавно към задника й, стегнат в плътно прилепващата жълта рамка. Кейт се изчерви. Представи си го как я следва по стълбите с очи, фиксирани в извивките й.

Голяма работа, нямаше да е първият, помисли си тя.

Кейт го въведе в приемната зона. Не си направи труда да го запознае със секретарката Джанет. Веднага стана ясно, че Маркъс Броудър няма време, нито интерес за малките хора. Желанието му да се занимава с Кейт се ограничаваше до факта, че я смята за подходяща кандидатка за изчукване. Това й беше ясно. Работата й сега беше да му покаже нещо друго.

— Основната редакторска работа се случва на шестнайсетия етаж. — Тя натисна копчето на асансьора. Той пристигна празен и те се качиха. Когато стоманените врати се затвориха със свистене, Кейт почувства тръпка на удоволствие от оставането си насаме с мъж като този. Най-голямата риба, с която някога се бе затваряла.

— Значи си една от авторките?

— Да, сър. Пиша статии. Популярни. Ако сравним с другите журналисти в списанието, повечето от писмата на читателите се дължат на моите материали.

— И какви са по-точно твоите материали?

— Ами… — Кейт му се усмихна обезоръжаващо. — Не става въпрос за журналистика от висока класа, господин Броудър, но пиша за това, за което искат читателите. Къщи на знаменитости, сравнение на спирали, мода за по-малко пари, изнамирането преди всички останали на сладката чанта, която си е купила Бионсе. Репутацията ми зависи от умението ми винаги да съм на върха на модните тенденции. Момичетата обожават това.

Той й се усмихна цинично. Предизвикателно.

— Това продава списанията, господин Броудър — добави Кейт.

— Нима? — Вратите се отвориха. Кейт почувства погледите на колегите да прогарят гърба й. Това нямаше да подобри популярността й в редакцията, нито пък завистта на братята й по перо. Сега тя беше тук не с кого да е, а с Маркъс Броудър, за бога.

— Тук журналистите на свободна практика, които ни сътрудничат, предават материалите си. Предпочитаме да работят в сградата, за да може да се допитваме до мнението им относно снимките, придружаващи статиите им, избора на стилисти и такива неща. Не е обичайно за списанията, но в „Кюти“ идеята работи добре.

Той беше извънредно незаинтересован.

— Колко печелиш годишно?

— Моля?

— Не чу ли въпроса? — попита меко Броудър. — Колко печелиш годишно? Дай ми точна цифра, включително с бонусите и така нататък.

Кейт пламна от шията нагоре. Трябваше да му каже да върви по дяволите. Но цялата й задача беше да достави удоволствие на Маркъс Броудър. Флор щеше да отсъди после как се е справила. И което бе по-важното — и Маркъс щеше да направи същата преценка.

Тя го погледна в очите.

— Печеля четиридесет и пет хиляди. Което е отлично за пишещ журналист.

Той се изсмя.

— Четиридесет и пет хиляди долара годишно? И твърдиш, че знаеш какво е нужно, за да се продава едно списание? Защо си толкова неамбициозна?

Тя се скова.

— Неамбициозна?

— Щом знаеш как се продават списания, защо не си в управлението? По дяволите, защо нямаш собствено списание? Хайде де, Кейт Фокс. Нима не можеш да се справиш по-добре от това да си обикновена журналистка и да се хвалиш с наистина нищожната си заплата?

— Не е зле за първа работа — възрази тя.

— Не е ли? — Той й се усмихна хищно. — Моята първа работа беше да търгувам с финансови деривати в „Голдман Сакс“19. Правех четвърт милион годишно. И това през 1978-а. По онова време за тези пари човек можеше да си купи туй-онуй.

Кейт почервеня. Обзе я тръпка на желание. Той беше толкова наперен и самонадеян. Харесваше й много.

Мозъкът й се опита да си представи какво ли е чувството да имаш толкова много пари.

— И бях твърде млад, за да разбера, че това са дребни стотинки — добави Броудър пренебрежително, наслаждавайки се на реакцията й. — Какво е твоето извинение?

— Обичам да пиша.

— За дамски чанти? Опитай пак, захарче.

Кейт се сви от смущение. Какво можеше да каже? Че работата й беше просто за запълване на времето, докато срещне някой мъж като него? Че учи усърдно за степен „Госпожа“?

— Стилът и модата са ми страст — заяви тя. — Може би просто все още свиквам с обстановката.

— Е — усмихна се той отново, оставяйки я на мира. — Със сигурност си стилна. Разкажи ми повече за това място. Защо мислиш, че „Кюти“ се продава, като изключим собствените ти творения за обувки и чантички.

Кейт си пое дълбоко въздух и започна да разказва сладкодумно. Разполагаше под ръка с всички факти и цифри и малко си отдъхна, като видя Маркъс Броудър да кима замислено, докато му говореше. Умът му сега се бе отдръпнал от нея; той обмисляше сделката. Това я накара да изпита разочарование, което пък я ужаси. За бога, момиче, каза си. Той е женен. Много женен. За една от най-прочутите модни знаменитости в Ню Йорк. Броудър щеше да е перфектната изгодна партия, само че не беше на пазара. А тя определено искаше повече, отколкото да бъде негово развлечение за една нощ или дори негова любовница, залъгана с чифт блестящи обеци от „Тифани“ и зарязана с лоша репутация.

— Е, това е в общи линии — обяви, когато свърши.

— Интересно — отбеляза Броудър. Той отново я погледна и Кейт почти успя да чуе смяната на гумите в съзнанието му. Откъсването му беше тотално. Той бе от типа мъже, които разпределяха нещата по преградки. Тя усети, че вече е направил сделката в главата си и сега отново търси забавление.

— Ще ни купите ли? — попита го.

— Искаш ли да ви купя?

Тя кимна.

— Да, сър. Това място има нужда да се поразтърси. Още малко финанси ще му дойдат добре. Още малко внимание от страна на пазара. Ако ни купите, рекламодателите ще са още по-заинтересовани от нас. Ще е чудесно да отбележим такъв напредък.

— Това обмислям и аз, да. — Той я погледна. — Ти влизаш ли в сделката?

Кейт отвърна на усмивката му — безстрашно. Застанала до него.

— Разбира се. Както казах, аз съм щатен автор тук.

— Искаш ли да излезем на вечеря?

Тя сви рамене безгрижно.

— С някои колеги от екипа ли?

— С никакви колеги. — Той присви очи. — Само с теб, госпожице Фокс.

— Не, сър — отвърна тя.

— Не?

— Вие сте женен. Не искам да ставам любовница на никой мъж. Дори на вас.

Той отстъпи назад, изненадан от директния отговор. Усмихна се леко.

— Това беше много грубо. Освен това още дори не съм ти отправил предложение.

— Предложение без пръстен не си струва. Аз възнамерявам да се омъжа в даден момент. Искате да си говорим за сделки? Това е сделката. Много е вероятно никой мъж да не поиска жената, оставена от вас, не е ли така, господин Броудър? — Кейт се усмихна игриво.

— Ами ако ти кажа, че бракът ми е към края си? Че съм в процес на развод?

— Ще отвърна, че е жалко, но се чувствайте свободен да ми се обадите, след като приключите с документацията.

— Бива си те — изкоментира той.

Кейт отново вдигна рамене.

— Между другото, господин Броудър, ако търсите списания, в които да инвестирате, трябва да хвърлите един поглед на малкото независимо издание на приятелката ми Емили — „Лъки“. — Тя едва не изтръпна, като се чу да го казва. Какви ги вършеше, по дяволите? Емили никога не би продала списанието, което толкова обичаше.

Но тя толкова много искаше да впечатли Маркъс Броудър след всичките му саркастични подмятания относно нищожната й заплата и това колко е зле финансово. Не можа да се въздържи. Нищо де, Емили пък не беше длъжна да продава, а и какво лошо имаше някой да й предложи тлъста пачка, прецени тя.

— Става въпрос за либерални възгледи и висша мода — продължи. Или поне в случаите, когато се намесеше Кейт. — Продава се добре в своята си ниша на пазара, но Емили има нужда от по-добро разпространение. Може би ще успеете да се договорите с нея. Различно е — но пък вие притежавате местни вестници, които поглъщат голям дял от малкия пазар, така че сте свикнали.

— „Лъки“ значи?

— Как да устоите на такова име? — рече игриво.

— Имаш визитката ми — каза Маркъс Броудър. — Изпрати ми координатите й по електронната поща.

Погледът му отново обгърна Кейт, все едно можеше да я изяде на две хапки.

— Маркъс!

Флор д’Амато, оградена от асистентите си, се зададе откъм коридора. Тя се усмихна бързо на Кейт и оттегли вниманието си от нея.

— Виждам, че малката ни журналистка те е развела наоколо? Хареса ли ти как се справят по-нискостоящите ни служители?

— Да. Удивителни служители. Кейт е много добре запозната с работата си.

— Радвам се да го чуя — отбеляза любезно Флор. — Кейт, можеш вече да тръгваш. Връщай се на работа. — Тя се засмя, издавайки отвратителен звънтящ звук. — Отивай да довършиш онази статия за „достъпния лукс“. Каква е темата тази седмица, шапки?

— Палта — отговори Кейт, опитвайки се да внесе малко топлина в собствената си усмивка. Отровата на Флор сякаш се оттичаше от гърба й.

— Е, тръгвай тогава. С господин Броудър сега трябва да си поговорим за бизнес.

Кейт се подсмихна. Флор й беше толкова ясна. Както и Маркъс Броудър, но на него се възхищаваше. Той беше толкова безмилостен, толкова аморален. Просто не му пукаше. Фокусираше се върху това, което искаше, когато го поискаше.

Пари. Власт. Жени.

Нея.

Тя подаде ръката си с добре поддържан маникюр на Маркъс.

— Приятно ми беше, господин Броудър.

— Маркъс, ако обичаш — рече той. Ръкостискането им беше здраво.

— Ще се видим пак, Кейт Фокс. По-скоро, отколкото си мислиш. А междувременно смятам да се обадя на приятелката ти Емили. Тази вечер.

Този разговор се състоя преди четири месеца.

Маркъс Броудър действаше бързо. И държеше на думата си. Към края на седмицата Емили й се обади, кипяща от ентусиазъм, за да й каже, че той се е свързал с нея, посетил я е в редакцията, поискал е да предложи оферта. Както бе предположила Кейт, приятелката й още беше далеч от идеята да продава в действителност, но се вълнуваше от предложението на Маркъс. То означаваше, че „Лъки“ има стойност.

— Поласкана съм — каза простичко Емили. — И това са много пари. Благодаря за помощта, Кейт.

— Няма проблем — отговори Кейт, опитвайки се да не се чувства виновна. Нямало да навреди значи?

След няколко седмици клюкарските рубрики гръмнаха с новината за предстоящия развод на семейство Броудър. До края на пролетта и началото на лятото всичко беше свършено и приключено.

Броудър купи „Кюти“. Кейт напразно чакаше телефонът й да звънне или секретарката да й предаде съобщение. Нещо, каквото и да е. Като например повикване в разкошния кабинет на новия изпълнителен директор в другия край на града.

Телефонът й остана непоколебимо безмълвен. Електронната й поща беше празна. Тя се принуди да се заеме усилено с работа — да пише статии и да прави репортажи. Раздразнена, потъна в задълженията си. Пишеше повече материали, оформяше повече снимки, издаде някои нови тенденции на страниците на „Кюти“. А когато излизаше, го правеше с Емили. Никакви мъже. Никакви богаташки синчета, нито банкови инвеститори. Мълчанието на Маркъс Броудър я дразнеше. Никой досега не бе пренебрегвал Кейт Фокс.

И тогава, най-накрая, след развода и поглъщането, след като компанията на Маркъс приключи преговорите си с „Лъки“, точно когато животът й бе започнал да уляга…

В пощенската й кутия пристигна поканата за партито.