Съдба

Осма глава

Мечтите наистина се сбъдват. И е нужно известно приспособяване към тях.

Кейт позволи на Маркъс да я повлече в неговия свят. Тя беше покорна, ентусиазирана, признателна. Дрехите й, както подобава, заминаха за „Добра воля“ и тя се появи на Пето авеню само с копринената си рокля на гърба и обувките „Лубутен“ на краката си. В дрешника висеше розов костюм на „Шанел“, който й беше точно по мярка, а на следващата сутрин, след като Маркъс я целуна по бузата и тръгна на работа, я посети личната й консултантка по пазаруване.

— Госпожо Броудър? Аз съм Лили. Господин Броудър ме помоли да ви разведа наоколо. Да ви обзаведем с разни неща.

Кейт се засмя.

— Мисля, че и сама мога да си купя дрехи, Лили. Бях журналистка в „Кюти“. Разбирам от мода.

Лили се усмихна ведро.

— Господин Броудър ме предупреди, че може да кажете така, госпожо, но не говоря за този тип мода. Това не се продава в универсалните магазини. Запазила съм срещи в ателиетата. Ако не сте заета, разбира се.

Кейт се замисли за празния си тефтер с ангажименти. А и Маркъс искаше това, нали? Той го бе уредил, което беше достатъчен намек.

— Не съм. Ще бъде чудесно.

— Днес ще минем през „Шанел“, „Гучи“ и „Прада“. „Армани“ и „Версаче“ са за утре. Това са любимите на господин Броудър. Но можем да вмъкнем в програмата и всичко друго, което пожелаете.

— Благодаря — рече иронично Кейт. — Хубаво е да знам, че ми е позволено да се намесвам от време на време.

— Разбира се. Има няколко неща, които знам, че той харесва, но вие може да изберете всичко друго, което поискате — добави забързано. — Знам, че господин Броудър не обича определени стилове, така че ще се постарая да ви помогна в тези случаи.

— Сама ще избера дрехите си — заяви остро Кейт. Вече не й беше забавно. — Благодаря за насрочените срещи. Ти можеш да уредиш заплащането и доставката, ако искаш.

Лили настръхна.

— Господин Броудър ползва услугите ми от години. Той винаги разчита на мен в избора…

— А аз винаги избирам собствените си тоалети. Да се разберем по този въпрос, ясно?

— Да, госпожо Броудър.

— Отлично. Нося обувки номер 38, ако искаш да започнем оттам. Харесвам „Лубутен“ и „Маноло“, но с радост бих пробвала и нещо друго.

— Да, госпожо.

— Това е всичко засега, Лили. Благодаря ти — каза Кейт и й отправи кратка усмивка. За момент широката усмивка на Лили посърна и Кейт се зачуди дали не се е държала твърде предизвикателно. Но очите на консултантката трепнаха, като срещнаха погледа на Кейт, и се насочиха към пода.

— Да, госпожо Броудър. Първата ни среща е в два часа. Тук ли да дойда?

— Разбира се. Само кажи на Патрик къде искаш да отидеш и той ще приготви колата.

Патрик беше шофьорът — всъщност личният й шофьор. Кейт имаше собствена лимузина в комплект с шофьор. Маркъс имаше отделна за себе си и Рикардо и Фред го возеха на смени. Той пътуваше повече от Кейт.

— Разбрах. Ще се видим следобед.

— И моля те, наричай ме Кейт — добави Кейт. Тя съжали, че се е държала гадно. Но имаше нещо у тази жена, което я бе ядосало. Или… дали не беше заради отношението на Маркъс? Да говори така за нея с друга жена? Да заговорничи?

Не ставай глупава, каза си. Маркъс просто се грижи за теб. Което е точно каквото ти искаше.

След час телефонът й звънна.

— Може ли да разговарям с госпожа Маркъс Броудър, моля?

Гласът беше познат, но Кейт не можа да го свърже с лицето. А и това странно обръщение. Кой би я нарекъл госпожа Маркъс Броудър? Английската кралица? Но не можеше да се отрече увереността, която личеше в резкия тон.

— Аз съм — отвърна тя ведро. Без официалности.

— Госпожо Броудър, обажда се Александра Тимпсън.

— Госпожо Тимпсън — отговори Кейт. Адреналинът й неволно се вдигна. През годините бе работила по достатъчно мини статии за пчелите майки на американското общество и бе поставяла достатъчно снимки на Алекс Тимпсън, облечена по последна мода и обсипана с достатъчно диаманти да засрами и руска императрица, за да не се впечатли от обаждането.

— Приятелка съм на съпруга ви — каза Александра. — Поздравления за сватбата. Маркъс ми се обади тази сутрин и предложи да обядваме двете. Удобно ли ще ви е в един часа?

— Разбира се — отвърна Кейт. Все едно имаше избор.

— В „Джийн Джорджис“ добре ли е? В „Тръмп Тауър“?

Това беше един от най-хубавите и най-скъпите ресторанти в града. Идеалното място да бъде забелязан човек. Кейт разбра точно какво прави Маркъс. Малък интимен обяд с господарката на манхатънския елит, с който щеше да бъде въведена в обществото.

— Чудесно. Ще се видим там.

— Да, скъпа. Най-добре бъдете точна. Маркъс ми каза, че ще ходите на покупки следобед.

— Ще бъда — обеща Кейт благо, въпреки че страните й леко пламнаха от срам. Проклятие, помисли си тя, докато затваряше. Онази кучка Лили се бе обадила на съпруга й. И очевидно Маркъс веднага бе извикал кавалерията.

Изпращаше тежката артилерия. Алекс Тимпсън, кралицата сред кралиците, която правеше услуга на Маркъс Броудър, като показваше на наивната му съпруга как се очаква от нея да се държи в този град.

Кейт облиза устни. Малко неща можеха да я смутят. Но Александра Тимпсън я бе обезпокоила.

Срещнаха се на обяд в ресторанта. Алекс вече бе настанена на най-добрата маса, точно до прозореца. Щом влезе, Кейт забеляза няколко души, по-възрастни мъже и стилни жени, които на минаване покрай другата жена стискаха ръката й и я целуваха по бузата. Отдаваха й почит, но като че ли излъчваха враждебност.

Тя изглеждаше великолепно. Пълно отрицание на минимализма. Беше облечена с класически, ушит по поръчка костюм на „Шанел“ в пясъчен цвят с кремави кантове и отличителните малки златни копчета. Чантата й беше модел на „Ерме“, а елегантните й обувки на „Диор“ бяха с цвета на лъскав кестен. Косата й беше безупречно фризирана, както винаги, и носеше дискретна огърлица от дебело злато с наситения оранжев нюанс на 24-те си карата.

Годежният й пръстен блестеше на слънчевата светлина. Беше огромен, по-голям даже от този на Кейт.

— Госпожо Броудър — каза тя и се усмихна, но не направи опит да се изправи. Това беше Алекс Тимпсън — всяко нейно движение бе пресметнато според социалните й позиции.

— Госпожо Тимпсън — отговори Кейт и седна, щом сервитьорът дръпна стола й. Помисли си, че е направила добър избор с облеклото си; обикновена рокля без ръкави на „Джил Сандър“ в гълъбовосиво с тъмносива кашмирена жилетка от „Тори Бърч“ и тъмносиви обувки на платформа от „Лубутен“, малка чантичка тип портмоне на „Аня Хиндмарч“ и никакви бижута. Не можеше да се конкурира с Алекс. Защо да се опитва? — Но след като с Маркъс сте приятели, може ли да си говорим на ти?

— Разбира се, Кейт. — По-възрастната жена наклони глава. — Да поръчаме ли?

Тя си избра гъши дроб брюле с вишни и супа от тиква; Кейт, чийто апетит я бе напуснал, си поръча яйце с хайвер и патешки гърди с натрошени захаросани бадеми.

Алекс започна разговора с няколко общи приказки, като за пореден път поздрави Кейт за брака й. Маркъс бил мъж с изискан вкус, отбеляза тя. Много взискателен.

— Той сметна, че ще е добра идея да поговорим — продължи. — Знаеш ли, скъпа, този свят е много специален. — Въздъхна деликатно. — Може направо да е безжалостен.

Кейт се усмихна. Храната беше невероятно вкусна, но тя не можеше да се концентрира върху нея. Алекс Тимпсън беше просто природна стихия.

— Ще откриеш хора, които могат да те изядат жива — каза тя.

— Алекс, всъщност не могат. Могат само да клюкарстват за теб — вдигна рамене Кейт. — Това е Манхатън. Защо да ме е грижа какво говорят хората? Толкова е жалко. Имам предвид — в определени граници, разбира се. — Тя си помисли за Маркъс. — Никога не бих поискала да предизвикам скандал.

— А, виждаш ли. Това — ако мога да съм съвсем искрена, скъпа…

— Моля те, бъди.

— Това е отношението на новодошлата. Виждаш ли, да вършиш нещата по неправилен начин, е скандал. Да караш хората от собственото ти обществено положение — тези, които виждаш по партитата, на които ходи Маркъс — да клюкарстват и шушукат и да не одобряват… това е скандал; това фокусира вниманието не върху жената…

— … а върху мъжа, който я притежава? — попита студено Кейт.

Алекс вдигна рамене, при което перфектната й кремава блуза се помръдна деликатно под костюма на „Шанел“.

— Ето, Кейт, подобен разговор е много откровен. Съветвам те да бъдеш малко по-премерена. Когато не си с приятелка като мен, разбира се. Да кажем просто… върху мъжа, с когото е тя. А и нашите съпрузи не проявяват кой знае какъв интерес към женските неща… гардероба, бижутата, косата, приятелките и така нататък. Но не се заблуждавай. Женейки се за теб, той ти възлага работата на своя съпруга. Бизнес титанът… и неговата социално перфектна жена. Жените на приятелите му трябва да ти завиждат. А приятелите му да завиждат на самия него. Ти се биеш в неговите битки, но на друг фронт. — Тя се усмихна и затвори очи, оттегляйки се в далечните си спомени. — Когато съпругът ми беше още жив, аз реших, че ще спечеля всяка една от тези битки. С дрехите, партитата…

— И си успяла.

Алекс не си направи труда да го отрече.

— Нямаше причина да променя нещата, след като той умря. Остави ми всичките си пари, между другото. На другите си роднини даде съвсем малка част. Той бе благодарен, че съм била толкова добър лейтенант. — Тя повдигна към устните си чашата си с газирана вода. — Това е нещо, над което да се замислиш, скъпа. Да си го кажем направо. Още си съвсем в началото на пътя си. А Маркъс разполага със сериозно досие. За да разчупиш калъпа, ще трябва да се справиш много по-добре от последните няколко жени преди теб.

— Признателна съм за намесата — успя да каже Кейт. Боже, това бе унизително. Но госпожа Тимпсън не си поплюваше. Изложи ясно становището си. На Кейт щеше да й се наложи да прави нещата по начина на Маркъс.

— Получаването на пръстена е едно нещо, скъпа — рече Алекс. — Но съвсем друго е да го задържиш.

— Разбирам. Благодаря, Алекс. — Кейт се замисли с трепет за Емили и за дните, когато се разкарваше по дънки. Но нямаше да се откаже от това. Можеха да я заплашват, колкото си искат.

И все пак предположи, че може би трябваше да се яви на тази среща с личната си консултантка по пазаруване.

Следващите месеци минаха шеметно. Кейт почти нямаше свободна минута. Трябваше да се вършат толкова много неща. Пазаруване на дрехи висша мода, работа с личен треньор, ходене на фризьор всеки ден. Маникюр и педикюр — всичко отнемаше време. Ходеше на обяд и на кафе с всичките си колеги, а момичетата от списанието си примираха от завист. Емили беше специален случай, разбира се. Кейт имаше много така наречени „приятелки“ — момичета от офиса, с които й харесваше да излиза, две нейни познати от преди, с които от време на време пиеше кафе, дами от благотворителните организации, в които участваше Маркъс. Но Емили остана единствената й истинска приятелка. Кейт имаше сто познати и само един човек, който наистина беше от значение за нея.

Но и Емили нямаше много време на разположение. Тя бе затрупана с работа в „Лъки“ и едва смогваше да се измъкне от редакцията. Кейт обичаше да ходи там. Беше странно: въпреки всички тези пари, всички партита, всичко, което й носеше положението й на госпожа Броудър, тя най-много се забавляваше, когато навлечеше дънките, маратонките и една тениска — дори напоследък всичките й тениски да бяха „Армани“ — и се метнеше на някое такси до Вилидж, за да се отправи към тясната редакция на Емили. Там не се отдаваха почести. Емили и шепата й служители — графичният дизайнер Джейк, шейсетгодишен брадат гениален хипар, и Люси и Кийт, които пишеха повечето от материалите, и понякога Франческа и Диди, двете фотографки — всички те пребиваваха в офиса, разменяха идеите си, измисляха планове и се псуваха един друг. Кейт се включваше с ентусиазъм. Беше добра в тази работа и я обичаше. А дори не беше точно работа; не й плащаха. Просто помагаше на приятелка. Той не можеше да я вини, нали?

Тя излизаше с Емили, която й предлагаше същото саркастично и добродушно приятелство, както винаги досега. Нямаше критики и почести и „госпожо“ или „госпожо Броудър“. Един от върховните моменти за Кейт беше сватбата на Емили и Пол, когато Емили й се обади в последната минута и я хвърли в шок.

— Заета ли си сега?

Кейт погледна към часовника си „Картие“.

— За съжаление, да. След двайсет минути трябва да бъда на благотворителен концерт с Маркъс.

Емили въздъхна.

— Жалко, защото ми трябваш в кметството.

— В кметството? — Кейт повдигна вежди. — Да не си направила пътно нарушение или нещо такова?

— Не. — Пауза. — С Пол ще се женим и ни трябват двама свидетели. Мислех си…

— Чакай малко. — Сърцето на Кейт се разтуптя по-силно. — Идвам веднага. Дай ми десет минути.

За нея беше истинска радост да види събитието: Емили — в ушита по поръчка бяла рокля, Пол — изглеждащ леко притеснен в костюма си; единият свидетел беше Том, приятелят на Пол, а тя беше другият. Те чакаха в едно служебно помещение с няколко други двойки, някои от които бяха по дънки и тениски, а други носеха официални рокли и костюми, и вратите постоянно се отваряха и затваряха. Те си пробиха път през тях, все едно се намираха на пиаца за таксита, и когато Кейт последва Емили в приличащата на цех стая с флуоресцентни лампи и застанала зад един подиум служителка с отегчена физиономия, тя беше завладяна от вълнение. Това беше най-романтичното нещо, което някога бе виждала. На Емили и Пол не им правеше впечатление нито яркото осветление, нито монотонният глас на чиновничката и стандартната й инструкция към младоженеца да целуне булката. Двамата казаха своето „да“, размениха пръстените си и когато Пол обхвана главата на Емили с ръце и я целуна, светът около тях сякаш се бе размил и се бе разтворил в нищото. Очите на Кейт се насълзиха, когато служителката подаде на сияещата Емили брачното й свидетелство.

Церемонията не се доближаваше и на косъм до лукса на собствената й сватба. Беше ли по-хубава?

Кейт бе погълната от усилената работа в редакцията на „Лъки“, от щастливата, изтощена атмосфера в апартамента на Емили и Пол. Тя прекарваше там колкото се може повече време, като се измъкваше от официални вечери, тръгваше си по-рано от партита, отменяше часовете си за маникюр или пазаруване — всички дребни неща, с които Маркъс искаше тя да запълва дните си.

Но винаги се стараеше да се оправи към къщи навреме, за да бъде готова, облечена в някоя малка официална рокля и дизайнерски обувки, когато съпругът й се върне.

Защото Емили беше права. Сега Маркъс беше нейната работа.

Тя го утешаваше и го ласкаеше. Разпитваше го как е минал денят му. Това беше лесно, тъй като той не се интересуваше от нейния. Правеше й комплименти за тоалета, косата, тялото. Кейт откри, че той често е изпълнен с напрежение, навито вътре в него като пружина. Тя се стараеше да го успокои — като го водеше горе, любеше го, опитваше се да го изненадва, гледаше да поддържа разнообразие. Маркъс поне оценяваше усърдието й. Кейт се опита да отхвърли тревожното си усещане, че той я харесва повече, след като бяха свършили и тя се обличаше внимателно с някой от новите си важни тоалети, с ослепителните бижута и с косата си като от реклама на шампоан и се подготвяше да се отправят към някоя светска вечеря или благотворителен бал, където да бъде най-сексапилната съпруга сред всички.

За Маркъс беше жизненоважно да поддържа правилния имидж. Кейт знаеше, че никога не бива да пие повече от една-единствена чаша вино; че трябва да заслепи всички мъже, без да флиртува с никого от тях; че задачата й е да очарова съпругите, но само малко, защото съпругата на Маркъс Броудър всъщност не беше предопределена да върши тежката работа. От хората се очакваше да идват при нея. Така виждаше Маркъс себе си. И Кейт отразяваше това. Тя се приспособяваше. Беше умна, дръзка, секси по един изтънчен начин. Клюкарските рубрики ги споменаваха само с положителни отзиви. Най-сексапилната двойка в града. Прелестната Кейт Броудър, Кралица на „Форбс 400“. Любимката на светското общество. Писаха за тях във „Венити Феър“, „Вог“ и дори в „Ню Йоркър“. И Маркъс Броудър беше щастлив.

И го показваше. Кейт започна да получава подаръци. Един ден, когато беше в СПА центъра, докато й правеха масаж с горещи камъни и тя се унасяше отпуснато от удоволствие, служителят прие в помещението една жена — куриер от „Тифани“ която носеше огромна кутия, съдържаща удивителна диамантена огърлица. Друг подарък беше мистериозният уикенд, когато Маркъс й каза да си приготви багаж за горещо време, след което отлетяха за частния остров Некър24 само за вечеря. Или картината на майстор от школата на Тициан, която й купи за рождения ден за нейно най-голямо удоволствие. Когато градът бе скован от първия зимен студ, той й подари кожено палто от сребърна лисица. Ако се наложеше да си мръдне пръста, то беше само за да й направят маникюра.

А в леглото Маркъс беше търпелив, внимателен. Той я целуваше, ближеше и милваше. Стараеше се тя да свърши, а ако не успееше, Кейт се докосваше и се погрижваше за това. Разбира се, нямаше нужда да се споменава, че Маркъс задължително трябваше да свърши. И той искаше да прави секс с нея всеки ден. А тя не се оплакваше. Това беше негово заслужено право, след като се грижеше за нея по почти всеки възможен начин.

Имаше само един мъничък, дребен недостатък.

Кейт не беше щастлива.

Тази мисъл продължаваше да изниква в главата й и тя продължаваше да я прогонва. В края на краищата идеята беше нелепа, нали? За нея се грижеха, глезеха я, гледаха я, уважаваха я. Беше обект на завист за всяко момиче в града. Изглеждаше великолепно, имаше всичко, което можеше да пожелае, дори неща, за които не си бе и помисляла. И умен, красив, амбициозен съпруг. Майка й би се пръснала от гордост, ако можеше да види дъщеря си. Нима имаше нещо, което можеше да не харесва?

— Аз съм глупачка — заяви тя на Емили една сутрин.

Беше в края на ноември в Манхатън. Последният утешителен блясък на есента вече наистина бе изчезнал и градът се настройваше за зимата, за суровата, мразовита нюйоркска зима. Никъде нямаше такъв студ и дъжд като тукашните.

Кейт притежаваше кожено палто и дълги до бедрата кожени ботуши, но беше облечена с дънки и обикновено яке на „Норт Фейс“. Носеше и една черна вълнена шапка, нахлупена над ушите. Не беше най-бляскавият тоалет на света, но тя не искаше да я разпознаят. Папараците й бяха забавни през първите три месеца. След това й дойде до гуша от тях.

— Не съм съгласна. — Емили потрепери в собственото си вълнено палто от „Гап“. През последната година беше отслабнала и изглеждаше по-хубава. Любовта й подхождаше. Кейт много се радваше за нея. Най-добрата й приятелка цъфтеше, беше заета, хранеше се здравословно. Списанието все още беше независимо и тиражът му се покачваше по малко с всеки брой. По-хубавото беше, че получаваха одобрение от критиката. И то много. Вестниците пишеха за тях, блогърите ги цитираха. Емили беше предводителка на новата контракултура. И тя обожаваше всеки миг от работата си. И печалбите бяха добри. Не бяха чак главозамайващи — тя настояваше да влага всички приходи обратно в списанието, — но достатъчно, за да си купят апартамент с Пол, прилично място с две спални в Мъри Хил, което даже разполагаше със собствена малка градина. Те бяха скромно успешни и много доволни.

Докато Кейт беше като проклетия цар Мидас. Каквото докоснеше, то се превръщаше в злато, но също както и в историята, това не беше толкова хубаво, колкото изглеждаше, че е.

Двете вървяха по Дванадесета улица към един френски ресторант. Емили се кълнеше, че там предлагат най-хубавото кафе в града. Арктическият вятър фучеше по Шесто авеню и нищо нямаше да помогне на редакцията на „Лъки“ освен малко кафе с канела. Кейт предпочиташе френско с ванилия. Ароматът му беше мек и успокояващ и най-вече беше без калории. Тя се наслади на атмосферата, докато стоеше тук с най-добрата си приятелка и държеше кафето си в картонена чаша. Нямаше костен порцелан и сервитьори. Поне това беше нещо, което я правеше щастлива.

— Заповядайте, момичета — каза барманът и им подаде две от ценните картонени чаши. Кейт вдиша дълбоко, поемайки наситения аромат, изпитвайки удоволствие от това, че я бяха нарекли момиче. Ароматът на ванилия и кафе я блъсна мощно в ноздрите. Боже, толкова простичко нещо… а защо бе залята от такава вълна на удоволствие?

— Благодаря. — Емили му даде десетачка и зачака рестото си. — Виж, Кейт, ти си отегчена. Твърде умна си, за да седиш и по цял ден да си правиш масажи или да избираш какви свежи цветя да ти доставят. Ако Маркъс те обича, ще разбере това.

— Каза ми, че не иска да се преуморявам — поясни Кейт колебливо. Те взеха кафетата си и се запътиха към вратата. Извън топлината на заведението мразовитият въздух ги халоса в лицето. Кейт отпи от напитката си; тя беше гореща и успокояваща. — И има логика. Искам да кажа, човекът просто има толкова много пари. Какъв ще е смисълът от моята заплата? Тя би била смешна на фона на състоянието му.

— А той иска ли да си отегчена и нервна? Може би имаш нужда от работа заради самата работа, а не заради заплатата. Божичко, аз обичам „Лъки“. Бих работила там за без пари.

— Ти работиш, за да се издигнеш в живота. А аз вече съм на върха на дървото. Маркъс беше бързият асансьор, който пропусна всички останали етажи.

— Грешиш — каза равно Емили. — Помисли си. Бил Гейтс. Опра Уинфри. Стивън Спилбърг. Марк Зукърбърг…

— Кой е този?

— Основателят на Фейсбук.

— А, ясно.

— Всички те си приличат по едно нещо. Може би по повече от едно. Всички те са богати, но всички все още работят. Имат повече пари, отколкото могат да похарчат, но са в офиса. Хей, знаеш ли кой още го прави?

Кейт вдигна рамене. Кафето беше толкова хубаво. Тя вдиша аромата на канела, който идваше от чашата на Емили.

— Маркъс Броудър — заяви триумфално приятелката й.

— Той защо не си стои вкъщи? Може да живее само от лихвата на инвестициите си, без въобще да му се налага да работи. Но както виждаш, не се спира. Виж, може да се включиш в някаква благотворителна дейност или нещо такова.

Кейт потрепери.

— Да ръководя някой от онези благотворителни балове? Не ми харесват онези хора. Нито вечерите, на които порцията струва пет хиляди долара. Ходя на достатъчно такива, Ем. Те са само извинение да си носиш бляскавите бижута. Социална проказа!

Приятелката й намали ход малко и изгледа проницателно Кейт.

— Какво му е лошото? Нали за това се бореше? Лъскавите бижута и дизайнерските чанти? Не ми казвай, че сега съжаляваш.

— Няма нищо нередно в имането на пари. — Кейт объркано прокара ръка по вълнената си шапка. — Не знам какво ми става, по дяволите. Само дето съм отегчена и определено не искам да бъда някаква благотворителна покровителка.

— Тогава направи компромис. Ела да работиш в „Лъки“ — никой не може да сглобява фото истории като теб. Всъщност, откакто спря да ни помагаш, тиражът ни малко спадна. Ти внасяше популистката нотка, докато аз съм твърде академична, нали разбираш? И ще даряваме цялата ти заплата за спасението на китовете или нещо такова. Това е благотворителност, без да се занимаваш с някакви глупави вечери. Как мислиш?

Кейт се ухили.

— Ще кажа да, моля.

— Ако искаш да го правиш както трябва, а не просто да се отбиваш в редакцията по обед, трябва да говориш с Маркъс.

Кейт кимна.

— Да. Ясно. — Тя си пое дълбоко въздух. — Сигурна съм, че той ще прояви разбиране.

Маркъс не прояви разбиране. Прояви единствено гнева си. Това беше първата им кавга.

— Жена ми не работи — заяви той равно.

— Това няма да е работа като да си изкарвам прехраната. Ще бъде благотворителност. Хайде де, скъпи — примоли се Кейт.

— Ще ходиш в офис. Ще работиш. Искаш да правиш дарения? Напиши чек.

Очите на Кейт се насълзиха. Боже, как й беше омръзнало постоянно да му се моли.

— Но, Маркъс, моля те. Емили ми е приятелка. Просто ще правя нещо, докато те чакам да се прибереш вкъщи.

— Да правиш? — Той присви очи. — Последния път, когато проверих, имаше много неща за правене в този град. Музеи. Галерии. Магазини. Салони за красота. Отиди на бейзболен мач или в проклетия зоопарк в Бронкс. Вземи и приятелката си, аз ще се изръся за билетите.

— Но тя работи. А аз съм отегчена — замоли се Кейт. — Не мога по цял ден да пазарувам.

— Никоя от предишните ми жени не е имала проблем с пазаруването — тросна се Маркъс. — И по тази причина не искам да се занимаваш с това. Хората ще кажат, че бракът ти с мен те отегчава.

— Добре. — Кейт преглътна буцата в гърлото си. — Аз… предполагам, че си прав, скъпи. Обичам те. — Тя искаше да си повярва. — Забрави за това.

Той веднага омекна.

— Оценявам, че разбираш. Виж, Кейт, ти си красива жена. Приятелката ти Емили… — Презрението бе изписано по цялото му лице. — Тя работи, налага й се. На теб не ти се налага. Тук си имаме всичко. Ти това искаше. Опитай се да му се радваш.

И тя се опитваше. През повечето време. Тренираше като луда. Измисляше модели на собствени рокли и ги даваше на манхатънските шивачки да й ги ушиват. Веднъж седмично работеше като доброволка в един център по грамотност за възрастни, като се стараеше да си е вкъщи, когато Маркъс се прибере от работа. И действително се отдаде на театрални представления, филми и изложби. Маркъс беше прав — човек наистина можеше да е много зает с правене на нищо, ако си го поставеше за цел.

Проблемът беше, че ненавиждаше това. И ненавиждаше Маркъс. Тя започна все повече да не понася присъствието му в леглото си. Въпреки че никога не му отказваше, Кейт не можеше да събере никакъв ентусиазъм за секс. И Маркъс забеляза. Студенината му нарасна. Кейт се виждаше с Емили тайно, без да казва на съпруга си. И след девет месеца Емили започна да й намеква, че трябва да поиска развод.

— Не си щастлива — вдигна рамене най-добрата й приятелка. — Кейт, ти опита. Очевидно не обичаш мъжа си. И дори не обичаш живота си. Виж, какво му е лошото да признаеш пред себе си, че си направила грешка? Може би има причина, задето позицията на госпожа Броудър се освобождава през две години.

— Не разбираш. — Кейт зачупи пръстите си с перфектно поддържани нокти. — Не знаеш какво беше, докато растях.

Емили я изгледа.

— Разбира се, че знам. Нали бях там.

— Не. — Вечно кипящата й от жизненост приятелка застана неподвижно като остаряла чаша шампанско. — Никога не си идвала с мен вкъщи, никога не си виждала наистина какво е.

— Защото ти не ми даваше — изтъкна нежно Емили. — Работеше нощна смяна.

— Не е това. Мама вече беше починала, когато станахме приятелки. Нещата бяха такива, каквито бяха, защото татко ни напусна и взе всичките си пари със себе си. Мама… — Кейт преглътна с усилие. — Мама не искаше и аз да имам такъв живот. Искаше да сключа добър брак, да се грижат за мен. Да не работя денонощно за мизерна заплата като нея. Бяхме близки… трябваше да бъдем. Нямахме си другиго. И сега Маркъс се грижи за мен.

— Той пише чекове — отвърна Емили. — Това ли е искала майка ти, Кейт? Наистина ли си мислиш, че това е било единственото нещо?

— Това беше основното. — Кейт беше твърда. — Можеш да си благочестива, колкото си искаш; без достатъчно пари няма нищо друго.

— Мъжът не е единственият източник на средства. А и никой не се нуждае от толкова пари, колкото има Маркъс.

— Мама щеше…

— Това не е животът на майка ти. А твоят. Искаш ли да чуеш скромното ми мнение? Трябва да се разведеш.

— Да се разведа! — Кейт потрепери от страх. Умът й бе погълнат от мисли как Маркъс може да я зареже и да си хване любовница, може би повече от една. И как тя щеше да се справи с това. Обвиняваше се, защото перспективата съпругът й да започне да излиза с друга или други би била въпрос на крайно безразличие към нея. Но тайничко приветстваше идеята, защото не й харесваше сексът с него, а така може би щяха да останат женени. Но чак пък толкова — тя, неизвестната Кейт Фокс от Бронкс, да се разведе с мултимилионера? — Няма да получа нищо. Има предбрачен договор.

— Ще получиш свободата си — изтъкна меко Емили. — Това е нещо.

Кейт се паникьоса. Помисли си как всичко това й бива отнето, частните самолети, дизайнерските обувки, роклите за по десет хиляди долара, билетите първа класа.

— О, Ем, не знам. Свикнала съм с този живот. Как да се върна?

— Ще бъдеш изненадана от способностите си. Може би енергията ти е съсредоточена върху грешната цел. Какво ще стане, ако я насочиш към друга?

Кейт се смути. Помисли си какво ще бъде без Маркъс в леглото и без да е необходимо да се справя с всичко това повече. И после си помисли какво ще е да остане без самото си легло и неговия ергономичен матрак „Калифорния Кинг“ или без елегантния кремав декор на стаята, която вървеше с леглото, или без огромния апартамент, който съдържаше всичко това. Представи си се как се безпокои за наема си и как не притежава нищо. И кой щеше да я наеме на работа? Маркъс притежаваше този град.

— Не мога. — Тя се оттегли в черупката си. — Просто не мога.

— Чудесно — каза Емили с онази нежност, която объркваше Кейт понякога. — Не те карам да правиш нищо насила. Щом не можеш, не можеш.

Разговорът разстрои Кейт. Същата нощ тя прави любов с Маркъс с най-голямата страст, която успя да събере. Той се усмихна леко, одобрително, и това беше огромно облекчение. Кейт не беше готова да заложи на себе си, не можеше да преобърне целия си свят наопаки. Беше получила страхотен шанс с Маркъс и нямаше намерение да го пропилее.

И тогава Маркъс Броудър срути целия този свят с гръм и трясък.