Съдба

Дванадесета глава

Кейт седеше в прекрасния си нов апартамент и кипеше от ярост. Този негодник, помисли си тя, абсолютен кретен. Защо изобщо му бе позволила да й влезе под кожата?

Първо Маркъс, а сега Дейвид Ейбрамс — поредният, който омаловажи работата й. Присмя се на заплатата й.

И което беше още по-лошо — присмя се на нея. Беше стоял там, арогантният му кучи син, и говореше за брака й с Маркъс като за професия…

Кейт гореше от гняв. Презрителните думи на Маркъс Броудър проехтяха още веднъж в ушите й. „Никой друг богаташ няма да иска това, което съм изхвърлил.“

Може би бившият й мъж имаше право. Може би всичко това беше глупаво. Дейвид Ейбрамс не можеше да изрази по-ясно презрението си. Той хареса дизайна на апартамента й, но смяташе, че тя си играе и се размотава, че е богата разведена жена със споразумение, което покрива всичко. Сякаш, ако беше вярно, щеше да се навре в тази сграда и в това миниатюрно студио.

Какво правеше в „Лъки“? При целия си успех все още печелеше мизерна заплата. Точно както изтъкна Дейвид Ейбрамс. Все още тъпчеше на едно място. Все още работеше за Емили, получаваше, колкото да покрие наема си, и бе направила всичко това само за да задели настрана малко средства.

Имаше ужасното усещане, че привлекателният кучи син вероятно е прав. Кейт наближаваше трийсетте. Дали не пропиляваше най-хубавите години от кариерата си? Дали не пропиляваше живота си?

Тя крачеше нагоре-надолу като тигър и само мислеше и мислеше. За Маркъс. За Емили. За този град…

Телефонът звънна. Тя го вдигна с раздразнение. Не можеха ли поне една вечер да я оставят на мира? Опитваше се да си проясни главата.

— Кейт?

Беше Силвия от главния офис. Асистентката на Емили. Тя плачеше почти истерично. Кейт забрави за Дейвид Ейбрамс. Забрави за всичко.

— Какво има? Силвия, какво се е случило?

Плачът й се усили и тя едва успя да произнесе думите:

— Гледа ли новините?

— Не. — Почувства как я обзема страх. Ръцете й се изпотиха от прилива на адреналин. — Силвия, какво е станало, за бога?

— Станала е влакова катастрофа — изплака жената. — С влака за Скарсдейл…

Сърцето на Кейт задумка. Родителите на Емили живееха в Скарсдейл.

— Случило ли се е нещо? Емили пострадала ли е?

Още плач.

— Емили и Пол са били в първия вагон, Кейт. Той е дерайлирал… Те са мъртви.

Обзеха я внезапни пристъпи на паника и мъка. Кейт затвори очи, замаяна от болка.

— Това не може да е вярно. — Не беше способна да го приеме. — Не може.

Пръстите й потърсиха дистанционното на масата; тя включи малкия телевизор, който държеше в единия ъгъл на стаята, и превключи на „Си Ен Ен“.

Стаята се изпълни с мрачни, кървави картини. Образите следваха един след друг. Показаха снимка от въздуха на влака, обърнат на едната си страна върху релсите. Гореше. Пожарни коли и екипи обсипваха всичко с вода. Последваха кадри на плачещи хора и ранени на носилки. Районът гъмжеше от линейки, любопитни местни жители, новинарски екипи, истерични роднини…

— Как разбра?

— Родителите й ми се обадиха преди двайсет минути. — Когато Кейт беше заета да кръстосва шпага с Ейбрамс. — Полицаите им се обадили; намерили портфейлите им сред телата. Господин Джоунс замина на мястото да ги идентифицира.

Кейт вече плачеше, сълзите се стичаха по бузите й.

— Боже, Силвия, о, боже. Тя е най-добрата ми приятелка. Винаги е била. Обичам я…

— Знам. Всички го знаем. Много съжалявам, Кейт.

— Ами… семейството на Пол?

— Родителите на Емили ще им се обадят… Кейт. Какво ще стане с това място? С работата… с всички…

— Затвори редакцията за утре. Изпрати на всички имейл. — Защо я занимаваше с това? Тя хлипаше, обляна в сълзи.

— А след това? Кейт! Кейт, моля те, не се сърди. Ти си отговорният редактор…

Така, така. Тя се опита да се стегне. В „Лъки“ работеха петдесет души, зависеха от него за наема си, за храната си. Сега тя трябваше да поеме командването. Сега всички гледаха към нея.

— Ще започнем работа вдругиден. Докато открия кой притежава списанието и какво иска да прави с него. То принадлежеше на Емили, така че може да е оставено на майка й и баща й или на близките на Пол. Не знаем, засега ще продължим да работим както обикновено. Аз… — Тя се опита да помисли. — Имам пълномощно да ползвам банковите сметки, така че ще продължим. Мога да изплатя заплатите…

Силвия се разплака още по-силно.

— Благодаря, Кейт. Знам колко е ужасно да те безпокоя сега за това. Знам, че не бива, но трябва да разбереш…

— Хей. Това е животът ви. Хората имат сметки, имат деца. — Тя се опитваше да е силна, но гласът й потрепваше. Как щеше да работи, по дяволите, след като животът й бе съсипан? — Но в дългосрочен план не мога нищо да гарантирам. Списанието не е мое. Не знам на кого е. Утре искам да се обадя на господин и госпожа Джоунс, да разбера за погребението…

Тя не можа да продължи. Разплака се. Силвия отново се извиняваше.

— Трябва да затварям — смотолеви Кейт. — Ще се обадя на госпожа Джоунс. — И тя затвори, после потъна съкрушена в дивана си, където зарови глава в ръце и плака, и плака, докато не изплака и последната си сълза.

Маркъс Броудър погледна към часовника на нощното си шкафче. Цифрите му светеха меко в мрака. Бе намалил светлината им, за да не може яркостта да обостри безсънието му.

Беше два и половина сутринта. Но той бе напълно буден.

Съобщението на телефона му го бе събудило.

Изпратил му го беше Джак Джоунс, един от раболепните му вицепрезиденти, който обикновено никога не би занимавал шефа директно. Но Джак следеше отблизо няколко цели, които Маркъс му бе възложил. Една от тях беше „Лъки“. Джоунс имаше своите шпиони и контакти в отдела за отчетите на списанията. Всеки месец Маркъс получаваше имейл от него. Това беше един от начините да следи онази дебела кучка Емили Джоунс, която бе съсипала идеалния му брак.

Но после дойде съобщението. През нощта. И то на един от най-личните му номера.

Маркъс препрочете съобщението няколко пъти. Но то изглеждаше достатъчно ясно. Остана доволен, че малкият глупак се е осмелил да го изпрати. Нямаше смисъл да чака до сутринта. Включи телевизора да види новините, като спря звука, за да не събуди партньорката си в леглото и тя да го раздразни с въпросите си.

Момичето спеше до него, дългите й слаби крака се простираха по протежение на леглото. Би я избутал обратно към нейната половина, но не искаше да я разбуди. Щеше да я остави да спи и да похърква леко по този дразнещ начин. Щеше да се отърве от нея сутринта.

Излизаха от три седмици. Беше много подходяща, дъщеря на дипломат във френското консулство. С родословие, което беше точно това, което му трябваше след катастрофата с Кейт Фокс. Той се бе съгласил да озапти пресата, защото нуждите на Кейт съвпадаха с неговите.

Маркъс Броудър мразеше да му се подиграват.

От Кейт се искаше да се свие на топка и да се махне. Което щеше да му помогне да забрави, че в действителност тя бе поискала развод. Дори светът да си мислеше, че е обратното.

Вместо това тя бе избрала път, чрез който имаше най-голяма вероятност да го разгневи. Остана в града. Взе парите му. Започна работа в списанието, заради което се бе провалил бракът им. Започна да работи за Емили Джоунс.

Постъпката й изглеждаше като умишлена обида.

Шпионите му редовно му докладваха, докато накрая не им нареди да зарежат проучванията си. Кейт се бе вкопчила като удавник за сламка в мизерната си малка работа. Бе наела модерен апартамент, тесен, но елегантен, в изискана сграда в долната част на Манхатън, търсеше да си купи жилище. И изглеждаше сериозна. Ходеше на работното си място всеки ден без изключение. И спомагаше за повишените продажби на списанието. Не беше кой знае какъв скок, но вървеше добре. Сигурно беше ценен кадър за екипа.

Той ненавиждаше тези факти. Изглеждаше, сякаш тя отново се бе върнала към стария си начин на живот. Не ходеше толкова много по купони, работеше усилено, но пак си беше Кейт Фокс, все едно Маркъс Броудър никога не й се бе случвал.

Луиз Керуал, момичето в леглото, не беше толкова добра в секса като Кейт. И никоя друга не можеше да се мери с нея. Въпреки че тя не му се бе отдавала изцяло. Той го знаеше и му беше неприятно. Имаше нещо под това слабо сексапилно тяло, големите гърди и закръгления задник — нещо, което я отличаваше. Една натрапчива сексуалност. Тя понякога го глождеше нощем, дори докато Маркъс праскаше последната едрогърда брюнетка или първокласна проститутка, с които обичаше да си доставя удоволствие. Нито техните одобрителни пъшкания, нито екстравагантните им комплименти означаваха за него толкова, колкото миговете, в които Кейт се протягаше и простенваше насън.

Той подозираше, че никога не я бе задоволявал.

И я мразеше заради това.

Погледна към Луиз. Тя беше нищо, беше заместител. Дали тайно мечтаеше, че той ще се ожени за нея? Не, никога повече нямаше да е такъв глупак, никога.

Най-лошото от всичко беше, че той искаше да си върне Кейт Фокс. Имаше недовършена работа с нея. Тя бе едно от притежанията му, купено и платено, но го бе напуснала и измамила, след което само се бе поизтупала и беше продължила напред. Сякаш нищо не й се бе случило…

От седмици кроеше отмъщение.

Разполагаше с много възможности. Да я унищожи в пресата. Това беше добра първа стъпка. След като вече бе подписала споразумението и той бе уредил развода, тя с нищо не го държеше, за нищо не можеше да се пазари с него. Щом бе спрял журналистите, със сигурност можеше пак да ги насъска срещу нея.

Това беше единият начин.

Съществуваха и други. Да я съди… едва ли имаше значение за какво. Джобовете му бяха дълбоки, а тя нямаше нищо, освен един нищожен милион. Можеше да я накара да похарчи и последния си петак по адвокати. Да й отнеме работата, да затрие жалкото списание на Емили, което толкова й харесваше. Можеше да го погълне в корпорация „Броудър“ и да го превърне във всичко, което тя мразеше. Или просто да започне да издава собствено списание, с което да ги конкурира по всички параграфи.

Имаше да избира сред много начини да я сравни със земята. Можеше да опита всеки един от тях или всички заедно. Тя щеше да се досети за намеренията му, разбира се. Маркъс се отдаде на приятна фантазия — Кейт Фокс, която го молеше за среща, връщаше се при него да моли за милост, да го моли да я остави. При почти всякакви условия. Можеше и да я послуша, помисли си той, възбуждайки се при мисълта. Но първо щеше да я накара да застане на колене и буквално да го умолява. После щеше да застане над нея и да я накара да му направи най-изкусната свирка в живота си. Би могла да го задоволява всеки ден в продължение на месец, след което може би щеше да я остави да отиде в Ню Джърси и да потъне в неизвестност. Освен ако не я затвореше в някой апартамент и не я държеше само за забавление…

Каква приятна мисъл. Кейт Фокс — съкрушена, унижена и в краката му. Точно така трябваше да бъде.

Броудър се пресегна и се погали. Той наблюдаваше сцената на тънкия, окачен над леглото телевизор с изключен звук, а светлината от монитора осветяваше стаята, шарейки по голото тяло на хубавата скучна жена, която спеше в леглото му.

Това беше съдба. И всичко се нареждаше. Както ставаше винаги. Наричаха мъжете като него „господари на Вселената“. Тази вечер определението му се стори абсолютно вярно. Влаковата катастрофа се въртеше безспир по новинарските канали. Над двеста жертви. Съпругата на един сенатор, една актриса, католически архиепископ и няколко изявени нюйоркски бизнесмени, всичките изличени от лицето на земята. И между тях Емили Джоунс и мекушавият й съпруг.

Кейт Фокс вече нямаше работа. Не му се налагаше да прави нищо.

Той се зачуди кой притежава списанието. Съпругът й сигурно е бил наследникът. Имаха ли деца? Родители? Любим кръстник? Най-вероятно никой, който разбираше от медии. Можеше да го получи на безценица. И щеше да го направи. Тя го бе кръстила „Лъки“. Но повече му прилягаше да е „Ънлъки“29. Той се изкикоти на собствената си шега.

Може би щеше да го купи чрез агент. Тихомълком. Щеше да е страхотно да влезе в офиса след две седмици и да види физиономията й, когато разбере кой е новият й шеф.

Пръстите на Маркъс се свиха в юмрук. Ето че пак фантазираше за нея. Губеше си времето. А това нямаше да свърши работа. Трябваше да се погрижи за Кейт Фокс — и то много по-хубавичко, отколкото го бе направил, когато я заряза.

Емили Джоунс беше мъртва. Както и кариерата на Кейт Фокс в Ню Йорк.

Погребението мина бързо — за облекчение на всички. Бащата на Емили уреди всичко със светкавична скорост, за да пощади съпругата си, която не бе на себе си от скръб. Кейт осъзна, че стои в гробището на Скарсдейл и сълзите се търкалят по бузите й. Родителите и сестрата на Емили и семейството на Пол — братовчеди и лели — ридаеха и стенеха, докато свещеникът четеше монотонно от Библията. Тя не можеше да се застави да погледне към ковчезите; просто се взираше в земята. Където и да беше приятелката й сега, едва ли беше вътре в този сандък.

Емили бе починала толкова млада, но беше с Пол — единствения мъж, когото някога бе обичала. Беше работила със страст и изживя живота си така, както бе искала. Омъжи се за подходящия човек. Постигна много по-голям успех от Кейт с празния й хладилник и стерилния й милион в банката.

При мисълта сърцето на Кейт се сви, все едно някой я стягаше с обръч през гърдите. Тя едва успяваше да си поеме дъх и мъката, която изпитваше по най-добрата си приятелка, се примесваше с болка към самата нея. Пол беше обикновено момче и Емили го обичаше и беше щастлива с него.

„Как, по дяволите, успях да объркам живота си така?“ — помисли си Кейт.

Сети се за Дейвид Ейбрамс. За неговата арогантност, за наглостта му. И за презрителния начин, по който се бе отнесъл към нея. „Изкарваш ужасно малко пари и винаги е било така. Поне в тази област“ — бе казал той.

Боже, как й се искаше да хвърли парите обратно в лицето му. Да му каже, че не й е притрябвало да й връща наема. Но не можа да го направи, нали? Нямаше достатъчно средства.

За сметка на това го изхвърли от тесния си апартамент. Това бе всичко, което стори. И то не я поставяше в най-доброто положение, помисли си Кейт. Защото все пак щеше да вземе парите му. И знаеше какво означава това в неговите очи.

Гневът и срамът се смесиха с тъгата й.

— Кейт. — Госпожа Джоунс се приближи до нея. — Милото ми момиче.

— О, госпожо Джоунс, съжалявам — успя да каже Кейт. Тя прегърна жената, но скръбта беше вече твърде силна, пулсираше през нея с всеки удар на съкрушеното й сърце. Трябваше да се махне оттук, но не можеше, не можеше да избяга. Не и от майката на Емили. — Емили беше най-добрата ми приятелка…

— Знам, скъпа. — Мери Джоунс избърса очите си. — Благодаря ти за всичко, което направи за нея. Тя непрекъснато говореше за теб. Уважаваше те много.

Кейт поклати глава.

— Беше обратното, госпожо.

— Не — заяви решително Мери Джоунс. — Тя твърдеше, че ти си една на милион, Кейт, ако си позволиш да бъдеш. Че имаш съдба.

Кейт неволно повдигна вежди въпреки мъката си.

— Какво е казала?

— Съдба. Че си специална. Но просто не си позволяваш да бъдеш специална. Загубих малкото си момиченце, Кейт — изхлипа тя. — И знам, че сега тя ще иска ти да постигнеш мечтите си.

— Много съжалявам — повтори Кейт сковано, но майката на Емили бе изгубена в мъката си, плачеше, а раменете й се тресяха и тя зарови лице в ръцете си.

Господин Джоунс, с тъмен костюм и също със зачервени очи, дойде и отведе съпругата си настрани, поставил ръцете си на раменете й.

— Хайде, миличка — каза той. — Да си ходим вкъщи.

Кейт се загледа след тях. Дори в този мрачен час Мери Джоунс имаше някого, който да се погрижи за нея, за когото тя да се погрижи. Семейство. Съпруг.

Кейт всъщност бе имала само Емили. А Емили вече я нямаше.

— Кейт? — Бащата на Емили погледна през рамо. — Ела утре в кабинета на адвоката ни в десет часа. „Колбърг и Грийн“ в Скарсдейл. За прочитането на завещанието.

— Но защо… аз не съм включена в завещанието — възрази Кейт. Тя имаше проблеми, с които трябваше да се справи, и служители, които едва бяха способни да си включат компютрите. Чакаха ги доставчици и рекламодатели, които им бяха платили. Това му беше странното на живота — той си продължаваше и без теб, независимо дали си му разрешил, или не.

Кейт трябваше да продаде списанието, да изплати дължимото на служителите. Тази работа беше единственото, което я караше да става сутрин.

— Напротив, включена си. Трябва да присъстваш.

Кейт прехапа устни. Едва ли можеше да спори с потопените в скръб родители. Значи Емили й бе оставила някакво малко завещание, лични вещи, снимка или нещо такова. И сигурно щеше пак да си изплаче сърцето, като чуе какво е, но със сигурност нямаше потребност да присъства на четенето на завещанието. Можеха просто да й изпратят каквото трябва.

Но щом майката й бащата на Емили я молеха да присъства…

— Добре, сър — предаде се тя. Можеше да направи това последно нещо за Емили. — Ще дойда, но наистина трябва да се връщам в офиса веднага след това. Трябва да довърша този брой на „Лъки“.

— Знам.

— Емили на вас ли остави списанието? — попита невинно Кейт.

— Не. — Господин Джоунс я погледна странно. — Искаш да кажеш, че не знаеш ли? Остави го на теб.

Гробището е странно място да научиш, че животът ти се променя.

Това очевидно беше кабинетът на семейния адвокат от малкия град — помисли си Кейт. Уютна стая с не особено скъпи тъмносини дивани и списание „Добро домакинство“ върху масата, оставено до „Ю Ес Уийкли“30. До тях стоеше безкрайно прелиствано копие на местното каталожно списание „Пенисейвър“. По стените бяха окачени рамки с дипломи по право от второстепенни училища в щата. Но килимите бяха меки и кабинетът беше чист и просторен. В Скарсдейл юристите изкарваха добри пари с дела в областта на недвижимите имоти, уреждането на провинциални разводи, дори легализирането на завещания.

Различаваше се на светлинни години от облицованите с дъбова ламперия коридори на нейния бракоразводен адвокат, от смрадта на богатство, която витаеше около акулите, служещи на Маркъс Броудър.

Но въпреки това работата беше сериозна. Тук животът й се очакваше да се промени. Тя се опита да слуша внимателно. Госпожа Джоунс си бе останала у дома с една от сестрите си; бащата и двама братовчеди на Емили бяха дошли на четенето.

— Всъщност е много просто. — Езра Колбърг погледна над очилата си към тях и се усмихна рязко. Беше го правил и преди и не проявяваше чувство за драматичност. Той бе дребен жилав мъж и говореше бързо. Просто осведомяваше семейството за фактите.

Кейт виждаше, че това занимание действа добре на бащата на Емили. Не му позволяваше да мисли прекалено много. Както му подейства и уреждането на погребението. Човешките същества бяха умни, рече си Кейт. Измисляха гениални средства за справяне с болката.

— Завещанието е много ясно. Госпожа Емили Джоунс е оставила цялото си имущество на съпруга си господин Бенуто, а той е оставил своето на нея. Но това няма връзка, защото според аутопсията той е починал преди нея. Седял е малко по-напред… — През лицето на господин Джоунс премина мъчителна сянка. — Въпросът е, че завещанието се отнася до наследници от втори ред. Това сте вие със съпругата ви, господин Джоунс, тъй като родителите на господин Бенуто са починали. Емили ви е оставила всичко — апартамента си, колата, банковите баланси в двете си сметки на обща сума едно цяло и пет милиона долара.

Емили трябва да е била много пестелива — помисли си Кейт. „Лъки“ беше далеч от подобни приходи, това бяха спестени пари.

— А капитала на списание „Лъки“ е оставила на вас, госпожице Фокс. Както и корпоративните сметки.

В тях едва ли имаше достатъчно, за да изплати дължимите суми, но все пак изпита прилив на признателност към Емили.

— Оставила ли ми е писмо? — попита Кейт с разтреперан глас.

Адвокатът поклати глава.

— Не, госпожо. Няма писмо. Наистина не смятам, че тя е очаквала скоро да умре или пък тези клаузи да влязат в сила. Рядко се случва.

Може би така беше по-добре. Кейт нямаше да се справи, ако имаше бележка за нея. Щеше напълно да потъне в сълзи.

— Мога да ти кажа какво беше мнението й по въпроса — обади се печално Ричард Джоунс. — Тя всъщност ни попита. Ние не искахме списанието. Нямам никаква представа как се ръководи такъв бизнес.

— Можехте да го продадете.

— Нямам такова желание — поклати глава той. — С Мери винаги сме спестявали, госпожице Фокс. Не се налага да се безпокоим за пари. Казах й, че съм много горд с нея. Знаеш ли, аз исках тя да стане зъболекар. Като мен.

Кейт се усмихна.

— Да, сър. Спомням си.

— Слава богу, че не стана. Вместо това, тя последва мечтите си. Каза ни, че го е направила заради теб. — Очите му се насълзиха. — Виж, съпругата ми и аз — ние не те харесвахме много. Не одобрявахме приятелството ви. Ти беше твърде… — Той описа голям кръг с ръцете си. — Твърде различна — заключи той.

Без да иска, Кейт се усмихна леко.

— Както и да е, това не беше моята Емили — продължи. — Ти беше шумна и… някак…

— … секси — измънка адвокатът, след което разбърка книжата пред себе си, сякаш не бе казал нищо.

— Но тя не ни слушаше. Остана с теб. Малко промени и външността си, а после срещна Пол. И имаше това глупаво списание. Веднъж го четох. Доста е бунтарско. — Заяви го със силно чувство на гордост. — Тя беше щастлива, Кейт. Ти имаш голяма заслуга за това.

— Тя беше щастлива, защото вие сте я отгледали щастлива, сър — отбеляза Кейт.

Той не я слушаше.

— Когато я убедихме, че не искаме малкото й списание, тя каза, че не ставало за Скарсдейл. И ние се засмяхме. И после реши, че ще го даде на теб.

Адреналинът й скочи. Сякаш Емили й говореше, насочваше я, казваше й точно какво иска.

— Тя каза, че ще знаеш какво да правиш с него. И ще го направиш забавно. — Той протегна ръката си и Кейт я стисна, мъчейки се да преглътне буцата в гърлото си. — Ти направи живота на дъщеря ми забавен, Кейт Фокс. Никога не си мисли, че това не е важно.

Господин Джоунс я погледна.

— Да те видим сега какво можеш да направиш с нейното списание — допълни той.

Тя пътуваше към града, отпусната и замаяна, на задната седалка на едно местно такси, защото не намери сили да се качи на влака. Освен това искаше да бъде сама. Искаше време да помисли.

Сега „Лъки“ беше нейно. В ушите й отекнаха думите на бащата на Емили: „Да те видим какво можеш да направиш“.

Обзе я пристъп на тъга. Но и на нещо друго. Страх. И вълнение. Нямаше да има време да скърби. Щеше да има време само да работи. Може би Емили го бе планувала така, помисли си Кейт. Тя знаеше какво означава да се управлява малко издание.

Спомни си изпълнените с безпокойство думи на Силвия. Всички служители зависеха от нея. И преди всичко ставаше въпрос за „Лъки“. Рожбата на Емили, нейната гордост и радост. Тя не би искала то да потъне в земята. Родителите й можеха да го жертват, но не и Кейт Фокс.

Тя си представи Дейвид Ейбрамс, който й предлагаше работа, подиграваше се на заплатата й. Какво би казал сега? — зачуди се тя. Вече нямаше заплата. Притежаваше цялото проклето нещо. С неговите разширени продажби, уплашени служители и не съвсем достатъчни финанси. Всички проблеми и възможности на „Лъки“ се бяха стоварили върху бюрото й.

Разбира се, Дейвид Ейбрамс бе ръководил първото си успешно списание още в колежа, припомни едно гласче в главата й.

Да, и бе купил и продал още пет, преди да стане на нейната възраст.

Ами ако се беше съсредоточила по-рано? Ако бе отдавала по-голямо значение на работата си? Какво щеше да стане, ако не бе търсила на погрешното място…

О, я стига, каза си Кейт. Престани да се самообвиняваш. Дейвид Ейбрамс е един от най-успелите издатели на списания на всички времена. Не може той да ти бъде стандартът. Просто реши накъде ще тръгнеш оттук нататък. И престани да мислиш за него.

Той беше арогантен негодник.

И определено не се интересуваше от нея.

Кейт се отърси на задната седалка на таксито, както куче се отърсва от дъждовната вода. Беше време да се фокусира върху работата си. Може би по-късно, когато раните й малко зараснеха, щеше да пробва отново да се влюби. Да се опита да намери обикновено момче, може би адвокат или учител. Някой на нейната възраст. Точно сега тя разбираше, че няма да е от полза на никого.

Тъгата бе обзела всяка частица от същността й, но под нея вече имаше нова емоция. Вълнение. Шок. Може би. Тя се чувстваше виновна, но като че ли изпитваше едва доловимо удоволствие. Насред цялата тази болка Емили я бе дарила с невероятен подарък.

Със собственото си списание. Което приятелката й бе обичала и бе искала да бъде съхранено. То всъщност принадлежеше на нея.

Изглежда, животът току-що бе дал на Кейт Фокс втори шанс. И този път тя възнамеряваше да го приеме.