Съдба

Двадесет и първа глава

Маркъс Броудър седеше отзад в лимузината си неподвижен като статуя. Гневът му към Кейт Фокс, към цялата тази скапана тъпа ситуация, се бе втвърдил като камък. В продължение на месеци само стоеше и я гледаше как жъне успехи с „Лъки“. Нямаше смисъл да се залъгва — тя се справяше много добре. Ако имаше редактор като нея в собствените си издания, досега те щяха да са станали сред най-популярните.

Ръката му се бе поколебала да натисне спусъка. Ейбрамс понякога се виждаше из града и явно чукаше онова италианско парче Жаки Молтрано, истинска кучка сред журналистките, която несъмнено беше фурия в леглото. През панталоните му премина тръпка само при мисълта. Но Лола беше по-добра и той можеше да я води навсякъде. Беше трудно да се общува с жена, която е способна да съсипе репутацията на половината от гостите на някое парти в Хемптън…

И все пак Жаки Молтрано беше с Ейбрамс. А не Кейт Фокс. Маркъс не я беше виждал по вестниците с никой мъж. Кейт стоеше в малката си кутийка. Той презираше липсата на амбиция, на въображение. Може би не си струваше да влиза в голяма корпоративна битка с Дейвид Ейбрамс. Притесняваше се да не би това да подскаже на хората, че е разтревожен, че Кейт Фокс го притеснява по някакъв начин.

Маркъс Броудър обикновено не се тревожеше за жени. Той просто ги забравяше и ги заменяше със свежа плът.

Само Кейт бе задържала вниманието му. С това, че сама изкарваше парите си. Че го затрудняваше да я забрави.

Днес чашата бе преляла. Той преглеждаше „Джърнъл“ отново и отново, но колкото и да четеше статията, тя си оставаше непроменена.

„Фокс се издига в корпорация Ейбрамс“, се казваше в заглавието. Отдолу с по-малки букви пишеше: „Магнатът и редакторката — тесни съдружници“.

От стомаха му се надигна погнуса, докато четеше и препрочиташе ужасните инсинуации. Поне не можеха да докажат нищо.

Маркъс изсумтя. Колко ли им бе платил Ейбрамс, за да публикуват тази скалъпена история? Това си беше чист пиар, дума по дума.

Нищо не се разкриваше пред кучката, освен ранно пенсиониране, скандал и неизвестност, помисли си разярено Маркъс Броудър. Той бе много ядосан на себе си, задето бе допуснал това да стигне толкова далеч. Не му оставаше нищо друго, освен да започне истинска война. Ейбрамс щеше да разбере какво се случва на този, който откаже любезна оферта от корпорация „Броудър“. Беше време да даде урок на новака.

Броудър смачка вестника в ръцете си и го хвърли на пода на лимузината. Шофьорът му щеше да почисти по-късно. Маркъс бе свикнал да чистят след него. Само че точно сега в корпоративната джунгла щеше да му се наложи сам да се заеме с чистката.

— Откарай ме в главния офис — нареди той.

Дейвид Ейбрамс нямаше да разбере откъде му е дошло.

Кейт Фокс се събуди късно.

Дейвид го нямаше. За секунда тя почувства лека паника, когато погледна към празното място и смачканите чаршафи на леглото до нея. Сякаш всичките й страхове закипяха в стомаха й; сякаш той наистина беше прекалено добър, за да е истински, беше я използвал и бе избягал.

Бяха прекарали последните четири дни заедно. Любеха се и си готвеха един на друг. Разговаряха до късно през нощта. Той бе обявил придобиването на другата половина от капитала на „Лъки“ още на сутринта, след като бе отишъл у тях, и на нея й стана много приятно в редакцията, докато приемаше поздравленията на колегите си, които се здрависваха с него и невъзмутимо споменаваха разширената й роля „под ръководството на Дейвид Ейбрамс“.

Кейт обичаше работата си и точно сега обичаше живота си. И беше хлътнала до уши по Дейвид. Когато се будеше, присъствието му в леглото й, в сърцето й се възприемаше от съзнанието й като прекрасен сън, сякаш тя пак беше дете и всеки ден беше сутринта на Коледа. Може би за първи път изпитваше такова щастие след смъртта на майка си. Кейт не беше свикнала на радост, не и на такава чиста, пълна, истинска радост от сърце като тази. Тя не можеше да се отърве от натрапчивия страх, че е твърде хубаво, че не заслужава да е толкова щастлива, че всичко, в крайна сметка всичко, ще се разпадне с гръм и трясък.

И ето че сега се събуди и Дейвид го нямаше, за да я прегърне. Беше си тръгнал. Не се виждаше никъде. Познатите гласове започнаха да се надигат в главата й, черните пръсти на страха се плъзнаха около сърцето й…

Но след това видя бележката, оставена точно върху възглавницата му, и всичките тъмни страхове се изпариха като мъгла под изгряващо слънце. Тя я грабна.

Кейт стисна късчето хартия. Завладяха я вълнуващи чувства — любов, облекчение, чисто ободряващо удоволствие. Тя изскочи от леглото и се втурна към душа, където се изми за около две минути, разтърка косата си с шампоан „две в едно“ и след трийсет секунди я избърса с хавлия. О, боже! Вече беше девет и половина. Тя извади любимия си костюм на „Версаче“ от черна вълна с вталена пола и сако във военен стил със златни копчета, добави тъмен чорапогащник на „Уолфорд“ и обувки на високи платформи на „Диор“. Мократа й коса беше атакувана с най-високата степен на сешоара и сресана с четка — не се получи като след двайсет и пет минути в салона, но трябваше да свърши работа. След това Кейт набързо постави крема си за лице на „Лаура Мерсие“, пудра „Шанел“ в комбинация със светли блестящи сенки в златисторозов нюанс на „Лореал“ и любимото си дръзко сребристорозово червило на „Шанел“. Видът й беше естествен, сякаш бе леко загоряла от слънцето, гладката й кожа и русата коса се подчертаваха от прецизната кройка на изцяло черния й тоалет, който тя съчета с малка черна чанта през раменете на „Матю Уилямсън“. Всяко друго нещо би дошло в повече; копчетата на „Версаче“ изискваха деликатност навсякъде другаде в тоалета.

Кейт провери вида си в огледалото. Идеално. Изглеждаше с години по-млада, отколкото беше. Макар че не бе сигурна дали това е хубаво точно на днешния ден.

Но всичко беше заради любовта, заради радостта, заради Дейвид Ейбрамс. Кариерата и любовният й живот се смесваха заедно в един прекрасен връх. Тя сияеше и знаеше, че това не се дължи на перфектен грим и на добре съчетана козметика или на блясъка за коса, с който завърши домашното си изсушаване.

Тя беше щастлива. Наистина щастлива. По начин, по който не бе се чувствала досега. Нито с Маркъс, нито с когото и да било от богатите момчета преди него. Беше влюбена — напълно, изцяло, до уши — влюбена в Дейвид Ейбрамс. Това бе риск, огромен риск, и може би нямаше да се получи — и работата й, и сърцето й, и всичко беше свързано — и беше страшна бъркотия, и беше приказно, и о, боже, помисли си Кейт, обичам, обичам, обичам живота си!

Нямаше време за закуска. Закъсняваше. Но надникна в кухнята, за да види какво й е оставил Дейвид.

Там, на плота, имаше препечено геврече с пушена сьомга и крема сирене, чаша прясно изцеден портокалов сок от деликатесния магазин зад ъгъла и охлаждаща се картонена чаша, на която той с маркер бе написал „канела“.

Кейт се пресегна и избърса сълзите, които се бяха събрали в очите й.

Нямаше време за това.

От тази сутрин беше главен изпълнителен директор. И я очакваха на работа.

Лола Валдес се обличаше много внимателно. Имаше достатъчно време за това — сутринта Маркъс едва бе останал, за да може тя да упражни оралните си умения върху него. Предната вечер той също си бе легнал разсеян и отчужден. Тя знаеше какъв е проблемът, без да се налага да пита. От предишния ден се носеха слухове, а и Маркъс снощи бе измърморил нещо по въпроса.

Кейт Фокс. Повишение. Старши вицепрезидент на конкурентна фирма. Когато сутринта Лола пусна компютъра си „Макбук“, лек и тънък като тялото й, тя се зае да прегледа „Уолстрийт Джърнъл“. Не че се интересуваше кой знае колко от списанието. Или от бизнес по принцип. Но това беше библията на Маркъс. Всичко, което трябваше да направи, беше да въведе името на съперницата си и получаваше цялата информация, която й бе нужна.

Защото Кейт, отдавна излязлата от живота му хубава малка Кейт Фокс, момичето без никакви пари, без произход — беше съперницата на Лола. Това бе ясно като бял ден. Маркъс се бе отскубнал бързо от ръцете на Лола тази сутрин, а повторният брак, дори за такава очевидно подходяща сексапилна кандидатка за мама като Лола, сега беше последното нещо на главата му. Въпросът на деня бе — какво можеше да направи тя за това?

Да положи повече усилия.

Кейт Фокс не го знаеше, но Лола Валдес от месеци я държеше на мушка.

Тя се спря на днешния си избор. Копринена рокля в кралско синьо от „Робинсън-Валънтайн“, ушита по поръчка за нея в добрия стар Лондон, заедно с много старомодни подхождащи й тъмносини копринени дълги чорапи, задържани в горната си част с дантелени жартиери от „Ла Перла“. Това бе съчетано с шотландска кашмирена жилетка с перлени копчета от „Мълбъри“ и дебел наниз на „Мапин енд Уеб“ от истински перли от Южно море с големината на топчета за игра, придружени от малки топчета осемнайсеткаратово злато с инкрустирани диаманти. Тя дори избра мъничка брошка от „Гарард“, марката бижута на английската кралица, представляваща нежно украшение от корал, смарагди и сапфири върху кръг от слонова кост. След малко щеше да се обади до долния етаж. Маркъс се бе съгласил да наеме козметичка на пълен работен ден, която пристигаше в къщата в седем и половина и обслужваше нуждите на Лола. Хелън щеше да гримира Лола — паролата на деня беше изтънченост — и тогава тя щеше да е готова за първата си среща.

Лола се завъртя пред огледалото. Да, изглеждаше елегантна, по майчински шик, личеше същността й на заможна съпруга, каквато искаше да стане. С мастиленочерната си коса, фризирана и с подвити навътре краища, и прекрасното си лице, разкрасено допълнително от професионалния грим — нищо, освен най-доброто не се докосваше до кожата на Лола; дори кремът по краката й беше „Крем де ла Мер“, а лицето й се наслаждаваше на „Ла Прери“, — тя щеше да изглежда просто ненадмината. Щеше да е облечена отгоре с кожено палто и да носи чанта на „Ерме“; щеше да свърши всичко както трябва. И смяташе, че ще спечели на своя страна истински съюзник.

Тя взе телефона си от нощното шкафче и набра номера на помещението за персонала. Това място приличаше досущ на хотел. Можеше да се обадиш на рум сървис, на фризьорката си, на шофьора си, на когото си поискаш. Ето какво правеха истинските пари за човека. И на Лола ужасно й харесваше. Но беше време да се заеме сериозно с проблема си и да приключи с него веднъж завинаги.

— Изпрати Хелън горе, моля те. Веднага. Прическа и грим, кажи й да побърза. Искам шофьорът да чака и да е готов да ме откара веднага щом свършим. Имам среща в хотел „Алгънкуин“ и не искам да закъснявам.

Като остави слушалката, тя се усмихна на собствената си хитрост. „Алгънкуин“… идеалното място за среща с журналисти. Нали?

Преди да дойде Хелън, Лола влезе в дрешника и отиде до сейфа си, в който държеше всички малки подаръци на Маркъс. Там беше пръстенът с диамант и рубин, гривната от чисто злато с инкрустирани розови сапфири и перли, огърлицата от аквамарин и лунен камък, изключителните обеци във вид на кървавочервени рубини с големината на речни камъчета от 24-каратово злато. Повечето бяха от „Картие“ или „Хаус Масо“; общата им стойност сигурно щеше да й стигне да се изхранва в продължение най-малко на две години. Но Лола се надяваше да получи обикновения малък пръстен от „Тифани“, който бе казала, че иска. Не беше нищо ослепително, просто един напълно изчистен кръгъл брилянт, поставен в платина, около четири-пет карата, перфектно изработен, който щеше да блести върху ръката й като фойерверк.

И там, под всичките й дрънкулки, се намираше папката, която щеше да й помогне да постигне целта си. Работата на четирима-петима от най-прочутите частни детективи в града. Тя извади тънката папка и я прегледа. Снимки… имейли, два диска със скрита камера от един нощен клуб и един ресторант. Всичките знаменити, долнопробни полупроститутски истории от предишния живот на госпожица Кейт Фокс.

Лола въздъхна. Само да имаше и още нещичко. Само нещичко… някое изпълнение в духа на класна проститутка, пиянски сексуален акт в някоя уличка, някое клипче на Кейт Фокс, правеща стриптийз в колежа, каквото и да е. За съжаление тя бе избягвала всякакви мъже, след като бе зарязала Маркъс. Сама си бе тръгнала. Глупачка. Да се откаже от всичко това заради какво, заради една работа? Някаква си тъпа работа и през цялото това време Кейт Фокс не се бе срещала с други мъже.

Допреди няколко вечери.

Лола се загледа с умиление в най-новите снимки в колекцията си. Дейвид Ейбрамс в жилищната сграда на Кейт Фокс. Кейт в неговата. На влизане вечерта, на излизане сутринта. И най-накрая чистото злато… Кейт в обятията на Ейбрамс, приведена назад, насред Единадесета улица, двамата прегърнати, погълнати от истинска страстна целувка, в пълна забрава за студа около тях.

Снимката беше трогателна. Лола бе почувствала застрашителна топлина в собствения си корем, докато я разглеждаше. Но сега тя пропъди тази мисъл. Тази снимка беше златото, което щеше да закопае и Кейт Фокс, и Дейвид Ейбрамс заедно с нея. И най-накрая — щеше да бутне Маркъс Броудър в признателните обятия на Лола. Защото тази снимка щеше да задейства тайното оръжие на Лола. Всичко си дойде на мястото точно в най-подходящото време. Лола се поздрави; предишните снимки бяха пристигнали по-рано, но те не бяха убедителни и тя бе продължила да се рови. Да, в Колумбия знаеха как се организира отмъщение. Беше в кръвта им.

На вратата на спалнята се почука. Хелън Коачела бе дошла да се погрижи за прическата и грима на Лола.

— Влез — каза Лола благосклонно. Тя искаше служителите да я споменават с добро. Даваше им щедри бакшиши, вдигаше си дрехите от земята понякога. Щом като се целеше в брачната халка, не можеше да позволи на никакви дреболии да я спрат. Дори на прислужниците.

Време беше да се приготви. Време беше да тръгва.

— Не мога да повярвам — каза Жаклин Молтрано.

Лола кимна съчувствено.

— Боя се, че е вярно. Тя не е добра жена, госпожице Молтрано. Наистина, тя е цяло бедствие.

Тя погледна към Жаки със задоволство. Момичето бе облечено добре за беднячка. Може би малко като повлекана, малко както Лола се бе обличала, преди да захитрее. Днес журналистката носеше фантастична вълнена рокля в дързък смарагдов нюанс на „Зак Поусън“ с гълъбовосив чорапогащник и високи обувки „Лубутен“ от змийска кожа. Също така имаше секси пелерина на „Ролан Муре“, която бе свалила и поставила върху облегалката на лакирания дървен стол.

— Това е предателство. — Тъмните италиански бузи на Жаклин се изпълниха с цвят. Кафявите й очи се присвиха от гняв. — Тя знае какво изпитвам. Аз й разказах за него. Излях душата си пред нея!

— Съжалявам — каза Лола. Не съжаляваше. — Наистина е много жалко. Във всеки случай реших, че ще искате да узнаете.

Жаклин не я слушаше.

— А Ейбрамс… този кучи син. Той ми каза, че Кейт не проявява интерес към него, че му е отказала твърдо. Дали не са били заедно през цялото време и не са ми се присмивали зад гърба? Кроели са планове как да ме изкарат пълна глупачка?

Лола задържа езика зад зъбите си. Щеше да е по-добре момичето само да си извади заключенията. Тя разбираше, че Жаклин, също като Кейт, беше много по-интелигентна от самата нея. Но умните хора можеха много често да действат глупаво. Нямаше нужда да се прави на гений в случая. Просто трябваше да разбере каква е Жаклин и как да я използва.

— Вие какъв интерес имате в тази работа? — поиска да узнае момичето.

Лола беше подготвена. Разбира се, че щеше да й бъде зададен този въпрос. И тя знаеше много добре, че трябва да отговори искрено.

— Преди тя беше омъжена за Маркъс. И сега го поставя в неудобно положение. Виждам, че това много го… тормози. Чувствам, че той може да продължи напред по-пълноценно, ако госпожица Фокс се махне от пътя му веднъж завинаги.

— Да продължи, като се ожени за вас.

Лола не трепна.

— Това ще зависи от Маркъс. Аз определено съм влюбена в него.

— Ъхъ. Сигурно е така. — Тонът на Жаклин беше пълен с цинизъм. Нафукана кучка, помисли си Лола, но се усмихна любезно, защото й бе нужна. — И сте достатъчно наясно с положението, за да ми донесете тази папка.

— Маркъс чете много за издателския сектор напоследък. Видях, че сте напуснали „Лъки“ след раздялата ви с Дейвид.

Жаклин кимна и отпи от чая си; бяха си поръчали чай и торта, макар да не беше съвсем подходящо, а Лола подозираше, че Жаки беше от жените, които си падаха повече по мартинито. Тя лично би убила човек за една текила, но това не се вписваше в бъдещия й имидж на мама, затова стисна зъби и се опита да се наслади на чая „Ърл Грей“.

— Не можех да продължа да работя за него, по дяволите. И да го правя богат. По-богат — призна с горчивина Жаки. — Или пък нея. След като ми бе казал, че мисли за нея. Искам да кажа, че тя вярно е хубавичка. Става. Не че пращи от сексапил, нали се сещаш?

Лола кимна бурно. Бидейки латиноамериканка, тя бе съпричастна с разкошната мургава красота на Жаклин Молтрано. Скучният рус домакински вид на Кейт Фокс — какво намираха мъжете в него? Дали изобщо знаеше как да направи една свирка като хората? Лола се съмняваше.

— Получила е четири милиона долара за половината си капитал от „Лъки“ — тросна се Жаклин. — Тези пари бяха изкарани на гърба на моите статии, на моите идеи.

Журналистката беше само една от съставките в коктейла, помисли си Лола, но не го каза. Вместо това кимна съчувствено.

— Кой изобличи корумпирания политик и го накара да позира на корицата? Аз го направих — продължи Жаклин. — Но въпреки това скапаната госпожица Кейт е тази, която получава четирите милиона. Нейни собствени пари.

Лола кимна отново, този път искрено.

— Да — подкрепи я тя.

Тази част нямаше как да бъде поправена. Кейт Фокс сега притежаваше собствени проклети милиони. Пари от работа, от кариера. Дори Дейвид да я захвърлеше като камък, тя бе спечелила собствено състояние. И макар то да беше дребно ресто в света на богатите съпрузи — четири милиона на година бяха нищо; едва ли можеше да си купи свестен апартамент в Манхатън за тази сума — парите бяха нейни и това беше нещо. Ако ги управляваше внимателно, помисли си Лола ядно, тя вероятно щеше да успее да преживява добре в продължение на петнайсет години тук.

Какъв кошмар. Значи беше още по-важно Жаки Молтрано да й даде допълнителен стимул да се разкара.

— Никой не знае, че Дейвид Ейбрамс е с нея — изтъкна Лола. — Поне не още. Това е новината на деня. Изглежда, става въпрос за, как да се изразя, конфликт на интереси.

— Да — каза Жаки замислено. — Какво друго имаш?

— О, стандартното — отговори Лола и й подаде папката. Вкъщи разполагаше с фотокопия на всичко. — Това са снимки с нея по времето, преди да се омъжи за Маркъс. Виждате ли, тук е с Лусиъс Коен. И Джош Бърнстайн. И Пол Грацио. Разбирате ли?

Жаки кимна безмълвно. Беше лесно за разбиране. И двете момичета бяха минали по тоя път.

— Това не е случайно — заяви Лола с престорена благочестивост. — Имам предвид, че много жени работят честно и усилено. — Глупачки. — Няма нужда да се съревновават с момиче, което…

— Спести си останалото. — Жаклин постави добре поддържаната си ръка върху тази на съзаклятничката си. — За заглавието.

— Значи ще го публикувате? — попита Лола, усещайки облекчението и триумфът да се надигат у нея. Почувства се като на някаква олимпийска надпревара, в която току-що успешно бе предала щафетата.

— О, да. — Жаки взе папката и я сложи в куфарчето си от лъскава кестенява кожа. — Ще я публикувам и още как. Това ще бъде моят малък подарък към господин Ейбрамс. И неговия управителен съвет.