Съдба

Двадесет и четвърта глава

Божичко, това си беше проклет кошмар.

За Дейвид Ейбрамс не бе характерно да преувеличава нещата. Дори в главата си. Но паниката, която цареше на етажа с директорските кабинети, не беше от най-приятните. Инвестиционните му банкери се скупчиха в единия край на кабинета му, крещейки по мобилните си телефони. Адвокатите му бяха в другия край, седнали на някакви временни бюра, набързо докарани за целта. Дори личният му брокер се бе появил.

— Акциите се покачват. С две осми през последните пет минути.

— Броудър вдигна офертата си! — изкрещя един банкер от ъгъла. — Седемдесет и пет за акция!

— Мамка му. Уостайн продават — извика друг към Ейбрамс. — Не мога да ги разубедя.

Проклятие. Братята Уостайн притежаваха осем процента от акциите му, което си беше сериозен дял.

— Свържи ме с Джейкъб Уостайн — извика Дейвид на асистентката си. Тя набра няколко цифри на телефона си. Той виждаше изписаното на хубавото й лице притеснение, предизвикано от напрегнатата обстановка. Работното й място нямаше да оцелее след оттеглянето му.

— Ох, секретарката му твърди, че в момента провежда друг разговор — почти прошепна тя. — Може ли да ви се обади по-късно?

Уостайн искаше да го отсвири. Дейвид притисна пръсти към челото си. Един по един акционерите се отцепваха, отправяйки се към Броудър. Ако не успееше да спре тази бъркотия, компанията му, работата на живота му, щеше да бъде заграбена.

— Не! Не може да ми се обади по-късно! Кажи му, че е спешно! — тросна се той.

Загледа я как се опитва да спори с момичето от другата страна на линията.

Това не беше добре. Изобщо не беше добре.

Кейт се возеше към северната част на града на задната седалка на едно жълто такси, в което се почувства като в мъничък, краткотраен оазис на мира. Шофьорът беше ливанец и слушаше диск с музика от Близкия изток в колата си, в която миришеше на цигари. Кейт носеше бейзболна шапка на „Ню Йорк Метс“, обикновена черна тениска, дънки, маратонки; дрехи, които държеше в чантата си за фитнес, в случай че се наложи да се преоблече. Преди никога не го бе правила. Този следобед се бе зарадвала на анонимността си.

Имаше по-важни неща на този свят…

О, по дяволите философските разсъждения. Днес точно нямаше други неща.

Беше глупаво това, което правеше. Ненормален риск. Маркъс Броудър — безмилостният титан, голямата клечка — беше в стихията си, играейки си на корпоративен нашественик. И всичко беше заради нея — тъкмо заради нея сега тези двама големи играчи нареждаха армиите си.

Тя потуши един пристъп на истеричен смях.

Това съм аз, помисли си Кейт. Елена от Троя!

Обаче нещата не се бяха развили много добре за Елена, нали?

Но сега тя бе в това такси. На път към Горен Ийстсайд. Към къщата на Маркъс Броудър. Да се види с него, да се остави на милостта му, да се опита да го спре. Краят на тази история още не беше написан.

— Бих искала да се видя с Маркъс Броудър — обяви Кейт на администрацията.

Господи — казано на глас, това наистина звучеше глупаво. Постъпката й беше чисто интуитивна. Основана чисто на навиците му отпреди няколко години. По времето, когато бяха заедно, след голяма сутрешна пресконференция Маркъс обикновено не ходеше в офиса си. Връщаше се вкъщи, лежеше на леглото и провеждаше телефонните си разговори оттам. Обикновено Кейт стоеше сгушена до него, играеше си с него и му доставяше удоволствие. И тогава му се приискваше да правят секс. Беше зареден. Чак по-късно се връщаше в офиса.

— За кого да предам?

— За Кейт Фокс. — Нямаше смисъл да лъже, да измисля някакъв сложен план. Маркъс или щеше да се види с нея, или не. — Бившата му съпруга.

— Един момент. — По лицето й нямаше и белег от вълнение; жената се владееше много добре и изглеждаше невъзмутима със строгия си спретнат кок и изпънат тъмносин костюм на „Шанел“. — Седнете, моля.

Кейт се настани на един от внесените от Португалия дивани — златисто дърво с тапицерия от плюшено червено кадифе. Тези сама ги бе избрала за Маркъс, за фоайето на къщата. Точно като в хотел или посолство посетителите не бяха приемани веднага. Имаше си система. И познавайки любовта му към антиките, тя бе предложила обстановката в приемната да е по-бляскава.

Сега тя самата седеше на масивната елегантна мебел. Чакайки. За среща с него. За благоволението му.

— Госпожице Фокс. — Служителката застана отново пред нея. — Бихте ли дошли, моля?

Кейт стана и я последва през познатия коридор към асансьора. Разбира се, къща като тази разполагаше със собствен асансьор. Беше се возила в него с Маркъс хиляди пъти. Имаше две кабини, една за гости и друга, която водеше право на етажа с личните покои на Маркъс. Служителката от рецепцията я насочи към втората.

Той се бе съгласил. Щеше да се види с нея. Щеше да отстъпи. Всичко щеше да е наред.

За момент облекчението, което я завладя, беше толкова силно, че й се зави свят. Тя пристъпи в асансьорната кабина и се усмихна за пръв път през този ден.

Администраторката натисна едно копче.

Когато вратите се плъзнаха и се затвориха, тя каза:

— Господин Броудър отсъства. Но годеницата му — госпожица Валдес, е тук. Тя би искала да се види с вас.

Преди Кейт да успее да каже нещо, вратите се затвориха плътно и асансьорът потегли плавно директно към апартамента.

— Боя се, че е очевидно, Дейвид. — Съдия Роджърс поклати глава, оглеждайки хаоса, който цареше в кабинета. Борсовият тикер, който се виждаше на огромния екран на „Си Ен Би Ес“, обявяваше всяка промяна в цените на акциите. И за всеки банков или пенсионен фонд, който оставаше при Ейбрамс, два се насочваха към Броудър. Цената на акциите се покачваше и продължаваше да расте. Тези на Броудър бяха стабилни. — Ще имаме късмет, ако компанията оцелее до края на деня. Единственият ти шанс е да излезеш и да сложиш нещата в ред.

Ейбрамс прехапа устни.

— Да. Добре. Но как да ги сложа в ред?

Донал Редсън крачеше нагоре-надолу. Това бяха двама от най-доверените му членове на съвета. Той най-накрая се бе опитал да се обади на Кейт, но не я откри, на телефона й се включваше гласовата поща. Не беше в неин стил да се уплаши. Той определено оценяваше напрежението, на което бе изложена, но имаше нещо у нея, което го бе привлякло. Кураж. Сила. Воля да се бори, независимо от обстоятелствата.

Не и днес. Малкото лисиче се бе скрило в дупката си.

— Свикай собствена пресконференция. Кажи, че е било грешка, че разбираш защо повишението е било неправомерно. — Съдията се наведе напред. — Уволни Кейт Фокс. И в този ред на мисли — после я зарежи.

Дейвид повдигна вежди.

— Съвет за личните ми отношения ли ми даваш, съдия?

— Синко, аз съм човек, който говори направо. Тези фотографии като че ли сами говорят за себе си, не мислиш ли? Не ставай глупав. Има толкова други страхотно изглеждащи момичета. Както и много редактори.

На Ейбрамс му призля. Той се обърна към Редсън.

— Донал?

Донал Редсън помълча известно време. После се обърна и ги погледна двамата в лицето.

— Къде е Кейт?

Ейбрамс се изчерви от нейно име.

— Никой не може да я открие. Може би се крие от пресата.

Редсън поклати глава.

— Това е лошо. Това не е никакво ръководство. Но ако искаш съвета ми, не я уволнявай днес. Тя редактираше страхотно списание, вкара свежи нови идеи, беше най-доброто, което се случи в издателския бизнес — е, ако не броим теб, човече. Мисля, че трябва да заложиш на интуицията си. Може да направиш изявление впоследствие.

— Това е лудост — избухна съдия Роджърс. — Имам акции. Маркъс Броудър предлага добра цена…

— Продай ми дяла си — отговори моментално Ейбрамс. — Ще ги купя на цена с долар по-висока за акция. Тъй като ти беше толкова силен член на съвета.

И двамата чуха миналото време.

— Дадено — отвърна съдията. По лицето му премина сянка на изтощение и двамата с Ейбрамс си стиснаха ръцете. — Ще кажа на брокера ми да ти се обади. И няма да правя изявления и да говоря с пресата.

— Добра новина — отговори Дейвид. — Може би нещата ще започнат най-сетне да се обръщат.

Но неприятното чувство в стомаха му не изчезна.

Къде, по дяволите, беше Кейт?

Лола Валдес седеше срещу Кейт Фокс и се усмихваше широко. Тя беше елегантна, облечена в свободна рокля на „Мисони“, съчетана с малка кремава жилетка на „Прада“ и обувки на ниски и тънки токчета „Кейт Спейд“ от светлокафява кожа, които стояха чудесно на деликатния маслинен оттенък на кожата й. Личната й фризьорка бе оформила кичурите й естествено, със свободно падащи къдрици, а пищният й вид на палава девойка от седемдесетте години се допълваше от лек грим — само малко гланц върху устните, златисти сенки на клепачите и намек за руж по бузите.

А ето че пред нея седеше легендарната Кейт Фокс, въплъщението на жената от кошмарите й — но всъщност коя беше тя? Просто някаква интелектуална кучка с вързана на опашка коса, облечена с дънки и тениска. Хубаво тяло, бейзболна шапка, нищо забележително. Приличаше на запазена майка, излязла на разходка в провинциален мол. Модна богиня? Друг път.

Но малкото червейче на съмнението й нашепваше в ухото, че Маркъс все още бе преследван от този призрак.

— Никога не съм предполагала, че ще се появиш тук — каза тя и премести ръката си, за да може Кейт да види новия й годежен пръстен. Огромен брилянт от „Тифани“ в естествено розово, невероятно рядък. Още щом Лола игриво му призна за връзката си с историята на Жаки Молтрано, Маркъс й предложи, наричайки я „своето бебче“ и „своята умна малка придобивка“. Той се засмя, наслаждавайки се на нейната преданост. Твърдеше, че тя е първата жена, която всъщност му е била полезна. След като Кейт си отидеше, щяха да могат да преминат към съвместния си живот. — На това му се казва смелост.

— Всъщност само искам да говоря с Маркъс — отвърна Кейт. — Да го помоля да се оттегли.

— Да се оттегли? — засмя се Лола. — Да се оттегли! Очакваше се ти да се оттеглиш. Още в началото, когато той те помоли. Във връзка с това смрадливо списание. Amiga48, сигурно си ненормална. Loca49. Да захвърлиш и да се откажеш от всичко това?

Кейт я погледна.

— Сега всичко е твое, скъпа. На мен цената ми дойде твърде солена.

— Не поиска да се откажеш дори и след споразумението. Той можеше да те смачка, а вместо това ти даде тези пари. Но ти не можа просто да си тръгнеш. Остана. И го тормозеше. Разбираш ли?

— Това е проблем на Маркъс — отвърна Кейт. — Аз исках да използвам интелигентността си. Той не можеше да се справи с нея. Внимавай какво си пожелаваш, госпожице Валдес. Ще получиш всичко до цент.

— Просто ми завиждаш. Защото аз мога да го задържа.

— Аз го напуснах — каза тихо Кейт. — Както мисля, че ти е известно.

— Затова аз не направих същата глупава грешка — изсъска Лола. — О, мислиш се за толкова прекрасна и толкова умна заради малката си тъпа работа. Сякаш моето не съм го постигнала с интелигентност. Сякаш ми е лесно. — Тя размаха пръстена си. — Трудно е. Адски мъчно. А ти ми се пречкаш, през цялото време се пречкаш на шибания ми път. Така че вече с издателската ти кариера е свършено.

Мисля, че ще ти е трудно да си намериш работа в друго списание. Може би господин Ейбрамс няма да е много доволен, че си съсипала компанията, живота му. Мислиш ли, че някой друг ще поеме този риск? — Тя отметна глава. — Не обвинявай Жаки Молтрано, тя просто си върши работата. Аз говорих с нея. Аз й казах какво да напише. Трябва да разбереш — трябва да си тръгнеш. Аз искам да продължа с живота си. — Лола сви рамене. — Маркъс ще се отърве и от теб, и от Дейвид Ейбрамс, задето те е чукал. Ще получи нова компания. Всички пак ще го обичат, вестниците, „Уолстрийт“. Всички. Аз получавам пръстен. Всички са щастливи и доволни, с изключение на теб и Ейбрамс. Но ти все още можеш да спиш с него, може би това ще ти е напълно достатъчно. — Тя се изсмя. — Защото знаем, че сигурно си много добра в тази работа, скъпа. Досието ти си го бива.

Кейт се изправи с пламнало лице, а Лола добави:

— Дойде да търсиш Маркъс твърде късно. Погрижих се за него преди около час. Вече се е върнал в офиса. Може би трябва да си включиш телефона. Вече е прекалено късно, разбираш ли, прекалено късно. Не разбирам много от финанси, но се уча. Мисля, че акциите ви вече са се насочили към Маркъс.

Кейт вече излизаше, почти тичаше към асансьора. Тя натисна копчето, докато до ушите й достигаха думите и смеха на Лола Валдес.

— Свърши се, скъпа — извика тя. — Adios.

„Таймс Скуеър“ гъмжеше от репортери. Дейвид Ейбрамс ги виждаше ясно от мястото, на което се намираше, загледан надолу към улицата от остъкления си офис. Тук горе се вихреше битка, все едно бяха във военна база. Времето минаваше миг за миг. Той купуваше акции, укрепвайки собствените си притежания, засмуквайки малките инвеститори, някои пенсионни и хедж фондове. Успяваше да удържа приливната вълна от парите и брокерите на Броудър. Опитваше се да го забави, но това беше всичко, което можеше да направи; с всеки изминал час Броудър пропълзяваше все по-близо до мажоритарния дял…

Хората му крещяха отстрани. Той бе прегракнал от говорене, имаше нужда от почивка, само от минутка. Погледна надолу.

Изведнъж малката група от репортери и снимачни екипи се изви в една посока, сякаш някой бе излял захарен сироп в мравуняк. Настана смут; те се отдръпнаха от сградата и се скупчиха около малка фигура, която току-що бе излязла от едно такси.

— Това е Кейт — извика Ейбрамс. Той веднага взе телефона си и набра номера й. Очакваше да се включи гласова поща. Но тя вдигна и той я чу на фона на бурните викове на журналистите.

— Здрасти. Горе ли си?

— Да — отвърна той и изведнъж се усети, че се усмихва нелепо, просто щастлив от това, че чува гласа й. — Къде беше, по дяволите?

— Навън — каза тя неопределено. — Голяма бъркотия стана май?

— Кейт! Насам!

— Госпожице Фокс! Госпожице Фокс! Има ли някаква истина в слуховете, че…

— Май да — каза той високо, за да надвика репортерите. — Качи се в кабинета ми.

— Не. Мисля, че имам по-добра идея.

— Трябва да оправим тази каша — добави той, защото искаше да й го каже. — Знаеш ли, обичам те. Влюбен съм в теб. Оставам с теб.

— И аз те обичам. — Появи се едно моментно секване в гласа й, но почти веднага премина. — И наистина трябва да оправим тази каша. И ще я оправя тъкмо сега. Предлагам ти да си включиш телевизора.

— Кейт, качи се тук — каза той, но тя вече бе затворила.

Дейвид се обърна към останалите в изведнъж странно притихналата стая. После вдигна рамене.

— Мисля, че е по-добре да включим телевизора.

Кейт Фокс застана на тротоара пред репортерите, микрофоните и камерите. Свали бейзболната си шапка, усмихна се и разтърси косата си. Жестът й предизвика експлозия от блеснали светкавици, към нея се насочиха камери и залп от въпроси.

Тя вдигна ръка.

— Дами и господа — започна. — Ако ми позволите, бих искала да направя изявление.

— Ще подадете ли оставка?

— Напускаш ли, Кейт?

— Има ли корупция?

— През колко легла минахте по пътя си към върха?

— Всъщност това, което ще кажа, не е точно изявление — продължи тя и ги дари с още една широка усмивка. Удивителното беше, че сега, когато се канеше да направи това, изпитваше облекчение, огромно чувство на успокоение.

— По-скоро е една история. Да, нещо като история за лека нощ. Която ще разкажа заради чисто човешкия интерес към нея. Тя е нещо като историите, които бих публикувала в „Лъки“ и от които ще има още в „Модел“ и „Бюти“, които ръководя. И заради които те отново ще започнат да се продават. Затова ви предлагам да ме изслушате. Особено онези от вас, които имат акции в корпорация „Броудър“. Виждате ли, това, което смятам, че е нужно в тази ситуация, е малка доза истина.

Тя си пое дълбоко дъх, въпросите утихнаха и камерите започнаха да работят.

В кабинета си Дейвид Ейбрамс поклати глава.

— Не мога да повярвам — каза той. — Просто не мога да повярвам.

Дилърите му отместиха погледи от телевизора към своите екрани.

— Браун остават с нас — извика един.

— И „Смитфийлд Кепитъл“.

— Обадиха се хората на Елън Лазаръс. Искат да разберат дали могат да си върнат акциите… на същата цена.

— Няма да стане — ухили се Дейвид. — Сега са мои. Какво става с цената, с която търгува Броудър?

— Спада — информира го инвестиционният му банкер. — Лети надолу като камък.

— А нашата се покачва — отговори Ейбрамс и се разсмя.

Кейт започваше да се забавлява. Като редактор беше свикнала да е в сянка, освен когато ставаше въпрос за мода.

Но днес беше най-отпред и в центъра на събитията. В единия ъгъл бяха Маркъс, Лола и техните пари и власт. В другия беше Кейт Фокс с истината.

Знам хубава история — помисли си тя. Пое си дълбоко въздух и започна:

— Бях ли златотърсачка? Знаете ли какво, дами и господа? Сто процента бях.

През тълпата се разнесе ахване. Щракнаха още фотоапарати. Репортерите буквално бяха онемели. Кейт им разказа съкратената версия. За детството си, за майка си. За страха от това да бъде бедна. За лесния начин да пробие и колко мъчен се бе оказал той.

— Бих искала да се извиня на Маркъс Броудър — каза тя, гледайки всички тях в очите. — Никога не биваше да се омъжвам за него. Не го обичах. Но от друга страна, и той не ме обичаше. Той искаше красота и стил. Имиджът е нещо много важно за Маркъс. — Тя издаде лека въздишка точно на място. — И се боя, че беше щастлив, докато не се оттеглих от сценария. Не това се очакваше от омъжена по сметка жена. Но приятелката ми Емили Джоунс ми помогна да разбера, че мога да се справя по-добре, отколкото си мислех.

Всички слушаха. До един.

— Знаете историята на „Лъки“. Знаете също и кой е Дейвид Ейбрамс. Да, влюбих се в него. И той се влюби в мен. И двамата си мислехме, че е грешка. И на двамата ни беше все едно. Факт е, че все още го обичам. И се справям отлично с работата си. Въпреки статията в „Джърнъл“ тези неща не са несъвместими. Но на Маркъс Броудър не му беше все едно. Защото аз не изчезнах. И всичко това е заради него. Затова се страхувам, че много добри хора, малки инвеститори и пенсионери безсмислено бяха замесени днес. Много съжалявам, но трябва да попитате господин Броудър за мотивациите му.

— Кейт — прекъсна я една жена. — Джейн Хендрикс, „Си Ен Ен“. Преди малко намекна нещо за акциите на „Броудър“…

— Да. Боя се, че като типично момиче ми отне толкова дълго да стигна до същността. Виждате ли, преди малко ходих до дома на Маркъс, за да го помоля да се оттегли. Новата му годеница ми каза, че е помогнала на Жаки Молтрано за статията — както всички знаете, Жаки излизаше преди с Дейвид — и че Маркъс няма да спре, докато не разруши компанията на Дейвид. Сега разбирате, че става въпрос за жена, която отстоява позицията си. Но се страхувам, че не мога да позволя на нейния мъж да навреди на моя. Получи се малко като в песен на Тами Уайнет50. — Тя се засмя, но никой не се присъедини.

Репортерите само стояха и я гледаха втренчено, сякаш си бяха глътнали езиците. Историята беше толкова пикантна, че Кейт се притесни да не би някои да припаднат.

— И тогава ми хрумна — когато видях какви вреди може да нанесе една годеница, решена да ме премахне от живота на Маркъс, от издателския бизнес, от града — че аз наистина преди имах друг живот. Този, за който прочетохте всичко в „Джърнъл“ тази сутрин. Да, омъжих се за пари. Станах съпруга на Маркъс Броудър. Но характерното за съпругите… — И сега тя погледна право в камерата, за да може Америка да я види, Дейвид да я види, Маркъс да я види как говори на тях, очи в очи. — … е, че те действително знаят къде са заровени труповете. Така че ето я вътрешната информация, дами и господа, ето я същинската история — и предлагам на тези от вас, които следите индекса „Дау Джоунс“, да се обадите на аналитиците си, за да проучат онова, което ще кажа сега… Корпорация „Броудър“ е ужасно надценена. Счетоводните сметки са годни за боклука. Разходите се крият под килима. Маркъс третира корпоративните си самолети като таксита. Преди имаше навика да се хвали с това по време на вечеря. Нека ви кажа за задълженията на пенсионния фонд…

В кабинета си крепост, облицован с орехова ламперия, Маркъс Броудър гледаше вцепенено, ужасено към екрана. Банкерите му не казваха нищо, дилърите му мълчаха. Но светлините на телефонната му банка мигаха като космическия кораб „Ентърпрайз“.

„Млъквай, кучко, млъквай!“ — помисли си той.

Но Кейт Фокс продължи да говори. Директно на него. Сякаш те бяха единствените на света.

— Ъъъ, господин Броудър — обади се един от дилърите, някакво хлапе, което беше прекалено малко, за да разбира за какво става въпрос. — Мисля, че трябва да знаете, сър, борсата предприема дъмпинг на акциите ви. Те сякаш паднаха с два долара… два и петдесет… леле, какво става, изгубиха почти четири долара на акция… майко мила, вижте това…

След час всичко свърши.

Акциите на корпорация „Броудър“ изгубиха стойността си. „Уолстрийт“ провери казаното от Кейт и бяха открити някои доказателства. По телевизиите започнаха да се появяват политици. Комисията по ценните книжа и борсите обяви, че започва разследване. Ейбрамс беше в безопасност; акциите му спаднаха, но останаха стабилни. При затварянето на борсата Дейвид успя да си отдъхне.

Кейт беше в стаята с него. Аплодираха я, когато влезе, пошегува се и се усмихна, сякаш не се бе случило нищо особено.

— Това беше просто част от плана ми за броя за „Истинската американка“ на „Модел“ — ухили се тя, а Ейбрамс беше толкова горд с нея, че едва можеше да продума. Той я притегли в обятията си и я целуна, целуна я продължително и силно.

— Борсата приключи. — Той я погледна в очите, без да се интересува от другите в стаята, които ги зяпаха. — Да му се не види, ама и ти не си поплюваш.

Кейт повдигна устните си към него, чувствайки топлата му целувка, твърда, настоятелна. Стомахът й се преобърна от любов и страст.

— Може ли да се махнем оттук? — измърмори тя.

Дейвид се засмя.

— Това е най-добрата идея, която чувам днес.