Съдба

Шестнадесета глава

Маркъс Броудър влезе в заседателната зала и погледна събралите се около масата мъже. В погледа му проблесна презрение. Те седяха там в костюмите си за пет хиляди долара, с часовниците си „Ролекс“ и „Патек Филип“; всичките богати, тънещи в охолство мъже и все пак толкова под неговото положение. Много от тях бяха по-възрастни от него, някои с повече от десет години.

Но той беше шефът. Те всички му бяха подчинени.

Заседателната зала се намираше сред офисите му на върха на сградата на „Уолстрийт“. Корпорация „Броудър“ притежаваше осемнайсет етажа от небостъргача, включително последния, и всички бяха украсени с класическо европейско изкуство; в корпоративната колекция имаше картина на Реноар. Но в заседателната зала висеше огромно платно, нарисувано в началото на века — пейзаж на река Хъдзън с изглед към Манхатън; една от любимите му картини, защото Ню Йорк целият му принадлежеше. Беше символично. В другия край имаше голям портрет на него самия, нарисуван от Дафне Гинес, прочутата британска художничка, която обикновено работеше само за президенти и министър-председатели.

Портретът беше голям, предназначен сякаш да всява страх. Той го обожаваше.

Лицата около масата го гледаха с нетърпение. И защо не? Той не носеше излишен товар; в управителния съвет на „Броудър“ нямаше място за неудачници. Всеки един от тях даваше своя принос. Бившият губернатор на един щат имаше голямо политическо влияние. Както и старшият сенатор от друг. Вероятно щеше лесно да привлече и младшия сенатор към борда, но тя беше жена и беше известна като прекалено надменна, а Маркъс Броудър не обичаше да работи с жени. Освен ако не си знаеха мястото.

Той сведе поглед към масата. Тук се бяха вихрили някои доста диви партита. Броудър никога не наемаше проститутки — това щеше да е лесен начин за изнудване — но винаги уреждаше празненствата с весели момичета, които обичаха забавленията, имаха вкус към бижутата и кокаина и бяха пример за дискретност. Преди няколко години бе оживил едно важно събитие, като бе изпратил на партито две момичета, докато мъжете играеха покер, и им бе казал да се погрижат за бизнеса и да предложат услугите си на всички, които ги пожелаеха.

Той получи моментална ерекция, само като се сети за този случай.

Останалите гледаха към него с очакване. Маркъс Броудър правеше бизнес по старомодния начин. Разбира се, те всички получаваха щедри възнаграждения, както и престиж и привилегии, които идваха заедно с членството в борда на тази компания. Караните от шофьори лимузини, сведенията, които получаваха за акциите на борсата, платените момичета в оскъдни рокли, возенето в частния корпоративен самолет, който Маркъс използваше като лично такси, което ги вземаше от летището за хеликоптери и ги откарваше до именията им в окръг Дъчис или Катона35.

Шефът осигуряваше всяка тяхна потребност и те всички бяха негова собственост. Просто. Освен това сега той разполагаше и с по някоя кирлива риза по адрес на всеки един от тях. Плащания в натура, нелегално търгуване с акции, кучки, наведени над масата в заседателната зала, обслужвани от уважавани женени мъже. Маркъс Броудър съхраняваше малкия си черен тефтер, и то добре.

Затова, когато имаше нужда от нещо, тези мъже винаги бяха насреща.

— Имаме малък проблем — обяви той. — Една друга компания е пристъпила в моето пространство.

— И коя е тя? — обади се сенаторът.

— От известно време възнамерявах да придобия списание „Лъки“.

Някои от присъстващите около масата се спогледаха. Нагли тъпанари. Обзе го прилив на раздразнение.

— Да, да, това е изданието, което сега е собственост на бившата ми жена. На една от тях. За която бях женен една година. — Той вдигна рамене. — Дойде във висшата лига да пие едно кафе, не успя да се впише във високата класа и трябваше да бъде върната в Б група.

Те се засмяха покорно.

Това го подразни още повече. Кейт беше хубава. Много беше дразнещо, че му се налага да изтърпи цялата тази история. След като Емили Джоунс бе изтрита от сцената, той трябваше да се намеси, да заграби списанието и да уволни Кейт, която не го бе послушала първия път. Сега искаше тя най-после да изчезне от града и от живота му.

Само че Емили Джоунс — тази дебела кучка — го бе прецакала отново от гроба. Не беше достатъчно да му отнеме Кейт, да развали отличната му апетитна малка съпруга, каквато бе Кейт през първите няколко месеца. Емили й беше дала причина да остане на територията на Маркъс, в града на Маркъс. Да го засрамва. Да постига успехи със скапаното си малко изданийце, да увеличи продажбите. Още бе в началото, а се справяше така забележително добре. Маркъс беше прекалено добър бизнесмен, за да не подценява никога конкуренцията.

А Кейт Фокс беше неговата конкуренция.

Но само няколко дни след катастрофата, докато все още обмисляше офертата си и оглеждаше всичко до най-малката подробност, опитвайки се да открие кои са новите собственици, той получи лошата новина.

Проклетата Емили Джоунс и онзи скапаняк мъжът й бяха оставили списанието на Кейт.

Не че той се тревожеше прекалено. Бизнесът им бе потънал в дългове, положението му беше по-лошо и от това на Федералния резерв. Проучването му показа, че те едва успяват да си плащат наема и да изплащат заплатите на служителите. Имаха куп заеми.

Маркъс протегна ръката си и дръпна някои конци.

Банките стопираха кредитите си и поискаха да им бъдат изплатени. Той само се наслаждаваше на разказите как Кейт Фокс лично обикаля по кабинетите на различни младши наперени служители, умолявайки ги за още един шанс. Никой от тях не й даде такъв.

С „Лъки“ беше свършено. То щеше да е принудено да затвори. Мизерното наследство на Кейт нямаше да има никаква стойност. Маркъс се бе подсмихнал при мисълта. Пред него стояха много възможности. Можеше да купи изданието или да го доведе до фалит. Разбира се, не беше заинтересуван да го купи от Кейт. Не направи никакви опити в тази посока. В никакъв случай не възнамеряваше да я прави по-богата; повече нито цент от богатството на Броудър нямаше да тръгне към тази неблагодарна кучка. Не, сега желанието му беше да я съсипе, просто да я сравни със земята. Без „Лъки“ тя нямаше да си намери друга работа. Той познаваше всички големи издателства…

Или поне така си бе мислил.

Тя го свари неподготвен. Умът му се върна към деня, когато бе имала дързостта да му поиска развод. На него — Маркъс Броудър. Кейт Фокс имаше гадния навик да го изненадва.

Той мразеше това от дъното на душата си.

Една седмица, една проклета седмица след като бе наследила този изправен пред фалит боклук, тя бе отишла и бе продала шибаното нещо. Половината от капитала. На Дейвид Ейбрамс, на този новоизлюпил се издател от търговската част на Манхатън.

Маркъс Броудър ненавиждаше Дейвид Ейбрамс. Той беше средно богат, бе основал няколко списания в колежа, бе сключил някои хитри сделки, беше се заел и със страничен бизнес — с недвижими имоти. Финансовите сътрудници на Маркъс, които се впуснаха да научат подробностите, след като шефът им им звънна и им се разкрещя, стигнаха до информация за груба цифра от сорта на петдесет милиона. Жилищните сгради на Ейбрамс се даваха под наем, но бяха ипотекирани; той имаше малка къща в Хемптън, точно на плажа; караше тревистозелен „Астън Мартин“, членуваше в частния клуб „Сохо Хаус“ — общо взето това беше всичко. Новакът беше прекалено невъзмутим, прекалено небрежен. Никой не обръщаше кой знае какво внимание на този тип, освен ако не броим мацките, чиито сърца разбиваше. Нямаше запазени места в операта, не ходеше по провинциални клубове в Уестчестър, не водеше начина на живот на Маркъс. Ейбрамс летеше с обществените самолети, очевидно често използваше и метрото и очакваше от служителите си да правят същото.

Разбира се, печелеше по-малко пари. „Броудър“ беше мащабна корпорация. Но Маркъс го гризеше гадното чувство, че Ейбрамс би си замълчал, ако изкарваше сто милиона, дори повече.

А Кейт бе отишла при него и му бе продала половината списание. За един ден.

Сега благодарение на този задник тя щеше да се размотава наоколо пред очите му. „Лъки“ вече имаше достатъчно пари, голям офис, приятелите на Маркъс в банките получиха сумите, необходими за покриването на заемите. Тя беше в джоба на Ейбрамс, друг влиятелен богаташ, помисли си той с презрение, но изпита също и неохотно уважение към сделката й. Частна компания, съвместна собственост на корпорация „Ейбрамс“ и самата Кейт. И то петдесет на петдесет.

— За нещастие някой друг се е докопал до него преди нас — продължи Броудър. — Корпорация „Ейбрамс“. Това не ми харесва. Ние първи проявихме интерес още преди трагичния инцидент. Смятам, че списанието ще пасне перфектно на растящите ни издателски интереси.

Те го изгледаха безизразно.

— Какво можем да направим по въпроса? — попита една важна клечка от „Голдман Сакс“.

— Дайте ми препоръките си. Кой тук познава Ейбрамс? Лично?

Един мъж от края на масата вдигна ръка.

— Продадох му една сграда в центъра.

Това беше Луис Матюс, собственикът на хотел „Виктрикс“.

— Какви са отношенията ви? — попита Броудър.

— Той направо ме закопа — отвърна добродушно Матюс. — Смятах, че цената е добра. Ейбрамс получи разрешително за промяна на установените градоустройствени стандарти и превърна цялото място в луксозни апартаменти, вложи осем милиона за промяна на вътрешността в рамките на дванайсет месеца. Още не е продал нито едно от жилищата, но всички са отдадени под наем.

Броудър се разгневи заради проклетото хлапе и дребните му скапани сделки.

— Познаваш ли го? Опитай се да се добереш до него. Искаме това списание. Общо взето на всякаква цена. Накарай го да прехвърли дяла си на мен.

— Какво означава на всякаква цена? Това е просто едно издание; може би обещаващо, но… просто става въпрос за някакво списание.

— То подхожда на марката ми. Марката е по-важна. Както когато се пръскат допълнителни средства за някоя кинозвезда или прочут писател. Само се постарай офертата да стигне до него чрез посредник. Не ме намесвай. — Маркъс погледна към другите лица около масата. — Ако не се съгласи да продава, ще ги изхвърлим от бизнеса. Не позволявам на страхливи спекуланти да ме прецакват, разбирате ли?

— Имаш предвид рекламодатели, дистрибутори…

— Каквото и да е. Разполагаме с много пари в бранша. Откраднете авторите им. Утроете заплатите им. За нас това са жълти стотинки. Ще започнем конкурентно издание. Ще се наложи да продават, иначе загиват. Не става въпрос за проклетото издание, а за репутацията ни. Никой не може да ни тъпче.

Всички закимаха бързо. Никой не се осмеляваше да го предизвика за бившата му съпруга, за цената, която щеше да струва всичко това. Маркъс Броудър получаваше каквото поискаше. Освен това за него това наистина бяха жълти стотинки, нали?

— Дадено, Маркъс — обади се бившият губернатор. — Ще видя какво мога да направя. Всички ще се заемем с този въпрос.

— Добре. Свършете работата. И бързо. Искам нещата да са се задвижили до една седмица.

Маркъс се обърна и излезе. Те бяха неудачници, скъпо платени неудачници, и той нямаше никакво желание да стои и да бръщолеви тъпотии с тях.

Личната му асистентка, или една от тях, чакаше в коридора с палтото и куфарчето му.

— Госпожица Валдес е в колата, сър.

— Добре — изсумтя той. Лола Валдес беше приятелката му за уикенда. Той бе зарязал френската проститутка — беше твърде скучна. Лола беше с ярка външност и бе богата благодарение на своя корумпиран колумбийски чичо, който бе изпратил по-младите си роднини да изперат парите му в Щатите, да се изучат в най-добрите училища, да се смесят с елита. Беше пълно с подобни гангстери: руснаци, нигерийци, някои южноамерикански наркопласьори, контрабандисти на оръжие от Южна Африка и на мръсни диаманти от Сиера Леоне. Потомците на фамилиите с пари, придобити чрез бизнес средството, наречено автомат „Калашников“, идваха в Лондон, Ню Йорк, Вашингтон, където се смесваха и ставаха чисти. Лола се смееше често и в промеждутъците между ентусиазираните сесии в леглото, където тя послушно правеше всичко, което биваше поискано от нея, му казваше, че е чудесен. Носеше тесни рокли, гърдите й бяха големи и щръкнали благодарение на уменията на хирурга, а задникът й можеше да бъде сравняван с този на някоя стриптийзьорка от висока класа. Повечето богати мъже в града му завиждаха, че я е вкарал в леглото си, и това беше достатъчна причина да се размотава с нея. Засега тя се явяваше приемлив метод за освобождаване на напрежението.

Маркъс предположи, че Лола ще му омръзне след шест месеца. Дори вече се оглеждаше за заместничка. Проблемът беше, че цялата тази тъпотия се отразяваше зле на публичния му имидж. Вече не беше много млад; колко още можеше да издържи, без да е женен, без да остане женен? Всъщност не изпитваше желание да има деца. Но ясно осъзнаваше, че от мъж с неговото положение се очаква да има едно-две. Наследници на империята. С няколко бавачки и жена, която си стои вкъщи и знае мястото си, той би могъл от време на време да им подхвърля топката в двора, може би да им прочита по някоя приказка за лека нощ, след като се настанят по пижами и са готови веднага да заспят. За летните лагери, скъпите училища в града… можеше да се грижи съпругата му, която и да беше тя.

Но той нямаше никакво желание да се ожени за Лола. Нито за Луиз преди нея. Дори и да изготвеше най-железния предбрачен договор. Кой би търпял такива скучни кучки? Те бяха за чукане, само за развлечение.

Няколко пъти бе правил грешката. Преди нямаше значение, но вече започваше да му пука. Кейт Фокс щеше да е перфектната съпруга. Само да беше правила онова, което й се казваше, по дяволите. Млада, разкошна, стилна. На моменти забавна, винаги с подходящото държание, никога не му отказваше в леглото…

Докато не се намеси онова проклето списание.

Маркъс мълчаливо слезе с асансьора. Щеше да намери начин да се справи с всичко. Първо щеше да изпъди Кейт от града, после да намери някоя жена, някоя по-добра жена. И да се залови да я дресира, да я обучи да стане такава, каквато на него му се искаше.

Все още кипеше от гняв. Замисли се за Лола. Щяха да пътуват заедно в първа класа. Можеше да я накара да му духа още в колата. Щеше да затвори прозореца на преградата зад шофьора. Той щеше да разбере какво правят, но Маркъс не даваше и пет пари.

Тъкмо затова се возеше отзад, а шофьорът му го развеждаше напред-назад за трийсет и осем хиляди на година.

Маркъс се отдаде на мисли за големите цици на Лола и маслинената й кожа, за нейната сръчна, изкусна уста. Това щеше да свърши работа и временно да отвлече вниманието му от Кейт Фокс и противното й списанийце.

Слънчевата светлина струеше през прозорците, огрявайки леглото от всеки ъгъл. Кейт се размърда в съня си. За миг не разбра къде се намира. Беше на някакво удобно място; ергономичният матрак на леглото я обвиваше приятно. Чаршафите бяха чисто бели, прекрасно меки и свежи, а пухените възглавници прегръщаха русата й глава. Тя смътно усети косата си, разпиляна свободно, разпусната, а тялото й…

Тялото й беше голо.

Тя вдигна ръце да се пипне, прокара ги по топлите си гърди. Нямаше тениска, с каквато обикновено спеше вечер. Беше гола, чисто гола, и в…

В леглото на Дейвид Ейбрамс, подсказа й разумът й.

Тя бавно се обърна и видя, че е истина. Лежеше до него. Той спеше дълбоко на една страна, големите мускули на гърдите му бяха покрити тук-там с прошарени косъмчета. Лицето му беше спокойно; Кейт го загледа, изучавайки правия нос, квадратната челюст, късата, почти войнишка подстрижка. Нямаше нищо красиво в него. Просто беше мъжествен и толкова. Кейт погледна надолу към ръцете му, отпуснати върху леглото. Ноктите бяха грубо отрязани и имаше някой и друг мазол. Ейбрамс нямаше маникюр и вероятно спортуваше.

Единият му крак беше преметнат през тялото й. Дясното му коляно покриваше собственически бедрото й.

Той беше разкошен.

Завладя я страст, мудна, но настойчива, като кротка вълничка, разбиваща се в морския бряг. Кейт се изчерви от топлина и срам, спомняйки си действията му предишната вечер, как я бе накарал да му се отдаде. След първия си оргазъм той бе готов отново след петнайсет минути, но беше търпелив. Изслуша с половин ухо вялите й протести как не бива да правят това, колко е лоша идеята, за офис политиката, репутацията им, списанието им…

— Всичко е вярно. — Ейбрамс не спираше да я милва, леко прокарвайки пръсти нагоре-надолу по гърба й, подлудявайки я напълно, така че тя се извиваше в обятията му и го молеше да спре, а когато той спреше, го насърчаваше да започне отново.

— Можем да спрем, ако искаш. Но ти не искаш. Нали? Прав ли съм?

Кейт бе кимнала. Но той задържа погледа й. Нямаше да й позволи да се измъкне така лесно.

— Кажи го на глас.

— Не искам да спираме — прошепна тя.

— Тогава забрави за всичките си основателни причини. Ела тук. — Той я пое в ръцете си. — Леглото е насам.

Кейт не се съпротивляваше. Нямаше сили. Беше толкова хубаво; беше всичко, което си бе представяла, когато го гледаше, когато разговаряше с него. Може би идеята бе ужасна. Беше сложно…

Но тя не можеше да мисли, не можеше да говори. И не искаше. Светът й се бе смалил до силните му гърди, ръцете му, мускусния аромат на шията му, наболата брада по брадичката му. Той я пренесе през апартамента си със стабилна крачка. Тя видя една стъклена стълба върху медни подпори, която се издигаше до по-горен етаж, но не беше там, за да се възхищава на жилището му. Лицето й гореше от страст и срам и Кейт го зарови в шията му.

Тя по-скоро усети, отколкото видя, как той ритна вратата на една стая. И после го видя. Леглото му. Ниско, с огромни размери. Спалнята беше обширна, но не претрупана: рогозка вместо килим върху пода с индустриална настилка от загладен бетон; сгъваема дизайнерска маса с ергономичен стол; някакъв много скъп лаптоп с голям екран. Няколко снимки върху маса до леглото. На Кейт й се зави свят. Беше перфектно, спокойно, още медни и бежови нюанси, топли и слънчеви, омекотяващи функционалното пространство. Много луксозно, много пестеливо обзавеждане. Тя с изненада видя, че той е поставил огледала върху вратите на дрешника си; огромна, безпощадна отразяваща стена точно срещу леглото.

— Точно така. — Той сведе поглед към нея с широка усмивка. — По този начин мога да виждам всеки сантиметър от теб. И ти също.

— Не мога да гледам това — примоли се тя.

Той я положи нежно, много нежно, върху края на леглото. Беше възбуден, отново изпълнен с желание. Ръцете му се отместиха от гърба й, обхващайки гърдите й, спускайки се върху корема й, движейки се безмилостно, единият му пръст се озова в нея, докосваше я, дразнеше я, милваше я.

— О! О, моля те! Ах… — надигна се Кейт, като едва не изкрещя.

— Искаш го — каза той неумолимо.

— Да! О, Дейвид, моля те! Моля те!

— Тогава ще го направим по моя начин. Обърни се. По корем. Вдигни глава; искам да гледаш…

Хленчеща от страст и желание, Кейт се подчини. Тя беше изцяло под негов контрол. Никой друг мъж не се бе отнасял с нея с такава власт. Беше невероятно колко я възбуждаше това. Усети дива възбуда и неочаквано покорство. Той се усмихна и застана зад нея. Тя повдигна бедрата си, предлагайки му се, виждаше собственото си тяло, приведено, готово, изпълнено със страстен копнеж. Виждаше него и всичките му железни мускули, когато той се изправи висок и силен зад нея, и тогава я облада, движейки се на тласъци в нея, и тя се разтопи, избутвайки тялото си назад към него, опитвайки се да го притегли по-навътре… О, да, дявол да го вземе.

Това се бе случило наистина. Кейт повтори филма в главата си и изстена тихичко под нос. Беше ли луда? Защо го бе направила? Трябваше да работи с този тип. Трябваше да се бори с него. Трябваше да го накара да я уважава.

Тя притисна пръсти до челото си.

Но всичко беше толкова хубаво — толкова хубаво.

Стига — каза решително разсъдъкът й. Няма значение колко добре изглежда. Колко е добър. Какво ти направи…

Тя се огледа. Дейвид Ейбрамс беше богат и влиятелен, около четиридесет и пет годишен, отлична партия. Стоеше далеч от нощните клубове, но Кейт беше с него сега, беше го почувствала и знаеше със сигурност, без да е нужно да й го казват, че той е твърде силен, твърде мъжествен, за да мине за монах. Беше имал много други жени, които се бяха гледали в това огледало.

Проблемът беше, че тя мразеше всяка една от тях.

Беше трудно да го гледа как лежи до нея — спящ, удовлетворен. Тя му се бе отдала, безпомощно разгорещена и влажна, и страстта й го бе възбудила. Почувства тръпка в корема само като се сети за това. Ядоса се на слабостта си. Той беше красив — можеше ли да се нарече такъв? Може би не, но привлекателен — да, боже, толкова неописуемо привлекателен. Тя се разтапяше само докато го гледаше, само докато лежеше до него…

Не. Стига. Никаква слабост повече. Беше отнело година, докато хората спрат да й се присмиват зад гърба. Кейт Фокс златотърсачката, най-бързо зарязаната съпруга на Маркъс Броудър. Станала за посмешище в клюкарските рубрики. А тя не искаше да бъде поредната от отчаяните момичета, опитващи се да уловят Дейвид Ейбрамс. Знаеше какво смята той за всичко това, нали?

Защото най-любезно я бе уведомил.

Представяше си какви подигравки щеше да търпи, ако се превърнеше в едно от тези момичета. Да обикаля около един от най-желаните мъже в града. Наистина, от най-желаните, защото той не се бе развеждал пет пъти, не беше корумпиран политик или застаряващ мазен плейбой от стриптийз клуб. Беше странно, че не се бе оженил, но това не й влизаше в работата.

Дейвид Ейбрамс нямаше да се ожени за нея. А тя нямаше да му бъде поредното парче плът.

При всички случаи, помисли си тя, аз не се моля.

Поне и не извън това легло, отвърна й съзнанието й и тя се изчерви.

Освен това работата имаше значение за нея. „Лъки“ имаше значение. Одобрението, което бе получила, задето осигури финансирането. Намери Дейвид Ейбрамс, продаде половината капитал, плати дълговете… точно сега тя беше уважавана. Репутацията й нарастваше. Харесваха й обажданията, които идваха от момичета в „Кюти“, където работеше преди, от контактите й във „Вог“.

Ако някой разбереше, че е преспала с Дейвид Ейбрамс, никой нямаше да иска да я слуша повече. Щеше да е просто поредната нюйоркска руса празноглавка, чийто път към върха минаваше през леглата на богати мъже.

От мисълта й стана зле. Физически й прилоша. Тя внимателно измъкна крака си изпод този на Ейбрамс и се дръпна в своя край на леглото. Матракът пое тежестта й, без да обезпокои съня му. Слава богу. Тя стана, видя голото си тяло в огледалата и се изчерви. Нямаше време да се заплесва, нямаше време за губене. Тихичко, на пръсти, излезе през плъзгащите се стъклени врати, които ограждаха спалнята му, и слезе безшумно по дългото стъклено стълбище. Боже, беше чисто гола. Силно се надяваше високите етажи на отсрещните сгради да не са обитавани от перверзни типове с бинокли, защото бе заобиколена от огромни индустриални прозорци без щори, без завеси…

Дрехите и обувките й бяха точно там, където ги бе оставила. На купчина пред кухненската пейка. Тя ги грабна, оглеждайки апартамента му. В далечния ъгъл една отворена врата й показа банята за гости, обзаведена някак извън синхрон с останалата част от жилището, в златисти и меки тонове, очевидно предназначена за жени. Сексистки кретен, помисли си тя; имаше си отделно място за своите завоевания, така че те да си вземат душ и да се освежат извън спалнята му, удобно близо до вратата. Божичко… беше се поддала, неспособна да овладее чувствата си. Изчерви се до корените на косата си, изгаряше от срам. Тя, Кейт Фокс, сега беше една от всички онези жени, нали? Поредната бройка на Дейвид Ейбрамс…

По дяволите банята му. Тя искаше да се махне оттук, да се върне долу в апартамента си. Отбеляза си наум, че трябва да се обади на посредника по недвижимите имоти. Не можеше да продължи да живее тук. Поне сега разполагаше с достатъчно пари да си купи хубаво едностайно жилище някъде далеч, далеч от този квартал, някъде, където никога нямаше отново да се натъкне на Дейвид Ейбрамс.

Кейт навлече дрехите си. Желанието й да бърза правеше движенията й неумели. Спомни си как трепереха пръстите й предишната вечер, докато се опитваха да разкопчаят дънките му… Стегни се, укори се тя, просто се стегни. Ето… последното копче на кръста й беше закопчано, сега тя си обу чорапите и напъха краката си в сандалите. Добре. Беше готова.

Тя отчаяно се разтърси наоколо за парче хартия. Трябваше да остави бележка. Имаше още едно бюро по-нататък от кухнята, близо до мястото, откъдето беше влязла. Кейт се затича натам. Боже, апартаментът му беше толкова огромен, че вътре можеше да се тренира за маратон…

Имаше някакви листове върху бюрото му. Тя грабна един, обърна го и написа на него:

Тя сложи химикалката му в устата си и я задъвка трескаво. Трябваше ли да му се моли да не казва на никого? Не, ако го направеше, положението й щеше да стане още по-рисковано. Тя си помисли за Ейбрамс — как предава бележката й на приятелите си в офиса, във фитнес залата. Или каквото там правеше в свободното си време.

Това трябваше да свърши работа. Кейт взе писмото и дотича обратно с него до кухненската маса. Той щеше да дойде тук, защото собствените му дрехи бяха на пода, до мястото, където бяха стояли нейните. Междувременно слънчевите лъчи на новата нюйоркска утрин продължаваха да струят през тези прозорци. Дейвид щеше да се събуди всеки момент…

С разтуптяно сърце и замаяна глава Кейт се втурна навън през вратата на апартамента му. Затвори я след себе си много, много бавно. После зачака асансьора, който й се стори, че се бави цяла вечност. Когато най-накрая пристигна, тя скочи вътре и малко се отпусна. Но още не беше свършило. Щом стигна до апартамента си, отключи и бутна вратата след себе си. Скочи под душа и набързо се изкъпа, треперейки, защото нямаше време да изчака водата да се стопли. Не че това имаше значение. Просто трябваше по най-бързия начин да се изнесе от сградата. Тя грабна една хавлия, изсуши се и облече нещо набързо — рокля, сандали „Капри“, леко сако. Имаше в чантичката си грим за спешни случаи, някакъв коригиращ тониращ крем. Можеше да го използва в таксито. След няколко минути слизаше с асансьора надолу към фоайето.

Навън, на улицата, тя въздъхна. Дейвид Ейбрамс беше някъде горе, все още спеше или тъкмо се размърдваше в леглото си. Кейт се опита да пропъди приятната представа, която изникна в главата й.

Бъди силна, Кейт, каза си. Трябва да преодолееш случилото се снощи.

Да преодолееш него.

Едно жълто нюйоркско такси се приближи към нея с включени фарове — като рицар на бял кон, идващ да я спаси.

— Такси! — извика Кейт Фокс.

Ейбрамс се събуди. И веднага разбра, още преди да отвори очи, че тя си е тръгнала. Леглото се усещаше по различен начин. Не се долавяше друго дишане, освен неговото.

Той се надигна бавно, разтърквайки очи. Да — нямаше я. Не идваха шумове от банята долу. Той беше озадачен, разочарован. Миналата нощ, точно преди почти да припадне от изтощение, си бе помислил, че ще е забавно да я изведе на закуска. Любимата му закусвалня се намираше в съседната пресечка и там правеха най-хубавия омлет с канадски бекон в града.

Но тя си бе тръгнала. Нямаше я.

Обикновено Ейбрамс беше благодарен на жените за това. Тези, които знаеха как да изнесат красивите си дупета извън вратата, обикновено бяха канени за втори или трети рунд, а освен това получаваха и възнаграждение, пътуване с лимузината, нанизи с перли, каквото поискаха. Защото той не се обвързваше и предпочиташе да пие кафето си сам. В този случай обаче…

Миналата нощ беше хубаво. Сигурен беше, че и тя е на същото мнение, че й е харесало толкова, колкото и на него, бе почувствал страстта между тях, цялата й пламтяща, всепоглъщаща природа…

Боже. Той прокара ръце през косата си. С никоя от другите си жени не бе изпитвал такова удоволствие, никога.

Халатът му „Ралф Лорън“ висеше в личната му баня. Той се пресегна за него, завърза го хлабаво, слезе долу да вземе дрехите си. Нейните ги нямаше, разбира се. И бе оставила бележка.

Той я взе, прегледа я. Тя бе оставила бележка на него. Обикновено се случваше обратното. Ейбрамс ги оставяше в леглото с любезно благодарствено писмо, споменавайки банята за гости и чакащия шофьор, обещаваше да се обади. И винаги се обаждаше, но обикновено, за да им благодари сърдечно и да се отърве от тях.

Прочете бележката. У него се надигна гняв, разочарование, раздразнение. Кейт Фокс определяше изминалата вечер като дребно неудобство. Все едно това не означаваше нищо за нея.

Той бавно се върна горе, изкъпа се, избръсна се. Вече не му се закусваше. Щеше да отиде направо в офиса. Да уреди преместването на служителите на „Лъки“ в сградата му. Някой друг, Тим Рейнълдс например, можеше да се обади на Кейт и да й съобщи как ще стане това. Той не искаше да разговаря с нея. Миналата нощ тя бе изляла сърцето си пред него, беше му разказала живота си, прегръщаше го, а после бе станала и си бе тръгнала. Ейбрамс се замисли за собственото си отношение към жените. Може би наистина досега само се бе възползвал от тях, призна си той. Но никога не ги беше лъгал. Не даваше никакви обещания, отбягваше емоционалните разговори.

Чуй се само. Държиш се точно като жена, смъмри се той. Влезе в дрешника, избра един от многото си черни костюми на „Армани“, като пропусна вратовръзката, и го съчета със синя раирана риза, кашмирени чорапи, черни обувки. Облече ги, все едно си слагаше броня. Закопча часовника си „Брайтлинг“. Почувства се малко по-комфортно, но Дейвид Ейбрамс не се заблуждаваше. Беше изигран от една жена и не му харесваше да е отхвърлен.

Тя не искаше близост, а чисто делови отношения? Е, щеше да ги получи — той нямаше проблеми с това.