Съдба

Четвърта глава

— Кейт!

Мериан Джефсън, неприветливата секретарка на главния редактор Флор д’Амато, спря пред бюрото на Кейт с унила физиономия. Леденорусата й коса беше навита в стегнат кок, а бледата й кожа и анемичните лешникови очи допринасяха за студената й резервираност.

— Да? — отговори Кейт и вдигна поглед нахално. Тя се протегна леко в стола си — инстинктивно женствено движение, показващо гъвкавото й тяло и пищните й извивки, което противопоставяше младата й фигура на по-възрастната, по-кльощава и анорексична безполова външност на Джефсън.

— Флор иска да те види. В кабинета си.

— И на какво дължа удоволствието за личното посещение? — попита Кейт. — Не можа да ми звъннеш по телефона ли?

— Не, не можах. — Резкият тон на Мериан показа, че не й е приятно. — Телефоните са заети цял следобед.

— Козметичните компании искат рецензии — вдигна рамене Кейт. — Рубриката е популярна.

— Е, ако обичаш, би ли отделила на редактора минутка от ценното си време? — тросна се Мериан. — Като например сега.

Кейт стана и се придвижи грациозно в роклята си — втален модел на „Азедин Алая“ със скромна дължина до коляното и съвсем малки ръкави над рамената, която въпреки това не оставяше нищо на въображението; тънката й талия, разкошното й издадено дупе и закръглените й гърди бяха напълно на показ. Дългата й коса се спускаше по гърба, захваната нежно с кадифена панделка. Мериан направи всичко възможно, за да не се изчерви. Работеха в модно списание; нямаше защо да се оплаква, ако някоя журналистка беше облечена в сексапилен дизайнерски тоалет. И все пак Кейт Фокс беше толкова безсрамна, толкова пищна, толкова натрапчива. Просто не беше редно. Мериан благодари на бога, че шефът й е жена.

— Разбира се — каза любезно Кейт.

— Оттук.

— Знам как да стигна до кабинета на редактора — отвърна Кейт.

Мериан се престори, че не я е чула. Нахална малка кучка. Е, накрая и тя щеше да се прости с външността си, подобно на останалия Ню Йорк, както и с безкрайните си ухажори — обречена да остане без партньор, щом музиката спре. После вероятно щеше да се омъжи за някой чиновник от Куинс и щеше да прекара живота си излегната на дивана, докато гледа дневните телевизионни предавания и дебелее…

Каква ободряваща мисъл. Единственият проблем беше, че Мериан всъщност не си повярва.

Кейт Фокс беше млада. Тя носеше взети назаем дрехи, но не разполагаше с действителни средства. Живееше в апартамент под наем, водеше младежка рубрика. Имаше милион момичета като нея в този град и още един милион, които бяха в още по-изгодна позиция — пишеха докторати, имаха попечителски фондове, получаваха големи повишения.

Но Кейт жънеше успехи. Това беше лесно да се види, макар Мериан да не искаше да го признае. Тя скърцаше със зъби срещу настойчивата мисъл, че някак си, по някакъв начин, Кейт Фокс щеше да сполучи.

— Пристигнахме — обяви тя ненужно. — Влизай. Не бива да караш госпожа д’Амато да чака.

— Благодаря — отвърна мило Кейт. Все едно можеше да прочете мислите на другата жена. Тя влезе уверено в кабинета на началничката си и затвори вратата.

Флор д’Амато беше жена с тънка талия и на определена възраст, която — благодарение на най-добрите дерматолози в Ню Йорк — не бе известна на никого. Ботоксът и мини лифтингите, пилингите и филърите й придаваха гладко и перманентно учудено изражение. Тя никога не се мръщеше, защото не можеше. Но нямаше как да заблуди служителите на „Кюти“.

Избухливият й нрав беше легендарен.

Те живееха в непрестанен ужас от нея.

Служителите, които бяха оцелели повече от пет години, можеха да се преброят на пръстите на едната ръка. Флор уволняваше хората с жизнерадостен ентусиазъм. Правилото й беше: „Едно възражение и изхвърчаш“. Всички знаеха, че номерът в това списание беше да се издигнеш до позиция, на която Флор би те търпяла, след което да напуснеш, преди тя да те изрита. По този начин можеше да си смениш рубриката и да отидеш да работиш за друго елитно списание. Защото вдигнеше ли ти мерника, Флор д’Амато се постараваше да разпространи такива слухове, че повече никога да не си намериш работа.

Тя изгледа строго Кейт, когато младата жена влезе в кабинета, и присви очи преценяващо.

— Е, очевидно си решила да създаваш проблеми — заяви.

Кейт изпита неприятно усещане в стомаха си. Едва успяваше да си плаща наема, а поддръжката на външния вид струваше скъпо в този град. Харесваше работата си в „Кюти“. Щеше да е отвратително да я загуби.

— Така ли? — каза бодро. Не можеше да си позволи да покаже слабост пред старата лъвица. — Едва ли последната ми статия „Спести или похарчи“ за гланцовете за устни е причинила на рекламодателите много безсънни нощи.

— Не става въпрос за работата ти — обясни Флор и размаха ръка с раздразнение. — Тя е задоволителна.

Това прозвуча като висока похвала. Кейт леко се отпусна.

— Имам предвид външната ти дейност.

— За социалния ми живот ли говориш?

— Именно — отвърна редакторката.

Кейт леко се стегна.

— Смятам, че съм навършила двайсет и една, Флор. И имам право да излизам, с когото си искам.

Една непреклонна вежда се повдигна едва-едва. Кейт Фокс се доближаваше до определението „непокорна“. Никой никога не разговаряше по този начин с Флор д’Амато.

— „Кюти“ има определен имидж, към който трябва да се придържаш — каза тя.

— О, няма проблем — отвърна Кейт. — Когато излизам, не нося „Гап“. Старая се да се съобразявам с модата. С това съм известна.

— Започваш да си създаваш репутация — заяви равно Флор.

— Благодаря — усмихна се Кейт.

Благодаря. Благодаря? Момичето се държеше така, все едно току-що бе получило комплимент. Чистата дързост и тази непокорност в държанието й за миг изумиха Флор. Имаше нещо достойно за възхищение в наглостта на малката.

— Нямах предвид облеклото ти по последна мода, Кейт. Имах предвид поведението ти на… на…

Тя се изчерви, което не бе типично за нея. Не можеше да се принуди да погледне момичето в лицето и да добави: „на златотърсачка“. Но тъкмо това искаше да каже.

— На жена на развлеченията — довърши неубедително. — И смятам, че трябва да внимаваш. Старшите служители в списанието не получават повишение, ако започнат да стават част от публикуваните истории.

Кейт кимна. Това поне бе добър съвет. И честно казано, може би беше само леко неловко, задето Флор д’Амато я бе повикала по повод забавленията й извън работно време. Тя не се разкайваше за нищо, но щом си създаваше репутация сред жените, скоро щеше да си създаде такава и сред мъжете.

Не би навредило на марката, каза си.

— Схванах идеята. Благодаря за предупреждението — отвърна тя.

Успокоена, Флор се обърна към един документ върху бюрото си.

— Всъщност може да се окаже полезно. Разбирам, че си ходила на парти в клуб „Метрополитън“ миналата събота.

Кейт се напрегна. Шпионите на Флор бяха навсякъде. Да, наистина беше отишла под ръка с Брадли Уинстън III — бяло богаташче от Бостън, чийто баща бе забогатял от бизнес с паркинги, обхващащ десет значителни пазара. Но Брадли беше просто синът и тя се подразни, че са я видели да излиза с него. Отдавна трябваше да е приключила с богаташките синчета и попечителските им фондове. Въпреки това партито в „Метрополитън“ я бе изкушило. Това беше един от най-престижните клубове с частни членове в града и хората там бяха дипломати и земевладелци, изпълнителни директори на банки и сенатори. Стари пари, стара власт. Брадли бе поканен на рождения ден на банкера Уилям Кабът благодарение на връзките на баща си и беше навярно най-маловажният мъж сред присъстващите.

Кейт, която беше с години по-млада от кльощавите жени, обвити в шифон и перли, бе привлякла порядъчен дял погледи на възхищение от страна на мъже, които бяха по-възрастни от баща й. На Брадли изобщо не му бе харесало удоволствието й от одобрението им, но тя не успя да се сдържи. Беше весела, наслаждаваше се на собствената си хубост като пеперуда върху топъл камък, бавно разперваща крилата си напред-назад на слънцето.

Брадли беше дотук. Кейт реши да скъса с него още същата вечер. И може би щеше да се откаже от мъжете за известно време. Трябваше да работи, да не привлича внимание. Работата й в списанието беше забавна. А и имаше нещо… как да го каже… незадоволително в живота й в момента. Беше й омръзнало да се среща със скучни средно богати хлапета, да отблъсква сексуалните им намеци, да къса с тях, когато започнат да изискват присъствието й в леглото си — преди те да имат шанса да си тръгнат първи. Почти всички мъже, с които бе излизала през последната година, можеха да се оженят за нея. Понякога и сама не се разбираше. Защо не си бе сложила главата в торбата и не бе примамила някого от тях пред олтара? Тогава щеше да постигне живота, за който винаги бе мечтала. Този, който майка й смяташе, че заслужава.

— Да, на рождения ден на един приятел на гаджето ми.

— И кой е той?

Това беше малко лично, но Кейт се предаде. Не искаше враг в лицето на шефката си.

— Не е никой важен. Всъщност и бездруго възнамерявах да скъсаме. — Ако това не бе вярно тогава, то точно сега със сигурност беше. — Мисля да си дам почивка и да спра с романтичните срещи. Искам да се концентрирам върху работата си в „Кюти“ — добави тя.

Флор я изгледа. Не изглеждаше убедена.

— Това е прекрасно. А междувременно можеш да си ми полезна. Забелязал те е Маркъс Броудър, както изглежда. Разпитвал е насам-натам за теб. Подобни неща се разчуват и обикновено стигат до мен.

Сърцето на Кейт препусна. Тя не се изложи да уточни за кой Маркъс Броудър става въпрос. В Ню Йорк можеше да има само един с това име.

Маркъс Броудър. Наближаващ петдесетте, може би беше дори на петдесет и няколко. Строен и елегантен. Известен с цветистите си любовни връзки и привлекателните си съпруги. Клюкарските рубрики го наричаха „магнатът на магнатите“. А интересите му варираха от недвижимо имущество до…

Издателска дейност. Точно така, помисли си Кейт, след като бързо си припомни най-важните факти, записани в паметта й. Корпорация „Броудър“ притежаваше малка изискана издателска къща с оскъдни, но стабилни приходи, която издаваше много Нобелови лауреати и носители на литературни награди. Той също така бе собственик на поредица от регионални вестници и няколко радиостанции из североизточните щати.

— Маркъс Броудър интересува ли се от списания? — попита Кейт. — Да не иска да купи „Кюти“?

По лицето на Флор д’Амато се изписа неохотно уважение. Хубавото хлапе бе направило връзката. Под тази руса коса имаше мозък, стига момичето да му дадеше възможност да се изяви.

— Едва ли си запозната с корпоративната структура на това списание — каза тя.

Кейт вдигна рамене.

— Че сме собственост на „Хорел Медия“? Която е подразделение на корпорация „Уърлднюз“?

Флор премигна.

— Ъ, да. — Почувства как раздразнението й се връща. Каква беше играта на Кейт Фокс? Да не би да се правеше на някаква социална пеперудка? Тя се съмняваше, че в списанието има друг журналист, който да е наясно как точно става издаването му. — Значи разбираш устройството на управленската структура? — предизвика я тя.

— Ти си главен редактор, така че отговаряш пред управителния съвет на „Хорел“. Но реално това означава пред Клодиъс Сабрини, нали? Той е изпълнителният директор. Но очевидно само на един отдел. Това също така го прави старши вицепрезидент на „Уърлднюз“. И докладва пред британеца сър Джон Хокстън. Който е дошъл в компанията от филмовата индустрия и по едно време ръководеше киностудио „Артемида“. И предполагам, че той пък докладва пред управителния съвет на глобалната фирма.

Флор беше изумена.

— Кой е председател на управителния съвет?

Кейт поклати глава.

— Не знам. Мога да проверя в Гугъл, предполагам. Очевидно Хари Бърнстайн притежава мажоритарния дял в „Уърлднюз“, така че всички отговарят пред него.

Флор имаше отчаяна нужда да попита откъде, по дяволите, Кейт знае всичко това. Защо знае всичко това. Тя беше автор на статии, работеше за жълти стотинки; цялата редакция, да му се не види — половината от социалната сцена на Ню Йорк — знаеше, че я интересува единствено да си намери богат мъж. Но само да й зададяха някой бизнес въпрос и тя изведнъж се проявяваше като справочник на „Уолстрийт Джърнъл“.

Но Флор не се бе издигнала до върховете на популярните списания с издаване на слабостите си. Нямаше да достави това удоволствие на Кейт Фокс.

— Клодиъс възнамерява да продаде „Кюти“.

— Но ние реализираме страхотни продажби — изтъкна Кейт. — Списанието е доходно.

— Но пазарът запада, скъпа. Списанията като цяло се продават все по-малко и по-малко. Младите жени вече предпочитат интернет и мобилните телефони. Книгите отчитат най-голям спад, но и всички печатни издания са в същото неприятно положение. Вестници, списания. „Дорел Медия“ искат да сменят бизнеса и да издават компютърни игри.

Кейт мълчеше.

— Все пак си права. — Флор леко се изпъна, като мярна отражението си в прозореца с гледка към Уест Енд авеню. — Наистина се продаваме добре. Не сме като другите. Знам как се водят лъскави рубрики. И знам какво отличава списанието ни — всичко е в смесицата от теми, в свежия поглед към нещата. Има инвеститори, които проявяват интерес към това.

— Като Маркъс Броудър.

— Точно като Маркъс Броудър. Харесва му идеята да притежава женско списание.

— За да има достъп до моделите? — предположи Кейт.

Флор се намръщи.

— Господин Броудър е много властен мъж, Кейт. Не бих ти препоръчала да се отнасяш към него с подобно лекомислие.

— Към него?

— Той вече беше тук, за да се види с мен. Приех съвещание с господин Сабрини и някои от директорите му. Сега господин Броудър изяви желание да се срещне с някои от най-способните в екипа ни. Мислех си, че ще можеш да го разведеш из редакцията. Да му покажеш как стоят нещата тук. Той проявява голям интерес към дейността ни, както сам ме информира. Иска да види как издаваме списанието си…

Кейт премигна.

— Аз съм само автор…

— Той поиска младши служител. И след като е питал за теб на партито…

Беше ред на Флор да вдигне рамене. Руменина пропълзя по бузите на Кейт. Шефката й я предлагаше като стръв, помисли си тя, точно като стръв. Като парченце от бонбон за очите, казано в стила на „Кюти“.

Тя спокойно отвърна на усмивката й. Нямаше намерение да възразява, да дава на Флор възможност да я уволни. Началничката й очевидно я смяташе за безполезна флиртаджийка. Това беше възможност, шанс да продаде цялото списание, да действа като корпоративен шеф.

Маркъс Броудър нямаше да разбере откъде му е дошло.

— Радвам се за теб — каза Емили, когато Кейт я заведе на вечеря вечерта. — Маркъс Броудър е голяма клечка. Само внимавай, чу ли?

— Какво искаш кажеш с това да внимавам?

— Говори се, че е пълен негодник. Абсолютно безскрупулен. Ако някой пресече пътя му, с бизнеса му е свършено, поне в Ню Йорк. А с жените е като хищник.

Кейт въздъхна.

— Все ми е тая. От него ще излезе страхотен съпруг, стига вече да не е женен.

— Едва го познаваш — възрази Емили.

— Знам, че сам се е издигнал. Не е синче с попечителски фонд. Това е достойно за възхищение. Знам, че притежава половината Ню Йорк. — Кейт замълча за момент. Клюкарските рубрики говореха за легендарните партита на Маркъс Броудър, за огромната му къща в Горен Уестсайд, частните му самолети, хеликоптерните площадки върху покривите на корпоративните му офис сгради, имението му на остров Мустик17.

Това беше всичко, за което бе мечтала. Колко жестока беше съдбата, давайки й само шанса да го впечатли в офис среда. Кейт искаше брак и цялата икономическа стабилност, която вървеше с него.

Тя искаше пръстен. Този на Маркъс Броудър щеше да е направен от чиста платина.

— А това е всичко, което ми трябва да знам — добави тя.

И въздъхна.