Съдба

Тринадесета глава

Дейвид Ейбрамс завъртя стола в кабинета си и погледна през прозореца. Напоследък лесно се разсейваше.

В интерес на истината прозорецът си го биваше, както и гледката. Офисите му се намираха в центъра на града, на Десето авеню, точно на север от „Таймс Скуеър“, и архитектите му бяха получили разрешително да променят фасадата на една емблематична сграда само заради апартамента му на последния й етаж. Една цяла стена от стъкло, затъмнено от едната страна, отразяваше неоновите светлини на рекламите, огромните билбордове и екрани със сменящи се надписи и картини, увити около небостъргачите, претъпканите с туристи тротоари, жълтите таксита, пълзящи покрай сексбаровете на земното равнище. От външната страна тази стена изглеждаше като огромно огледало — то проблясваше на слънцето и отразяваше всичко, което се случваше. В кметството имаше специално гласуване, за да бъде получено разрешение. След внимателни дарения членовете на законодателния съвет от всички страни изтъкнаха, че Дейвид Ейбрамс допринася за красотата на „Таймс Скуеър“. Седмо авеню при Четиридесет и девета улица — там се помещаваше един от най-популярните нови предприемачи в града.

Разбира се, от страната на Дейвид стената беше шумоизолирана и ширналият се под него град изглеждаше почти безмълвен. Гигантските билбордове го изпълваха с енергия, караха го да иска да бъде полезен, да създава. Те рекламираха дънки „Гес“ и козметика на „Мейбълин“, диетична кока-кола и бонбони „Ем енд Емс“, нюйоркските Янки, самолетни компании и филми, телевизионни програми и продукции на „Бродуей“. Той трябваше да установи офиса си тук. Това беше „Таймс Скуеър“, биещото сърце на най-великия град в света. Тук на човек му се налагаше да се съревновава, да се бори. Манхатън беше пълен с акули. Трябваше или да се движиш напред, или да умреш.

Дейвид Ейбрамс искаше само да се движи напред. Затова се бе върнал в кабинета си. Работата от къщи изведнъж бе започнала да го разсейва. Той проклинаше деня, в който се бе съгласил да се срещне с Кейт Фокс. Тази жена бе влязла под кожата му и всеки ден, докато се изкачваше с асансьора към апартамента си, се чудеше какво ли прави тя в своя, който бе толкова тесен, колкото неговият беше огромен. Онова малко кътче светло въздушно пространство, която тя бе преобразила като с магия.

Това го безпокоеше. През изминалата седмица през леглото му бяха преминали повече момичета от обикновено. Но някак си тя продължаваше да изскача в съзнанието му. По едно време дори се замисли дали да не се премести. Да си намери друг апартамент някъде в някоя от другите си сгради. Но, разбира се, фантазираше. Нямаше да се премести само защото някаква мацка бе наела жилище в сградата му.

От което го бе изгонила. А сега даже и не плащаше наем за него. Той се зачуди доколко тази сделка му беше изгодна.

И все пак положението беше временно. Скоро Кейт Фокс щеше да си тръгне. Договорът за наем беше много кратък.

И после той щеше да го отдаде на някой нахакан млад банкер и да забрави всичко за нея.

Ейбрамс седеше в кабинета си, взираше се в „Таймс Скуеър“ и наблюдаваше всички тези заети нюйоркчани, впуснали се в дейния си живот и задвижващи най-великия двигател на Западния свят.

— Лоти. — Той позвъни на секретарката си. — Донеси ми доклада на издателския отдел. И извикай Тим Рейнълдс.

Рейнълдс ръководеше тази част от империята, която беше свързана със списанията. Той беше изтънчен и ефективен и го бяха плячкосали от „Конде Наст“31.

— Да, сър, веднага.

— Повикай и Айрис. И Рик Джонсън.

— Непременно, господин Ейбрамс. — Лоти затвори. Щеше да се обади на главните му директори и да ги извика за военен съвет. Тим Рейнълдс беше човекът с парите, главният финансов директор на цялата група. Той се грижеше Дейвид да не се разпростира извън възможностите си, държеше цените под контрол. Рик Джонсън управляваше маркетинга. Ейбрамс съзнаваше, че отделът му има нужда да се стегне, и имаше нужда от Рик около себе си, за да му натяква това. А Айрис Хоги беше старши началник на списанията „Модел“ и „Бюти“, неговите две основни женски издания, изпитаните източници на влияние сред колекцията му от списания. Тенденциите в пътешествията и стила на живот идваха и си отиваха, но ако нещата се вършеха както трябва, червилото винаги щеше да се продава. Хоги беше на четиридесет и три години със средно дълга къдрава коса, винаги съвършено фризирана, и склонност към черните копринени рокли. Беше забележителна, омъжена за богат банкер с три деца от предишния му брак. Тя нямаше нужда от парите му. Просто обичаше властта. Той много ценеше Айрис и умението й да използва елегантността като оръжие.

Може и да не бе популярна, както научи Ейбрамс, но си вършеше работата. Дори по време на криза големите му издания отбелязваха стабилни продажби и не губеха читателите си. Докато другите срещаха трудности, той оставаше непокътнат. Тим Рейнълдс оценяваше тази редакторска сила. Според твърдението му можеха спокойно да се осланят на „Бюти“.

А Тим Рейнълдс беше хищник. Той сключваше сделки, които привличаха важните имена, големите писатели, прочутите фотографи, всичките най-добри стилисти на Америка. Ейбрамс все още беше дребен играч, но с Тим на борда поддържаше добър поток от най-изявените таланти. Всичките му списания бяха в играта и ако някое от тях не успееше да отговори на очакванията, Рейнълдс беше безмилостен; той спираше издаването му и служителите си търсеха друга работа. Тук разходите бяха ниски, а производството — гладко. Защото Тим Рейнълдс не си поплюваше. И всички, които работеха за Рейнълдс, знаеха как стоят нещата.

След пет минути на вратата му се почука и Лоти Френд влезе с доклада в ръцете си. След десет минути тримата му старши директори се бяха настанили в столовете с високи облегалки, подредени срещу бюрото му.

— Не съм доволен. — Ейбрамс ги видя да си разменят нервни погледи.

— Отделът е в равновесна точка. Годината беше тежка — заяви Рейнълдс.

— Продажбите на „Модел“ са се покачили с два процента за тримесечието — добави Айрис. — Имаме много приходи от реклами.

— Да, а продажбите на „Бюти“ са спаднали с три процента.

— Това не е зле, като се има предвид настоящият климат — опита се да я защити Рик. — Според индустрията се справяме чудесно. Направо сме за завиждане.

Ейбрамс се изправи и те се свиха леко назад в столовете си. Очите му проблясваха. Директорите му знаеха, че това не е на добре.

— „Чудесно“ не ме устройва — каза той. — Тъпчем на едно място. Имаме стабилност, да. Разликата между теб и мен, Тим, е, че аз не смятам, че това е хубаво нещо. Амбицията ми не беше да ръководя някаква средна по размер издателска група. Исках да сме новите „Конде Наст“. Даже по-добри. Тази компания трябва да се разширява. Искам въображение, визия. А не стабилност, колкото да върви. — Той постави едната си ръка върху бюрото. — Кажете ми какво е нужно да се направи. Какво да затворим? Какво да купим? Искам да се сдобием с нещо. Като например с някое ново издание, което има потенциал да се прочуе, да заговорят за него. Да взривим индустрията.

— Но, Дейвид, ако ми позволиш да изтъкна — обади се Айрис, — ти вече си много богат човек. И си постигнал това без поемането на рискове.

— Богат? — Ейбрамс изсумтя. — Не знам какво е да си богат. Маркъс Броудър е богат. Марк Зукърбърг е богат. А ние просто си живуркаме удобно в нашите апартаменти за пет милиона долара. Това не ме устройва. Аз съм амбициозен.

— Мисля, че стана ясно — измърмори Рик.

— Така че давайте. Мислете стратегически. Намерете ми нещо, което да ми е от полза. Някое ново издание, което да разбуди града и да го накара да ни забележи. Да започнем с това.

— Много добре — каза Айрис, като стана и приглади полата си „Дона Каран“. — Ще те държа в течение.

Рик стана и излезе с нея, поклащайки глава. Той очевидно смяташе, че „стабилно“ се равняваше на „чудесно“. Само че не беше — и Дейвид Ейбрамс виждаше това с кристална яснота.

— Дейвид. — Тим Рейнълдс остана на мястото си, притиснал едната ръка към челото си, което означаваше, че мисли усилено. Ейбрамс обичаше да вижда този жест; затова именно Тим ръководеше групата, а другите двама му докладваха. — Върти ми се в главата една идея. Мога да се разтърся за разни възможности. Но се сещам за едно ново издание.

— Целият съм в слух — отвърна Ейбрамс. — Искам някое независимо, дето е готово да се разрасне. И то внушително.

— Чувал ли си за списание „Лъки“?

Ейбрамс примигна.

— Какво?

— „Лъки“. Едно независимо списание, нещо средно между „Уолпейпър“ и „Вилидж Войс“. Занимава се с лява политика, но има и доста ексцентрични материали, малко мода, малко лайфстайл.

Проклетата Кейт Фокс, помисли си Ейбрамс, но нищо не каза. Искаше да чуе мнението на външен човек.

— Продължавай.

— Спечелило си е кръг от верни читатели при започването си. Богати либерални хлапета. Изкарвало е малки приходи. Но после назначават нова отговорна редакторка, която го освежава. Публикува популистки материали, но не премахва активистките теми. В момента няма друго такова на пазара. Представлява някаква смесица от лайфстайл и социална съвест. Малко е бунтарско. — Рейнълдс не можа да сдържи възхищението в гласа си. — Продажбите му също са скочили преди няколко месеца. Става все по-известно…

— Частна собственост ли е?

— Да. Но собственичката е починала в катастрофата на „Метро-Норт“ миналата седмица.

Ейбрамс подскочи шокиран.

— Какво?

— Да. Името й беше Емили Джоунс. Съпругът й също е загинал.

— Мамка му. — Той обикновено не псуваше. Помисли си за Кейт, този път не с такава агресия. — И кой го притежава сега?

— Нямам представа. Можем да разберем. Вероятно ще искаш и отговорната редакторка заедно със списанието. Тя е същественото в цялата работа. И знаеш ли кое е странното? Че е бивша съпруга на Маркъс Броудър, последната, струва ми се.

— Чух това — отвърна сухо Ейбрамс. Трябваше да намери Кейт Фокс, да й каже, че съжалява за загубата й. Най-малкото. — Май трябва да го обмисля, Тим. Благодаря ти. Оглеждай се и за други заглавия.

Рейнълдс кимна и излезе от стаята. Ейбрамс прехапа устни. Не беше сигурен как да действа. Работата му би трябвало да го отвлича от мислите по Кейт Фокс.

Може би съдбата му се присмиваше.

Кейт седеше в заседателната си зала, ако можеше да бъде наречена така, защото всъщност представляваше кухненска маса на последния етаж на малката им сграда в Уест Вилидж. Списанието се ръководеше от осем стаи и кухненският кът съвпадаше с помещението за заседания.

— Всичко е готово по този брой — въздъхна с облекчение счетоводителят им Карл Левин. — Благодаря, Кейт. Ангажирахме рекламите. Сметките са платени. Но в началото на следващия месец ще има някои проблеми.

Тя се почеса по главата.

— Мислех, че върви добре. Репортажът за сенатора…

— Върви страхотно като за списание. Но като бизнес… — Той сви рамене красноречиво.

Тя въздъхна.

— Е, аз наследих този бизнес. Така че ми разкажи как стоят нещата.

— „Лъки“ има нужда от финансиране. Отчаяна нужда. Но Емили отказваше да потърси спонсори, да продаде дял от него или каквото и да било. — Той направи гримаса. — Компанията е задлъжняла, Кейт. Тази сграда… наемът се вдигна. А назначаването на още служители означава още данъци. Приходът ни оставя дефицит, който новите продажби още не могат да запълнят. Проблемът е в притока на средства, но е сериозен проблем.

— Емили как се справяше с него? — поиска да узнае Кейт. — Сигурно е имало някакъв начин.

— Имаше естествено. Списанието караше на кредит и тя бе затънала до гуша в заеми.

— Можем да продължим по същия начин — заяви решително Кейт. — Продажбите се покачват; имаме нужда само от малко време, докато успеем да покрием заемите.

— Ъъъ… — Той непохватно разхлаби яката си. — Боя се, че след катастрофата… ами, банките започнаха да притискат за по-скорошно изплащане на кредитите. Тяхно право е, според клаузите в договора. Емили беше собственикът и те се чувстваха удобно с хода на нещата под нейно ръководство.

Кейт настръхна.

— Емили беше чудесна, но аз съм причината за възхода на „Лъки“.

По дяволите, това вече беше нейната рожба. Беше станала такава още след развода.

— Споменах им за това, но… — Карл се изчерви.

— Изплюй камъчето.

— Много съжалявам, Кейт. Не искат и да чуят. Смятат, че си… просто обикновена представителка на хайлайфа — довърши той неуверено.

Трофейна съпруга. Граблива кучка. Това щеше да я преследва завинаги. По бузите й се разля руменина.

— Тогава май ще се наложи лично да им обясня нещата. — Тя се вторачи в цифрите пред себе си. Спретнатите малки черно-бели редове, толкова прецизни и безлични, скриваха мащаба на бедственото им положение. „Лъки“ загиваше. И ако тя не намереше парите, щеше да бъде спряно без значение какви са продажбите.

Кейт не се заблуждаваше. Беше се случвало с куп списания преди. Непрекъснато се случваше.

— Уреди ми срещи с банките — каза тя.

— Съжалявам, госпожо Броудър. — Мениджърът я загледа иззад бюрото си. Той беше дебел дребен мъж със свински очички и със загатната подлост в усмивката. — Нямате абсолютно никакъв опит. „Уестърн Сити Банк“ не може да разчита, че ще гарантирате сигурността на инвестицията ни.

— Имам огромен опит. Започнах в „Кюти“, след което прекъснах кариерата си за кратко…

Повдигнатите му вежди й казаха какво е мнението му за „прекъсването на кариерата“ й.

— Помня, госпожо Броудър. Прочетох всичко по въпроса.

Кучи син, помисли си Кейт. Тя прехапа устната си, за да се въздържи да не го поправи за името си. Той го правеше нарочно, наслаждавайки се на смущението й. Нямаше да му достави удоволствието.

— Е, бързо се върнах на работа, господин Джаксън. В „Лъки“. Където, както може би знаете, станах отговорен редактор, публикувах едни от най-интересните материали, повиших продажбите…

— Мога ли да бъда откровен с вас, госпожо Броудър?

Кейт вдигна рамене.

— Нима досега ви спирах?

Той подмина забележката.

— Приписвате си заслугата за увеличените продажби, но никой не е убеден, че имате такава. От документите се вижда, че сте просто журналистка средно ниво на ниска заплата от четиридесет хиляди долара. Госпожица Джоунс притежаваше списанието, тя пое риска да го основе, заработи по него веднага след завършването си; за нас беше удоволствие да я подкрепим. Вие… — Той разпери ръце. — Вие взехте, така да го кажем, други решения.

— Четиридесетте хиляди бяха само докато Емили и Пол ме направиха пълноправен партньор.

— Разбира се, госпожо Броудър, разбира се — каза той успокоително, снизходително.

У нея закипя ярост. Тя се помъчи да я озапти.

— Господин Джаксън, Емили ми остави проклетото списание. Това би трябвало да ви говори нещо.

— Оставила ви е купчина дългове. Вижте, най-добрият ви шанс е да се опитате да го продадете. Ще ви отпуснем един месец да го направите. В противен случай ще бъдем принудени да го спрем.

— Това е лудост — изгледа го Кейт. — Ще закриете „Лъки“, при което ще изгубите всичко.

— Знаете ли кое е основното в даването на заеми, госпожо Броудър? Това е изкуството да не се хвърлят добри пари след лоши. — Той се усмихна самодоволно на остроумието си. — Разбирам ги тези въпроси.

— Е, хубаво е, че разбирате поне от нещо — каза Кейт и се изправи. — Защото, господин Джаксън, вие сте един от най-скучните, недалновидни, жалки малки бюрократи, които някога съм виждала.

Тя се врътна на обувките си „Маноло“ и излезе от кабинета му, като го остави да зяпа след нея като риба.

Беше едно и също навсякъде, където опита.

„Съжалявам, не проявяваме интерес към ново управление.“

„Нуждаем се от гаранции за този дълг.“

„Условията на заема ясно посочват, че…“

„Госпожице Фокс, трябва да ни платите. Възможно най-скоро. Най-късно до месец. В противен случай трябва да продадете списанието. — Очите на банкера бяха съвършено безизразни. — Или ние ще го продадем.“

След една седмица тя се убеди. Ако не направеше нещо веднага — на мига — новото начало, което Емили искаше за нея, за списанието, щеше да се изпари. И всичко щеше да приключи. Вторият й шанс, новият й живот загиваха напълно.

— Трябва да кажеш на служителите, Кейт — помоли я Силвия със зачервени очи.

Двете се бяха затворили в малкия ъглов кабинет, представляващ тясна стая с прозорец, който гледаше към канализацията и вентилационните шахти на гърба на хотела зад тях.

— Поне ги предупреди… да започнат да си търсят друга работа…

Друга работа в този загиващ сектор? Как пък не, помисли си Кейт. Все едно щеше да има някаква разлика. Един-двама щяха да си стъпят на краката; останалите нямаха шанс. Списанието беше ексцентрично и гениално, но едва ли щяха да ги вземат в „Космополитън“ или „Лейдис Хоум Джърнъл“.

— Никой нищо няма да търси. — Кейт въздъхна дълбоко и разтърка слепоочията си. Отговорът беше пред нея още в мига, когато банкерът бе пуснал бомбата си; тя просто не искаше да го приеме. — Ще намеря парите. Може би ще продам дял от компанията, но ще намеря парите.

— Откъде?

Кейт изправи рамене и се пресегна за чантата си „Прада“ — разкошен аксесоар от пепеляворозова кожа, която подхождаше перфектно на набраната й блуза от китайски креп и тесните сини дънки.

— От един инвеститор — отвърна тя и се опита да не обръща внимание на разлялата се по бузите й руменина. — Мисля, че познавам някого, който ще прояви интерес.

Силвия изгледа смущението, изписано по красивите страни на новата й шефка. Тя изстена:

— Нали не е Маркъс Броудър? Защото Емили го мразеше.

— Не е Маркъс Броудър. — Кейт стана; нямаше смисъл да отлага повече. — Друг е. Дейвид Ейбрамс.

— Майтапиш се. Да не би да го познаваш? Какъв е той?

— Кучи син — отвърна Кейт.

Дейвид Ейбрамс седеше в кухнята си и вдъхваше наситения аромат на кафето си с канела.

Не държеше прислуга. Щеше да е досадно някой готвач или иконом да се мотае наоколо сутрин. Габриела работеше при него шест дни в седмицата, докато той беше навън, тичаше или работеше. Той харесваше дома си в идеално състояние, с чисти подове, свежи цветя всеки ден, обичаше чаршафите „Портхолт“ да са изпрани и изгладени всеки път, щом използваше леглото. Но не искаше да вижда как се прави всичко това. Освен това изпитваше удоволствие сам да приготвя закуската си. Пускаше портокалите в сокоизтисквачката и си приготвяше ароматно кафе, оставяйки замайващата му миризма да се разнася из кухнята. Обикновено си препичаше геврече със стафиди и го намазваше с крема сирене. Щом като човек бягаше и вдигаше тежести, можеше да си яде каквото поиска.

Ейбрамс не виждаше причина да се отказва от каквито и да било удоволствия.

Той беше в добро настроение. Момичето от предишната вечер се бе представило великолепно. Айлин беше стриптийзьорка от Куинс с фантастични големи изкуствени гърди и весел характер. Тя всяко лято работеше почасово като сервитьорка в тенис клуба му в Хемптън, така че студеният чай беше придружен с допълнителни привилегии. Ейбрамс я бе обсипал с бижута и подаръци и тя беше невзискателна, дружелюбна и приятна партньорка в леглото.

Всички жени трябваше да са такива, нали? Не да са сложни. Заядливи. Да се преструват. Поне Айлин беше откровена относно желанията си. Тя харесваше тялото му, но искаше пари, подаръци, бижута. В замяна на това ставаше, използваше банята за гости, напръскваше се обилно с парфюма „Шанел“, който той оставяше на гостенките си, и се прибираше с лимузината му в собственото си жилище. Тя беше толкова незаинтересована да имат връзка, колкото и той. Може и да си имаше някой приятел. Ейбрамс предпочиташе да не я пита, като така спестяваше неудобството и на двама им.

С нея нямаше проблеми. Тя не искаше да се омъжи за него, не искаше да спорят непрекъснато. Той се замисли за Кейт Фокс, след което сложи захар в кафето си, разбърка го и отпи. Опита се да пропъди обзелите го мисли за нея. Имаше и други възможности за придобиване на издания. „Лъки“ не беше единствената.

Кафето беше силно, хубаво. Той му се наслади, пропусна закуската. Бързаше да отиде в офиса. Беше време да действа. Чувстваше едва ли не благодарност към Кейт; тя го бе накарала да осъзнае, че тъпче на едно място.

Дейвид Ейбрамс никога не искаше да му е удобно. Като дете бе дал големи обещания пред себе си и възнамеряваше да ги спази всичките.

Телефонът му върху мраморния плот изжужа. Той го погледна разсеяно. Ново съобщение от непознат номер.

Едва не се разсмя на глас. Беше шега, нали? Само че не беше, в това бе сигурен. Тя наистина му бе пратила съобщение. И го молеше за среща.

Той се вторачи в телефона си за няколко секунди. После отпи поредната продължителна глътка от кафето си.

Кейт се загърна с хавлията си. Тъкмо бе излязла от банята и от мократа й коса капеше вода и се спускаше на вадички по гърдите й. Но телефонът й звънеше настоятелно и тя нямаше как да не го вдигне.

Изруга и излезе изпод душа, уви се с една широка хавлия за баня — от някои работи човек просто не можеше да се лиши — и взе айфона си.

— Госпожица Фокс?

— Да, аз съм.

— Казвам се Лоти Френд. Обаждам се от кабинета на Дейвид Ейбрамс. Той ме помоли да ви потвърдя час за среща.

Кейт стисна юмрука си. Божичко, толкова скоро. Той й бе определил среща. Това беше чудесно. И то без да има представа какво ще му бъде предложено.

— Това е великолепно — каза радостно тя. — В колко часа е срещата?

— В осем и четиридесет и пет днес — отвърна хладно жената.

— Толкова до късно ли работи офисът?

— Осем и четиридесет и пет сутринта, госпожо.

Кейт едва се сдържа да не изпищи. И да не попита Лоти Френд дали не си прави проклет майтап. Но не искаше да достави това удоволствие на жената. Тя ясно беше казала днес. И с доловима радост бе метнала тази малка бомба по посока на Кейт.

Срещата беше след двайсет и пет минути.

— Благодаря много — каза Кейт. — Ще дойда.

Бързо затвори и започна да действа светкавично. Мократа й коса беше вързана в безмилостна конска опашка. Тя си мацна малко овлажняващ крем и пудра на бузите и остави очите и устните си негримирани. Навлече спортния си екип за тренировки — черен клин, тениска и тънък кашмирен пуловер; грабна едни черни чорапи от ликра и чифт лачени равни обувки, които държеше до дрешника за спешни случаи. След това се напръска обилно с дезодорант против изпотяване. Щеше да й е нужен.

Кейт изтича към вратата, като на излизане грабна велосипеда си. Нямаше никакво време да върви пеша или да се занимава с метрото. Беше й ясно, че Дейвид Ейбрамс, този арогантен кретен, й бе спретнал малко изпитание. Опитваше се да я обърка. Не беше като да не знае къде живее. Да се обади в осем и двайсет и да й насрочи среща в центъра за осем и четиридесет и пет? Вероятно трябваше да му се обади, обляна в сълзи, да каже, че не е възможно да пристигне навреме, да моли за втори шанс. Със сигурност той щеше да промени часа, но щеше да се наслади на смущението й.

В никакъв случай, помисли си. Тя слезе с асансьора, потръпвайки от нетърпение, и промуши колелото си през вратите още преди да са се отворили и наполовина. След секунди беше излязла от входната врата и се бе устремила по „Бродуей“, натискайки здраво педалите със стройните си крака, като си проправяше път през натоварения сутрешен трафик.