Съдба

Петнадесета глава

Когато Кейт се върна в апартамента си, главата й бе замаяна. Тя беше изтощена, изцедена от емоциите на деня. Мълвата се разпространяваше бързо. Следобеда адвокатите бяха скалъпили набързо някакъв договор, който като по чудо мина съвсем гладко; Дейвид Ейбрамс спази обещанията си и Кейт нямаше възражения. Тя подписа документите, които бяха изпратени до „Таймс Скуеър“, и в шест часа вечерта беше по-богата с осемстотин хиляди долара, изплатени под формата на чек. И вече беше съсобственик и редактор на функциониращо списание.

Трябваше да е щастлива. Трябваше да е развълнувана. Без съмнение изпитваше облекчение. Дейвид Ейбрамс бе спасил списанието й в последния момент. Кейт бе успяла да се справи благодарение на своя нюх и на преценката си относно характера на мъжа.

В противен случай наследеното списание нямаше да е нищо повече от поредния банкрутирал бизнес.

Тогава в какво се състоеше проблемът? Защо беше толкова ядосана, по дяволите? Защото той я привличаше? Или защото беше арогантен негодник, който бе пристигнал и бе променил всичко за един следобед?

Кейт прехапа устни. Дейвид Ейбрамс се бореше с нея в битка за власт — това беше начинът, по който работеше, по който работеха всички като него. Той бе предоставил парите си; беше получил права. Но имаше и нещо повече. Показваше й точно какво е способен да направи — в нейното издателство, на нейна територия. Обръщайки се към хората от екипа й, предлагайки й да наеме още служители, но с намека, че трябва да избира от група, предложени от него кандидати.

Като цяло й даваше да разбере, че той ръководи парада.

Тя не можеше да позволи положението да остане така.

Кейт внимателно се съблече и окачи костюма си. Влезе под душа, оставяйки превъзходната топла вода да потече надолу по гърдите и корема й и да я сгрее. После сграбчи белия си хавлиен халат, подсуши се, обу тесните си дънки и сложи една небесносиня тениска. Изсуши косата си. След това взе чантичката си и се отправи към вратата.

Това е глупаво, помисли си тя. Но се опита да не обръща внимание на гласчето в главата си. Дейвид Ейбрамс живееше в сградата. Хей, бяха съседи все пак. Това означаваше нещо…

Вратите на асансьора се отвориха пред нея. Досега винаги бе пътувала надолу, за да излезе от сградата. Тази вечер обаче тя натисна копчето за последния етаж. Асансьорът се понесе плавно нагоре и Кейт почувства как сърцето й заби по-учестено. Това беше глупаво. Може би и бездруго нямаше да си е вкъщи; нямаше никаква гаранция, че ще си седи на разположение у тях. Вероятно бе излязъл на вечеря с приятелка или с някого от финансовите си сътрудници, или пък беше зает да крои планове кой ще е следващият вестник, който ще купи…

Тази не беше като повечето сгради; имаше само една врата на последния етаж и един-единствен звънец. Жилището на Дейвид Ейбрамс заемаше целия етаж. И защо не? Той притежаваше цялата проклета сграда.

Кейт натисна звънеца и си пое рязко въздух.

За момент нищо не се случи. Добре, може би го нямаше. Обзе я смесица от облекчение и разочарование. После тя чу пращене; той вдигаше слушалката някъде от вътрешността.

— Да? — рече Ейбрамс.

— Дейвид, Кейт е — успя да каже, въпреки че сърцето й се блъскаше в гърдите. — Извинявай, че те безпокоя у вас, но може ли да ми отделиш пет минути?

— Момент. — Той затвори и тя чу, съвсем приглушено, приближаващите се стъпки към вратата. Тя беше направена от дебела подсилена стомана и представляваше сигурна защита срещу крадци, бандити и всякакви възможни врагове на богати мъже. И Маркъс си падаше по този тип защитни съоръжения.

Вратата се отвори и Дейвид Ейбрамс застана там в сумрака. Той сякаш бе надвиснал над нея, особено сега, когато не беше на високи токчета. Отправи й развеселена усмивка, която едновременно я разгневи и възбуди.

— Я виж ти. Кейт Фокс от долния апартамент. Дойде да поискаш назаем чаша захар ли, съседке?

Тя се изчерви.

— Знаеш, че не.

— Но работното ни време свърши — отбеляза той меко.

Кейт прехапа устни. Това беше вярно. Ейбрамс умееше да я накара да се почувства глупаво, неловко. Тя повдигна глава, решена да не му позволи да засече никакви признаци на слабост у нея.

— Може ли да вляза, или не? — попита.

Той се усмихна леко.

— При така поставен въпрос, мисля, че може.

Ейбрамс се отдръпна встрани и Кейт премина покрай него. Мястото беше огромно. Таванът се извисяваше над нея с тройната си височина, подобно на този в нейния апартамент. Но тук беше много по-различно, защото това място беше не само високо, но и широко — простираше се по цялата дължина на сградата. От всички страни имаше прозорци с гледка; пространството беше потопено в светлина.

Ейбрамс не разполагаше с богатството на Маркъс. Кейт хвърли бърз поглед на интериора; всичко беше модерно, елегантно, в минималистичен стил. Той беше истински американец и се гордееше с този факт. Тя забеляза картините със съвременно изкуство на стените, изчистените неутрални линии на мебелите и килимите; вместо клишираното обзавеждане бяло върху бяло, той бе избрал смекчена палитра от нюанси на бежовото и жълтеникавокафявото, сякаш се бе постарал да постигне максимален уют. Диваните бяха такива, каквито тя самата би избрала; ниски, с квадратни и правоъгълни линии, вероятно от Милано, кожени, с големи меки възглавници в кехлибарен цвят. Ако беше ден, бежовото и златистото щяха топло да избледняват на слънчевата светлина, а прозорците от двете страни означаваха, че мястото е добре осветено и сутрин, и вечер.

И цветовете на картините бяха подбрани в тон. Ейбрамс се бе спрял на големи ярки платна в сини и червени нюанси. Кейт разпозна някои от художниците — Жан-Мишел Баския33 и Асгер Йорн34, наистина класни неща.

Обстановката определено беше красива. Маркъс бе заложил на очевидното — столове от епохата на Луи XVI, антични бюфети, скъпи антики, чиято стойност се натрапваше от пръв поглед. Обзавеждането му изглеждаше по-скъпо от това на Ейбрамс, по-натруфено. Маркъс искаше да пресътвори себе си в нещо, което не беше.

Кейт призна стила на Ейбрамс.

Той проследи погледа й, посочи към картината.

— Познаваш ли творбите му?

Тя кимна.

— Обичам изкуството. Но не съм виждала картина на Баския извън галерията.

— Маркъс Броудър харесваше ли Старите майстори? — попита Ейбрамс.

Подигравателната му усмивка я върна рязко на земята. Тя потръпна от гняв. И беше признателна за тази промяна. Не й харесваше да бъде толкова впечатлена от Дейвид Ейбрамс.

— Знаеш ли какво? Престани да го споменаваш. Разведена съм. Точка.

Той разпери ръце.

— Както кажеш, госпожице Фокс.

Тя подмина подигравката му.

— Трябва да изясним някои основни правила. Мислиш си, че можеш да дойдеш в списанието ми…

— Нашето списание.

— Както и да е. Добре. Нашето списание. Да дойдеш още първия ден и да кажеш на служителите ми, че се местим? Че ти ще осигуряваш хората, които се предполага, че ще наема? Ами ако аз искам да работя някъде другаде? Ами ако реша да избера хлапета от издателствата „Донде Нает“ или „Виктрикс“?

— Първо на първо, издаването на списание е свързано с много повече от съдържанието му.

Кейт се разяри.

— Не се дръж снизходително с мен.

— А ти не се дръж глупаво. — Той пристъпи една крачка по-близо, така че физически наруши личното й пространството и гледаше надолу към нея. Тя можеше да види как мускулите на гърдите му се движат под ризата. — Аз не просто публикувам добри статии. Съкращавам разходите, където това няма да проличи. Работя с най-качествената хартия, не жаля средства, когато реша, че си заслужава. Има място в моята сграда. Аз съм изпълнителният директор. Няма да пилеем време и пари, за да търсим ново място под наем някъде другаде. Така че ще ползваш моите помещения.

Той беше проклетият изпълнителен директор. Такава беше сделката.

— Добре — тросна се тя. — От мен да мине.

— От теб да мине? Нямаш друг избор, скъпа.

— Не ми викай „скъпа“.

Кейт зачака той да се извини. Вместо това погледът му бавно се придвижи отново по тялото й, толкова арогантно, събличайки я с очи, спирайки се върху издутината при гърдите й, без да бърза, докато накрая фиксира погледа си между краката й.

Тя почувства, че се запъхтява. Не можеше да се въздържи. Ейбрамс я възбуждаше. Зърната й се втвърдиха, допирайки се в дантелата на сутиена й; тя усети влага, възбуда между краката си. Не се осмели да погледне надолу, да не би той да забележи сковаността й.

— Трябваше първо да го обсъдиш с мен. А не да го обявяваш на служителите без мое знание. На моите служители.

— Имаш право. Следващия път ще кажа първо на теб как ще стоят нещата — каза той.

— А колкото до наемането на персонал, аз съм главният редактор. Това означава, че аз избирам служителите, а ти не ме закачаш. Искам да сме наясно по този въпрос.

Ейбрамс се ухили. Беше неин ред да го смъмри. И този път думите й имаха смисъл. Той направи жест.

— Седни. Ще направя кафе.

Кейт пристъпи от крак на крак. Тя бе поискала да влезе в дома му, не биваше сега да е груба.

— Благодаря — измънка.

— Кухнята е насам. — Той я поведе през дългата, подобна на галерия всекидневна към една просторна, открита кухня, оборудвана с най-модерни уреди, където всичко блестеше с перфектна чистота. Имаше маса от опушено стъкло с кожени пейки в тютюнев цвят около нея. Кейт пресметна, че само масата сигурно е струвала около десет хиляди долара. Спомни си как за кратко бе обитавала този свят на парите. Но Ейбрамс бе спечелил състоянието си съвсем сам. Тя можеше ли да постигне това?

Да изкарва сама парите си? Да стане богата? Без да разчита на мъж, който да й предостави всичко наготово? Мамка му, помисли си. Ще опитам.

— Какво предпочиташ? Имам и „Блу Маунтин“, и още най-различни видове кафе.

— Имаш ли някакво безкофеиново? Не ми се иска да се превъзбуждам преди лягане.

— Да се превъзбудиш? — Той й се усмихна лениво. — Не ми се вярва. Искаш ли безкофеиново с ванилия?

— Звучи вкусно. — И наистина беше вкусно. От обяд не бе яла нищо, нямаше време заради обсъждането на проектите в „Лъки“. Изведнъж я обзе зверски глад. Стомахът й изкъркори шумно. Тя се смути и от срам се изчерви.

— Ще ти дам и нещо за ядене. — Кейт отвори уста да възрази, но кафявите очи се впериха в нейните. — Вечерята не бива да се пропуска. Стига де, и без това нямаш други планове.

— Исках само да поговорим, Дейвид. Има храна у нас.

— Както и у нас. Обичаш ли суши? Всеки ден ми доставят. Икономката го слага в хладилника, после изхвърля остатъците. Всичко е прясно. Няма нужда да се безпокоиш за това.

— Не се безпокоя. — Кейт се огледа наоколо и взе две чаши за кафе. — Това си е живо разхищение на пари. И на храна.

— Значи смяташ, че либералните лицемери не биха одобрили? — каза Ейбрамс без следа от разкаяние. — Виж, аз работя прекалено усилено. През последните двайсет години печеля по пет милиона годишно. Не готвя, не чистя. Не съм се занимавал с прането си още от колежа. И давам маса пари всяка година на бедните и бездомните. Тук и в чужбина. Знаеш ли какво? Ако реша да си стоя вкъщи вечер, искам да имам вечеря в хладилника. Прясна. Всеки ден.

Лицето на Кейт пламна. Погледнато по този начин…

Кафе машината изсвистя и замърка, Ейбрамс махна каната от поставката й и наля божествена струя кафе в чашата. Наситеният аромат на ванилия се понесе около нея. Тя прибави подсладител „Спленда“, разбърка и отпи.

Беше чудесно. Кейт почувства как твърдостта й отслабва.

— Добре — каза. — Печелиш. Суши би било прекрасно.

— Какво предпочиташ? — попита Ейбрамс.

Коремът й отново изкъркори и тя прехапа устни от неудобство.

— Каквото и да е.

Той отвори хладилника и извади чинии, върху които бяха подредени парчета суши; всичко изглеждаше ненормално привлекателно. Кейт остави кафето настрана и грабна едно руло с риба тон.

Усети необичайни подправки, беше изключително вкусно. Тя взе една празна чиния, напълни я и нападна храната.

Ейбрамс се засмя.

— Ти си като прегладняло сираче.

— В интерес на истината, действително съм сираче. — Кейт преглътна, погълна още една хапка суши, нещо със сьомга и лимон. Също превъзходно на вкус. — И определено съм прегладняла. Благодаря, че ме храниш… господин Ейбрамс.

— Не знаех това за теб. — Погледът му стана сериозен за миг. — Само се шегувах. Извинявай.

— Няма нищо. Беше отдавна.

Но той не подмина въпроса.

— Колко отдавна? На колко си била?

— Татко ни напусна, когато бях малка. Не е умрял, но все едно е. Не съм го виждала от двайсет години.

Ейбрамс кимна.

— А майка ти?

— Когато бях на шестнайсет. След това се отгледах сама.

Ейбрамс внимателно си избра няколко хапки суши със змиорка и риба тон и ги намаза с уасаби. Започна да се храни, без да поглежда към нея, в случай че тя изпитва смущение или вероятно плаче. Кейт му беше благодарна за загрижеността. Преглътна трудно през буцата в гърлото си.

— Какво искаш да кажеш с това, че си се отгледала сама? Кой получи попечителство над теб?

— Никой. — Вече се намираше на по-безопасна територия и заговори с гордост. — Надхитрих системата. Принудих баща си да ми изпрати малко пари, за да покрия наема на апартамента на мама. Но това беше всичко, което ми даде той; никога не изпрати нищо друго, нищо за храна или дрехи, или каквото и да е.

— А училището? В държавно училище ли ходеше?

Кейт поклати глава.

— Частно. Католическо. Накарах монахините да ми отменят таксата. Там бяха много добри към мен, даваха ми безплатно ядене, осигуряваха униформата ми. Всички тези глупости. — Тя потрепери. — Имах нужда от безплатната храна. Отмъквах си понякога рулца и парчета шунка или сирене, някоя ябълка от обяда — и ги пъхах в чантата при учебниците. Това беше вечерята ми.

Беше привлякла цялото му внимание: Дейвид Ейбрамс се взираше в нея очарован, изумен.

— Баща ти е бил длъжен да изплаща издръжка. А не само да ти даде някаква еднократна сума.

— По принцип си прав. — Кейт изяде още едно парче суши. — Но в реалния свят не става така. Нямах пари да плащам на адвокати. Не исках да ида при ченгетата. Щяха да ме изпратят в приемно семейство, нали се сещаш?

Той кимна.

— Да, разбирам.

— А освен това — заяви пламенно Кейт — не исках да вземам нищо друго от този боклук. Само онова, което ми бе необходимо. Той беше същински негодник. Майка ми трябваше да се трепе като робиня, докато някакъв пиян шофьор не я уби само защото се бе омъжила за пълен кретен.

Очите му бяха безизразни.

— А ти не си повторила нейната грешка?

— Кой твърди, че не съм? — Тя отпи от кафето си и тръсна глава, за да проясни мисълта си. — Както и да е, мисля, че те помолих да не го споменаваш никога вече.

— Съжалявам — каза той тихо, гледайки я. — Не ти е било леко.

— Справих се чудесно — отвърна Кейт и изправи рамене. — Може би пътят ми беше неравен, но открих нещо, в което съм добра. Нуждая се от теб. Засега. Но няма да ти позволя да ме мачкаш. Отсега нататък всяко важно решение — като местенето на редакцията например — бих предпочела да обсъдим заедно.

— А наемането на служители?

— Ще те уведомя кого съм решила да назнача.

Хареса му изразът й. Тя беше класно, изтънчено момиче.

А историята на детството й… го бе накарала да погледне на нея по различен начин, като на човек, с когото може да разговаря. Това беше, нали? Финансовата несигурност, принудата да се справя сам-сама. Бащата негодник. Някак му се изясни защо се е увъртала около богати мъже. Макар че не му беше ясно защо е спряла.

Ейбрамс се замисли за Тим Рейнълдс, за презрението му. И за репутацията на Кейт. Ако се забъркаше с нея, положението щеше да стане още по-зле.

Но докато я гледаше как седи на масата му, гладно нагъвайки суши, в обикновени дънки и тениска, с разрошена коса, без грим… той разбра, че ще го направи така или иначе.

— Аз се консултирам с теб за моите решения, а ти ме информираш за твоите? — попита той, гледайки я в устата.

Кейт вдигна рамене.

— Ядреното оръжие е в твоите ръце. Можеш да ме уволниш. Но оттам нататък ежедневните проекти са моя работа. В противен случай просто може да си тръгна и да започна собствено издание.

— И да захвърлиш осемстотин хилядарки? Стига, скъпа.

Тя поклати глава.

— Тази вечер имам осемстотин, вчера ги нямах. Ще го преживея. Е, наясно ли сме?

Той остави чинията си и заобиколи масата. Тя се сви леко на стола си без облегалка, отдръпна се от него и гърбът й се изви назад.

— Разбира се. Наясно сме. Засега. Докато не променя нещата. Нервна ли си? — попита той.

Кейт вдигна поглед към него. Сърцето й блъскаше лудо. Усещаше влага и напрегнатост между краката си.

— Не — излъга. — Защо да съм?

Ейбрамс стоеше пред нея. Тя затаи дъх, загледана в него. Не бе способна да помръдне — като мишка, взираща се в змия. Той постави ръцете си върху раменете й. Тя искаше да се отдръпне, да избяга, но тялото й не й позволяваше. Просто седеше там като хипнотизирана.

— Не знам нищо за теб — успя да изрече.

— Много неща не знаеш — отвърна Ейбрамс. — Но можеш да се научиш. — Той бавно задвижи ръцете си встрани по ребрата й, пръстите му леко се разтвориха при издатината на гърдите й.

— Не проявявам интерес — измърмори тя.

— Лошо момиче — прошепна той. — Знаеш, че не е хубаво да се лъже. — И ръцете му се спуснаха надолу по гърба й, разтривайки нежната плът в основата на гръбначния й стълб. След като тя потръпна, борейки се с възбудата си и с начина, по който желанието кипеше в корема й, той премести ръцете си по-ниско, върху стегнатия плат на дънките, милвайки извивките й.

Ама че арогантен негодник, помисли си тя. Опита се да се опълчи на чувствата си. Но тези тъмни очи с гъсти черни мигли се взираха в нейните, а мускулестата му гръд се спускаше върху нея, силните му ръце я обгръщаха и по цялото й тяло се разля топлина, топлина, каквато никога не бе чувствала с Маркъс, нито с никой друг мъж, и която стопяваше съпротивата й.

Тя изстена.

Ейбрамс наклони глава, поднасяйки устните си по-близо до нейните — влажни, леко разтворени, безмълвно предлагащи му се.

Но той не я целуна. Докосна я едва-едва и тя безпомощно, замаяна от желание, се притисна по-близо, опитвайки се да го достигне. Ръцете на Ейбрамс се стегнаха около кръста й, притегляйки я към себе си. Срещу твърдите мускули на гърдите му тя се почувства лека, женствена. Слаба.

Ейбрамс близна едно петънце уасаби от горната й устна.

Кейт изви гръб, опитвайки се да поднесе устни към неговите.

— Какво стана с „не проявявам интерес“? — попита той. — Не искаше да имаш нищо с мен. „Не ме наричай «скъпа».“ Нали така беше?

Кейт се заизвива в обятията му. Той я целуна едва-едва. Безмилостно. Очакваше я да се предаде.

Кейт изстена сподавено. Не можеше да се концентрира, не можеше да мисли. Миризмата му, поразяващата му сила, мъжествеността му. Тя се замая.

— Така е по-добре — обади се той, едва ли не насмешливо, докосна я още веднъж, все едно казваше „добро момиче“. — Нали?

Тя не можеше да говори. Не можеше да мисли. Дейвид Ейбрамс и тялото му, устните му, неговият нежно настойчив, опитващ я, дразнещ я език. Светът й се бе смалил до това. Кейт безмълвно отвори устни и той ги пое, мачкайки ги, целувайки я ожесточено. Езикът му се оплиташе с нейния. Някаква част от мозъка й крещеше да внимава, но тя не й обърна внимание. Ръцете й лежаха върху гърдите му, дланите й усещаха железните му мускули. Тя разкопча копчетата на ризата му и я разтвори, оголвайки широките му рамене. Ръцете му се пъхнаха под тениската й, пръстите му загалиха гърба й и я накараха да се гърчи в обятията му, да се извива, замаяна от удоволствие. Той откопча сутиена й с тренирана лекота и щом презрамките се разхлабиха, придвижи длани напред, мушна ги под дантелените чашки и обхвана гърдите й; не ги стискаше или мачкаше, само ги държеше в топлите си ръце, сякаш ги претегляше, сякаш тя беше някоя древна робиня на пазара, оглеждана от иконома на някой богаташ. Той прокара палците си съвсем леко през зърната й, като едва ги докосна, а те се втвърдиха при допира с твърдата му кожа.

— Съблечи се — промърмори Ейбрамс с дрезгав от желание глас. — Искам да те видя. Да видя дали си такава, каквато си те представих в деня, в който влезе при мен в кабинета. Тогава те съблякох с поглед.

— Нахалник — успя да отвърне.

— Харесва ти. Нали? Признай си, Кейт.

Тя се изви и гърдите й подскочиха в ръцете му. Той почувства как го обзема прилив на сила, необуздана страст.

— Признай си — повтори той. — На глас. Искам да те чуя да казваш, че ти харесва. Че ме харесваш.

Тя изпъшка.

— Добре де, ти си секси.

— И ме желаеш.

— Да — изстена Кейт. Не беше на себе си; ръцете му върху гърдите й бяха толкова уверени и тази риза, която бе разкопчала… боже, Маркъс беше направо клечка в сравнение с физиката на Дейвид Ейбрамс. Той беше изключително привлекателен, напълно във форма, бицепсите му бяха стегнати и жилави, мускулите на гърдите му — огромни, твърди под пръстите й. Влиянието му в заседателната зала бе перфектно отразено в голото му тяло. Кейт се пресегна и съблече тениската си. Получи удоволствието да го чуе да измърморва „по дяволите“, когато очите му я огледаха. Той я желаеше, беше очевидно. И тя бе склонна да му позволи да продължи.

— Виждал си всичко това и преди — предизвика го тя.

— Не и теб. — Гласът му беше пресипнал от желание. Тя можеше да види ерекцията му — силна, мощна, напираща под копчетата на дънките му. Той наведе глава и започна да целува зърната й, сладки и твърди, топли, пълнокръвни. После ги пое в уста, смучеше ги и ги ближеше. Подлудяваше я от страст.

Сандалите й „Капри“ се изхлузиха от ходилата й. Тя се надигна, плъзгайки се от стола в прегръдката му. Той беше силен, заставайки над нея, навеждайки се към нея, сливайки се с нея.

— Сега и тези. — Палците му се пъхнаха в колана на дънките й и ги събуха заедно с бикините. Те се изхлузиха от стройните й крака и се свлякоха на купчинка до стъпалата й. Кейт ги изу, чувствайки своята крехкост и голота до него, който все още беше почти изцяло облечен, само с разголени гърди. Ръцете му се спуснаха по гърба й, потъркаха задника й, обхванаха го, стиснаха го. Тя не беше на себе си, обезумяла от желание. Пресегна се към копчетата на дънките му, издути от ерекцията, но се задъхваше и пипаше непохватно. Изстена раздразнено и той се протегна да се освободи. Не успя да го види добре; той я притискаше в силните си обятия, целуваше я, поемаше я с устните си, притегляше я към себе си и тя го усети как изритва дрехите си и после леко я повдига на ръце, сякаш бе лека като пух, след което я плъзна върху себе си. Той бе толкова плътен, толкова твърд вътре в нея — тя беше напълно обладана — и прошепна името й, притискайки я към себе си, движейки я нагоре-надолу напълно неумолимо. И удоволствието, на огромни вълни, започна да се трупа в корема и слабините й, неимоверно сладко напрежение, което нарастваше и нарастваше, докато тя не издържа и секунда повече и щом се изви към него, оргазмът й експлодира по-дълбок и по-силен от всичко, което бе изпитвала досега в живота си. Ноктите й стискаха, деряха гърба му и той извика силно и свърши дълбоко в нея, и беше толкова хубаво, че Кейт остана зашеметена; най-накрая нещата малко поутихнаха; тя беше там, потънала в пот, задъхана, вперила поглед в очите на Дейвид Ейбрамс.