Съдба

Седма глава

Не й се наложи да чака дълго. След като бяха вечеряли в специалната частна оранжерия на курорта, Маркъс предложи да се разходят по брега. Трябваше само да слязат по четири малки дървени стъпала и вече бяха на пясъка. Беше топла тропическа вечер с хладен ветрец, който подухваше откъм водата.

Кейт въздъхна от удоволствие.

— Боже, прекрасно е — каза тя и стисна ръката на Маркъс. — Благодаря, че ме доведе тук. Мога да остана завинаги.

— Не можеш да останеш завинаги. Трябва да работим. — Той се ухили. — Е, аз поне трябва да работя.

— Моето списание е много важно за мен — нацупи се Кейт.

— Сигурно. Хубаво е да пишеш статии. Но талантите ти са много по-подходящи за други неща.

Тя го удари лекичко в гърдите.

— Шшт, някой може да те чуе.

— И какво от това? Ти си моя. — Той направи пауза. — И мисля, че трябва да останеш завинаги. Не точно тук. Но с мен.

Кейт забави крачка. Сърцето й се разтупка. Случваше ли се? Наистина ли се случваше?

Маркъс Броудър бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади малка черна кутийка.

— О, боже! — въздъхна Кейт и това беше почти истинска молитва.

Той внимателно коленичи, като гледаше плата на много скъпия му костюм да не докосва пясъка.

— Кейт Фокс — каза той. — Ти си идеална за мен. Ще се омъжиш ли за мен?

С тренирано движение палецът му повдигна капака на кутийката. Вътре стоеше огромен безупречен диамант, който според Кейт бе три и половина карата и беше обграден от два прозрачни триъгълни кървавочервени рубина, които вероятно струваха повече от диаманта. Тя ахна. Пръстенът си го биваше.

— О, Маркъс! — възкликна. — О, да, да, моля те! О, скъпи…!

Той се усмихна широко и се изправи, като издърпа пръстена от кадифената подплата, след което взе ръката й и го плъзна на пръста й. Прилегна й идеално. Кейт потрепери и го прегърна, после вдигна устни към неговите, целуна го, като пъхна езика си и го прокара под горната му устна, и притисна ръката си, скрита до тялото й, към слабините му.

— Да си ходим — прошепна тя.

— Звучи ми добре — засмя се той. — Резервирал съм самолета за утре. Щом се върнем в Манхатън, ще се погрижим за юридическите подробности и после ще уредя церемония някъде. Не мисля, че има смисъл да се размотаваме, а ти?

— Аз също — отвърна Кейт пламенно. Така си беше. Кейт Броудър, това й звучеше прекалено добре. Защо й беше да чака? Тя искаше пръстена, името, положението. Леле! Искаше й се вече да е сутрин. Изгледа пръстена си с възторжена любов. Нямаше търпение да го види на дневна светлина. — Не бива да чакаме. И ще подпиша всичко, което адвокатите ти сложат пред мен, скъпи. — Тя го целуна по устните. — Ще бъдем толкова щастливи!

Сватбеният ден беше всичко, за което някога бе мечтала. Тя убеди Маркъс да избягат и да се оженят тайно, защото искаше да получи втория — по-важен — пръстен и не й се щеше да отлага момента, докато избира между ванилов пандишпан с плодово пюре и торта с германски шоколад и джинджифилов сос. Освен това в църквата щеше да липсва равновесие между гостите. Емили беше единствената й истинска приятелка. Тя нямаше семейство, нямаше родители, всъщност нямаше никого, който да е от значение. Каза си, че е готова да се потопи в света на Маркъс. Но когато се срещнеше с приятелите му и ги направеше свои, тя искаше да бъде госпожа Броудър, за да може да изисква уважение за позицията си.

— Съгласен съм. — Маркъс я обгърна в обятията си и тя уви покорно краката си около него. — И бездруго ми е втръснало от светски сватби. Да опитаме нещо ново.

Те наеха частен самолет и отлетяха за Рино, щата Невада. Маркъс бе избрал най-луксозния хотел в града — „Виктрикс“ — за церемонията и един свещеник дойде да ги венчае в стая, пълна с рози във всички възможни цветове… от кремаво до тъмно сапфирено, от светлозелено до кървавочервено. Ефектът беше зашеметяващ. Кейт бе облечена с рокля на „Вера Уанг“, създадена от дизайнерката лично за нея; Маркъс тържествено й бе заявил, че я е поръчал преди няколко месеца. Той самият избра костюм „Савил Роу“ и обувки „Армани“. Сватбеният му подарък за Кейт беше сериозно бижу — антична огърлица от Париж, прелестен наниз от перли и топаз, съдържащи нишки от оливин и жълт кварц, които искряха и блещукаха в оранжево, бяло и зелено върху кремавия цвят на роклята й. Тя му подари антична карта на Римската империя; изискан подарък, но не скъп. Точно какъвто той очакваше от нея.

Когато свещеникът произнесе думите и прекрасната незабавност на невадските брачни закони влезе в сила, Кейт си отдъхна с облекчение — едно дълго издишане, което сякаш изпълни цялото й тяло. Тя целуна младоженеца дълго и силно. Тялото й беше отворено, възприемчиво. Тя изпитваше благодарност.

Не беше ли това връхната точка на целия й живот?

Майка й й бе казала да се омъжи за пари, да се омъжи добре. Никога да не пренебрегва предимствата, които може да й предложи един богат мъж. И тя го бе направила, може би малко по-късно от плануваното, но бе успяла. Всички тези години в училище и в колежа. Всички онези внимателно подбирани рокли и питиета с бяло вино в най-елитните барове на града. Беше спечелила, беше постигнала целта си. На децата й никога нямаше да се наложи да работят, да се тревожат за наеми и за училищни такси. Когато Кейт погледна към Маркъс в онзи момент, тя се надяваше наистина да го обича. Защото той олицетворяваше мечтите, нали? Не беше ли така?

Пръстените блестяха на ръката й. А Маркъс беше красив, властен, безумно богат. Перфектният младоженец. Нищо не можеше да се обърка, разсъждаваше трескаво Кейт, абсолютно нищо.

Дори не искаше да се обади на Емили. Ем можеше да не одобри постъпката й, а тя не искаше нищо да помрачи деня й. Утре щеше да е достатъчно скоро. През първия си ден Кейт Броудър — точно така, помисли си тя, Кейт Броудър, госпожа Маркъс Броудър — бе решена да не позволи нахлуването на никаква негативна мисъл.

Маркъс я поведе нагоре по стълбите. За по-голямо уединение той бе наел целия последен етаж на хотела. Те се любиха в огромния апартамент с изглед към града, после отидоха на обяд a deux в ресторант-градината на покрива, която беше единствено на тяхно разположение. Кейт преливаше от вълнение. Едва можеше да се храни. Постара се да изслуша всичките планове на Маркъс и да не излага собствените си идеи. Нямаше да е добре той да си помисли, че след като е получила пръстена си, изведнъж е решила да започне да се налага. Тя се ограничи до това да го гледа с обожание и да движи голото си стъпало нагоре-надолу по крака му под масата. Щеше да е готов отново за секс след около час, реши тя. Изведнъж съзнанието й проумя промяната — от секси класно гадже до идеална съпруга, изпълнена с достойнство пред външните хора, гореща и страстна пред Маркъс, когато бяха сами. Сега той беше нейна територия и тя играеше вече в защита, а не в нападение, но все още се бореше.

Имаше много красиви млади жени в Америка. А Маркъс Броудър вече бе женен за четвъртата си съпруга. Дори и днес тя не биваше да има илюзии.

— Значи тази вечер ще се нанесеш.

— О. Да, разбира се. — Кейт се намръщи леко притеснена. — Ами нещата ми?

— Нещата ти? Имаш предвид тези от апартамента ти?

— Да. Дрехите ми… Имам някои книги, лаптопът ми, мебели…

Той се засмя.

— Ще изпратя някой асистент да събере всичко в торби и да го дари на организацията „Добра воля“.

Кейт примигна.

— Какво? Но обувките ми, дрехите ми…

— Ще ти вземем нови.

— Скъпи, някои от дрехите ми са хубави дизайнерски рокли…

— Хубави? Всичките са конфекция — заяви Маркъс с пренебрежение. — Жена ми пазарува от колекциите. А обувките ти, е, нека просто ти вземем нови. С мен започваш на чисто. Не искам да внесеш вкъщи прекален безпорядък.

— Добре. Благодаря, скъпи — каза Кейт. През тялото й се разля гореща вълна. Да дари всичко за благотворителност? Да започне на чисто с колекциите висша мода? Чисто нови обувки и всичко, което си пожелае? Зачуди се дали да не се ощипе. Боже, да можеха съученичките й да я видят сега!

— Тогава ще си взема само лаптопа. В него има няколко проекта, над които работя…

— Работиш? — Той се засмя. — Искаш да кажеш, че все още не си напуснала работата си?

— Ъ, не.

— Ще се обадя на Флор вместо теб.

Кейт нервно прокара език из вътрешността на устата си.

— Не смяташ, че трябва да работя ли?

— А ти смяташ ли? — отвърна й с въпрос той. — Да се бъхтиш за четиридесет хиляди годишно? Така че да можем да имаме сто милиона и четиридесет хиляди долара? — Той повдигна вежди и Кейт леко се сконфузи, почувствала се нелепо. — Може да съм луд, но предпочитам да имам жена, която да е свежа и готова да ме посреща вкъщи всяка вечер. Или която да е на разположение за обяд, ако поискам. Това не ти ли звучи много по-забавно?

— О, да. — Тя се усмихна и прокара ръка нагоре по бедрото му.

Сервитьорите на заден план се размърдаха.

— Не се безпокой. — Той сякаш четеше мислите й. — Много ще ти хареса. Да ходиш на пазар, където си поискаш. Да се запишеш на курс по пилатес. Да ходиш на фризьор. Остави другите жени да робуват в офисите — ти ще си лежиш на масата за масаж в някой СПА център на Пето авеню, докато двама терапевти масажират гърба и прасците ти. Повярвай ми, за това хората работят цял живот и дори тогава повечето не успяват да го постигнат. Ти просто намери краткия път, скъпа.

Той вдигна глава, огледа се и моментално, почти тичешком, пристигна един сервитьор. Хората край Маркъс винаги правеха така — готови да скочат и изпълнят всяко негово желание.

— Десерт, сър?

Той кимна.

— Ще взема лимонов сладолед с ягодов сос.

— А за госпожата?

Кейт обмисли идеята за лимоновия сладолед. Звучеше й много добре под палещото слънце на Невада. Но Маркъс я гледаше с повдигнати вежди. Не биваше да си помисли, че тя ще се отпусне, ще надебелее, ще изгуби форма.

— Само един освежаващ ментов чай — каза накрая. — Без захар.

— Да, госпожо. Веднага.

Маркъс се усмихна одобрително.

— Права си, Кейт. Ще бъде идеално.

Тя се обади на Емили по пътя към къщи от телефона в самолета, намиращ се на гърба на седалката й. Нямаше нужда да се тревожи — най-добрата й приятелка я подкрепяше, както винаги. Каза й, че се радва за нея.

— Постигна каквото искаше, Кейт. Харесваш ли го?

— Обичам го — обяви Кейт с признателност. Молеше се това да е истина.

— Тогава всичко е чудесно. А и повече няма да ти се налага да търпиш Флор… Помисли за това!

Кейт мислеше за това. Тя се огледа и видя Маркъс в предната част на самолета, където работеше нещо на тънкия си като вафла лаптоп.

— Значи смяташ, че е нормално? Да не работя? Знаеш ли, Флор много ще се зарадва, че няма да си има работа с мен. — Кейт прехапа устни. — Много е странно, някак не ми се ще да й доставя това удоволствие.

— Не се самозаблуждавай. Флор ще се пръсне от завист. И ще се уплаши, че може да й навлечеш неприятности с шефа.

Това беше вярно. Но Флор щеше да се притеснява от нея по-скоро като съпруга. Защото тя повече нямаше да гледа на Кейт като на някаква бизнес заплаха. Ако изобщо някога я бе смятала за такава. И Кейт се изненада колко много я жегваше тази идея.

— Да не си мислиш, че Флор не иска онзи апартамент на Пето? Или онзи камък на пръста си? Стига, ти си това, което списанието й продава. Погледни го по този начин. Тя през цялото време тайничко се е надявала Маркъс да те зареже. Знаеш, че е вярно.

— Да. — Знаеше. Кейт издиша. — Права си, разбира се, че си права. Но, Емили…

— Не вярвам на ушите си. — Боже, телефонът си го биваше. Ем звучеше така, все едно беше в съседната стая. — Кейт, ти бе планирала това още откак влезе в пубертета. Даже от преди това. И сега, след като го постигна, не го искаш?

— О, искам го — отвърна твърдо Кейт. Да, в това нямаше съмнение. Частните самолети още повече й харесваха сега, когато се возеше на тях в качеството си на… госпожа Броудър. Пръстените проблясваха лудо на слънчевата светлина, струяща през прозореца, докато летяха над облаците. — Може би съм алчна. Просто искам всичко това, както и предишния си живот.

— Скъпа. — Разумният тон на Емили я свали обратно на земята. — Казваш, че обичаш Маркъс, нали? Тогава просто се наслаждавай. Направи го щастлив. Винаги си твърдяла, че не искаш да работиш. Получи каквото желаеше. Ако той смята, че не бива да се изморяваш, послушай го. Работата ти е Маркъс Броудър, а според слуховете той е много взискателен шеф.

Кейт се засмя на висок глас и от другата страна Маркъс я погледна и й се усмихна. Тя снижи гласа си.

— Както винаги си сто процента права. Много ти благодаря, Ем. Моля те, забрави, че съм казала нещо. Искаш ли да обядваме заедно утре? Или във вторник?

— Когато кажеш. — По гласа й си личеше, че се усмихва — Ти черпиш.

Срещнаха се за обяд в „Суши Гари“ в Горен Уестсайд — скъпо, но не чак до безобразие. Кейт вече се опитваше да избира такива заведения, в които смяташе, че Емили ще се чувства комфортно. Докато излизаше с Маркъс, не й беше лесно… Маркъс се хранеше само в най-добрите и не му пукаше дали на Емили й е удобно. Всъщност изобщо не му пукаше за Емили.

— Както ти казах, фактът, че си сираче, е плюс.

Той се усмихваше, но думите уплашиха Кейт, както и остротата на гласа му.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита тя безгрижно.

— Сещаш се. Че идваш без други хора, привързани към теб. Имам предвид, че аз имам много приятели.

Той нямаше никакви приятели, доколкото можеше да види Кейт. Имаше много бизнес познати, както и тя… а Маркъс Броудър живееше на много по-високо ниво. Компанията му за вечеря включваше изпълнителни директори, конгресмени, сенатори, влиятелни личности от манхатънската сцена. Той веднага й бе дал ясно да се разбере, че в живота им няма място за приятелките, с които Кейт преди бе излизала на обяд, момичетата, с които се бе срещала и които вече бяха безполезни, след като бе омъжена, жените от офиса на „Кюти“, странното момиче от годините й в колежа. И Кейт не възрази. Никоя от тях не означаваше нищо за нея. Но за разлика от Кейт, Маркъс нямаше най-добър приятел, истински приятел, с когото да излиза. Тя се опита да му обясни, че Емили е специална.

— Помня. Тя имаше списание. Не поиска да ми го продаде.

Кейт се усмихна насърчително.

— Точно така, скъпи. Всъщност те накарах да я попиташ само за да те впечатля. Знаех, че тя никога няма да го продаде.

Маркъс вдигна рамене.

— Тогава защо искаш пак да я видя?

— Защото тя е най-добрата ми приятелка, вече ти казах.

Той въздъхна.

— Можем да отидем на вечеря. Тя има ли си приятел?

— Не мисля. Много е заета с работата си — отвърна Кейт отбранително, закрилнически.

Маркъс се засмя.

— Искаш да кажеш, защото задникът й е с големината на Канзас.

Вечерята не мина добре. Маркъс нае частна стая в „Ле Бернардин“ и поръча да я изпълнят със свежи цветя и приготвени ястия, които не присъстваха в менюто. След което реагира на Емили с абсолютно безразличие, като отговаряше на въпросите й едносрично и непрестанно проверяваше имейлите на телефона си, принуждавайки Кейт да поддържа целия разговор. Очите му огледаха с презрение от горе до долу меката пищна фигура на Емили, обикновената й черна рокля от „Ан Тейлър“ и обувките й с равни подметки. Тя не беше секси, не беше богата и следователно поведението му показваше, че тя няма значение.

Кейт целуна приятелката си за сбогом в края на вечерта и й помаха с престорено веселие. Обърна се към Маркъс с гневен поглед, отваряйки уста да проговори. Но видя нещо в погледа му, студенина, някаква скованост на раменете, които я изплашиха и я накараха да замълчи.

— Нямам представа какво намираш в тази — рече равно той. — Повече не искам никакви срещи с нея.

— Тя е добра приятелка — смънка Кейт мрачно.

— Виждай се с нея насаме, но смятам, че ще успееш да я превъзмогнеш. — Маркъс се прозя. — Да се прибираме и да си лягаме.

Тя не се осмели да продължи темата. Да успее да я превъзмогне? Само дето не й каза директно да зареже Емили. Кейт предпочете да се концентрира върху разрешението в думите му. „Виждай се с нея насаме.“ И тя започна да прави точно това.

Засрамена от грубостта му и не желаейки да я приеме, Кейт се постара повече да няма суперлуксозни манхатънски ресторанти, изобличаващи социалните различия между нея и приятелката й. Емили също не гореше от желание да се среща със съпруга й.

— Той е, ъъъ, много интересен — каза тя дипломатично. — Погълнат… концентриран върху работата си, както виждам. Ако това ти харесва? — добави с леко въпросителна интонация.

— Маркъс се грижи за мен — отвърна Кейт и този отговор беше достатъчен, нали? Съпругът й и приятелката й бяха като смес от вода и масло и тя повече не се опита да ги събира заедно.

Освен това, ако трябваше да си признае честно, имаше един малък плюс във факта, че Маркъс и Емили не се разбираха. Не че тя си го признаваше, поне не гласно, но май съвсем мъничко се бе поуморила да бъде госпожа Маркъс Броудър версия 4.0, която ходи по ресторанти, където вечерята струва колкото седмичния наем на стария й апартамент, винаги е с перфектна прическа и безупречен външен вид, облечена с тоалет от някоя последна модна колекция, съчетан с правилната чанта. Срещите й с Емили бяха като бягство. Като ден, прекаран в един различен живот. Беше удивително, помисли си Кейт, докато се провираше през навалицата в претъпканото ресторантче, нетърпелива да хапне суши с приятелката си.

И не само това. Тя беше облечена с прилепнали панталони на „Гап“, ботуши до коляното на „Армани“ — равни, но секси — и обикновена копринена тениска на „Дона Каран“ с мек кашмирен пуловер от „Банана Рипъблик“. Конфекция на елитни марки. Дрехи, каквито Маркъс би определил като подходящи за някой от прислугата, но такива, в които Кейт се чувстваше удобно и отпуснато.

— Здрасти! — Емили скочи на крака. — Изглеждаш разкошно. Наистина. Страхотно. Богатството ти прилича.

— Остави ме мен. — Кейт огледа приятелката си от глава до пети. Емили бе отслабнала малко, изглеждаше по-стегната и носеше подходящи за фигурата й дънки с тъмнокафяви лъскави кожени ботуши до глезена, съчетани с тъмносиня риза, която подчертаваше бюста и талията й. Очите й светеха, а косата й очевидно бе фризирана. — С теб какво става? Как си?

Те поръчаха. Кейт си позволи пикантно рулце с риба тон и малко сашими, понеже Маркъс го нямаше, за да брои калориите й.

— Кажи сега — притисна тя Емили. — И не си прави труда да ме лъжеш. Има мъж, нали? Имаш си някого.

— Може би — призна Емили. На масата пристигнаха прясно изцедените им сокове от личи23 и диня, налети върху лед, с парченце лимон. — Добре, да…

На Кейт й се прииска да заподскача нагоре-надолу. Тя бе развълнувана, не се бе чувствала така от месеци.

— Кой е той? Как се запознахте?

— Казва се Пол — въздъхна щастливо. Тя произнесе името му, сякаш то беше нещо екзотично и ценно. — Занимава се с разпространението на списания. Движил е отчетите на нюйоркското метро за една от големите фирми за пакетиране. Учил е в Колумбийския университет и е щял да стане професор, но не го назначили. После му свършили парите… както и да е, намерил си работа, в която е добър, и го повишили. Но сега иска да напусне. Попита ме дали може да инвестира известна сума в „Лъки“… заговорихме се…

— Има ли много пари?

Емили поклати глава.

— Само около сто хиляди спестени. Но има куп добри идеи. Много е умен и е наистина свястно момче. — Тя се изчерви. — Мисля, че го харесвам. Много го харесвам.

— Ем! Това е чудесно. — Кейт стисна рамото й. — Изглеждаш толкова щастлива. Може би това е твоят мъж. Кога може да се запозная с него?

По лицето на Емили пробягна следа от паника.

— Мислиш ли, че ще искате да се запознаете с него? Той не е като Маркъс, Кейт. Той е… страхотен, но не е някой важен. Като мен — добави тя.

— Няма проблем — постара се да я увери Кейт. — Само аз може да се запозная с него. Маркъс е прекалено зает… Тримата можем да отидем на пица или нещо такова. Откога излизате заедно?

— От един месец — отвърна Емили. — Но знаеш ли, с него наистина е различно.

Кейт уреди още един обяд този петък с Пол и Емили. Ядоха в една италианска кръчма в Челси и тя преливаше от радост, след като разбра, че харесва момчето. Пол беше мълчалив, замислен, очарован от Емили и от нейните доброта, интелигентност и чувство за хумор. Той самият беше нисък, оплешивяващ и от начина, по който гледаше Емили, ставаше ясно, че е във възторг от нея. Харесваше красивите й очи, поглеждаше крадешком към гърдите й; Кейт виждаше колко е привлечен от приятелката й, хареса неговата ведра природа, която уравновесяваше вродения песимизъм на Емили.

Тя се надяваше нещата между тях да се получат и го очакваше. Когато някой е с правилния мъж, винаги си личи, помисли си. Защо Емили да няма собствена версия на приказката?

Защото Кейт имаше своята. Нали?