Съдба

Деветнадесета глава

— Имам някои съмнения. — Тим Рейнълдс застана в заседателната зала на корпорация „Ейбрамс“ и огледа другите лица. Имаше някои, които не бяха изпълнителни директори, един пенсиониран съдия от щатския върховен съд, един икономист от Международния валутен фонд, както и бивш началник на отдела по сливания в известна градска банка и накрая основните фигури в ръководството — Тим Рейнълдс, Айрис Хоги и самият Дейвид, които седяха в единия край на масата. — Смятах, че правим рискован залог с това списание, че Кейт Фокс ще се държи странно. Но макар и да поехме някои рискове, заради които ни се наложи да се потрудим здраво… — Той се усмихна. — „Лъки“ се превърна в едно от най-известните имена сред списанията. Вече имаме имитатори. Като „Пейтриът“, които се опитват да наподобят смесицата от материали, но е по-дясно ориентирано. Харесва се в мрежата, но не се купува от будките. Давам му още три месеца. Друго такова списание е „Фол Репорт“ под управлението на Флор д’Амато. Мода с нотка злободневност.

Айрис Хоги изсумтя.

— Каква ти злободневност — нищо подобно! Флор никога не биваше да се мести от „Кюти“. — Тя се напери. — Не че можеше да се мери с продажбите на „Модел“ и „Бюти“…

— Малко са спаднали — обади се Дейвид Ейбрамс.

Другите го погледнаха. Ейбрамс рядко вземаше думата на заседанията на съвета. Той предпочиташе да слуша и след това да взема решенията почти самостоятелно.

— Така е — призна Айрис. — С около петнайсет процента.

— От коя дата?

Айрис се смути. Разбираше накъде бие Дейвид, всички го разбираха, но тя не искаше да го признае. Назова месеца.

— Точно тогава Кейт Фокс напусна „Кюти“, за да се омъжи за Маркъс. А назначените на нейно място редактори не постигнаха нейните успехи. Десет процента от читателите им са купували списанието само заради нейните статии. — Дейвид се усмихна леко. — Това е впечатляващо.

— Не можеш да докажеш връзката — тросна се Айрис.

— Не отричай — каза хладно Ейбрамс.

Айрис се чувстваше застрашена, но на него не му пукаше. С „Модел“ и „Бюти“ си вадеше хляба, но те от шест месеца не бяха вдигали продажбите си. Айрис все се оправдаваше с кризата, а изправена пред същите обстоятелства, Кейт бе постигнала страхотен успех.

Айрис се нацупи.

— Добре. Но сега положението е тежко за всички масови модни списания. Кейт се справя много добре — в пазарната си ниша.

— Колко бройки трябва да продаде още, за да превърне списанието си в масово заглавие? — попита Ейбрамс.

— Около една година още — отвърна с усмивка Рейнълдс.

— Това наистина е вълнуващ момент за индустрията. Освен това, Дейвид, добре, че включи допълнителната клауза в договора. От „Вог“ и „Ел“ са й предложили огромен скок в заплатата.

— Забравяш, че тя притежава петдесет процента.

— Да. И смятам, че трябва да продадеш изданието на Маркъс Броудър — продължи Рейнълдс. — Сумата е огромна като за начална оферта, а сега вече можем да получим още повече.

— Да го продам? Ти си луд — отсече Ейбрамс.

Рейнълдс се изчерви.

— Помисли за акционерите. Продажбата е най-лесното нещо и ще ни снабди със солидно парично вложение.

— За цената на акциите си ли мислиш? — попита Ейбрамс. — Кейт е победител. Няма да я продам на бившия й мъж.

Рейнълдс премигна, объркан от пренебрежителното отношение.

— Тогава недей продава. Препоръката ми е да изкупиш нейния дял — обади се Донал Редсън.

Ирландецът беше петдесетгодишен, с рижава коса и проницателни бледосини очи. В банката, в която бе работил преди, беше един от най-добрите специалисти по финанси, докато не го оставиха да се оттегли поради възрастта си. Той беше доволен да е член на управителния съвет на изгряваща компания и Ейбрамс особено ценеше съветите му.

— Тази сделка наистина е страхотна за теб, Дейвид. Но можеш да имаш повече от просто един голям дял. Списанието уж е на „Ейбрамс“, а не е изцяло. Защото не е част от нашия издателски отдел; отделна собственост е. По-добре да се сдобиеш с всичко.

— Колко ще трябва да платим?

Той вдигна рамене.

— Около четири милиона долара?

Дейвид едва не изплю кафето си с канела.

— Знам, че стойността му се е покачила, но аз й дадох осемстотин хиляди.

— В момента е най-популярното списание на пазара. Отчитаме изключителни продажби. Честно казано, вероятно струва и повече, но ти си може би единственият сериозен купувач, така че ще го вземеш изгодно. Всеки друг би могъл да купи само петдестпроцентовия дял, но ти можеш да имаш всичко. И трябва да го вземеш. — Донал се усмихна широко. — Щом „Лъки“ стане притежание на „Ейбрамс“, ще имаме две силни, солидни издания на масовия пазар и експлозивното ново списание. Така получаваш съчетание от надеждност и въображение. Това ще направи издателския отдел много по-ценен. — И той пак се ухили.

Дейвид кимна и прегледа списъка с цифрите.

— Ще се опитам да я купя. И искам да я повиша.

— Като каква? — попита Тим Рейнълдс. — Тя вече е главен редактор.

Ейбрамс погледна към Айрис.

— Смятам, че трябва да й дам по-широкообхватна роля. Смятам да я направя старши вицепрезидент.

Айрис пребледня. Усмивката изчезна от лицето на Тим Рейнълдс. Те и двамата бяха старши вицепрезиденти. Беше им отнело петнайсет години, за да станат известни в индустрията и да се издигнат.

— Тя няма никакъв опит — отбеляза Рейнълдс.

— Досега я възхвалявахте до небесата.

— Така е, Дейвид — имахме предвид началните й изяви. Не е готова за корпоративна отговорност.

— Останах впечатлен от възможностите й — каза Ейбрамс. — Повишавам я въз основа на резултати, а не на години опит. Не сме федералното правителство.

— Кейт Фокс е непредвидима — обади се Айрис. — Не може да говориш сериозно, Дейвид.

— Не се шегувам, когато говоря за бизнес. — И да се чувстваха засегнати, на него в действителност не му дремеше. Той се изправи. — Благодаря ви. До следващото заседание.

Нощта вече бе паднала над града и беше студено, наистина студено. Никъде другаде нямаше такава зима като в Ню Йорк. Човек можеше да се облече като ескимос, но студът пак по някакъв начин се просмукваше в костите и смразяваше кръвта. Ейбрамс винаги правеше големи дарения на подслоните за бездомни за сезона, но колкото и пари да се влагаха в проблема, всяка година някой клет пияница падаше и замръзваше до смърт.

Въпреки това Дейвид харесваше зимата. Беше добро време за мислене.

Той се бе настанил на една от най-добрите маси в един от най-луксозните ресторанти в Ийст Вилидж — „Ноу Куотър“. Обичаше го, защото мястото се намираше в началото на алеята на „Хай Лайн“44 — стария железопътен надлез, който някой умен негодник бе решил да превърне в страхотен издигнат над земята парк. Сега районът представляваше градина от диви треви и растения, които обвиваха грозните, вече неизползвани железопътни релси. Двойки, деца, възрастни хора, половината Долен Манхатън обичаше да се разхожда там през лятото. Според Ейбрамс това беше една от най-романтичните алеи в града. Харесваше му, че е издигнат далеч от трафика, от тълпите. Мястото беше като малък остров, плаващ в небето — една добра идея, която се различаваше осезаемо от всичко друго. Неща като това безкрайно вдъхновяваха Ейбрамс.

Беше чудесно, когато нещата се получаваха.

С Жаклин Молтрано не се получаваше. След онази целувка с Кейт контрастът беше просто прекалено голям.

Ейбрамс въздъхна и погледна ролекса си. Жаки трябваше да е тук още преди четвърт час, винаги закъсняваше. Точно както беше шумна и нахална и пиеше прекалено. Но също така беше невероятно умна и безстрашна; имаше страхотно въображение; беше добра в леглото и забавна, смееше се доста, винаги беше готова да опита нови неща. Обичаше парите му и не лъжеше по този въпрос, което беше приемливо донякъде. Жаклин беше истинска нюйоркчанка, ярка експлозия от Бруклин. И определено беше разкошна.

Той бе благодарен. Забавляваше се през последните няколко месеца. Но се възползваше от нея и не одобряваше поведението си.

Жаклин Молтрано, тази едрогърда, стилна, прелестна италиано-американка с лъскава коса, беше просто забележителна. Всеки мъж в града можеше да го разбере защо е с нея. А публичната му връзка означаваше, че никой — изобщо никой — не гледаше в другата посока.

Към звездата му в момента — Кейт Фокс.

Дейвид искаше да я превъзмогне. Тя беше права — идеята да са заедно беше лудост. Нея щяха да изкарат серийна златотърсачка, а него — глупак, щеше да е пагубно за бизнеса. Затова той неохотно се бе съгласил на уредената среща с Жаки, след което реши, че тя е много забавна и може да е идеалният заместител.

Само дето започваше да има ужасното усещане, че Жаки се влюбва в него.

Точно както той си падаше по Кейт.

— Скъпи — каза Жаки една вечер, като се претърколи по корем и се подпря на лакти, предоставяйки му прекрасен изглед към сладко провесените си гърди и твърдия си стегнат италиански задник, който се издаваше нагоре от основата на гърба й. — Мислиш ли, че правим това както трябва?

Ейбрамс повдигна вежди.

— Кое? Сексът с теб е великолепен.

Лицето й съвсем мъничко помръкна и той се зачуди дали изказването му е било от най-тактичните. Обаче беше истина. Сексът с Жаки беше див, мръсен, разнообразен, шумен и чудесен начин да се прекара един следобед или една вечер. Не изпитваше към нея някаква по-дълбока привързаност, но какво от това? Харесваше я, тя харесваше него и това наистина трябваше да е достатъчно. Те се забавляваха. Той получаваше удоволствие от тялото й, устните й, ентусиазма й. И ясно й връщаше жеста. Това беше от онези сделки, с които Дейвид Ейбрамс можеше да живее.

— О, разбира се. Сексът е страхотен. — Жаки въздъхна одобрително. — Но смятам, че между нас вече има нещо повече. Мина известно време. Апартаментът ти, хубав е…

— Благодаря — каза сухо той.

— Но можем да сме и по-добре, не мислиш ли? Тук има някои много хубави къщи. Онзи ден минах покрай една в Мъри Хил, продава се. Не беше чак толкова голяма, може би към триста квадрата, но казаха, че има двор…

В стомаха му се надигна неприятно чувство, но той запази изражението си спокойно и достатъчно любезно.

— Хей — каза, възможно най-нежно. — По-полека. Звучиш така, сякаш вече избираш завесите.

— Няма да имаме завеси — отвърна Жаки и се нацупи като бебе. — А щори. По-модерно е. — Тя се изправи и се понесе елегантно към банята — използваше неговата баня от втората им среща — въртейки заобленото си щръкнало дупе по начин, който особено му допадаше. — Ще започна да разговарям с някои агенти по недвижими имоти. Без обвързване, става ли? Просто да видим какво се предлага.

През онази вечер Дейвид Ейбрамс за първи път имаше проблем със заспиването.

Без обвързване ставаше. Но да видят какво се предлага — не.

Жаки имаше различни идеи от неговите. И изведнъж вече въобще не му беше забавно.

Загриза го вина. Беше лесно да разбере, че на нея й е приятно, но не толкова лесно да признае, че й се иска нещо повече. Жаки беше перфектна за него, беше му дала достатъчно секс и удоволствие, за да може да заглуши чувствата си към Кейт Фокс.

А тези чувства растяха. Още преди Жаки да заговори за съвместен живот, той се бореше със себе си. Кейт беше хубава, но в града имаше много като нея. Обаче, освен това тя беше и пламенна, изпълнена със забележителна решимост да поправи онова, което бе сторила с живота си. В края на краищата му бе отказала. И повече не се срещаше с богати мъже. Изобщо с никакви мъже. Кейт беше работохоличка и разказваше играта на всичките си колеги в града. Като я гледаше как назначава големи журналисти и легендарни стилисти, като виждаше новите й вдъхновяващи идеи за корици — всичко това му се струваше адски секси.

Никога не се застояваше. Всеки брой беше свеж и предлагаше нещо ново. „Лъки“ не бе добило тази популярност просто така; то създаваше новини. Беше оригинално и новаторско. Кейт бе запазила основната концепция за контракултурен шампион, но й бе придала блясък, превръщайки изданието в стилен, пищен, амбициозен знаков продукт по националните вестникарски будки. „Лъки“ се превръщаше в официалната библия на американските демократи, а рецептата на Кейт — съчетание от „съвестно отношение към парите и бразилска прическа“ — бе спечелила широка популярност.

Това му харесваше. Тя му харесваше. Хлапето му напомняше на него самия. Може би това беше проблемът. Страстното му желание към деветнайсет години по-младата от него Кейт Фокс може би беше просто един голям случай на нарцисизъм. Тя беше…

— Сър. — Салонният управител се появи до масата му, покланяйки се от кръста. — Гостенката ви е тук — каза той одобрително.

— Благодаря — отвърна Ейбрамс, откъсвайки с мъка ума си от младата редакторка. Изправи се и целуна Жаки по бузата.

Тя беше облечена с изключителна вечерна рокля на „Прада“ в електриковосиньо, съчетана с чантичка с лъскави пайети от „Ферагамо“ и обувки „Прада“ на много висок ток от тъмносиньо кадифе. Сатененият шлифер от „Версаче“ в небесносиньо с копчета във вид на необработени късове лапис лазули45 допълваше прелестния й вид. Тъмната й коса беше събрана на върха на главата в изкусна прическа, а от ушите й висяха капковидни диамантени обеци. Устните й бяха в тъмночервен нюанс, а очите й бяха гримирани от професионалист; те бяха удивителни, с блестящи сенки в зелено и виолетово и смело очертани от черна течна очна линия, така че Жаки изглеждаше като екзотична египетска царица.

Външността й беше на богиня и дъхът му секна. Щеше да е по-трудно, отколкото си мислеше.

— Изглеждаш чудесно — измърка тя.

Той носеше стандартен черен костюм на „Армани“.

— Благодаря. Виж само кой го казва. Ти си прелестна.

Трябваше да е любезен, но отчаяно искаше да приключи с темата. Протакането само щеше да я нарани повече.

— Хей, просто искам да съм облечена по най-добрия начин за моя мъж — каза Жаки и отметна глава, при което диамантените й висулки блеснаха на светлината. — Какво е това? Специален празник? Да не си намерил жилище, което да си купим?

Ейбрамс отклони въпросите.

— Да поръчаме вечерята. — Не искаше да бъде прекъснат от някой сервитьор в сублимния момент. Имаше прекалено голяма вероятност от скандал. — Знам какво ми се яде.

— Защо не поръчаш и за мен? — попита Жаклин. — Обзалагам се, че знаеш всички хубави ястия тук.

Обикновено думите й щяха да го ядосат. Кейт Фокс нямаше да прибегне до такова безпомощно любезничене, в това поне беше сигурен. Но тази вечер той прие предложението като манна небесна.

— С удоволствие. — Обърна глава и един сервитьор изприпка при тях.

— Да, сър, господин Ейбрамс?

Жаклин едва ли не се загърчи от удоволствие. Много й допадаше, когато хората разпознаваха Дейвид. Това й се отразяваше изключително добре. Той можеше да я види как се наслаждава на престижа, на положението си.

— И за двамата пържола с пържени картофи — поръча той. Щеше да има нужда от червеното месо, за да изпълни намерението си тази вечер. — Месото да е средно опечено. И се уверете — картофите да са хрупкави. Бутилка газирана вода и бутилка вино „Гуидалберто 2005“. Две отделни салати.

— А за предястие, сър?

— Без предястие — отвърна Ейбрамс. Той деликатно подаде на сервитьора петдесетачка, сгъната в ръката му. — Помолете в кухнята да ни бъде сервирано бързо.

Мъжът сведе поглед към парите.

— Да, сър. Непременно. Веднага ще ви сервираме.

— Харесва ми — одобри възторжено Жаклин. — Скъпи, просто нямаш търпение да ме отведеш вкъщи, нали?

Господи, помисли си Ейбрамс. Дано да побързат с проклетите пържоли.

Той повдигна чашата си с вода към нея.

— Да изчакаме храната, преди да поговорим, става ли? Разкажи ми как мина денят ти.

— О, тъкмо бях на стратегическо съвещание на „Лъки“ — усмихна се Жаки. — На Кейт й хрумна поредната великолепна идея за корица на мартенския брой.

Сега той се заинтересува.

— Така ли?

— Вместо да остави звездите от корицата да се интервюират един друг, тя ще им даде взаимно да се снимат. Том снима Арнолд, Арнолд снима Сара… и всички разговарят затова вътре в материала… но аз вземам от всеки интервю, така че статията запазва сериозния си тон.

— Много добре — съгласи се Дейвид. Много му хареса идеята. — Разкажи ми повече. Как ще интервюираш Арнолд? Каква ще е гледната ти точка?

— Искам да разбера мнението му за всички републикански кандидати за президент през последните десетилетия. Да го накарам да оцени всички номинации за президенти и вицепрезиденти.

Ейбрамс се ухили.

— Това е фантастично. Всички ще искат да го прочетат. Продължавай…

— След това ще преминем към човешката гледна точка… Вместо за жени, реших да го разпитам за децата му. Индивидуално… Арнолд като баща… — Тя говореше за идеите си, пърхайки с мигли, очакваща одобрението на Дейвид.

— Харесва ми — обяви накрая Ейбрамс. Наистина му харесваше. Материалът на Жаки беше отличен, заради което и тя беше звезда, затова и Кейт Фокс се бе справила толкова добре, като я бе наела. „Лъки“ жънеше успех след успех и очевидно щеше да продължава. Той погледна към привлекателната жена срещу себе си и всичко, за което мислеше, беше Кейт…

— Сър — обяви сервитьорът.

Онези петдесет долара бяха сътворили чудеса. Храната беше тук. Той остави чиниите пред тях и се зае да отвори виното, очаквайки Ейбрамс да го опита — както изискваше ритуалът на обслужването. Дейвид го пропусна и мъжът разбра посланието и побърза да се оттегли. Той най-накрая забоде с вилицата си парче пържола. Беше вкусна, хубава и кървава, а картофките бяха сухи и хрупкави до съвършенство.

— Невероятно е — отбеляза Жаки, поемайки малка хапка от своята. — Имаш най-добрият вкус, скъпи.

Няма смисъл да протакам повече, каза си той. Просто трябваше да го направи. Защо да се прави на глупак, да се оттегли, да спре да й се обажда? Да я накара да разбере, че е била зарязана?

— Жаки — започна той. — Ти си чудесна красива жена и през последните няколко месеца си прекарвахме страхотно…

— О, боже — въздъхна тя в екстаз, покривайки устата си с ръце. Гласът й се издигна до момичешки писък. — О, Дейвид! О, боже мой!

Мамка му, помисли си той в пристъп на паника. Тя си мисли, че ще й предложа.

Сервитьорите ги гледаха. Обикаляха около масата им като лешояди и си говореха помежду си; щеше да е голяма реклама, ако Дейвид Ейбрамс се сгодеше в техния ресторант.

— Не. — Не можеше да издържа повече. Не можеше да го направи деликатно. — Не е това, Жаки. Забавлявахме се чудесно, но между нас няма да се получи. Не и нещо трайно. Трябва да се разделим.

Тя си пое остро дъх. После присви очи. Поне не го караше да повтори думите си, не му казваше, че не го е чула и всички онези ужасни вербални игрички.

— Предполагам, няма причина да се надявам, че се шегуваш? — каза тя.

Той поклати глава. Най-лошото бе свършило. Опита се да не обръща внимание на разпалените искри в кафявите й очи.

— Но това е откачено. Правим страхотен секс. Приятели сме, за бога.

— И се надявам да продължим да бъдем — побърза да каже той. — Аз просто не чувствам нищо повече. А ти искаш връзката ни да се развива по начин, които аз не искам. По-добре е да си кажем, че сме си изкарали страхотно заедно…

— Дейвид, спри да го повтаряш. В минало време. — Сега очите й се напълниха със сълзи и той примигна. — Виж, може би наистина прибързах. Не е нужно все още да живеем заедно.

— Не. Не можем да върнем часовника назад. Аз… аз просто не изпитвам такива чувства към теб. И никога няма да изпитвам.

— Откъде знаеш? — Тя избърса сълзите си ядосано. Той беше благодарен да види яда й. Сълзите бяха най-силното женско оръжие, но нямаше да е от полза да я остави да спечели битката. Тя вече почти бе загубила войната.

— Просто знам. Знам, че не може връзката ни да е трайна. Просто чувствата ми към теб не са на това ниво. Ако имаше вероятност да се променят, досега да се бяха променили.

Това свърши работа. Над масата се възцари мъртва тишина. Жаки разбутваше картофките с вилицата си. Красивите й черти сега бяха сурови от гняв.

— Има ли друга? — поиска да узнае тя.

Той поклати глава.

— Не.

— Трябва да има, трябва да има, мамка му — изрече тя ядно. — Защо иначе ще ме изоставяш?

— Не съм ти изневерил. — Ейбрамс просто искаше вече да се махне. Мразеше тази част. Често излизаше с някоя жена няколко седмици повече, отколкото трябваше, само за да избегне това положение. Вечерите като сегашната бяха причината да предпочита неангажиращите връзки.

— Може би не тялом, но духом — сигурно има някоя жена, за която мислиш. Знам го, просто си личи.

— Нямам връзка с друга — избегна въпроса той.

— Не попитах това. — Тя се фокусира върху слабото му място, избора на думи, като с лазерен лъч. — Коя е тя? Коя харесваш?

— Няма значение — вдигна рамене той. — Тя не се интересува от мен, каза ми го. Не е въпросът в това. Въпросът е, че ние с теб не си подхождаме, Жаклин, във всеки случай не и като любовници.

— Виждаш ли? — Тя направи бурен жест и очите й заблестяха триумфално. — Току-що го призна. Има друга. Заслужавам да знам коя е. Унижаваш ме пред всички тези хора.

— Това не е унижение. Водим приятелски, цивилизован разговор. Като възрастни.

— Коя е тя? — изписка Жаклин. — Искам да знам!

Сега вече всички ги зяпаха. Ейбрамс забеляза, че управителят се двоуми дали да отиде при тях. Дейвид Ейбрамс беше важна персона, играч, половин знаменитост, но заведението им беше пълно. Той преглътна с усилие. Никой не искаше да бере срама да бъде изхвърлен от един от най-елегантните ресторанти на Манхатън. Когато се успокоеше, и Жаклин нямаше да го иска. Той трябваше да я спаси от собствените й реакции.

— Стига толкова — отсече Дейвид. — Няма да я обсъждам с теб.

Страните на Жаки почервеняха от ярост. Тъмните й очи се свиха във вид на цепки.

— Не съм глупачка — каза тя. — Знам точно коя е. Става въпрос за шефката ми, нали? Новата жена чудо в списанията. Твоята женска версия отпреди десет години. Тя е Кейт Фокс, малката мис Съвършенство. Реформираната златотърсачка.

Дейвид впери поглед в нея. Поривът да отрече беше силен, но Жаки беше права, със сигурност не беше глупачка. Бе разгадала манията му по Кейт. Колкото и да бе внимавал. Кейт беше толкова силна личност, Кейт беше наоколо през цялото време, той работеше с нея…

Освен това заедно с неудобството му растеше и собственият му гняв. През цялото време се бе стремил да е честен с Жаки. Каза й, че не желае обвързване. А сега тя правеше сцена. Защо му бе да отрича за Кейт, да лъже? Кейт беше проявила сила, стоейки настрана от него, и той смяташе, че това й е струвало нещо. Точно сега не искаше да отрича само за да омилостиви тази кучка, която се държеше така, сякаш го притежава.

— Така е. Но както ти казах, тя не се интересува от мен. — Той се обърна твърдо към сервитьора. — Сметката, моля.

— Да, сър — измънка мъжът.

Двама други сервитьори отнесоха пълните им чинии и първият се върна след секунди с апарата за кредитни карти.

Жаклин се бе изпъчила в стола си, взирайки се в Ейбрамс с разярен поглед.

— Разбирам — тросна се тя, докато мъжете се суетяха край нея. — Значи говорим за малката американка от Бронкс? Която вече има един брак по сметка зад гърба си. Не проявява интерес към теб значи — как пък не. Усетих, че има нещо между вас още първия път, когато говорих с нея.

— Нищо не си усетила. — Ейбрамс получи разписката си обратно. — Нека те кача на едно такси, Жаклин…

— О, тя е умна, и още как — рече горчиво. — Играе дългата игра с теб. Преструва се, че работи, докато не започнеш да й плащаш сметките. Мислиш си, че тя е твой огледален образ? Забрави! Още щом й предложиш, ще ти роди деца и ще се превърне в майка домакиня. Нима има нещо по-умно от това да поработиш известно време? А най-гениалното е, че тя използва мен за свое прикритие. И ти също. Вие двамата присмивахте ли ми се?

— Нищо не е имало между нас. — Какъв скапан кошмар. Ейбрамс се вгледа в Жаки. — Поканих я на среща, тя каза, че е невъзможно, край. Повече не мога да обсъждам това с теб. Тя ми е колежка.

— И аз ти бях такава — добави Жаклин. — Ще съжаляваш, кучи син такъв. Сама ще си намеря проклето такси. Кажи на шибаната си приятелка, че напускам. Повече няма да я правя богата. — И тя изхвърча от ресторанта, разбутвайки столовете на останалите вечерящи, докато вървеше.

— Съжалявам за това — измърмори Ейбрамс. Той остави на салонния управител бакшиш от сто долара, отмахна с ръка съболезнованията на мъжа и се отправи към изхода на ресторанта, оглеждайки внимателно улицата, за да се увери, че Жаклин Молтрано не се вижда никъде.

Не се виждаше. Той изпусна дъха си, пресече кръстовището до началото на алеята „Хай Лайн“, качи се по стълбите и се присъедини към анонимните минувачи, които се прибираха по домовете си. Не беше така оживено като през лятото. Имаше пространство да подиша, да помисли.

Жаки беше малко откачена, но жените полудяваха, когато ги зарежеха. Може би той бе объркал всичко, но нямаше по-добър начин да го направи. Осъзна, че поне всичко вече бе свършило; може би тя щеше да си тръгне, да й мине. Не я бе наранил сериозно, нали?

Само че не беше сигурен. Гневът й си го биваше. И Ейбрамс изпитваше неприятно чувство, задето бе споменал Кейт Фокс. Жаки беше важна придобивка за Кейт, нейната звездна журналистка. А сега бе напуснала. Това можеше много да оплеска нещата и той бе замесил Кейт във всичко това…

Все едно. Сега „Лъки“ беше марка и изданието тепърва щеше да разкрива таланта си. В това беше сигурен. След няколко седмици Кейт щеше да бъде повече от просто редактор на едно списание за компанията му.

Гледай сега, мъжки, каза си той. Забрави за Жаки, наистина. Опита се да се държиш цивилизовано. Отнасяше се с нея с уважение, не си я мамил. Не си длъжен да продължаваш да излизаш с момиче, по което не си падаш. Да се надяваме, че тя ще го разбере, но честно — това не е твой проблем…

Гласът в главата му му прозвуча добре и той се усмихна леко, пропъждайки мислите за Жаклин Молтрано. Беше приключил с нея. Сега въпросът беше какво да прави с Кейт Фокс? Щеше да я повиши — това вече беше решено. Но да излиза с нея?

Да излиза. Беше прекалено меко казано. Двамата с Кейт бяха свързани от здрава химична реакция. Онази единствена вечер, която никога не можеше да забрави — колко неизразимо отзивчива беше тя, почти като подивяла в ръцете му. Чувството, което изпитваше, докато я гледаше как се бори със себе си и губи тази битка, просто предавайки се на страстта, на абсолютна, пълна с екстаз страст. Той можеше да я владее умело и най-лекият му допир до кожата й я караше да тръпне от удоволствие, почти да експлодира.

Възбуждаше се само докато си го мислеше. Искаше да я обладае, да я люби, да я има. Желанието му към нея беше потискано от честите епизоди секс с Жаки, но никога не беше същото, нали? Заради което тази вечер се прибираше у дома като необвързан мъж.

Кейт беше като наркотик. Една вечер с нея и той вече бе зарибен. Боже, как си загазил, каза си. Тя не е реална. Тя е само младо момиче с добро държание, което те уважава. Онова беше страст или похот, или увлечение. Имаш нужда от зряла партньорка, която…

Нямаше смисъл. Кейт Фокс може и да не беше реална, цялата връзка може и да беше глупава идея, както го уверяваше и тя. Само дето всъщност нямаше значение, защото кръвта му кипеше и той искаше да има Кейт Фокс, да изпита уменията й по начини, които не е и сънувала. Тя беше различна, различна от другите жени, и Ейбрамс искаше да отведе нещата между тях по-далеч.

Винаги бе живял по този начин, мислеше си той, докато се провираше сред тънкия поток минувачи по „Хай Лайн“. Растителността беше заскрежена и изглеждаше сребриста и красива в студената нощ. Под него градът със своите таксита и неонови билбордове осветяваше тъмното небе. Беше студено, мразовито, но Дейвид Ейбрамс не чувстваше нищо друго, освен бодрост. И не беше просто защото се бе освободил от връзка, която не се получаваше. Всичко беше заради Кейт, заради бъдещето му…