Съдба

Осемнадесета глава

Следващите няколко месеца преминаха като в мъгла. Кейт не си оставяше и секунда през деня, за да се отпусне или да отдъхне. Не искаше да има време да мисли.

Първо трябваше да уреди въпроса с преместването си в ново жилище. Взе си един почивен ден и заедно с агента си обиколи Ийст и Уест Вилидж, докато не я заболяха краката. Накрая купи един хубавичък едностаен апартамент в сграда без портиер на Единадесета улица при Уест Енд авеню. Струваше й седемстотин и петдесет хиляди, но мястото не се нуждаеше от кой знае каква поддръжка, имаше от онези големи прозорци и високи тавани, които харесваше тя, и беше спартанско и анонимно. Спалнята й беше истинска спалня, а не като модната надстройка, която бе издигнала в опит да освободи малко допълнително пространство. Мястото беше с гледка към реката, към алеята за бягане и велосипедните алеи, които се простираха по дължината на Манхатън. Много й харесваше. Беше малък, но не миниатюрен и тя го украси с топли персийски килими, старинен дървен стол от Нантъкет, ваза от пъстроцветно венецианско стъкло със свежи божури и лалета… Постави щори и тъкани навсякъде, за да може обстановката да не й напомня за претенциозните антики на Маркъс, нито за минималистичния чар на Дейвид Ейбрамс. Тя забрави за фитнес залата, купи си няколко гири и рогозка за йога, които пъхна под леглото. С тях тренираше горната част на тялото си, а реката беше право пред прага й; трябваше само да се намъкне в маратонките си „Найк“ и да хукне надолу по реката към Уайт Бридж или нагоре към Сохо. Жилището й се намираше в евтината част от Вилидж, в самия край на улицата, далеч от „Магнолия Бейкъри“ или „Вилидж Апотекари“37. Имаше слухове, че в един от апартаментите на последните етажи живеят известен барабанист и разкошната му приятелка кинозвезда, но те отбягваха всякаква публичност, така че мястото си беше предимно тихо и непретенциозно.

Никой не познаваше Кейт. Никой не я безпокоеше.

Това я устройваше идеално. Дрешникът й не беше голям, но тя го използва най-пълноценно, като подреди дизайнерските си тоалети по цвят и сезон, което й позволяваше да избира най-стилните съчетания само с един бърз поглед. Изборът й на дрехи — след трескавото ежедневие — беше основна част от работата й.

Защото Кейт Фокс беше новото лице на „Лъки“. А това означаваше, че е звезда. Индустрията започваше да ги забелязва. Медиите започваха да забелязват. Всичко, с което бе облечена, се обсъждаше по блогове и модни уебсайтове още щом тя стигнеше сградата на „Ейбрамс“ и слезеше от асансьора на новия етаж на „Лъки“.

Тя беше корпоративна ценност. Беше време да спре да се подценява и да приеме похвалите. Кейт се обличаше в стил „Лъки“ — черна рокля с лодка деколте на „Москино“ с най-сладурските три четвърти ръкави, обувки на висок ток „Фенди“ в маслинено и светлозелена чанта през раменете от „Дж. Крю“; или балетни пантофки от „Шанел“, тесни сиви кашмирени панталони от „Маккуин“ и бяла памучна риза от „Зара“. Тя винаги беше облечена по последна мода. Хората го забелязваха. Модата го забелязваше.

А за Кейт това беше част от целия хаос. Тя ставаше преди шест, бягаше по пет километра всеки ден, продължаваше с упражнения за разтягане вкъщи, вземаше си душ и се обличаше. През ден посещаваше най-добрия фризьорски салон в града, на Четиринадесета улица, където изсушаваха и фризираха косата й. Илайза Петреску й оформяше веждите, а Кейтрин Флауърс от салон „Виктрикс“ оправяше маникюра й. Тя се явяваше на работа в безупречен вид. Всеки ден.

И списанието рязко влезе във форма.

След първите две седмици Кейт свикна с новата обстановка. Новите служители, които беше наела, започнаха да си вършат работата. Изведнъж печалбите нараснаха. Печатаха върху най-добрия материал. Прилагаха мостри на нови рекламодатели. Екипът на Дейвид Ейбрамс от самоотвержени експерти по продажбите показаха на нейните аматьори как се правят нещата; хората на Кейт отговаряха за съдържанието, а Ейбрамс пое грижите за бизнеса.

И продуктът се продаваше като топъл хляб. Защото Кейт Фокс имаше пълна свобода. Амбицията й беше абсолютна.

„Лъки“ беше хит.

Върху корицата публикуваха снимки на най-сексапилните момичета. Не на супермодели; тях ги показваха до втръсване. Не и на кинозвезди, чиито високомерни пиари поставяха изисквания и налагаха пълен контрол над вида на снимката.

— Не се молим на хората да ги снимаме на корицата си. Те молят нас — заяви Кейт.

Екипът й по дизайна я изгледа така, сякаш им говореше на японски.

— Ъ? — попита Сузи Флемал. Тя беше новият отговорник производство и здраво се развихри още от деня, в който я назначиха, като заложи на по-големи, заградени с текст фотографии, повече цветни страници; всичко се набиваше на очи, целият вид беше лъскав. Сериозните статии бяха изпъстрени със стилни вмъкнати елементи. Всяка страница беше неочаквана. — Не можеш да го направиш.

— В „Лъки“ не разбираме израза „не мога“. Няма да имаме само една звезда на корицата, а три. Модел, актьор или актриса и обществена личност. Може би някой политик, ченге герой, няма значение. Идеята е, че тук да си на корицата, е чест. Ако говорим за модела, тя трябва да е голямата новина на месеца. Ако говорим за актьора, той трябва да е звездата на момента. Всеки месец едно от имената трябва да е известно — например Сара Пейлин38 или Джо Байдън39, а после добавяме някой новоизгряващ актьор. Или поместваме снимка на Том Круз заедно с тази на някой непознат, но изключителен съдия от районния съд. Въпросът е в смесицата, деца. Това ни различава от всички останали.

— Боже мой! — Жаклин Молтрано я погледна с нещо близко до благоговение. — Това всъщност може и да свърши работа. С удоволствие бих комбинирала лика на съдия Сотомайор40 на корицата заедно с някой супермодел. А Робърт Патинсън41…

— Тогава да се захващаме — Кейт плесна с ръце. — Това е събитие. Всеки брой е събитие. Не се застояваме на едно място и не ние звъним по телефоните.

Тя насърчаваше екипа си да дава всичко от себе си. Стилистите работеха до късно нощем. Всеки ден се събираха на съвещания, където обменяха идеите си. Кейт оглеждаше всеки материал, всяка статия. Когато Жаклин Молтрано поиска да изобличат Рик Касъл, кандидата на демократите за заместник-губернатор, Кейт не мигна.

— Прави се на много благочестив по отношение на връзките си — заяви Жаки, като влезе в кабинета й. — Само че си пада по салоните за масаж. В Бостън. Лети извън града през уикенд. Урежда се с момичета — винаги извън града, извън щата. Когато е бил член на законодателния съвет, се е забавлявал заедно със свои колеги.

Кейт примигна.

— Разполагаш ли с доказателства?

— Интервюта с момичетата. Един кадър от скрита камера. Много е размазан. Не знам колко е законно.

— У теб ли е?

— „Венити Феър“ се бояха от законите за клеветата. И въпроса за поверителността.

— Така ли? Защото аз не се боя. Можеш да я публикуваш, Жаки. Ако той започне да опява за скритата камера, ще се позовем на Първата поправка относно обществения интерес. — Кейт едва не потри ръце. — Кое е най-лошото, което може да се случи? Ще му платим обезщетение, а историята ще предизвика небивал интерес. Ще си струва дори и само заради маркетинга.

Звездната й журналистка се усмихна.

— Смятах, че ще искаш да го потулиш.

— Казах ти. Нищо не потулвам.

Жаклин отметна тъмната коса от очите си. Днес беше по-привлекателна от всякога, облечена в тъмносиня рокля „Азедин Алая“ и ботуши на платформа „Гучи“, с тясно сако на „Кавали“ в тъмносиньо и висящи секси обеци от лунен камък на „Хаус Масо“. Стройната й външност фокусираше вниманието върху впечатляващите й извивки и безкрайните крака; но на грима си не бе отделила толкова време — само опушени сенки и наситен руж по привлекателната й маслинова кожа.

— Но сте правили дарение за кампанията му.

— Да. И то много пари — сви рамене Кейт. — И какво от това. Той е лицемер. А и списанието идва на първо място. Ето какво, хрумна ми страхотна идея. — Тя щракна развълнувано с пръсти. — Ще помолим Кейт Хъдсън да се снима за корицата заедно с приятеля си Мат Белами42 от „Мюз“.

— О, да. Те са великолепни.

— Да се надяваме, че ще се съгласят. Когато го уредя, можеш ли да помолиш този тип също да се снима?

Жаклин едва не подскочи от мястото си.

— Това е гениално, да му се не види. Той е пълен егоцентрик, ще го направи, без да се замисли.

— Знам. — Кейт се ухили. — И ще го щракнем за корицата на броя, който ще съсипе кариерата му.

— Ти си зла — възхити й се Жаки.

Кейт се поклони.

— Опитвам се.

Да, помисли си тя. Беше невероятно — цялата тази история и начинът, по който осъществяваха намеренията си…

Те поставиха лика му на корицата и броят се превърна в национална новина и се изкупи навсякъде. Следващия месец Кейт пропусна разобличаващите статии и записа интервюта с трите звезди от корицата… един губернатор в президентските първични избори, млад супермодел с мания по астрологията и оттеглил се от сцената актьор, носител на „Оскар“, който се завръщаше на екран с новия си филм.

Разговорът се получи много весел и неочакван.

Този брой също се изкупи напълно.

„Лъки“ утрои базата си от абонати. Удвои таксите за реклами. Започнаха да отклоняват рекламодатели. Всяка модна марка в Америка отчаяно искаше да намери местенце при тях и Кейт успяваше всеки път да запази списанието свежо и различно.

За деветдесет дни тя преобърна Ню Йорк с главата надолу.

Кейт Фокс беше новото име в бранша. И й харесваше.

Единственият проблем беше, че животът й се изчерпваше с това. Тя се поддържаше заета — много заета — от сутрин до късна вечер. Когато най-после си тръгнеше от поредното парти, откриване или модно ревю, на които бе отишла, и се прибереше обратно вкъщи, обикновено вече бе станало единайсет часът. Време беше за лягане, тъй като сутринта щеше да става рано, за да тича.

Така че тя сведе до минимум онези моменти, когато осъзнаваше, че е сама. Без съпруг, без приятел. Що се отнасяше до приятелките й от списанието и от индустрията, те всички си имаха мъже.

Кейт си измисляше много удобни лъжи. Не искаше приятел. Беше твърде заета за връзка. Не можеше да преценява добре хората. Избираше тази, която беше в сила за деня.

Не беше като да й липсваха предложения. Момичетата в „Лъки“ обичаха началничката си. Беше трудно да не харесват жената, която вдигаше заплатите им и осигуряваше най-добрите читатели, които някога можеха да имат.

— Трябва да се запознаеш с приятеля ми Джим. Той е доктор.

— Кейт, какво ще кажеш за Роки Грандолини? Нали се сещаш, режисьорът? Миналата година се разведе.

— Братовчед ми Сам е архитект…

— Луис Балдо е най-горещият нов професор в Колумбийския. Класовете му са претъпкани. Преподава политология, страхотно ще си паснете.

— Скъпа — обади се провлечено Жаклин, — имаш нужда от силен мъж. Някой достатъчно силен да се справи с Кейт Фокс.

— Като Дейвид ли? — пошегува се Кейт и веднага й се прииска да си бе замълчала. Всички знаеха, че Жаклин Молтрано излиза от време на време с Дейвид Ейбрамс, откакто Кейт им бе уредила онази вечеря. Жаки беше талантлива, умна, великолепна и притежаваше цялата чувственост на София Лорен със съответния размер на гръдната обиколка. Освен това тя нямаше абсолютно никакви задръжки относно това да излиза с шефа.

Една вечер, когато броят с Рик Касъл се разграбваше от рафтовете и успехът на Жаки беше неизменна тема в новините на „Си Ен Ен“ и „Фокс“, Кейт деликатно повдигна въпроса.

— Не се ли притесняваш? — попита тя.

— За какво?

— Като се има предвид голямата ти статия… работата в списанието…

Жаки се наведе напред към бара. Пиеха питиетата си в „Сохо Хаус“, най-известния частен клуб в града. Най-прочутите дизайнери току-що ги бяха осведомили за предстоящите тенденции в пролетните колекции; нюансите щяха да са неутрални, светлозелени и тъмносиви вместо втръсналите на всички пастелни и флорални тонове. Тя беше доволна. Нейното питие се състоеше от сок от касис и газирана вода, докато Жаки отпиваше с удоволствие от двойно уиски „Джак Даниелс“ с диетична кока-кола.

— Дейвид не обича жени, които пият — беше обяснението й. — Затова не пия. Освен когато него го няма. Ммм, това има страхотен вкус.

— Не се ли притесняваш, че хората ще кажат, че заслугата е изцяло негова… че си била повишена заради него?

— О, на кого му пука? — Жаки отпи още една глътка от питието си и премлясна с устни. — Ти слагаш името ми под статиите. Да казват каквото си щат, по дяволите. Срещам се с най-привлекателния мъж в Ню Йорк. Всички просто завиждат. — Тя вдигна чашата си за наздравица. — Великолепен брой, Кейт. Благодаря, че го направи реалност.

Кейт чукна чашата си в нейната.

— Хей, заслугата не е моя. Това беше твое дело.

Жаки отпи поредната глътка.

— Но ти ме нае, нали? И при двете ни се получи. — Тя побутна Кейт. — И много благодаря, че ми помогна с Дейвид. Той е удивителен. Отначало не гореше от желание да се срещаме, макар че му казах — и тя вдигна ръце, а дългите й червени нокти сочеха към тавана: — „Няма да се притискаме! Дори не сме двойка! Само се забавляваме!“ Изглеждаше, сякаш си има друга приятелка. Но когато го попитах, тъкмо тогава се съгласи на втора среща. И сега вече сме двойка. И много се забавляваме!

— Хей, Жаки, това е супер. Наистина много се радвам за теб. — На Кейт й призля. — Знаеш ли, той ми е шеф; може би трябва да си говорим за нещо друго…

Жаки не й обърна внимание. Искаше да се похвали.

— Той е умен. И забавен. И толкова амбициозен. Знаеш ли, че дори не се възприема за богат? Все твърди какъв аматьор е, как още дори не е започнал. Мисля, че иска да засенчи твоя Маркъс.

— Той не е „моят Маркъс“. Виж, наистина не бива да говорим за Дейвид, защото…

— Но аз искам да говоря за него — изтъкна Жаки с подсилена от бърбъна прямота. — Той е тооолкова невероятно секси. И не само на външен вид. — Тя пак бутна Кейт, сниши глас и прошепна: — Няма да повярваш какво прави в леглото.

Кейт се обля в студена пот. Поне Дейвид Ейбрамс не я бе издал, не я бе предал. Не беше лежал до звездната й журналистка и не се бе присмивал на Кейт — за това колко безпомощна и разпалена е останала от ласките му.

— Хей, знаеш ли? Статията ти беше страхотна. Но трябва да се прибирам, да си лягам. Утре ще ставам рано — побърза да каже Кейт. Тя потупа приятелката си по гърба. — Ще се видим утре, става ли?

— Въобще не си забавна — нацупи се Жаки. — Но добре. — Тя се разведри. — Щом довърша това, може да се обадя на Дейвид. А той може да довърши мен. Сериозно, ако можеше да видиш как той…

— Чао! — извика Кейт. — Ще се видим в офиса!

И тя се завтече към вратата.

Усмихна се леко, като си спомни тази случка. Защото макар Дейвид Ейбрамс никога да не говореше за това, той все още излизаше с Жаки и от време на време в манхатънската преса се появяваше по някоя размазана снимка на двамата, докато излизат от някой нощен клуб.

Значи сега Жаки беше кариеристката, тръгнала по съмнителен път към върха, и многото й жертви и приятелите им с радост се изказваха против нея, докато Кейт оставаше незасегната.

Е, точно това искаше.

Беше идеално.

Нали?

Ейбрамс седеше в кабинета си, проучвайки цифрите на монитора.

Бяха добри. Наистина добри.

Той трябваше да е щастлив от този факт.

„Лъки“ правеше пари. Маркъс Броудър беше вдигнал офертата си, предлагайки му действително страхотна цена. Само дето нещо вътре у Ейбрамс отказваше да хвърли Кейт Фокс в устата на вълка.

Жаки Молтрано правеше изключителни материали и беше на разположение в леглото му. Винаги беше готова да отиде при него, когато я повикаше. Нямаше нужда да върти телефоните за други жени.

Тогава какъв беше проблемът, по дяволите?

Не питай и не говори, отвърна разсъдъкът му.

Ах, беше му писнало да се преструва. Искаше да види Кейт. Цялото това въздържане от емоции му бе дошло до гуша. Тя работеше за него, намираше се съвсем наблизо, в неговата сграда. Ако й дадеше изпълнителски пост, тя щеше да се премести право в тези офиси и той щеше да я вижда всеки ден…

Имаше връзка с Жаки, но какво от това. Кейт не беше ясновидка. Какво лошо щеше да стане, ако се видеше с най-талантливия си редактор?

Той вдигна телефона и набра вътрешния й номер.

— Кейт Фокс — обади се тя мигновено.

— Кейт. Дейвид е.

Мъничка пауза. Дали се бе развълнувала от обаждането му? Искаше му се да мисли, че е така.

— Здрасти — каза тя.

— Трябва да се срещнем. Ела в кабинета ми.

— Разбира се. Там ли са другите редактори? Съветът?

— Само ти и аз — рече той. — Нямаме нужда от придружители, нали? Възрастни хора сме.

— Доста съм заета — каза тя неохотно.

— До петнайсет минути да си тук. Все още съм ти шеф.

— Е, разбрано, сър — отвърна тя и той можеше да долови усмивката в гласа й, почти да види възбудата на лицето й. Беше му толкова лесно да я разгадае. И това много му харесваше.

Кейт се замисли дали да не вземе нещо със себе си. Някаква папка със снимки, разпечатка на повишените продажби. Но после се отказа. Дейвид Ейбрамс имаше достъп до всичко, което й бе известно, а и до много повече. Той й беше шеф.

В „Лъки“ можеше и да са съдружници, но тя беше напълно наясно, че не са равнопоставени. Можеше да бъде уволнена от него. И макар да имаше петдесет процента от списанието й, той управляваше проклетата компания: всички списания, всички сгради, всеки служител на всяко ниво в крайна сметка отговаряха пред него.

Тя беше редактор.

Той беше играч.

Разделяха ги светове. И Кейт се опитваше да не бъде привлечена от този факт. Но не успяваше. Постиженията му се простираха пред него като фанфарен звън, когато влезеше в стаята. Те бяха част от силата му толкова, колкото беше и твърдото му като желязо тяло.

Освен това той знаеше как тя реагираше на сила.

На истинска сила. Мъжка сила. Онази, с която я бе обърнал наопаки в леглото си, бе я превел през поредица от оргазми, беше я оставил обляна в пот, карайки я да дращи по чаршафите, да стене името му, да го моли, буквално да го моли да не спира.

Кейт не можеше да направи нищо по въпроса. Той знаеше и беше там, и нямаше смисъл да се преструва.

По дяволите, помисли си, като грабна чантата си и се отправи към вратата. Сега Дейвид беше с Жаки Молтрано; тя със сигурност се грижеше добре за него. Може би бе забравил всичко за онази нощ.

Както тя се преструваше, че е забравила.

— Господин Ейбрамс, госпожица Фокс. — Лоти Френд се показа на вратата. — Искате ли кафе, сър? Или вода с лед?

Дейвид погледна към Кейт. Тя поклати глава.

— Мисля, че няма нужда. Бих искал да ни оставиш насаме с госпожица Фокс. Не ме свързвай с никого и дръж вратата затворена. Имаме съвещание.

— Да, сър — каза жената. Тя погледна гибелно към Кейт, но не се осмели да каже нещо на глас. — Разбира се.

Лоти излезе и вратата се затвори тежко зад нея. Те бяха само двамата заедно в кабинета.

— Седни — каза Дейвид.

Кейт седна грациозно в стола пред бюрото му. Полата й на „Версаче“ стигаше точно до коляното и при сядането се вдигна нагоре с около два сантиметра, като изложи на показ дългите й крака чак до обувките на „Стюарт Вайсман“ и откри стройните й бедра в прозрачния чорапогащник.

Да му се не види, помисли си тя. Искаше й се да е с дълга пола. Или с панталон…

— Да? — обади се тя. Предизвикателно. — Искаше да ме видиш?

— „Лъки“ върви много добре. Мислех да поговорим за това.

— Разбира се — каза Кейт, потискайки разочарованието си. Тя изрецитира малко статистически данни, някои от последните им успехи.

— Отлично. — Той замълча, взирайки се в нея, и погледът му я изгаряше. Кейт трябваше да призове цялата си воля, за да не сведе очи, да не му се примоли да спре да я гледа по този начин. Умираше от страх да не покаже слабостта си. — Трябва да знаеш, че Маркъс Броудър вдигна офертата си за „Лъки“. Дори отправи заплахи; ако не му продам, може да посегне на целия ми отдел.

Тя се изчерви.

— Ако му продадеш списанието, ще трябва да напусна. Не мога да работя за Маркъс.

— А за мен можеш?

— Разбира се — каза тя веднага. — Ти си арогантен и нахакан, и самомнителен, но…

— Ами благодаря — обади се той с ленива усмивка, която я разтопи.

— Но поне смятам, че не ме мразиш. И изглежда, че харесваш жени.

— Поправка. Обичам жени.

— Маркъс е повреден. Той ме мрази. Всъщност не мисля, че изобщо харесва жените. — Тя потрепери.

— Е, не се безпокой, отказах му.

— А какво казват акционерите ти?

— Ще трябва да се доверят на преценката ми — отвърна той.

Кейт се изчерви. За пореден път в негово присъствие се почувства малка, уязвима. За пореден път зависеше от него за закрила. Тя инстинктивно кръстоса крака.

— Благодаря. — Не можа да се въздържи: — Как върви с Жаки?

Той повдигна вежди.

— Имаш предвид в личен план ли?

Кейт вдигна рамене. Стана от стола. Чувстваше се прекалено на показ, твърде открита в полата, която се плъзгаше застрашително нагоре, а Дейвид Ейбрамс гледаше надолу към нея.

— Да, по дяволите — каза. — В личен план имам предвид.

Той се изправи, заобиколи бюрото и се приближи. Нямаше къде да бяга — Дейвид Ейбрамс дойде и застана пред нея, безмилостно, точно пред нея.

— Излизам с нея. Връзката ни не е романтична.

Тя се засрами от силата на облекчението, което премина през тялото й, на удоволствието, изпаряването на напрежението. Изпусна дъха си рязко, Дейвид я чу и сведе поглед към нея.

— Обясних на Жаки какво търся, преди да започнем да се срещаме. И тя прие нещата при тези условия.

— Разбирам — измърмори Кейт.

— Не би трябвало да те интересува.

— Точно така. Не ме интересува. — Тя поклати глава. — Това е слабост…

— Все още ме желаеш — заяви той и тя чу победоносния му тон, дълбокото удовлетворение в гласа му. — Имаш чувства към мен.

— Не — смотолеви Кейт. — Животът ти не е моя работа.

— Защото не ти пука, нали?

Тя вдигна глава. Непокорно.

— Точно така, дявол да те вземе. Не ми пука. Какво правиш със собствения си живот, си е твоя проклета…

Ейбрамс се протегна и я сграбчи около кръста, придърпвайки я близо към себе си с едно-единствено движение, устните му се затвориха върху нейните, целуваше я безпощадно, безмилостно…

И почувства мигновената й безпомощна капитулация. Отзивчивостта й. Страстта под дрехите й. Втвърдените й зърна през памука на ризата й. Чувстваше ги опрени в гърдите си, усещаше ръцете й да се прокрадват по шията му, тя се разтапяше в целувката му…

После Кейт изстена почти мъчително и се отдръпна от него.

— О, боже — изхленчи тя. — Не можем… това ще съсипе всичко…

Ейбрамс се принуди с мъка да я остави. Костваше му голяма борба. Тя беше красива, гореща и безпомощно негова.

— Решението е твое — заяви той с плътен глас. — Няма да те улесня, Кейт Фокс. Няма да те насилвам за нищо. Когато си изясниш какво искаш, ще дойдеш при мен.

Тя изхлипа веднъж, след което се пресегна за чантата си, без да гледа, и изтича през кабинета му.

Ейбрамс я гледаше, видя как вратата се затвори след нея. Трябваше да скъса с Жаки. Бог знае с какво си играеше. Кейт беше права; това беше опасно, глупаво.

И въпреки това целувката разбунтува кръвта му като химическа реакция. И точно в този момент никой от разумните аргументи не му се струваше от значение.

Лола Валдес се излегна на шезлонга и огледа приятеля си. Той беше отсреща, седнал зад бюрото — чудесна луксозна вещ от дворец на Медичите във Флоренция — върху което се намираха компютърът и мониторът му в космически стил, и се взираше в имейлите си.

Проблемът беше, че се занимаваше с това от един час. Тя се протегна лениво като котка и премести великолепното си тяло, облечено в оскъдна нощница от шифон, която я правеше да изглежда по-гола от чисто гола. Зърната й бяха вирнати и твърди и се виждаха ясно под прозрачната материя. Лола поддържаше климатика в апартамента му на ниска степен, така че винаги да изглежда възбудена. Пазеше си мъничко количество лубрикант, скрито в шишенце за парфюм, в случай че на Маркъс внезапно му се приискаше секс. За него тя винаги беше в настроение. Трийсет секунди заключена в банята му — и беше готова.

Тоалетът й обикновено му въздействаше. Маркъс харесваше това, че е прозрачен. Нощницата й завършваше с малък волан от пера, които тя бе съчетала с пантофи на токчета с розови пухкави пера на пръстите; приличаше на излязла от „Фоли Бержер“43. По някое време той минаваше зад нея и повдигаше ръба на дрехата, излагайки голотата й на показ, и Лола потръпваше от удоволствие. Или ако говореше по телефона и тя преминеше край него, той плъзваше свободната си ръка през предната част на прозрачната материя, като небрежно стисваше и мачкаше гърдите й.

Тя беше неговата играчка и се държеше като такава. Без оплаквания и въздишки. И тъкмо затова, противно на очакванията на Манхатън, Лола Валдес се бе задържала на сцената по-дълго от всяка от другите забежки, които бе имал след развода си.

— Скъпи — измърка тя. Изви гръб и се тласна напред. — Ела тук.

Той не се обърна към нея.

— Зает съм.

Лола се нацупи.

— Винаги си зает. Почини си малко.

Маркъс спря и се обърна на мястото си. Привлякла вниманието му, тя разтвори краката си широко с открита покана. Шифонът се отметна съвсем леко, предоставяйки му много добра гледка към резултата от коламаската, която си бе направила сутринта.

Упорството й бе възнаградено. Раздразненото изражение го напусна.

— Може би по-късно — каза той. — Искам първо да свърша тук.

— Разбира се, мило — отговори Лола.

Знаеше много добре, че не бива да го притиска. Нравът му беше отвратителен. Разочарована, тя се обърна по корем. Комбинезонът й се надигна леко, разкривайки долната част на задника й от световна класа. Обикновено това щеше да е достатъчно да го накара да отиде при нея, да си свали ципа и да я обладае точно в положението, в което бе легнала.

Не и днес обаче. Беше зает. И Лола знаеше с какво е зает.

Онази проклета кучка Кейт Фокс.

Лола изу пантофите с пера. Не беше най-умната жена на света, но притежаваше известна животинска хитрост. Щеше да е много трудно да принуди Маркъс да се ожени за нея. Той я смяташе за временна сексиграчка, с която да се отпусне за седмица-две. И смяташе, че на нея не й е ясно. Но Лола беше експерт по мъжете. Едната седмица на удоволствие за Маркъс се бе удължила на три, после четири, вече станаха месеци и тя все още беше при него, все още живееше в апартамента му.

Без той да забележи, тя си бе прокопала път навътре и сега беше част от всекидневния му режим. Едва ли не го бе пристрастила към себе си. Само едно нещо стоеше на пътя й — това проклето вманиачаване по бившата му жена.

Какво толкова имаше в онази кучка, намръщи се Лола. Не беше свикнала да я пренебрегват. А Маркъс не прекарваше време в преследване на живота и кариерите на другите си бивши съпруги. Не че някоя от тях имаше кариера. Те всички бяха получили тлъсти споразумения и живееха от тях. В много удобна неизвестност.

Малката Кейт в действителност не разполагаше с пукната пара. Но вгорчаваше живота на Лола. Достатъчно трудно щеше да е да завлече Маркъс до олтара. Той не страдаше от морални задръжки, но изключително държеше на имиджа си в обществото. С още един брак щеше да изглежда нелепо. И той бе решен да не го допусне.

Но не бе предвидил Лола в сметките си. Тя искаше този пръстен и щеше да го получи. Маркъс беше по средата на военната й зона и дори не го знаеше.

Нощницата беше едно от оръжията й, но и явно не си вършеше работата. Нямаше проблем. Лола разполагаше и с други. В леглото с Маркъс си постави за задача да разбере всички неща, които го възбуждаха. Като това да му се яви облечена в бизнес сако, на високи токчета и с нищо друго. Когато той влезеше в апартамента, тя се разхождаше така, задникът й се подаваше навън, а гърдите й се очертаваха ясно под плата, носеше му кафе и нехайно го разпитваше как е минал денят му, сякаш бе скромно облечена за събрание на родителското настоятелство. Докато той не скочеше и не я придърпаше към себе си, бързайки да я отведе в спалнята. Или когато Маркъс се осмелеше да покаже слабата си покорна страна и искаше да му заповядват, да го бутнат назад в леглото. Тогава червените й дълги нокти се забиваха в раменете му и тя го възсядаше и тормозеше, като му казваше колко е безполезен и същевременно го изцеждаше от удоволствие с експертни умения. Костваше й малко повече актьорско майсторство, защото го ненавиждаше за слабостта му, но Лола нямаше нищо против. Какъвто и да беше в спалнята, извън нея Маркъс Броудър раздаваше командите. На моменти тя потръпваше неприятно от докосването му, но никога не го показваше; ако сексът й беше противен, извръщаше глава и стенеше и пъшкаше, загледана в картината на Реноар на стената, в тоалетката за четиристотин хиляди долара от Англия или безценния персийски килим на пода. А копринените чаршафи от Париж бяха сами по себе си афродизиак. Не беше трудно да си докара нужния ентусиазъм. Лола имаше планове да остане.

Първата част от плана й беше сексът. Много и много секс. Той можеше да го получи от кое да е момиче, затова тя му осигуряваше разнообразие, изучавайки нещата, които му доставяха удоволствие. Оставяше го да гледа порно на телевизора с голям екран, закачен на стената срещу леглото, докато тя лежеше между краката му и му духаше. Шепнеше мръсни фантазии в ухото му, докато го галеше, докарвайки го до необуздана възбуда. Изненадваше го на обществени събития, като го отвеждаше в някой забутан ъгъл и му се разкриваше, слагайки ръцете му върху себе си…

По този въпрос правеше достатъчно. Колкото повече я чукаше, толкова повече контрол можеше да има тя върху него. Сега трябваше малко да се промени, съвсем мъничко, за да добие повече вид на домакиня и майка. Дизайнерските й рокли започнаха да стават по-прибрани, по-дълги. Беше открила гримьор, който умееше както деликатния, така и по-яркия грим. Стремеше се също и към нов вид, в който да се приведе веднага след като Маркъс слезе от нея или се измъкне от устата й — дизайнерски дънки, равни обувки на „Кедс“ или сандали „Капри“, къси шорти, приятни тениски на „Шанел“ на черно-бели райета, съчетани с вързаната й на конска опашка лъскава коса. Дори си купи няколко спортни сутиена, които да носи под тениските си от „Гап“ и „Дж. Крю“. Докато Маркъс се усетеше, тя щеше да се превърне в истинска американска заможна майка от Скарсдейл или Катона. Имаше нужда само от дете, с което да запълни картинката.

Защото това беше единственият й билет към брачната халка. Маркъс не искаше да изглежда нелепо, но искаше да постигне някакво положение на уважаван възрастен. Това означаваше дете, вероятно две или три, и съпруга, която да си седи вкъщи, да устройва партитата и да ръководи домакинската част на империята му. Той си търсеше някоя, която да изиграе тази роля. И Лола беше решена да спечели прослушването. Тя вече бе започнала да гука над бебетата, които срещаше по улицата; обличаше се като монахиня, след като обслужеше Маркъс…

Но Кейт Фокс, новата звезда сред издателите, Кейт Фокс препречваше пътя й. Тази кучка. Този шибан призрак. Понякога Лола четеше „Лъки“, когато Маркъс не беше наблизо. Списанието беше страхотно. Тя предано копираше модните съвети. Кейт Фокс си разбираше от работата. Но наистина, честно — тя беше само една смотана работеща жена. Неудачница. Беше заменила Маркъс и милионите му за една тъпа работа. Това не я правеше голяма умница, нали? Лола се подсмихна самодоволно. И Маркъс трябваше да го види, трябваше да разбере, че Кейт не е нищо повече от провалила се трофейна съпруга.

Лола стана от дивана, като свлече оскъдното парче шифон от раменете си. Беше изправена пред двама врагове в този процес. Единият беше Маркъс, който все още си мислеше, че ще я зареже. А другият беше Кейт Фокс.

Щеше да приеме пълната капитулация на Маркъс, но първо щеше да се наложи да изтрие съперницата си от лицето на земята.

Все още беше обута с токчетата си. Голото й загоряло тяло представляваше приятна гледка; обувките удължаваха краката й, подчертаваха издаденото й дупе и караха гърдите й да се подрусват. Тя се приближи бавно до Маркъс и постави ръцете си на раменете му, започна да го разтрива и размачква.

— Ммм… — Той въздъхна леко, с удоволствие. Допирът й беше уверен.

— Ти си работи, скъпи — измърка тя. — Няма да те притеснявам.

Лола се наведе над рамото му едва-едва. На екрана се виждаше диаграма с цифри, показваща данни за „Ел“, „Космополитън“, „Венити Феър“, „Инстайл“ и… „Лъки“.

Това беше една миниатюрна част от империята на Маркъс Броудър. Но вземаше надмощие.

Това трябваше да спре. Маркъс имаше нужда да се заеме с живота си, за да може Лола да се заеме със своя.

Тя се свлече на колене, а после застана на четири крака. Това привлече вниманието му. Той погледна надолу и се ухили. Тя почувства ръката му, която загали гърба й, докосна задника й и започна да я милва.

— Какво правиш, по дяволите? — попита той, но без гняв в гласа.

— Нищо — отвърна тя невинно. — Не ми обръщай внимание, Маркъс. Върши си работата. Приеми ме само като фон. Дори няма да ме забележиш. — После тя коленичи между краката му, разкопча ципа му и когато той замилва главата й, тя се залови за работа.