Съдба

Трета глава

В колежа приятелството им се задълбочи. Родителите на Емили се примириха с Нюйоркския университет, макар баща й да се разочарова, че не е избрала Колумбийския и че е записала само хуманитарни науки. Но тя се обаждаше вкъщи три пъти седмично и се връщаше всяка неделя за обяд и те със задоволство покриваха таксата й за обучение и наема на малкия й апартамент. Кейт живееше при нея. Без да плаща наем.

— Красив е — заяви замечтано, когато Емили й го показа. Намираше се в центъра и се състоеше от две малки спални и една всекидневна с кухничка. Имаше огромно огледало над камината, боядисано по края с напукана златиста боя, неизмазани тухлени стени и прашни дървени подове, които му придаваха избледнял блясък, като някой парижки таван в хубава сграда. Кейт обичаше големите прозорци и високите тавани, които създаваха известен простор в малкото пространство. Банята беше миниатюрна, състоеше се само от душ-кабина, но мястото бе прилично, а и се намираше съвсем близо до университета; с всичките артисти, музиканти и банкерски милионери на Гринуич Вилидж пред прага им.

— Имаш си даже стая за гости.

— За гости ли? — премигна Емили. — Това е твоята стая. Ще живеем заедно.

Кейт се изчерви, необичайно смутена.

— О, не, Ем, не мога да си позволя този наем. Дори да е половината. Ще потърся някое евтино студио в Ред Хук и ще идвам с влака.

— Ред Хук? — Кварталът се намираше в Бруклин и беше сред най-дивите части на града. Но Кейт не можеше да си позволи друго с новата си работа в „Блумингсдейл“12, където вземаше смени на щанда за козметика, за да може да се справя с таксата за обучение. Имаше стипендия, но въпреки това трябваше да работи, за да се издържа. — Не ставай глупачка. Оставаш при мен. Няма да плащаш нищо — стига, нали сме приятелки.

Кейт въздъхна.

— Шегуваш се. Имам предвид — Ем, не мога да приема.

Сега бе ред на Емили да се изчерви.

— Трябва, иначе няма да остана тук. Моля те, Кейт. Родителите ми… Те искат да живея с някого, на когото имат доверие.

— Та аз дори не познавам родителите ти.

Емили подмина забележката.

— Видяха те на завършването, не помниш ли?

— Е, само се здрависахме.

— Това беше достатъчно. Те плащат наема. Имам предвид, че аз нямам работа, те ми покриват таксата и всичко. Не бяха доволни, че не искам да следвам стоматология. Но ме оставят да правя това, при условие че имам компания. Ти си ми съученичка… Разправяла съм им за теб — добави тя, посмекчавайки истината. Приятелството с бляскавата популярна Кейт Фокс беше главното нещо в живота на Емили Джоунс. — На татко не му пука, че няма да плащаш наем, той просто не иска да попадна в някоя лоша компания. Примерно да живея с манекенка, пристрастена към кокаина — схващаш ли? Ясно му е, че си на стипендия и че работиш. Разбираш ли, смята те за отговорна.

Кейт се засмя.

— Горкият ти татко.

— Ти наистина си отговорна в известна степен.

Тя отметна глава.

— Аз съм съсредоточена — рече. — Това е различно.

— Няма значение, оставаш тук.

Кейт засия от радост. Нямаше смисъл да се преструва, че й е трудно да приеме. Тя обичаше Емили и щеше да живее в Манхатън. А и след като стипендията й покриваше таксата за обучение… тя веднага започна да харчи оскъдната заплата в главата си — малко прилични рокли, малко хубав грим, всички, купени със служебната отстъпка…

— Тогава ти благодаря, миличка — каза и гушна Емили в голяма прегръдка. — Толкова съм ти признателна.

Сделката помежду им беше негласна. Емили споделяше със съквартирантката си хубавите неща, които й даваха родителите й, както и знанията си и трудолюбието си. Тя помагаше на Кейт с оценките и домашните. А Кейт, славната и усмихната Кейт, освободена от ограниченията на гимназията, просто посипа над Емили малко от вълшебния си прах.

Не че Ем можеше да се мери с нея. Но тя и не искаше. Кейт с изтърканите си дънки, с лъскавата си руса грива, с тесните си пуловерчета и с елегантните си ботуши до глезена; момчетата се задъхваха край нея като кучета — всичките „мачо“ типове и богаташки синчета. А тя преминаваше от гадже на гадже като лазерен лъч. Ходеше на множество срещи; много от момчетата не стигаха по-далеч от целувка. Емили я наблюдаваше като научен експеримент. Те всички имаха пари, но Кейт никога не беше удовлетворена. Все едно преследваше някоя важна мишена, а синовете на адвокати и пластични хирурзи, заможните филмови продуценти с ергенските си апартаменти в Гринуич Вилидж или Горен Уестсайд — те просто не отговаряха на стандартите й.

Но Кейт се забавляваше. А Емили имаше чувството, че гледа филм. Приятелката й беше като английската кралица. Никога не носеше пари — винаги момчетата плащаха. Имаше и подаръци — бижута и цветя, шампанско на вечеря, ски екскурзии до Аспен. Кейт получаваше всичко с безгрижен смях, с целувка по бузата. Сърцето й обаче си оставаше крепост. Младежите се мятаха в него като разбиващи се в скала вълни. Но Емили не отчиташе нищо — никаква истинска любов, никаква страст.

Кейт никога не водеше момчета в апартамента им — това пространство беше свещено. Бащата на Емили би одобрил подобно поведение. А и доколкото виждаше Емили, тя рядко спеше с тях. Понякога, ако някое момче издържеше няколко месеца, Кейт склоняваше. Ако връзката имаше някакви изгледи да стане сериозна. Но малко се оказваха такива. Тя ревниво пазеше репутацията си и с минаването на годините в колежа имаше много момчета, но малко неприятни истории. Кейт Фокс не беше лесна. Тактиките на мъжете бяха легендарни: цветя, рокли, уикенд в селско имение в окръг Дъчис13, откъдето я вземаха с хеликоптер. Но тя се връщаше винаги с непокътнато сърце, оставяйки младежа разочарован.

Понякога Емили се чудеше как момчетата търпят отношението й. Но те явно таяха необяснимо възхищение към Кейт. Тя им се струваше нещо значително. И според слуховете все повече от тях искаха да опитат късмета си да бъдат Единственият…

Докато блестеше в центъра на вихрушката, Кейт не пренебрегваше най-добрата си приятелка. Тя настоя да промени Емили въпреки протестите й, така че най-лошата част от мързела й бе замаскирана; късата й кестенява коса беше подстригана на модерно каре, Кейт й намери няколко удобни костюма с панталони и даже — въпреки възраженията й — две рокли, впити в талията, които подчертаваха големите й гърди и покриваха задника и бедрата й. Докато Кейт всяка сутрин редовно посещаваше фитнеса, Емили засрамено се отправяше на обиколка из града. Така и не отслабна, но поне не напълняваше повече. А и Кейт не я караше да се чувства зле по отношение на тялото си. Научи я на основното в гримирането, дори й купи малък несесер с козметика.

— Съвсем просто е — обясни й тя. — Овлажняващ крем на „Олай“, нали? Не можеш да го сбъркаш. После фон дьо тен. Отнема десет секунди. Отива ти този нюанс на „Мейбълин“ — евтина, но хубава марка. Неутрални сенки. С нюанс на нещо като бисквитено.

— Добре — каза притеснено Емили.

— Не се паникьосвай, почти свърших. Ето и малко бронзираща пудра. Разнасяш по бузите като руж. Вместо руж. Няма начин да сгрешиш. Научих го от Боби Браун.

— Кой е той?

— Не той, а тя — завъртя очи Кейт. — Гримьорката? Виж, няма значение. Просто го използвай. С ето тази четка. Накрая можеш да сложиш малко спирала — удължаваща и водоустойчива. Всичко това струва по-малко от двайсет и пет долара, а ще го ползваш цяла година.

Емили погледна с подозрение към редичката от лосиони и пудриери пред себе си, подредени чинно в прозрачна козметична чантичка на „Сефора“.

— Пробвай. — Кейт беше непреклонна. — Нали ти харесаха онези дънки на „Ливайс“, в които те намъкнах миналата седмица? Искам да те видя как го правиш. Лесно е. Дори професорите се гримират.

— Но…

— Без „но“. Давай. Леле, ако ме видиш мен без грим — ще уплаша малките деца.

Емили се засмя.

— Да, бе. Как не. — Кейт без грим беше разкошна. Кейт с грим беше ослепителна.

— Чакам — рече приятелката й нетърпеливо.

Неуверено Емили изстиска малко от овлажняващия крем и го разнесе по лицето си; после, след като Кейт не я спря, тя направи всичко по силите си, за да се справи с останалите неща.

— Идеално. Ще ти покажа. — Кейт я хвана за раменете и я избута пред голямото огледало над мъничката им камина.

— Еха — въздъхна Емили. Лицето, което отвърна на погледа й, изглеждаше толкова различно. В училище не й позволяваха да се гримира, а през уикендите така и не се осмеляваше да го направи. Всеки опит да изглеждаш хубава се приемаше като разрешително за жестоките момичета да ти се подиграват. Но това, това беше… да му се не види, беше наистина страхотно. Все още беше Емили, но по-гладка, по-хубава, с намек за скули, а големите й очи се открояваха на лицето й и тя беше почти… как да се каже? Привлекателна. Може би. За определен тип момче. У нея се надигнаха надежда и удоволствие. Не беше трудно; Кейт й даде нещата, а тя можеше да ги използва. Като се добавеха и добре стоящите й дънки и прилепналият пуловер — тялото й се бе постегнало от разходките — е, Емили бе наясно, че не е Мерилин Монро, но пък и момчетата, които й харесваха, не бяха Кларк Гейбъл. Те носеха очила с черни рамки, бяха слаби и с дълги коси. И най-привлекателното нещо у тях беше интелигентността им. Мъжете като тях не излизаха с мажоретки. А най-хубавото беше, че и не искаха.

За своята среда Емили можеше да мине за сексбогиня. Тя се подсмихна при тази мисъл.

— Кейт, скъпа — призна тя с истинска обич. — Ти си много добра приятелка.

Кейт имаше среща с Оливър Мартин; той учеше икономика, а баща му работеше на „Уолстрийт“.

— Спомни си това — каза й Емили, отправяйки се към вратата, — когато станеш богата!

Богата.

Това беше отговорът на гатанката. Ако се съдеше по думите на Кейт. Това бе историята, която тя повери на Емили, докато учеха вкъщи, отпуснали се приятно върху белия диван с приятни червени покривки. Топлеше ги истински огън от малката им камина, а навън бяха настъпили зимните нощи, в които Ню Йорк се превръща в хладилник. Кейт не й се изповяда докрай, дори и след чаша шампанско от многобройните бутилки — подаръци от многообещаващи ухажори, които беше приютил хладилникът им. Емили не бе чувала дотогава толкова много за скръбта й от загубата на майка й, за болката от борбата й с наема, храната и билетите за автобуса, за стремежа й да се поддържа хубава и във форма с оскъдни средства. Кейт нямаше желание да се разпростира надълго и нашироко и Емили не настояваше. Боеше се да не би да загуби приятелството й, ако се опита да разбие предпазната й стена.

Но Кейт с охота й разказа за плана си в живота. Да заляга усърдно над уроците, но два пъти по-усърдно — над красотата си. Да се учи как да се държи с мъжете, които я желаеха, без да има казва „да“ или да ги превръща в свои врагове. Твърдеше, че тъкмо училището я е научило на това. Кейт Фокс не искаше врагове. Когато нещата се получаваха, беше лесно, казваше тя нехайно. Тя беше тук, нали? В Нюйоркския университет, където бе искала да бъде? Срещаше се с богати момчета? Никой от тях все още не бе напълно подходящ, все още не, но тя ставаше все по-обиграна, плащаха й разходите, беше сред хората, елита, и я забелязваха… Кейт вярваше в Пепеляшка, но въпросът беше, че никой нямаше да отиде да вземе Пепеляшка, докато чисти пепелта. Тя трябваше хубавичко да се издокара. Трябваше да отиде на бала. Тъкмо там я бе видял принцът. Кейт обясни, че залягайки над уроците в училище, си е спечелила поканата за бала.

— Но каретата на Пепеляшка всъщност е била тиква — изтъкна Емили.

— Знам. Не е ли страхотно? — попита Кейт през смях. — Разбираш ли идеята — преструвай се, докато наистина се случи.

— Но защо? — попита я един ден Емили. Кейт беше достатъчно умна, не беше суперинтелигентна, но според Емили можеше да завърши сред тримата първи по успех. Първата й специалност беше английски, втората — журналистика. Можеше да направи страхотна кариера. — Защо искаш да се омъжиш за пари? Можеш да ги изкарваш сама. Можеш да правиш каквото си поискаш.

— Не бъди наивна. — В гласа й се прокрадна огорчение. — Колко жени си виждала в списъка с 500-те най-богати хора? Просто не става по този начин. Каквото и да разправяш, Ем, повярвай ми, жените винаги ще си останат втора класа граждани — въздъхна Кейт. — Виж, ти си хипи, трябва да ме разбереш. Това е дзен. Поемам по пътя на най-малкото съпротивление. Яздя коня в посоката, в която се движи той. Една жена може цял живот да се бъхти като робиня във високите си токчета и бизнес костюма си и накрая най-вероятно ще се сдобие само с пришки и средна мениджърска заплата. Защо, при условие че малко джогинг, страхотна коса, хубави нокти и интелигентен разговор могат да я поставят директно в центъра на лесния живот само с думата „да“.

— Не го мислиш в действителност — каза Емили.

— Сериозно? Погледни средностатистическата жена с кариера. Съпругът й се мотае из къщата, докато тя се трепе. Нищо чудно и да излиза с друга. Оставя жена си да гледа бебето. Тя работи на едно или две места, мъчейки се с грижата по децата… дори той да е там, работи по-малко, защото тя помага с доходите, тя единствена се грижи за децата и чисти къщата. Знаеш ли как ми звучи това? Като една наистина кофти сделка.

Емили поклати глава шокирана.

— Феминизмът от години се бори за правата и независимостта на жените. Какво е бракът с богат мъж? Това не е успех. Това е да станеш жена, която ходи по обеди. Нищо не е. Не мога да повярвам, че такава е целта в живота ти, Кейт.

— Повярвай го — отвърна Кейт с абсолютна сериозност. — Жената с кариера и деца носи една торба камъни на гърба си. Докато момичето с подходящ брак… единственият товар, за който трябва да се тревожи, е металът на лявата й ръка. — Тя се засмя и протегна към огъня пръстите си без пръстени. — Просветна ли ти вече за какво говоря?

Когато завършиха, Емили се дипломира cum laude14. Кейт просто завърши добре. Въпреки всичко тя бе затрупана с предложения за работа. Прие една позиция като щатен автор на статии за красота и мода в списание „Кюти“.

— „Кюти“? — възрази Емили. — Това списание е пълен боклук. Пастелните тонове са на мода през пролетта и ето ви статия за многобройните оргазми. Интересуват се само от обувки и чанти. И вероятно секс.

Кейт се ухили.

— Чакай, да не би да пропуснах нещо? Няма ли друго?

— Кейт — възрази Емили. — Стига.

— Виж, аз пък случайно харесвам обувки и чанти. А „Кюти“ е от големите играчи на пазара. Тиражът му е милион копия на месец.

— Някои жени нямат вкус.

— Не бъди толкова снизходителна. Не всички си падат по независимото кино и литературния обзор в „Ню Йорк Таймс“. — Кейт изглеждаше малко раздразнена, което изненада Емили. — Дори и изтънчените бизнес дами обичат да се изключват във влака по пътя към къщи. Работата ми осигурява разумна заплата, получавам безплатно дрехи, а и в модния бранш гъмжи от мъже — заради всички онези манекенки.

— Ти си по-секси от всяка манекенка — заяви предано Емили.

Кейт огледа тялото си. Беше слаба, но си имаше нужните извивки; хубави гърди и стегнато, заоблено дупе, което се издаваше малко навън.

— Не ме е страх от конкуренцията — призна с широка усмивка.

Емили не успя да я откаже от намерението й. А и изглежда, че не бе нужно. Взеха си друг апартамент заедно и Кейт плащаше своята половина от наема. Вярна на думата си, тя се сдоби с гардероб, пълен с дизайнерски дрехи и безбожно скъпи обувки, които далеч превишаваха средствата, които можеше да си позволи. Материалите, които пишеше и понякога показваше на Емили, бяха силни и духовити. И началникът й явно я харесваше, защото не бе твърде амбициозна. Работата й не беше постоянна, както и любовниците й. Емили се боеше, че може да прекара целия си живот в очакване на господин Идеален. Но Кейт Фокс бе непоклатима. Пеперудата продължаваше да танцува на слънцето. Накрая Емили престана да се съпротивлява на възгледите на приятелката си.

Тревожеше се какво да прави със себе си. По-скоро би си отхапала крака, отколкото да работи на място като „Кюти“. Баща й не разбираше, но стоматологията беше извън играта. Май това бе едно от нещата, които научи от съвместното съжителство с Кейт — как да прокарва собствената си пътека. Емили се бе научила на самоувереност в колежа; Кейт я бе измъкнала от черупката й.

— Харесва ми какво правиш — обяви една вечер, докато се бяха изтегнали на дивана и гледаха мач на Янките. Настоящият приятел на Кейт беше сгафил, понеже не си бе уредил среща с нея за петък вечер четири дни предварително, и Кейт го наказа, като му заяви, че има други планове за вечерта. Което включваше пеньоар и домашен педикюр. Освен това Емили силно подозираше, че младежът скоро ще си хване пътя. Той беше богаташко синче с попечителски фонд и на Кейт почваше леко да й писва от него. Тя искаше да е безработна съпруга, но интересното според Емили бе, че не я интересуваха единствено парите на мъжа. Приятелката й явно искаше той да е целеустремен.

— Изведнъж взе да харесваш „Кюти“?

— Не. Не това списание. То е пълен боклук — заяви Емили твърдо. — Лъскав и продаващ се навярно боклук. Но все пак е такъв.

— Благодаря за гласуваното доверие — отговори Кейт с насмешка. Обичаше да дразни Емили и двете го знаеха.

— Имам предвид работата в списание по принцип. Може би ти беше права първия път. Преди години.

— За училищното списание ли говориш? — Кейт знаеше отлично за какво говори Емили, която засия от признанието й.

— Именно. То беше хубаво. Дори за тийнейджърско издание. И знаеш ли — има хора, които всъщност наистина си падат по независимото кино и обзора в „Таймс“. И по активизма. И по прегледите на екологично ангажираните ресторанти и представянето на модни микро колекции. В Ню Йорк има сума ти такива хора. И доста от тях разполагат с пари.

Кейт я погледна и остави пилата си за нокти.

— Така е. Ходила съм в Уест Вилидж и съм им виждала лимузините. Мислиш ли, че ще имаш успех?

— Ще ми се да опитам. Можеш да ми помогнеш.

— Да не би да искаш от мен статия, в която сравнявам пет популярни марки спирала?

— Не точно. Но ми се струва, че малко популизъм няма да навреди. Може да се развихриш на тема дизайн. Говоря ти за някаква смесица, за нещо недотам високо интелектуално.

Кейт се изправи.

— Абсолютно съм готова да го направя за теб, Ем. Искам да ти помогна.

Звучеше наистина развълнувана. Изведнъж и Емили се развълнува. Когато Кейт Фокс насочеше енергията си към нещо, започваха да се случват значителни събития.

— Помисли си за някой секси материал за пилотния брой — подтикна я Емили.

— Вече съм го измислила. — Кейт разпери ръце. — Ще се казва: „Добрите момчета свършват първи“. Това ще е част от стандартната ти рубрика „В дома на известните“ с прекрасни снимки на кремавите им всекидневни и италианските дизайнерски дивани, само че ти ще представяш героите на революцията — либерални легенди, които са се издигнали в живота. Продай на читателите си идеята, че могат да бъдат хем морални, хем богати.

— Леле! — Емили бе изумена. — Това наистина може да свърши работа.

— Разбира се, че ще свърши работа. Започни със собственика на сладоледената компания „Бен енд Джерис“; чувала съм, че има имение в Хемптън15. Освен това може и да ти отпуснат малко средства за старта на списанието. Мога да намеря хора, които да ти изготвят бизнес план — хора, които се занимават със списания, — а ти ще организираш редакторската работа.

— Божичко. Кейт. — Емили за пореден път се трогна. Кейт беше толкова ентусиазирана и готова да помогне. — Наистина ли? Това би било супер. Не искаш ли да сме съдружници?

— Какво? И да напусна „Кюти“? Друг път. Харесвам живота си. Обичам да изпробвам нови спирали. Но ще ти помогна да започнеш, Ем. После продължаваш сама.

Емили работеше денонощно. Ходеше по банки и фондации по хуманитарни науки, благотворителни заведения и богати дарители от левицата. Чукаше по врати и се споразумяваше с печатари. Разговаряше с продавачи и разпространители на вестници и списания. Нае журналисти — умни, забавни хлапета, току-що завършили. Списъкът й от рубрики беше смесица от анархична политика, ексцентрично изкуство, независимо кино и благодарение на Кейт Фокс — цяла доза неподправен блясък. Може и да беше либерален блясък, но Кейт вложи сексапилна, лъскава магия, при което пилотният брой на Емили показа един Ню Йорк, който, и да имаше съвест, носеше раница на „Прада“; Лекари без граници16 през деня, нощни клубове и шампанско вечер.

И нещата се получиха. Рекламните страници не бяха много, но достатъчно, за да предпазят списанието от финансови затруднения. Хората говореха. „Вилидж Войс“ писаха за него. Пазарът, към който бе насочено, беше малък, но изтънчен; то създаваше тенденции, носеше пари. Вероятно никога нямаше да е „Космополитън“, Емили го разбираше, докато седеше изтощена в малкия си апартамент, обгърнала с длани телефона си. Но пак беше добре. Списанието бе намерило своята ниша. Получаваше се.

— Как ще го наречеш? — попита Кейт. — Имаш нужда от хубаво име.

— „Уест Вилидж“? — предложи Емили. — „Твой ред“? „Епъл Кор“?

— Ъ, не. Всичките тези са ужасни. Виж, списанието ти все пак е доста благоприлично, има много качествени статии, многословни материали. Трябва да защитиш облика му не само с фоторепортажите, но и с наименованието. Знам точно как да го наречеш.

— Как? — попита Емили, вече подготвяйки се да се предаде на неизбежното.

— „Лъки“ — заяви тържествуващо Кейт.

Така че го кръстиха „Лъки“.

След шест месеца Емили се изнесе в собствено жилище близо до редакцията и Кейт запази апартамента за себе си. Но тя можеше да си го позволи заради щедрите си приятели и постепенно увеличаващата й се заплата. С разрастването и утвърждаването на „Лъки“ Емили с изумление откри, че е започнала да печели. Нищо главозамайващо, но скоро изкарваше осемдесет хиляди годишно. И настояваше Кейт да участва. Ако се появяха финансови затруднения, Кейт бе наемана за някоя и друга статия. Малко блясък никога не вредеше на смесицата, дори да не бе съвсем по вкуса на Емили.

Получаваше се. Само това имаше значение.

И приятелството им продължи. През следващата година те се смееха, пазаруваха и пишеха заедно. Към Кейт Фокс можеше да се получи пристрастяване, мислеше си Емили, докато тя самата се превръщаше в успешен издател на списание. Приятелката й беше безгрижна, умна, решителна. Емили не одобряваше плана на живота й — добре. Но Кейт напредваше по своя собствен път.

И после Макс Броудър се появи в живота им.