Съдба

Десета глава

Следващите няколко седмици преминаха трескаво. Кейт си намери квартира на следващата сутрин чрез простата стратегия да наеме първия, попаднал пред погледа й апартамент. Беше мъничко студио в хубава сграда в Трайбека25 — елегантно, но толкова тясно, че почти нямаше място за куфара й, пълен с дрехите, които бе взела от жилището на Маркъс. Те всички бяха скъпи рокли, затова още същия ден тя отиде в „Гал“ и „Емпорио Армани“ и си купи най-основните дрехи за един работен гардероб, като ги сгъна и складира в чекмедже, което се издърпваше изпод леглото. Леглото също не бе от големите — дори не можеше да се нарече двойно. Банята се състоеше само от тясна душ-кабина. В единия край на помещението бе обособен малък кухненски кът. Но поне имаше пералня със сушилня, така че Кейт нямаше да бере срама да бъде видяна в обществена пералня. Все пак заради малкото легло основната стая изглеждаше някак просторна.

Местенцето много й допадна още щом го видя. То имаше потенциал за промяна и дизайнерското й око веднага прецени какво може да бъде направено. Апартаментът заемаше малък ъгъл от стара индустриална сграда: на горните етажи имаше някои наистина елегантни и скъпи жилища, включително един гигантски апартамент на последния етаж, който обхващаше дължината на сградата и според слуховете беше собственост на усамотения издателски магнат Дейвид Ейбрамс. Което означаваше, че нейното жилище беше най-скапаното в една изключителна сграда. Не се продаваше и наемът бе висок за предлаганите условия. Но беше обзаведен и тя можеше да е щастлива в него за известно време. Имаше голи дървени подове и висок от пода до тавана прозорец в единия край, който приличаше повече на стъклена стена и беше една от оригиналните характеристики на мястото, останала от индустриалното му минало. Цялото студио се вместваше в около десет квадратни метра. Но беше с двойна височина и Кейт си представяше точно какво може да направи с него, за да му придаде нотка изтънченост. Тя подписа договор за шестмесечен наем.

— Искам да направя някои промени — заяви на агентката по недвижими имоти.

— Какви например? — Момичето й отправи почти усмивка, бляскавото й червило се напука едва-едва, когато ъгълчетата на устата й се повдигнаха нагоре. — Сградата е наследствена. Не е прието наемателите да се намесват.

— Говоря за малка конструкция, която ще се захване за пода. Една стълба, може би платформа за спане…

— В никакъв случай. Никакви пирони.

Кейт присви очи. След Маркъс Броудър можеше да преживее всичко и някаква глупава агентка нямаше да я разколебае.

— Госпожице, вие работите за агенцията. Не можете да ми забраните. Просто предайте молбата ми на хазяина. Това ви е работата. И помнете, че съм журналистка.

Това беше преувеличено, но свърши работа. Съпротивата на момичето рухна.

— Много добре, госпожице Фокс. — Кейт се бе върнала към моминското си име, още преди да е приключил разводът й. Никой нямаше нужда от етикета „госпожа Броудър“ около врата си. — Ще ви се обадя. Междувременно, докато не получите разрешение, моля, спазвайте условията на договора — никакви пирони, окачване на картини, никакво полиране на подовете…

— Да, разбира се. Непременно — прекъсна я Кейт. — Благодаря ви много за помощта!

Жената излезе.

„Лъки“ беше страхотно място за работа. А работа Кейт имаше. Наемът й беше две хиляди и сто долара месечно, което се равняваше на почти цялата й заплата. Но си заслужаваше да има хубаво място за живеене, докато търси да си купи подходящ апартамент. Сега не беше времето да прави скъпи грешки.

Наранена и съкрушена, тя се впусна в работата. Не беше заради Маркъс; той не й липсваше дори за миг. Но тя бе изгубила любовта към себе си, към мечтата си и към всичко, към което се бе стремила през целия си живот. Сега то й бе опротивяло. Кейт ненавиждаше Маркъс Броудър и покрай него не харесваше и себе си.

Защото той беше прав.

Тя постоянно се връщаше към тази мисъл.

Беше се продала. Като проститутка. Може би и по-лошо. Цялото това контене и стил, с цел да впечатли някой богаташ. Социално беше приемливо; някои списания предлагаха подобни идеи на момичетата, представяйки ги за печеливша стратегия. И майка й смяташе, че ако имаш пари, нищо никога не може да се обърка.

Но Кейт бе получила тези пари. И изгуби себе си.

В ушите й още звучаха противните думи на Маркъс Броудър и тя виждаше презрението, изписано на лицето му.

„Ти си употребена стока, скъпа“.

„Никой друг богаташ няма да се занимава с това, което съм изхвърлил“.

На Кейт й прилоша, когато си помисли за това. Всички клубове, в които ходеше преди, всички ресторанти, в които се хранеше. Върволицата от мъже, с които бе излизала. Всеки от тях с дебел портфейл. О, да, сега всички щяха да говорят за нея.

Може би трябваше да се върне в училище. Да попита монахините дали ще се намери местенце за нея в манастира…

Тя направи гримаса при тази мисъл. Леле, щеше да изкара късмет, ако накрая се озовеше с… Кого? На кого нямаше да му пука, че е бивша госпожа Броудър? Единствената, оставена без споразумение при развода? Уволнена след осемнайсет месеца?

Може би трябваше да приеме предложението на Маркъс. Да забрави за търсенето на постоянно жилище. Да забрави да се бори за плащането на наема си. Просто да хване първия автобус „Грейхаунд“ до някое забравено от бога място, където да се разполага с милиона си и да бъде просто едно обикновено момиче; можеше да си намери работа в местната библиотека или да почне съвсем отначало, да преподава в училище и да казва на малките момичета да си вдигат чорапите и да закопчават горните копчета на блузите си…

Но въпреки това всеки път, когато погледнеше през прозореца, Кейт знаеше, че не може да го направи. Имаше нещо.

Нещо дребно дълбоко вътре в нея. Някакво зрънце съпротива, което отказваше да отстъпи. Тя беше нюйоркчанка по рождение. Защо трябваше да позволи на някакъв богат негодник да я прогони от града?

Харесваше новия си апартамент. Обичаше „Лъки“. Емили беше страхотна приятелка. Другите хлапета, които работеха в списанието, се разбираха добре с нея. В „Лъки“ тя не беше бившата госпожа Броудър, беше Кейт Фокс и всички я харесваха. Освен това обичаше и самия град. Свирещите клаксони и жълтите таксита, туристите на кръстовищата, униформените полицаи, небостъргачите, огромни и красиви, подобни на вкаменена гора, забиващи се в небето, надвиснали над нея, над Маркъс, над всички. Обичаше улиците с три платна на Вилидж, градските паркове на Трайбека, претъпканите магазини за деликатеси, ароматното кафе в картонени чаши, електронните билбордове на „Таймс Скуеър“, тихите богаташки имоти по „Сентрал Парк Уест“.

Не можеше да остави всичко това. И нямаше да го направи.

В „Лъки“ я чакаше работа. И то много. Кейт напълно потъна в нея. Вече не просто си играеше: тя се бореше за идеи, спореше с Емили, опита се да насочи списанието към по-широките маси.

— Нашият имидж не е такъв — възрази Емили. — Занимаваме се със социална дейност. Имаме съвест.

— Да, имате също и бюджет. Либералните момичета си падат по „Лубутен“ толкова, колкото и по поредния моден роман. Повярвай ми. — Кейт се ухили. — Приеми го като един вид революция. За да привлечеш повече хора към една идея, трябва да я увиеш в разкошна опаковка.

— Мамка му. — На Емили псувните не й се удаваха. — Добре, добре. Предавам се. Прави каквото искаш, но само този брой.

Кейт взе думите й на сериозно. Септемврийският брой включваше същите статии за обществените активисти, както всеки път, но Кейт прибави и доза полемика. Сенаторката от демократите, която бе склонила да даде интервю, се съгласи да говори за любимото си бельо, за да подпомогне каузата на „Викториас сикрет“ в борбата срещу рака на гърдата. Кейт разду бюджета на фотографските материали — разкошни снимки на места, които читателите никога не бяха виждали, банята на една кинозвезда, помещението за игри на един филмов режисьор, което заемаше целия му приземен етаж. Тя сама провеждаше интервютата, караше събеседниците си да се отпуснат. Сенаторката пусна няколко шеги относно лошия вкус на съпруга си към бельото. Кинозвездата разказа всичко за последния си терапевтичен сеанс. Режисьорът, след едно питие, изброи десетимата си любими актьори и разказа за някои от техните ексцентрични изисквания. Броят се получи дързък, шик, леко шокиращ.

— Имаме нужда от продажби. — Кейт нахлу в отдела по продажбите, който се състоеше от три момичета с по един телефон. — Това ще бъде нещо голямо. Дай ми един от тези.

Без дори да съзнава какво прави, тя предизвика появата на „Лъки“ по щандовете за вестници и списания на „Хъдзън Нюз“26 из целия град. Това беше големият им пробив. Въпреки протестите на Емили тя удвои таксите на рекламодателите и ги утрои за новите клиенти.

— Божичко! — Емили остана без дъх, когато Кейт й показа цифрите. — Кейт, не мога да повярвам. Просто не мога.

— Имаме нужда от повече пари — заяви Кейт.

— Скъпа, четиридесет хиляди са всичко, което мога да си позволя — имам предвид, поне докато не разпродадем този брой, а сега пък печатарите полагат извънреден труд…

— Не говоря за себе си, Ем. Говоря за списанието. „Лъки“. То може да стане много успешно, разбираш ли? Да стане сред най-четените. Но има нужда от по-добра хартия, по-висококвалифицирани фотографи, от някои звездни автори. Има нужда от производство, за да може да пакетираме вътре мостри от парфюми и червила. Без тези неща няма да спечелиш големите козметични къщи. За това е нужен капитал, приток на капитал.

Емили пребледня.

— Да не ме караш да го продам на Маркъс Броудър?

— Не, не на Маркъс Броудър. Не. Разбира се, че не. Казвам ти да го продадеш на инвеститор. И то не цялата компания, само част от нея. Колкото да получиш малко работещ капитал. Ще си запазиш контрола, Ем. Можеш да запазиш колкото от акциите си поискаш.

— Ще си помисля — излъга Емили. — Виж, Кейт, не разбирам от тази работа с капиталите като теб. — Тя прегърна най-добрата си приятелка. — Последният брой обаче беше удивителен. Никога не сме отчитали толкова желаещи да рекламират.

— Почакай и ще видиш — списанието направо ще се разграби от рафтовете — предположи Кейт и разбира се, се оказа права.

След седмица тя получи бележка в кутията си за писма.

Кейт се обади на Емили, за да я пита дали може да закъснее за работа. Наистина искаше да приключи с този въпрос. В съзнанието й апартаментът беше като брой от списанието; виждаше само идеалния му облик след реализирането на идеите си. Настоящото състояние на мястото беше само началната точка, празното платно. Но сега, след като бе оформила идеята в главата си, видът на апартамента всъщност направо я изкарваше извън нерви. Можеше да стане много по-хубаво, а и тъкмо това искаше тя.

— Нямаш проблеми. С Пол в понеделник ще ходим с влака до Скарсдейл при семейството му. Силвия ще поеме редакцията.

Силвия Котило беше дясната ръка на Емили, производственият дизайнер. Тя пишеше статии, оформяше снимки, правеше фотографии — каквото бе нужно. Беше свирепа грозна жена с поразително чувство за стил и притежаваше някаква сурова сексуалност — това, което французите биха нарекли jolie laide27. Кейт я обожаваше. Силвия имаше съпруг в Куинс, който работеше в пожарната и беше сляпо влюбен в нея.

— Добре тогава. Ще се обадя на Силвия веднага щом успея да се измъкна.

— Звучи ми като план. — Кейт се ободри, като чу смеха на Емили. Приятелката й сякаш бе извлякла цялата сладост от живота. Септемврийският брой се разпродаваше във всеки магазин, в който го изпратеха. Вече работеха по коледния брой и рекламодателите направо ги замерваха с пари.

Възникваха и трудности. Като например слабото производство при това качество на продажбите. Но като цяло животът беше хубав както никога досега. Емили направо сияеше от радост и това караше Кейт да се чувства добре. Заслугата беше и нейна.

Кабинетът на домоуправителя се намираше на приземния етаж. Той беше луксозен, със светъл дървен паркет и бюро с форма на бъбрек, покрито с опушено стъкло. Кейт вече бе идвала веднъж, когато имаше проблем с водопроводната система през първата седмица. Домоуправителката беше много дейна латиноамериканка над петдесетте и тогава разреши проблема още преди Кейт да се върне от работа.

— Здравей! — Кейт й се усмихна от другата страна на бюрото. — Получих съобщение за среща със собственика. Има ли някой представител от компанията му?

— О, собственикът няма представители, госпожице Кейт. Само той е.

Кейт се засмя.

— Колко старомодно. Само той значи? Тогава ще говоря с него, ако е тук.

— Чака ви в задния кабинет. Минете оттук, моля.

Тя преведе Кейт зад бюрото и почука на малка дървена врата.

— Наемателката за девет и трийсет е тук, сър.

Кейт се ухили. Беше странно да чуе как Химена се обръща към някого със „сър“.

— Благодаря, Химена. — Вратата се отвори и там застана мъж с тъмен костюм, който огледа Кейт от глава до пети.

За миг дъхът й секна.

Сигурно е от изненадата, каза си тя.

Хазяинът не беше дебел, оплешивяващ шейсет и пет годишен руснак, какъвто очакваше да види. Вместо това той беше, според преценката й, на четиридесет и пет или малко повече. По-възрастен от нея, в отлична форма, мускулест… Боже, гръдният му кош беше огромен и костюмът не го скриваше. Той имаше силна челюст и кафяви очи с невероятно дебели черни мигли, все едно бяха боядисани със спирала. Тя преглътна, щом срещна погледа му — бърз и нехаен, след като първо бе обходил тялото й.

— Здравейте. Значи сте от наемателите ми?

— Ако вие притежавате сградата, да. Аз съм Кейт Фокс.

— Приятно ми е. — Той стисна ръката й здраво, силно. — Госпожице Фокс, разбирам, че сте на шестмесечен договор за наем.

— Ами да. Наемът за една година тук е трийсет хиляди долара. Това е значителна част от заплатата ми. — На практика беше цялата й заплата, но това му го спести.

Веждите му леко се повдигнаха.

— Не че нямам спестявания. — Защо му се обясняваше? Тя се изчерви. — Просто не искам да ги изразходвам всичките. Понеже смятам да си купя собствено жилище.

Мъжът наклони глава съвсем лекичко.

— Добре. Но въпросът е, че наистина не можем да позволим постоянни изменения в интериора. След като вие си тръгнете, трябва да дадем мястото под наем на други. Знаете как е. Ако е твърде лично и екстравагантно, не се търси.

— Мога да си представя. Няма да го правя лично и екстравагантно. — Кейт се наведе напред, скъсявайки дистанцията. Изведнъж въпросът наистина имаше значение за нея. Тя искаше да го убеди. — Вижте, господине, работя в издателската индустрия.

— О, така ли? — рече той меко. В гласа му се долови развеселена нотка, която подразни Кейт. — Наистина ли?

— Да, наистина. Аз съм младши съдружник в едно списание, което се казва „Лъки“. Може да сте го чували. Или да сте си взели едно копие от последния брой, ако изобщо сте успели, преди да го разграбят. — Тя отметна русата си коса, при което лъскавите копринени изсветлени кичури се развяха около скулите й. — Току-що удвоихме тиража.

— Мислех, че друг притежава „Лъки“. Не си спомням името, но не беше Кейт Фокс.

Думите бяха изречени достатъчно любезно, но Кейт усети предизвикателството в тях.

— Емили е старшият съдружник. Заедно със съпруга си Пол. Както ви казах, моята роля е второстепенна. Но се получава. Списанието е във възход, откакто работя там…

Тя млъкна.

— Какви ги говоря? Едва ли ви интересува.

— Имате право — усмихна й се той. — Но нека това не ви спира. Забавно е да ви слуша човек.

— Значи исках да кажа, че имам стил. Стилът е моята професия, един вид. А това местенце има изключителна нужда от него. Всичко, за което ви моля, е да ми разрешите да доведа дърводелец — на мои разноски — да боядисам и полирам подовете. Мястото е тясно, но високо — обясни тя, гледайки го в тъмните му очи. Трудно й беше да отклони погледа си от тях. Бяха хипнотични. — Бих могла да изградя стълбище и платформа, за да направя кабинет, което би освободило част от помещението долу. И като сложа плъзгащи прегради от бамбук — готово, получава се едностаен апартамент. Това означава, че ще можете да вдигнете наема поне с още седемстотин долара. Също така мястото изобилства от естествена светлина. Ще стане още по-светло, ако се изсветлят и полират подовете. Само това. Ще добавя и една огледална стена и ето че изведнъж ще разполагате с този страхотен едностаен апартамент на две нива, боядисан в бяло и кремаво, с много успокояваща атмосфера, който ще ви осигури висок наем. — Тя се усмихна. — Буквално.

Той отвърна на усмивката й, но с лека хладина.

— Много сте убедителна, госпожице Фокс. Щом желаете да покриете разноските, можете да действате.

— Чудесно. — Кейт се учуди от резервираността му. Искаше да го провокира, да го предизвика. — Но при едно условие. Ако ви хареса това, което ще направя с имота ви, и ако сметнете, че то е повишило стойността му за вас, да речем, двойно от наема, който плащам сега, ще ми възстановите сумата, която предплатих, и ще ме освободите от наема за шестте месеца.

Той се засмя изненадан.

— Какво?

— Мисля, че ме чухте, сър. Хайде де, напълно е справедливо. Освен това всичко ще зависи от вашата преценка. Какво може да загубите?

Очите му се задържаха върху нейните за секунда. Фиксираха я. И Кейт се изчерви, чувствайки моментна топлина, която започна да я изгаря между бедрата. Съвсем неочаквано.

— Нищо — съгласи се той. — Предполагам, че имаме сделка.

Кейт протегна ръка и стисна неговата.

— Но не хранете големи надежди. Много се съмнявам, че ще дам чак такава висока оценка на ремонта ви. Трябва да сте подготвена да платите пълния размер на наема си. Като всички останали.

Тя повдигна вежди.

— Но, разбира се, господин…?

— Ейбрамс — каза той тихо.

— Господин Ейбрамс, точно така. — Кейт изведнъж вдигна поглед. — Чакайте малко, да не би да сте… не, разбира се, че не.

— Какво не? — попита той.

— Не сте Дейвид Ейбрамс… нали? Чух слух, че живеел в сградата.

Той освободи ръката си и погледна надолу към нея.

— Слухът е истина, госпожице Фокс. Аз живея в сградата. А така също и я притежавам.

Тя примигна. Чакай малко, този тип беше Дейвид Ейбрамс? Магнатът на списанията? Този, който отбягваше светлината на прожекторите и…

— Мислех, че сте нещо като отшелник — изтърси тя.

— Не, госпожице. Просто ценя личното си пространство. Оставям бизнесът ми да говори от мое име.

— Но бизнесът ви е свързан със списания.

Той вдигна рамене.

— Да, в общи линии. Но когато видя възможност, се възползвам от нея. Тази сграда ми предостави такъв шанс. Купих я преди пет години.

— Преди да се разрази бумът с имотите — отбеляза Кейт.

Той вдигна рамене уверено. Тя се опита да не сметне жеста за привлекателен. Да не сметне него за толкова привлекателен. Точно сега не й беше време да се впуска в нещо такова, нали така?

— Сделката беше индустриална. Отне ми осемнайсет месеца да се преработят разрешителните. Но се оказа интересен страничен проект. Може и да не съм имал време да довърша всички апартаменти. — Той млъкна, погледна пак Кейт и студенината му се възвърна. Последва пауза. — Разбирам, че и последният ви съпруг е бил в бизнеса със списания — отбеляза той умишлено. — Както и с други неща.

Адреналинът й скочи. Сякаш някой бе взел този мъничък, необичаен пламък от интерес, който бе изпитала, и го бе полял с вода.

— Значи знаете — каза тя.

— Мисля, че повечето хора знаят. В някои отношения Ню Йорк е голям град. В други е съвсем малък.

Тя смело отметна косата си назад.

— Е, миналото ми си е моя работа. Както и споразумението ми. Живея тук под наем, защото само това мога да си позволя.

Ейбрамс вдигна нагоре ръцете си.

— Права сте. Това си е ваша работа. Благодаря за срещата, госпожице Фокс. Радвам сте, че сте сред наемателите ми.

Тя стана от стола си, чувствайки се смалена, безцеремонно отпратена.

— Благодаря, господин Ейбрамс — отвърна.

Но той бе забил поглед в книжата си и не я погледна.

Маркъс Броудър се облегна в стола си, изпитвайки забележително чувство на задоволство. Току-що бе излязъл от поредното рутинно съвещание на управителния съвет. Напоследък бяха станали толкова скучни, че вече не представляваха никакво предизвикателство за него. Той бе изпратил корпоративния самолет в Коста Рика, за да вземе оттам една мадама, и когато някакъв незначителен дребен неизпълнителен директор се осмели да го предизвика по въпроса, останалите от съвета му затвориха устата с крясъци. Маркъс си спомни как мъжът се изчерви от смущение и разхлаби вратовръзката си. Не му се искаше да загуби тлъстата си заплата и огромната пенсия.

И костариканката се бе оказала невероятна. Сексът с нея беше като истинска тренировка. Тя бе гъвкава до степен на акробатичност и нямаше никакви задръжки. Напълно бе заслужила фирмените разходи, пръснати заради нея този месец. Разбира се, тя беше прекалено лекомислена и изкуствена, за да му бъде сериозна приятелка. Но за какво му беше сериозна?

Кейт Фокс вече не го безпокоеше. В началото се оказа по-трудно да я забрави, отколкото искаше да си признае. Имаше нещо различно в това момиче. Но предпочете да не се замисля прекалено. Очевидно се бе ядосал, защото тя реши да си тръгне. Жените не напускаха Маркъс Броудър. Когато се отегчеше, ги зарязваше той.

Въпреки това бизнесът му процъфтяваше. Край него се навъртаха много момичета — като Алисия — които му помагаха да пропъжда спомените. Всяка следа от нея беше заличена от апартамента му, предбрачният договор бе непоклатим; нямаше нужда да се привързва към призрак.

С нетърпение бе очаквал тази вечер — годишния благотворителен бал с танци на Нюйоркската обществена библиотека. Беше пълно със светила от целия град и една от главните атракции беше шансът им да позяпат Маркъс Броудър. На него му харесваше да се среща със съвременните си бизнес колеги, великаните на издателската сцена в града. Там беше елегантната Ана Уинтър, както и великият спец по списанията Фред Драснър. Корпорация „Ейбрамс“ бяха заели единия ъгъл на помещението, а от лявата си страна той видя една маса, пълна с представители на „Американски списания“. Присъстваха всички големи имена и тук-там някои лица, които не познаваше, новоизгряващи издатели, които бяха поканени, и…

Ръката на Маркъс Броудър се стегна около столчето на кристалната чаша с вино. Да му се не види! Това беше тя. Точно там. Кейт, облечена с една от роклите, които имаше от времето на брака им — проклятие — и която при това беше една от любимите му. Онази изумителна жълта „Версаче“, дълга до земята, в която тя приличаше на гръцка богиня и която бе украсена по краищата с бляскава сребриста дантела и подчертаваше наситените нюанси на кожата и очите й. В нея бившата му жена приличаше на самата Венера. Очевидно тази бе сред роклите, които бе награбила на тръгване.

За секунда той остана като парализиран. Не можа да повярва на заряда от адреналин, който прониза тялото му. По кожата и дланите му започна да избива пот. Това беше извън сценария, не биваше да се случва. Маркъс се огледа като обезумял около масата й, опитвайки се да забележи някой богаташ, който би могъл да я придружава. Дали беше сгрешил? Дали в Манхатън можеше да се намери някой глупак, който нямаше нищо против неговите бивши държанки?

Той я ненавиждаше. Но мисълта някой от неговия кръг да излиза с нея, да спи с нея… направо го поболяваше. Не видя никакъв очевиден придружител.

— Маркъс?

Приятелката му за вечерта, една блудкава представителка на хайлайфа от Англия с връзки във Вашингтон, безупречно красива и добре възпитана, го дръпна за ръкава.

— Маркъс, скъпи? Какво има? Изглеждаш, сякаш си видял призрак.

— Стой тук — измърмори той, едва овладявайки обноските си. После стана и прекоси стаята по посока масата на „Американски списания“. Просто не можа да се сдържи.

Любопитството му надделя.

— Топаз — обърна се той към ултраелегантната жена в края на масата, италианско-американската богиня, която беше изпълнителен директор на компанията през последните петнайсет години. Топаз Голдстайн блестеше в алена кадифена тясна рокля, която подхождаше на огненочервената й къса прическа. — Радвам се да те видя. Джо няма ли го тази вечер?

— Подготвя се за националното изследване на рейтингите — отвърна тя, като вдигна рамене. Джо Голдстайн беше едно от големите имена в телевизията на Източния бряг. Двамата представляваха една от най-пламенните властни двойки в Ню Йорк. Топаз изобщо не бе от типа жени, които Маркъс Броудър харесваше. — И аз се радвам да те видя — добави със сдържана усмивка.

— Виждам, че си довела обичайната банда издатели — продължи Маркъс, насилвайки се да гледа право в голямата шефка, без да насочва очи към бившата си съпруга. „Американски списания“ обичаха всяка година да канят нови звезди в индустрията на това събитие. Бяха добре известни с тази си практика. Жестът им беше напразен; половината от новоизгрелите издания обикновено залязваха преди края на декември. Но Топаз продължаваше да ги кани, беше нещо като кръстница на новите таланти. — Има ли някой по-интересен?

— Сам виж — отвърна сухо Топаз. — Мисля, че познаваш най-малко един човек от тук присъстващите.

— Здравей, Маркъс — обади се тихо Кейт.

Беше принуден да я погледне и се усмихна безрадостно.

— Добър вечер, Кейт. С кого си тук?

Кейт примигна.

— С „Американски списания“.

— Не, скъпа, той пита кой те придружава. — Топаз направи жест към мъжете около нея. — Кейт дойде с Пол, той е съпруг на приятелката й Емили. И двамата работят в списание „Лъки“.

— Ясно. Спомням си. — Маркъс усети свиване в долната част на стомаха.

— Кейт наистина преобрази това списание. Трябва да хвърлиш едно око на цифрите от продажбите им — добави Топаз, като личеше, че й е изключително забавно. — Изненадана съм, че още не си осведомен. Последният им брой направо отвя конкуренцията. Малкото списание няма още дълго да остане малко. Разбрах, че си се опитвал да го купиш; добър ход. Но сега вече струва много повече.

Пол, който и да беше той, по дяволите, се усмихна с одобрение към Кейт.

— Тя наистина преобърна перспективите ни, господин Броудър.

— Много се говори за нея вече. И не само в „Американски списания“, а почти навсякъде. — Топаз вдигна чашата си. — Наздраве и на двамата, на добър час. Много добре се справяте. Имаме и други вълнуващи многообещаващи попълнения. Лайънъл издава едно списание за независимо кино и го ръководи от дома си в Куинс. Тепърва започва да се продава в колежи и университети…

— Разбирам. Страхотно. Поздравления, Лайънъл. — Маркъс не можеше да слуша и секунда повече тези дрънканици. — Радвам се, че се видяхме, Топаз, Кейт. Трябва да се връщам, приятелката ми ме чака…

— Не искаме да те задържаме. Приятна вечеря — каза Топаз с вбесяваща любезност. Маркъс завираше отвътре. Разбра, че се е изложил, че е показал интерес към Кейт, като на практика я бе попитал какво прави още в този бранш. Но трябваше да узнае, трябваше да се измъчи, но да попита.

Той се върна на своята маса, но вечерта му вече бе съсипана. Декоративните усмивки на мекушавото му гадже, ястието от хайвер и омар, отбраното шампанско, почитта от страна на по-нискостоящите мъже, амбициозните домакини, изпълнените с надежда модели и неомъжени момичета… нищо от това нямаше значение.

Тъкмо бе успял да я забрави, и Кейт Фокс се бе завърнала. При това жънеше успехи — истински успехи — на новата си работа. Ясно си пролича високата оценка на Топаз Голдстайн. А Топаз рядко грешеше.

Е, той щеше да приеме съвета на издателската кралица. Досега не бе следил списание „Лъки“.

Отсега нататък щеше да се разпореди да наблюдават всеки негов ход.

Ако питаха него, Кейт Фокс бе нарушила сделката им. От нея се очакваше да пропълзи в някоя дупка и повече да не си показва носа навън.

А сега се бе върнала на негова територия? Не. Нямаше да стане.

Маркъс Броудър щеше да уреди този въпрос.

Кейт получи обаждането на следващия ден. На мобилния си телефон, от блокиран номер. Тя вдигна; ако бяха журналисти, винаги можеше да ги отреже.

— Кейт Фокс.

— Кейт, обажда се Алекс Тимпсън.

Сякаш някой пусна кубчета лед в гърба й. Резкият тон на Александра Тимпсън се бе променил. Сега тя беше студена като ледник.

— Какво мога да направя за теб? — попита Кейт.

— Напусни града!

Ето я — прословутата безцеремонност на Тимпсън. Тя никога не увърташе. А сега думите й представляваха предупреждение за социална смърт. Кейт бе получила надлежните съвети и в крайна сметка ги бе отхвърлила. Напускайки Маркъс, беше минала на страната на врага.

— Боя се, че не мога да го направя. Имам работа — отвърна ведро. — Нещо, което се страхувам, че няма да разбереш, Алекс.

— О, всички имаме някаква работа. Моята е да гледам нещата да вървят гладко. Разбирам, че имаш споразумение. То ще ти послужи и ако се преместиш на друго място — където и да е.

— Печеля си хляба.

— Както и враждебността на бившия си съпруг. И тази на всичките му приятели — обеща Алекс с кадифен глас. — Не е много прилично да си играеш на издателка. Ти направи избор, Кейт. Разбери, че има последствия.

— Да. Последствията са, че вече няма нужда да се съобразявам с теб, с твоето мнение или с долните слухове, които разпространяваш. — Боже, колко й хареса да й го каже. — Маркъс Броудър вече не ме притежава. И независимо от мнението ти, той не притежава цял Манхатън. — Кейт си пое въздух, опитвайки се да запази самообладание. — Никъде няма да ходя. Моля те да му докладваш решението ми.

Тя затвори. Но въпреки смелите думи по кожата й премина тръпка на страх. Маркъс беше срещу нея. Както и Алекс и всичките й дребни помощници. Това беше лоша новина. Но не й оставаше друго, освен да продължи. Нямаше да подвие опашка и да избяга. Щеше да се фокусира върху „Лъки“.