6:33

Давам газ. В тази ситуация ми се струва съвсем в реда на нещата със свистящи гуми да завия по Курфюрстендам[22].

Дълго съм го тренирала нощем на неосветени и безлюдни паркинги. Защото няма нищо по-неприятно от неуспешен старт, в който моторът се задушава, после стихва уморено и ти минаваш последен на светофара, като ставаш за смях на всички.

Това е като на стадиона да искаш да свириш с два пръста, но от устата ти да хвърчат само слюнки, с арогантен поглед да преминеш напето през празната танцова площадка и едва като сядаш, да забележиш, че влачиш подире си дълга лента тоалетна хартия, която се е прищипала в чорапогащите.

За съжаление наоколо няма никой, който да оцени свистенето на гумите ми като в екшън. По това време на деня почти никой не излиза навън. В района няма магазин, който да отваря преди десет, а пък и в събота никой не става по-рано от необходимото.

Познавам «Кудам» само когато улицата е пълна. С хора, с коли, с шумотевица. И като всяко място, което познавам само в оживения му вид, ме обземат странни чувства, когато го видя безлюдно.

Същото чувство като едно време след онова парти. Родителите ми бяха отишли на почивка и аз поканих приятели у дома. В кухнята поставих студения бюфет с макаронената салата и хапките сирене. Полусухото шампанско и бирата бяха в хладилника. В хола бяхме надули «Полис».

В спалнята на родителите ми Кристине Меркщайн, която в час по немски стоеше на чина до мен, изгуби невинността си. В банята повръщаше Георг Зайц, най-големият слабак по математика, защото бе прекалил с мартини россо. Йоахим ми пусна един език и ме издърпа да танцуваме пред шкафа, а в това време Стинг пееше:

Roxanne! You don’t have to wear

that dress tonight

Walk the streets for money

You don’t care if it’s wrong or if it s right

Roxanne!

В един часа всичко беше приключило. Приятелите си тръгнаха, целувачът ме беше нацелувал, бутилката «Асти спуманте» бе празна, с мартинито също, къщата се опразни. Няма по-празно от това, което допреди миг е било пълно.

Никога не съм се чувствала така самотна, както на такива места. Когато суетнята отмине. Когато ти се струва, че все още чуваш смях и гласове. Но навсякъде е страшно тихо. Още се усеща миризмата на хора, на приятелите, но вече няма никой. Мирише на цигарен дим, но никой не пита останаха ли още цигари. Мирише на пот, но никой не се поти. Около теб вече няма хора, а само следите, останали от тях. Помня това тягостно чувство. Сякаш беше вчера. А всъщност бе така дяволски отдавна.

Отпреде ми се влачи една от колите, с които чистят улиците. Лъска «Кудам» за предстоящия съботен щурм. Бавно задминавам колата. Кой ли я кара? Все едно. Шофьорът й е единственият ми приятел, когото имам в момента. Всеки, който сега е буден и е на улицата, ми е приятел. Поглеждам към шофьорската кабинка и махвам най-глупаво.

Мъжът не ме вижда. Гледа съсредоточено в дясното външно огледало, за да може да улучи всяко топченце боклук. Има оранжева шапка с козирка, която е нахлупил дълбоко към очите си, в крайчето на устните му виси цигара. Със сигурност е мъж, който влачи със себе си мъката си и сам се справя с нея.

Добре, че не ме видя. Най-вероятно нямаше да ми махне за поздрав. По принцип мъжете не са склонни да отвръщат на махане. Също така и не се радват особено, когато в стола им извикаш високо: «Юхууу, Олаф!» или пък вечер в кръчмата се появиш зад гърба им, затвориш им очите с ръка и кажеш: «Познай коя съм?» Или пък на гарата, като ги видиш само, развълнувана да спреш, да си изпуснеш куфара и да извикаш: «Кой идва насреща ми!!???»

С ето такива неща никак не умеят да се справят. Може и да намират за забавно да наблюдават другите при емоционални изблици, обаче смятат, че спонтанните позитивни вълнения не са подходящи за тях. Ако и да става дума за големи спортни събития като неочаквана победа на националния отбор по футбол. Филип винаги е казвал: «Кукличке, помисли, ако двамата бяхме така емоционални, каквато си ти, какво щеше да остане от покъщнината ни?»

Филип е много по-разумен от мен. Принадлежи към породата мъже — това го забелязах много бързо, — които обичат сами да преживяват проблемите си.

За разлика от мен. Аз почти нищо не преживявам сама. Просто не съм този тип. Когато ми се случи нещо, след това искам да го разкажа. Ако нищо не ми се случи, пак искам да го разкажа. Ако ми е криво, искам да натоваря с мъката си колкото е възможно повече хора. Когато нещо ме боли, най-доброто лекарство е вниманието, което ще ми бъде обърнато. Чувствам ли се радостна, не търпя никакво мръщене около мен. Когато имам някакъв проблем, всички наоколо трябва да участват в търсенето на изход. Като при големите преследвания — колкото повече кучета душат следите, толкова по-бързо ще бъде заловен злосторникът.

При Филип е точно обратното — колкото повече нещо бушува в душата му, толкова по-малко говори. Той с удоволствие потъва в дълбок размисъл, взима странни решения, страда мълчаливо, след което ме обвинява — което е пълен абсурд — в липса на съпричастие.

«Ти се занимаваш само със себе си», опита той съвсем наскоро отново да ме обиди. Цялата вечер възбудено бях разказвала разни интересни случки с постоянните гости в кафе «Царството небесно» и в унесеността си забравих да попитам как е минала важната среща в съда, на която е бил Филип.

Признавам, преди няколко седмици той бе споменал, че е много важно за кариерата му Ирис Бербен[23] да спечели делото срещу фризьора си. Той я бил така накъдрил, че заприличала на Майкъл Джексън, когато той още пееше в «Джексън файв». След което тя не посмяла да се появи на раздаване на телевизионни награди, въпреки че била от печелившите и призът бил връчен на Ханелоре Елснер[24].

Добре де, признавам, забравих да попитам. Или по-точно — просто забравих за цялата история. Но Филип сам си е виновен. Той не успява да ме завладее с това, което наистина е важно за него. При усилията си да изглежда мъжествен, стоящ над дребнавостите в живота, и неемоционален, всичко, излязло от устата му, става незначително. При мен е обратното — всичко е на живот и смърт — което също затруднява поставянето на акцентите и затруднява възприемането.

— Филип — казвах му аз с упрек в гласа, — ти почти нищо не разказваш за себе си.

— А какво трябва да разказвам? Това, което мога да кажа, вече е известно.

Филип, това също много бързо забелязах, принадлежи към породата мъже, които след работа имат нужда да останат сами.

Това никога не ми е звучало убедително. Защо един мъж има нужда от време за себе си и иска да остане сам, вместо това време да го прекара с мен? Защо иска да бъде оставен на спокойствие, за да си прочете вестника, когато аз съм готова да му разиграя всички важни събития от деня, да му ги разкажа в детайли и към тях да прибавя коментар?

Познавам много мъже, които имат нужда от време само за себе си — и малко жени, които проявяват разбиране към този навик. Което най-често води до това, че в часа, който мъжът е определил за себе си, най-често се кара с жена си, която пък по никакъв начин не иска да остане един час сама.

Бързо се разбра, че Филип и аз никак не сме един за друг. Оценявам констатацията като многообещаваща. Искам да кажа, че човек като мен също би могъл да остане понякога сам. И тогава няма да правя впечатление никому.

Не разбирам много от поддържане на хармонията. Смятам, че на проблема се отдава твърде голямо значение, а не си заслужава. Също като при уравновесеността, освободеността и комуникативността. Че Филип и аз никога не бихме могли да изглеждаме като хармонична двойка, беше ясно от първия миг на запознанството ни — и двамата стояхме известно време безмълвни пред стопяващата се пощенска кутия, където вътре догаряше любовното ми писмо до Хонка. Топлехме биещите си един за друг сърца като на буен огън от камина, а аз схващах мига като изблик на невероятна романтика, докато Филип фон Бюлов се покашля, измъкна мобилния си и каза:

— Ще се обадя в полицията. Ако искате, бих могъл да ви защитавам в процеса за причинени щети. Убеден съм, че ще мога да ви измъкна оттам без предварително наказание. Но при всички случаи ще се наложи да платите солидно обезщетение.

Погледнах го изумена. Какви ги дрънка тоя човек? Не забелязва, че в момента се случва нещо изключително? Всъщност без значение е, важното е, че единият от нас го забелязва. Бях така сигурна в себе си и казах:

— Ах, знаете ли, мисля, че някак ще го уредим. А сега ви предлагам просто да си тръгнем оттук.

След което се закачих за него, а той и до днес не смее да ми противоречи, че от този момент нататък ние бяхме вече двойка.

Когато на следващата сутрин се събудих — рано, защото винаги когато ми е много гот или пък много кофти, се събуждам рано, — за първи път имах възможност да огледам мъжа, който така неочаквано се изпречи на пътя ми.

Естествено, че прекарахме заедно нощта, тъй като съдбовността на срещата ни направи всяка игра, всяко тактическо изчакване, всяко надхитряне напълно ненужно.

Още помня колко изненадващо и вълнуващо е изведнъж да се събудиш до непознат мъж, когото с удоволствие би разгледала на празен стомах.

Много хора, и това не важи само за мъжете, сутрин не представляват хубава гледка. В такъв случай за предпочитане е да си държиш очите затворени, докато любимият не излезе от банята, ако искаш да продължава да ти бъде любим.

Но когато в нашата първа сутрин Филип се надигна от леглото, очите ми се изпълниха с радост. Той е значително по-висок от мен, което, разбира се, не е голямо изкуство. Косата му е тъмно руса, много мека, много гладка, така че и при най-малък полъх на вятъра пада в очите му. Както на Том Круз в «Мисия невъзможна 2».

Само заради носа си Филип заслужава да носи аристократичната представка «фон», тъй като той е с лека благородническа извивка и изпъква напред от тясното му лице. Кожата му е светла и когато не се е бръснал дори само един ден, изглежда интригуващо мрачен, сякаш в някой заден двор е въртял далавери с електрически артикули, изпаднали при транспортирането от каросерията на камиона.

Филип има кафяви очи. Живи очи, които са в постоянно движение като на куче, изведено на разходка край блока, което се опитва да държи под контрол, ако може, едновременно целия свят.

Моят Филип е слаб, но не е кльощав, има дълги пръсти на ръцете и на краката и — слава Богу — задник, който си заслужава това име.

Има за съжаление много мъже — о, бедни създания! — които изглеждат така, сякаш са си забравили дупето вкъщи. Които, когато са с дънки, гърбът им в права линия минава към бедрата и след това към коленете. И това въпреки резултатите от всички анкети, според които първото нещо, което гледат жените у мъжете, е задникът. Често поглед в празното.

Във външния вид на Филип няма нищо, което да не е както трябва. Е, може би ръцете му не са така силно окосмени, както би ми се искало, а малкото окосмено пространство на гърдите му прилича повече на заплашено от прилив островче в Северно море. Но винаги съм твърдяла, че човек не може да има всичко наведнъж. Което съвсем не означава, че по принцип не искам да имам всичко наведнъж. Още от самото начало бях напълно доволна от това как изглежда Филип. Много повече грижи, и това вече го казах, ми създаваше неговият характер. Юристите са трудни за общуване. Свикнали са винаги да имат право, а когато правото не е на тяхна страна, се държат така убедително, сякаш пак имат право.

За разлика от тях аз непрекъснато и с удоволствие се съмнявам в себе си. И когато мненията ни се различават, на никого дори на ум не му идва, че и аз бих могла да имам право. Понякога това води до куриозни затруднения.

— Хей, Филип — казвам аз, след като вече четири месеца съм прекарвала уикендите си в берлинското му жилище и смятам, че добре го познавам. — Какво смяташ, че представляват тия странни неща на тавана?

Филип хвърля бегъл поглед нагоре и намръщва чело.

— Кукличке, не се задълбочавай.

Филип често ми казва, че не бива да се задълбочавам. Но много по-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

През следващия уикенд странните неща на тавана се бяха увеличили. Качих се на един стол, за да ги погледна по-отблизо. Гледката бе отвратителна.

— Филип — извиках при първата следваща възможност, — това на тавана са червеи, които стават все повече и повече.

Този път Филип задържа по-дълго погледа си нагоре, погледна ме със съжаление и рече, изпълнен с търпение:

— Кукличке, ларвите пълзят по тавана в посока към прозореца. Това е добър знак. Напускат ни, защото не намират нищо за ядене.

Мисля, че това беше най-голямата глупост, казана от човек, завършил елитна гимназия и след това висше образование, но единственото, което отвърнах, беше само:

— Хмммм. Щом така смяташ.

Не е лесно да обясниш на юрист, че говори глупости, а когато си само учила-недоучила изкуствоведка, това си е направо невъзможно.

Докато Филип се приготвяше в банята за съботното пазаруване, аз се позамислих още известно време върху думите му, естествено, със съмнение, погледах отвратителните същества на тавана и започнах издирване на причината за появата им.

Откривателството ме озари точно в момента, в който Филип пусна новата си машина «Павони», за да направи капучино: пиниевите ядки в кухненския шкаф се бяха превърнали в гърчещи се топчици. Противно на теорията на Филип, по всичко личеше, че там червейчетата се чувстваха много добре.

Вместо да ми бъде благодарен, че съм спасила жилището му от инвазия на червеите и даже изразих готовност да унищожа гнездото на злото със «Сагротан», господин д-р фон Бюлов Младши се чувстваше някак… е, как да го кажа… прецакан.

Не само че имаше червеи — той и не беше прав. Това смъкна доброто му настроение за целия уикенд до непоносимия минимум. А когато в неделя вечерта едно червейче, което за съжаление не бях забелязала, падна от тавана директно в равиолите му с трюфели, си помислих, че краят на нашата връзка приближава.

— Намираш го смешно, така ли? — промърмори той.

Ами пък смешно ми беше.

И сега какво. Вечерта завърши с това, че си прибрах под мишница кучето, джиесема и четката за зъби и ревяща пренощувах на канапето у фризьора ми Бурджи.

— Мъжете възприемат критиката като посегателство върху самолюбието им — каза Бурджи, погалвайки ме загрижено по врата. — Покажи му, че си мислиш за него като за Господ и повече няма да си имаш никакви проблеми с него.

Бурджи всъщност се казва Буркхард Гинстер, резбата му е изцяло обратна и е доста заможен. Заедно с Удо Валц той е най-търсеният фризьор в града. И тъй като Бенте Йохансон ходи при Удо, аз избрах Бурджи. Не бих могла да си представя нищо по-ужасно от това, както си стоя под каската за сушене с ролки в косите, променена до неузнаваемост, изведнъж да чуя радостния вик: «Кукли! Уат ъ лавли сърпрайс[25]! Никога не бих се сетила, че можеш да дадеш толкова много пари за фризурата си.»

При Бурджи се чувствам на сигурно място. Намирам за безумно шикозно да си имаш фризьор в Берлин.

Познавам Бурджи почти от толкова време, колкото и Филип. Честно казано — всяка жена, която си е намерила точния фризьор, ще ме разбере — вече не бих могла строго да определя кой от двамата мъже е по-важен в живота ми.

Бурджи наистина ми е страшно добър приятел. Той е същата драматична натура, каквато съм и аз. Що се отнася до чувствата му, той е същинско момиче, но откъм глава и телосложение си е мъж. Много поучително.

Съвсем естествено и за мое съжаление Бурджи е голям фен на Филип. По свой начин много хора се оказват фенове на Филип. Някои от тях се чувстват привлечени от генетично определената му арогантност. И тъй като вярват, че всеки, който се отнася лошо с тях, е много по-добър от тях, дават мило и драго, да му се харесат. На жените им допада онзи поглед, с който им казва: «Не ме интересувате ни най-малко.» Моментално го възприемат като цел, до която трябва да се домогнат, както и считат всяко изречение, което се отронва от устатата му, за безкрайно интелигентно само защото не могат изцяло да схванат смисъла му.

Мъжете го уважават, защото печели добре. А обратните припадат по него, тъй като косата му пада художествено върху челото и защото не може да танцува. Според тях това изглежда много мъжкарско. Мисля, че и моето отношение към него е горе-долу същото.

Мъжете, които могат да танцуват, не са никакво предизвикателство. А още по-малко мъжете, които могат да изричат гласно чувствата си, които не забравят рождения ден на майка си и които умеят да пеят хубаво. Не, благодаря, тези точно не ги понасям. По тях няма какво да ваеш, няма нужда да ги променяш, не можеш да ги ругаеш и не можеш да ги презираш с цел повдигане на собственото ти самочувствие. Бих си умряла от скука с мъж, който е точно такъв, какъвто аз бих искала да бъде.

Ние с Бурджи харесваме един и същи тип мъже. Често му нося снимки — Филип с разкопчана риза, подпрян на калифорнийска палма, Филип по шорти стои в турскосинята вода на Коста Смералда. Филип в костюм от три части на «Бриони» пред бюрото си, поставил закрилнически ръка върху рамото на Томас Готшалк.

Бурджи колекционира хубави мъже. За всяка от снимките получавам безплатен масаж на главата. Мм-мхххм.

Филип, естествено, си няма и представа колко много го обожава фризьорът ми. Твърде е възможно това още повече да повиши самочувствието му — нещо, което задължително трябва да бъде избегнато.

Загрузка...