Сърцебиене

20:39

Шаушпилхаус. Дамската тоалетна.

Нервна съм. Разбираемо. С трепереща ръка слагам туш на миглите си. Години наред търсих подходящ туш, с който да не се зацапвам, докато го слагам. Точно когато го намерих — «Nearly black» на «Oil of Olaz» — и фирмата фалира, а моите мъки почнаха отново. Имам проблеми също така и с контурния молив за устни, с който често чертая далече извън целта. Във всяко женско съществуване има продукти от козметичната индустрия, с които не може да се получи ползотворно сътрудничество.

Понякога се питам например колко ли пари съм дала за копринени чорапи, които още при първото обуване пускат бримки още в ръцете ми. Обикновено това се случва, когато нямам резервни и ми предстои ходене на невероятно шикозен прием, където ще трябва да стоя права. Често си мисля, че копринените чорапи ги произвеждат със спускащи се бримки.

Подобно неприятно отношение имам и към гела за коса и сенките за мигли. Нямам изработено чувство за точната доза. С гел на косата изглеждам така, сякаш току-що съм си извадила главата от фритюрник с много мазнина. А сенките по клепачите ми независимо от цвета им винаги изглеждат като следи от побой, който не е бил в моя полза.

До мен стои Сандра Майшбергер[49] и си слага червило. Тя обаче успява да се справи с молива за контури. Може би пък да има проблеми с пинсетата, тъй като веждите й не изглеждат правилно изскубани. Е, така е, всеки си има своите недостатъци. Това се нарича справедливост.

Във всеки случай не е по-висока от мен. Става ми симпатична. Но може би е много по-умна от мен. Това пък я прави не особено симпатична. Плаша се от добре изглеждащи жени, които свободно могат да разговарят с политици. Чувствам се неудобно в тяхно присъствие, припомнят ми, че отдавна се каня да тръгна на курс по английски за напреднали и всеки ден да изчитам от начало до край културните страници на «Франсфуртер алгемайне». Започвам да си мисля, че вечерно време трябва да правя нещо за самообразоването си. Но пък по това време винаги дават нещо забавно по телевизията.

Госпожа Майшбергер ме гледа някак отчуждено, когато с маша в ръка се заемам с косата си, която ми предстои да превърна в прическа, достойна за световен град като Берлин. Може би си мисли, че съм изцяло съсредоточена върху външния си вид и представлявам позор за всички еманципирани жени. Имате право, госпожо Майшбергер. Със сигурност за вас е страшно важно сама да си изкарвате парите, да карате кола, която сама сте си купили и да имате мъж, с когото да си разделите отпуската по майчинство. Вие сте това, което се нарича независима жена. Аз обаче не съм. Аз съм зависима. И искам да съм такава. Имам нужда от някой, който да ме обича, ако и да съм такава, каквато съм. Някой, който да ме успокоява и да може да ме изтърпява.

Искам да казвам на този, когото обичам: «Имам нужда от теб», без той да се стряска от думите ми и да иска да избяга в друг град. Не, аз не съм независима жена. И може би заради това съм много по-еманципирана от всичките еманципантки взети заедно. Тъй като престанах да се държа така, сякаш съм независима.

Размахвам машата за коса като меч в борбата за моята зависимост. Сандра Майшберг си тръгва.

Дишам дълбоко в опит да се успокоя. Всъщност е чиста случайност, че изобщо успях да стигна дотук.

В осем и петнайсет оставих колата на място, където паркирането е абсолютно забранено, грабнах някакви неща от багажника и естествено — моята малка мис Марпъл.

Минах на бегом по вече празния червен килим. Марпъл не обича много да бяга, но в такава ситуация не мога да се съобразявам и с нея. Церемонията бе вече започнала, а аз по никакъв начин не исках да изпусна излизането на сцена на Бенте Йохансон, в случай, разбира се, че спечелеше. Трябваше да разваля както нейната радост, така и тази на господин фон Бюлов.

Когато го видях, тутакси схванах, че ще си имам трудности. Момчето от службата за сигурност ме гледаше с недоверие, тъй като аз все още бях със светлосините си плажни бермуди и тениска на цветя.

— Поканена съм — казах аз с най-убедителната си интонация.

— Тогава сигурно имате покана.

— По принцип да, но идвам директно от самолета от Зюлт, а поканата е на бюрото в къщата ми до Шлахтензее.

— Не мога да ви пусна без покана.

— Аз съм годеница на един от наградените.

— Това днес го чувам за пети път — високият два метра мускулест мъж загуби всякакъв интерес към мен, като че ли изобщо не ме виждаше. — Изчезвай, момиченце, няма какво да повтарям.

Моля ви! Поне не сега, когато съм така близо до целта! Искам да изпълня последното най-велико представление на живота си! Дебютът ми като отмъстителка и фурия! Трябва ли да проваля всичко заради някакъв глупак с дебел врат, който иска да чувства мощта си за моя сметка. Бях на секунда от разреваването, когато една тежка ръка се стовари отзад на рамото ми и ме измести встрани.

— Направи път, малката.

Обърнах се. Зад мен стоеше — познах го по загорялата кожа и очилата с рамки на точици — Негеркале Швенсен, бивш хамбургски сводник и крал на заведенията с червени фенери, в момента следствен.

Когато преди години стреляха по него, вече лежейки на носилката на «Бърза помощ», той отказа да махне очилата си и показа с ръка знака «Виктория».

С тих, но заплашителен глас Негеркале се обърна към момчето от службата за сигурност:

— Познаваш ли ме?

— Мхххм.

— Искаш ли да си нямаш неприятности тази вечер?

— Мдааа.

— Тогава ме пусни да мина. И малката също. Ако не, ще ти променя физиономията.

Вардянинът се отмести встрани и ми отправи такъв злобен поглед, сякаш бях виновна за унижението му. Аз обаче му се усмихнах възможно най-подигравателно и снизходително. След което Негеркале ме блъсна навътре, пожела ми приятно прекарване и изчезна към залата. Погледнах го слисана, но с облекчение и благодарност и затърсих тоалетната.

Марпъл започна да души с нос, сякаш търси място, където да свърши оная работа. Предполагам, че не е разрешено да се влиза с кучета в «Шаушпилхаус», но реших, че е по-добре да не се обръщам и да не общувам повече с момчето на входа.

Хвърлям последен поглед в огледалото. Тъй като изобщо не мога да очаквам каквато и да е официалност, съм доволна от вида си. Филип би казал, че изглеждам «естествена». Е, щеше да е напълно прав: черна рокличка с презрамки, златни сандалки на токчета, пресни лунички по носа, отмъстително червено на устните. С банкнота от петдесет марки убеждавам жената, която чисти тоалетните, да пази за известно време мис Марпъл.

— Няма да продължи и половин час. Имам една съвсем малка работа за уреждане.

— Награда ли ще получавате?

— Нещо такова.

В живота си досега винаги съм се старала да ме харесват. Безобидната, любвеобилна, отнесена Амели Кукличката Щурм. Цялата ярост, която се е трупала за трийсет и две години у мен, тази вечер ще избълва навън. Честит рожден ден, Кукличке!

Церемонията тече.

Поемам дълбоко въздух.

Напред в борбата. Нямам нищо за губене. Отдавна съм изгубила всичко.