Сърцебиене

17:45

Най-после.

Бяха ми необходими цели три часа, докато стигна до острова.

Възприех затворения път като знак на съдбата и промених целта си.

На паркинга до Хютенер Берге още един път слязох от колата заедно с мис Марпъл, където тя, напълно против волята й, бе нападната от един похотлив пудел. Едва след като аз ядосано се разпищях в посока на притежателя му да бъде така любезен и веднага да отстрани отвратителното си сладострастно животинче от моя шарпей — при такива случаи с удоволствие използвам китайското название на кучето си, — бе прекъснат този акт на съешаване, видимо пожелан само от едната страна.

В този миг късметът най-после ми се усмихна и аз се сдобих с последното място в автоколоната, която се качваше на ферибота за острова. След което отново имах възможност да се порадвам на изчистените кожени седалки на колата си, върху които по време на друскавото пътуване през морето заради деликатния си стомах Марпъл на няколко пъти повръща.

Но в момента се чувствам възнаградена за всичките си мъки.

Обичам плажовете привечер. Пясъкът е още топъл от слънцето, светлината пада като златна тъкан над земята и я превръща в нещо много скъпоценно. При това осветление голите ми депилирани крака имат невероятно благороден вид и дори развлачената Марпъл, която стои до кърпата ми с цвят на люляк, под лъчите на залязващо слънце е заприличала на скъп китайски предмет от антиквариат.

Занзибар. Особено много обичам този плаж. Самото му име иде някъде отдалеч, от много, много далеч. В звученето му долавяш картината на жени с гирлянди от цветя около врата, на заливи в турско синьо и на коралови рифове. Звучи като прастария хит на Ахим Райхел, който ги тананикам всеки път, когато дойда тук.

Занзибар! Плажът-мечта на Зюлт[35], който се намира между Рантум и Хюртум[36].

Като дете два пъти прекарвах ваканциите си в детския лагер «Пуан Клет». Ужасно страдах за къщи и много се страхувах от морския дух на име Еке Некепен. Ръководителката на лагера госпожица Нийсен — и до днес си спомням как изглеждаше лицето й с ужасно изпъкнали очи, че все ми се струваше как всеки момент ще паднат от местата си и ще се търкулнат по пода — преди заспиване за лека нощ ни разказваше някакви страховити истории.

Как Еке Некепен се разхожда нощем из дюните, търсейки любимото си ядене: вкусно детско месце. И как, вече обезумял от глад, когато не намери нищо по-добро, нощ след нощ отхапва по парченце от плажа. Затова най-тясното място на Зюлт е точно при Пуан Клент, царството на страховития Еке Некепен.

Не е трудно човек да си представи ужасните нощи, които аз, осемгодишната хлапачка, прекарвах на втория етаж в леглото си в младежкия дом след слушането на подобни истории. Сънят ми допълнително се утежняваше от медузите, които момчетата слагаха по тъмно в момичешките легла.

По онова време в мен беше влюбен Йенс, едно доста хубавичко момче. Но той не можеше открито да покаже любовта си и затова компенсираше чувствата, като слагаше в леглото ми най-големите медузи и подпалваше със запалката газовете си, когато го приближах. «Подпали си пръднята», казваха тогава момчетата, а още по онова време заподозрях, че никак няма да ми е леко да се оправям в любовните дела.

Затова пък винаги съм обичала Зюлт и съм ходила там с всяко едно от гаджетата си, където, изпълнена с гордостта на собственика, им показвах моя остров.

Естествено, била съм тук и с Филип. Но той бе ходил на Зюлт и по-рано. Партньорът му Юлиус Шмит притежава там една, както Филип я нарича, «колибка».

Тази колибка носи названието «Пореща вълните», намира се директно на плажа на Рантум и се състои от четири свързани една с друга къщи с тръстикови покриви. А гаражът Юлиус Шмит е скрил под дюните и го е направил практически невидим.

Въпреки че Юлиус е фрашкан с пари, аз пак си го обичам. Може би любовта ми се дължи и на това, че на въпроса колко милиона все пак има, ми беше отговорил: «Вече съм приключил с трупането на богатство.»

Юлиус е прекалено сигурен в себе си, за да му е необходимо да се държи арогантно.