Сърцебиене

7:02

Вече си мисля, че може да се приеме, че двамата с Филип взаимно отворихме един пред друг съвсем нови светове. За него, който цял живот е бил обслужван — първо от майка си, по-късно от първата си съпруга, после от секретарката си, — се оказа твърде интересно да се запознае с гледната точка на професионалното обслужване. Самата аз не обслужвам никого, а правя така, че да си доставям удоволствие. В кафенето пропускам да забележа клиенти, които не ми се нравят. Тия, дето викат «Хей, ало!» или пък потропват с монета по масата, ще има дълго да чакат. А този, когото никога повече не ща дори да видя, направо го режа, като му забранявам дори да си плати сметката.

«Аз избирам гостите си много по-внимателно, отколкото ти клиентите си», ми беше казал веднъж Филип.

А когато за първи път дойде в Хамбург, за да посети моето кафе «Царството небесно», струва ми се, че беше истински впечатлен.

Няма две мнения — кафене «Царството небесно» наистина е прекрасно. Просторно помещение с пръскана мазилка, високи до тавана прозорци, колони в стил сецесион и червени кожени пейки.

По Коледа обикновено украсявам кафето със собствената си колекция светещи гирлянди, поставям триметрова елха, по която закачвам червени панделки и златни топки. Отвън до входа слагаме един светещ Дядо Коледа, който маха с ръка и вика «Хо, хо, хо» към минувачите.

Отворено е от десет до десет. В неделя предлагаме най-добрия брънч[28]-бюфет в града — пълнени палачинки, пресни вафли, бъркани яйца с раци, пастет от сьомга и салата с картофи и хайвер.

Най-много обичам обедите в «Царството небесно». По това време на деня познавам почти всеки в кафенето, а на повечето дори им знам историите. Някои от гостите искат просто необезпокоявани да си прочетат вестника и ми благодарят с усмивка, когато, без да ги питам, им поднеса кафето, което никога не са поръчвали, но пък биха желали да изпият. Ах, колко е хубаво в моето царство небесно! Двете с Ингеборг сме перфектен екип. Тя се грижи за това да върви бизнесът, а аз за добрия вид на кафенето. Междувременно назначихме четирима служители, така че дамите Химелрайх и Щурм работят по изключение в края на седмицата, и то само ако се налага.

Обикновено петък по обяд аз тръгвам за Берлин и се връщам обратно в Хамбург в понеделник сутрин.

Първо трябваше да преобразя жилището на Филип, така че то да стане удобно и за двама ни. Отначало изглеждаше като обиталище на добре печелещ ерген, за когото офисът е много по-важен от стаята, в която живее. Въпреки че беше подредено с вкус, според мен всичко бе ужасяващо минималистично. Тук лампа в стил арт деко, там канапе «Марктекс», в остъклени библиотечки много биографични книги и първи издания на Бен и Музил. Посъветвах Филип да заключи гардеробната си със специален катинар, който да го предпази от крадци. И банята също.

Когато Филип за първи път разтвори у нас чантичката си с тоалетни принадлежности, студена пот изби по челото ми.

— Трябва да увелича застраховката за къщата — измърморих аз уплашено при вида на колекцията му «Кларинс» и сребърния му комплект принадлежности за бръснене.

С времето, признавам, че това стана благодарение на влиянието и съветите на Филип, аз също драстично увеличих стойността на гардероба и козметичното си снаряжение. Казвам ви, никоя жена не би издържала дълго да се изтяга до любимия си в мраморна вана и да гледа как той пени по лицето си мус за почистване от 160 марки, докато тя самата отстранява остатъците от грима с тривка без сапун.

Откакто познавам Филип, пред мен се откри съвсем новият свят на шопинга[29], покрай който досега само бях минавала, без изобщо да подозирам за съществуването му. Въпреки това продължавам с кеф да се мушкам в магазините Н&М, където на бърза ръка пазарувам към две кила дрешки. Да, не съм забравила да си доставям щастие от обикновените и прости неща в живота. Нямам нищо против и картофената супа от консерва, бифтек, който купувам от гърците за 13,90 марки, както и пържените картофи с кетчуп и майонеза. Единственото, което не мога вече да понасям, е опаковано в пликчета и предварително настъргано сирене пармеджано.

Намирам обаче, че аз също съм обогатила живота на Филип. В жилището му например доста си поиграх, докато поставя гирлянди от лампички, както и разни пъстри украси, та да го направя малко по-уютно. Между кухнята и коридора провесих завеса от стъклени перлички в розово и синьо, която според разбиранията ми създава интересен контраст с металния блясък на иноксовата кухня «Бултхаут». Каква бе изненадата за Филип, когато една вечер след работа се върна у дома!

Той не умее винаги да показва радостта такава, каквато тя е всъщност, но съм убедена, че някъде в дълбочините сърцето му на юрист все пак бе покъртено, задето най-после се е намерил някой, който да внесе малко цвят в еднообразния му живот. Ако и това да не е бил най-любимият му цвят.

Спалнята на Филип — голи стени с цвят на варовик, бяло легло, бели сатенени чаршафи — гледката носи уют само защото все ще се намери моя дреха, която да е метната на земята, защото възглавничката ми за гушкане е слънчево жълта и защото поне веднъж месечно подарявам на Филип по едно плюшено животинче.

— Трябва да си много радостен, защото преди да се появя аз, ти си живееше като в черно-бял филм — казах му веднъж.

— Да, и освен това беше ням — гласеше отговорът. Вярно е, че много приказвам. Но причината е, че имам много за казване.

Ако мълча, обикновено то е в ситуации, които изискват задължително общуване и комуникацията спада към добрия тон. Постепенно нещата се пооправиха, но отначало обкръжението на Филип ми създаваше доста проблеми. Когато видя лица, които са ми познати от телевизията, аз съм склонна да ги зяпам втренчено, но не и да ги заговарям. Постъпвам така, както съм научена от телевизора. Когато си пусна RTL, не казвам: «Добър ден, Саша Хен, колко съм радостна да се запозная с вас.» Не, гледам и мълча. Между другото доста съм разочарована от това как реалността променя хората.

Тил Швайгер: висок, колкото съм и аз!

Фероника Ферес: пълна глупачка!

Катя Рийман: има излъчването на нож за хляб!

Йоханес Кернер: същият дебелак, какъвто е и по телевизията!

Хапе Керкелинг: склонна към напълняване и плаха — една от нас!

Въпреки че себе си не бих нарекла плаха. Просто не съм свикнала винаги да правя добро впечатление. Стягам се, ако и впечатлението, което трябва да направя, да няма значение за мен, а за Филип, тъй като при такива събирания той е този, който се бори за престиж, а не аз. Не върви да ръся неподходящи забележки или пък солени шегички за сметка на другите — изцяло мой специалитет, — защото бих уплашила клиентите му. Затова в повечето случаи по-пикантната лексика обикновено ми засяда на гърлото и там се превръща в кълбо, спъващо всякакви разговори.

И ако все пак се осмеля да кажа нещо, всеки път с огромно неудоволствие си спомням за едно раздаване на награди за видео, където се поставих в рядко неудобна ситуация.

Малка групичка, в която за голямо съжаление бях и аз, се бяхме струпали около жената на Михаел Шумахер. Тя разказваше как мъжът й продължавал съвсем лудешката и спонтанно да й носи цветя. Вероятно става дума за ония безсмислени букети, които му се налага да стиска в ръка, докато го награждават, помислих си аз, но съвсем мъдро не казах нищо. Вместо това взех повод от думите на Корина Шумахер, за да разкажа следния виц: «Една жена казала на приятелката си: „Мъжът ми днес ми донесе цветя. Довечера пак ще трябва да си разтварям краката.“ А приятелката й попитала: „Защо, нямате ли ваза?“»

Корина набързо се оттегли. Тъпа крава. Колкото брадичката на мъжа й е голяма, толкова е малко чувството й за хумор.

Кълна се, че ако Ибо беше на тази церемония за раздаване на награди, щяхме да се пукнем от смях. Щяхме да оклюкарим света. Например за Мутер Баймер, която изглежда като рекламна колона. Или пък затова, че погледна ли Франка Потенте, тутакси се успокоявам, че успехът понякога спохожда и хора, които нямат блестящ външен вид. И че обичам Хела фон Зинен само защото е по-дебела от мен, но никога не губи доброто си настроение.

С мъж не може да се клюкари така добре, даже изобщо не може да се клюкари, ако той е в компания с други мъже. Тогава той възприема празните приказки като занимание, което е под нивото му. Изобщо когато мъжът е в компания, много неща са му под достойнството, които обаче престават да представляват какъвто и да е проблем в мига, в който се качи в таксито за дома.

Тогава отново позволява да го наричаш с галеното му име и да го дращиш с нокти по врата, докато замърка от удоволствие. Да му измъкнеш ризата от панталона, да поставиш ръката си на онова привлекателно място над задничето му, където растат няколко нежни, най-често русички косъмчета. Да го принудиш да си признае, че всичките жени тази вечер са били неапетитно кльощави и да го чуеш да казва, че има една, единствената богиня, прекрасната му любима, блестяща с неземна красота, от която той цяла вечер не е могъл да откъсне очи.

Гордея се, когато виждам Филип как се носи в тълпата пред мен със своето сако от фина материя и с блестящите си обувки «Будапеща». Държи ме за ръка, от време на време поздравява някого, спира и ме представя като «притежателката на моето сърце и най-хубавото кафене в Хамбург», казва няколко умни изречения за рейтинга на някое телевизионно предаване, медийните организации на различните провинции и неясното правово положение, що се отнася до повторенията на сериали със синхронизиран превод. Тогава гърдите ми нарастват с един номер, тъй като той така страшно ми харесва. Тогава ми се ще да го посоча и да направя кратко изказване: «Вижте, драги ми господа! От главата до петите — всичко това е мое!» Това е то гордостта на собственика.

Но сърцето ми се качва в гърлото, когато в таксито Филип фон Бюлов разхлабва вратовръзката си «Армани» и пита:

— Кукличке, смяташ ли, че ще покажат нещо от това по телевизията?

И когато забива нос във врата ми, поема дълбоко въздух и казва, че ухая по-хубаво от прясно приготвени пуканки, от топъл щрудел с ябълки или от леко запечени картофи на фурна.

Когато казва, че отново едва не се е задушил от таен смях заради вицовете ми, тъй като без съмнение това е било най-хубавото от цялата вечер.

Когато казва, че кучката ми Марпъл е много по-симпатична от повечето лауреати на награди.

Когато увива ръката си около мен с думите: «Кукле, ти отново омагьоса всички с неподражаемата си естественост.»

Тогава се усмихвам и си казвам: «Хмммм. Дошло е време да се отуча от неподражаемата си естественост.»