Сърцебиене

5:40

Един видимо ядосан кос ме измъква от тъжните ми размисли. От перилото на балкона реди в стакато сърдити ругатни в мрачната утрин, мрънка заради някакви си свои работи.

Аз съм привърженичка на мрънкането. Правя го с удоволствие. Но непрекъснатото мрънкане не е достатъчно да постигнеш каквото искаш.

Шест без двайсет. Знам защо се събудих така рано. Иначе никога не ми се е случвало. Със сигурност не и след такава нощ. Но днес е денят, в който най-после ще направя това, което само заплашвам, че ще извърша.

Сестрички! Колко пъти ви се е случвало да хвърляте чаша по стената, поне във въображението си, и да избоботвате сърдито: «Така повече не може! Няма да ме видиш повече!» Колко пъти сте посягали към чантичката си с тоалетните принадлежности и към концентрата за възстановяване на кожата на «Кларинс», след което, блъскайки вратата, сте напускали къщата? Къщата, в която мъжът ви в това време си е налял чаша хубаво червено вино и е пуснал телевизора с мисълта, че в следващите двайсетина минути така и така отново ще цъфнете на вратата?

Колко пъти сте се връщали, защото той не е тръгвал подире ви?

Колко пъти отново сте се опитвали да подхващате разговора, въпреки че сте били напълно убедени, че повече няма какво да си кажете?

Толкова пъти, колкото и самата аз?

Тогава трябва да си основете група за самопомощ на жени, които често заплашват, но никога не действат. Обаче този път без мен. Този път аз ще мина от другата страна и това е напълно сериозно.

Внимателно измъквам от Филип възглавничката си за гушкане. Сантиметър по сантиметър дърпам изпод спящото му тяло моята агнешка кожа. Той премлясква, дърпа енергично към себе си одеялото и грубо се обръща на другата страна. Погледната отзад, косата на тила му прилича на място, където се пренощували стадо кози, които току-що са си тръгнали.

Това ли трябва да е последната мисъл, минала през главата ми, на сбогуване с Филип фон Бюлов?

От мен да мине.

Отивам в кухнята и пускам кафемашината, за която Филип и до днес вярва, че не мога да използвам.