Сърцебиене

16:57

Вече ми е дошло съвсем до гуша. През последните десет минути изминах едва петнайсетина метра. Ако продължавам със същите темпове, ще изтърва вечерта по телевизията церемонията за раздаването на наградите «Бамби». Ще се предава директно след осем и петнайсет. В никакъв случай не искам да я пропусна. Толкова много мазохизъм вече би бил прекалено. Как вървят по червения ми килим. Без да знаят, че ако бях там, щях да им отмъкна шоуто. Искам да чуя накъсаните благодарствени слова на победителите и да видя швенковете на камерата към публиката. Там някъде, впрочем доста напред заради добрите си контакти в тъпия им бранш, ще седи Филип фон Бюлон. Ако и вече ни най-малко да не се интересувам от него и израстването му в обществото, все пак с удоволствие бих узнала какъв ли костюм е облякъл тази вечер.

Минавам покрай табелка с надпис «Паркинг Холмор, пет километра».

Е, добре де, казвам си. Трябва да спра, защото ми се ходи до тоалетната. Освен това вече нямам какво да губя.

Минавам най-вдясно, давам мигач и натискам газта.

Разбира се, че не подозирам, че това е един от ония моменти, които преобръщат живота в неочаквана посока. Един от ония моменти, за които по-късно се питаш: «Какво ли би станало, ако тогава в късната есен малко преди пет часа не бях поела по най-дясната лента?»

Не звучи много патетично и ако това не беше животът на Амели Кукличката Щурм, а някой филм с Камерън Диас, режисьорът би измислил нещо по-апетитно и по-вълнуващо — но си беше точно така: моята съдба бе повлияна от факта, че страшно много ми се пишкаше.

И животът ми се промени из основи само защото неотложно трябваше да ида до тоалетната.