20:30

— Добър вечер.

Хее?

— Мога ли да те поканя на масата си?

Кой смущава депресията ми? Кой смее да разваля лошото ми настроение? Кой си позволява неканен да ми говори на «ти»?

Поглеждам нагоре с пълните си с мъка очи. И го разпознавам. Казвам си: «Заради теб лудях цели двайсет минути във водата, чувствах се наблюдавана, без обаче ти да ме наблюдаваш. Исках да отклоня вниманието си от мъката чрез теб, но се оказа, че точно в момента, в който най-много ми трябваш, си изчезнал. Все едно. Все още имам нужда от теб. Много по-належаща от когато и да е.»

Присвивам очи, за да изглеждам не чак толкова достъпна, но пък затова още по-интересна и казвам:

— Кучето ми също ли е поканено?

— Разбира се. За мен е удоволствие. Аз седя ето там отпред.

Той се усмихва. Много е сладък.

С едната ръка хващам шампанското, а с другата неговата длан, която той ми е подал без никакви официалности. Какъв пленителен младеж.

Напускаме най-долната част на ресторанта и се качваме до ложите. Минавам разстоянието от «Тук те търпим някак си» до «Тук си добре дошла».

Херберт забелязва изкачването ми по социалната стълбичка. След това лично ми носи охладителя за шампанското, а после и водата на мис Марпъл. Не пропусна приятелски да потупа по гърба моя придружител.

— Ще ти предложа нещо много специално, Оливер.

Оливер значи. Така, така.

Моят принц е най-много на двайсет и осем. Има широки рамене, късо подстригана руса коса и прилича на онези ухилени млади мъжлета от рекламите на бонбоните «Фереро», на които изведнъж им идват много радостни приятели на гости, след което всички заедно се радват до полуда. Изглежда така, сякаш най-голямата катастрофа в живота му би била, ако се появи дупчица в ауспуха на неговото беемве тройка. Изглежда като човек, който няма тъжни мисли за отблъскване. И който няма къде да скрие усмивката си.

Момче, да знаеш, Господ те изпрати! Точно като за мен! Отклоняване на вниманието! Изгонване на черните мисли! Ако може към всичко да се прибави и секс без любов.

Споменах ли ви вече за приятеля на моята колежка от следването Биги? Когато разбра, че тя му изневерява с един от най-добрите му приятели, се качи на колата и отпраши от Хамбург към Касел, за да чука сестрата на Биги. След това се чувстваше много по-добре.

Оливер надига калифорнийското си шардоне, увеличава постоянната си усмивка и казва:

— Коя си ти, с какво се занимаваш, къде живееш? Искам да знам за теб всичко, което може да се знае.

Да го схрускаш. В кой ли филм го е видял? Прилича на разбивача на женските сърца Ричард Гиър.

Навеждам се леко напред, с показалеца си нежно погалвам по бузата моя принц и го гледам по най-горещ, южен начин — както го прави онази тъмнокожа красавица с диви къдрици в рекламата на «Нескафе». След това се чувам да казвам с невероятно дълбок глас:

— Но за това ще ни е нужна една много дълга нощ, Оливер.

Опитвам се да изговоря името му така, сякаш става дума за някое райско местенце в Гваделупа: «Оохлифе-ер».

— Разполагам с достатъчно време — отвръща той. И добавя: — Наричай ме Оли.

Колко тъпо от негова страна. «Оли» не звучи никак мъжки. Има такова хубаво име, а пък полага усилия доброволно да го развали. Харесвам гальовни имена като Люспичке, Пухче или Меченце. Но не уважавам умалителните форми на собствените имена. Това си е вид порок. Често се търсят умалителни форми и едносрични имена, като по този начин те биват уголемявани: Дирк става Дирки, Паул става Паулхен, Надя — Надел и дори Наделхен.

— Не, благодаря — казвам аз. — Оливер повече ми харесва. Ние все пак сме възрастни хора, нали. Или?

Ха? Аз ли съм това? Моят ли глас произнесе тези така свободомислещи думи?

Оливер ме поглежда изненадано и със страхопочитание, както бих се погледнала и аз, ако бях на негово място.

Ay! Аз съм на път да стана една страхотна, съблазнителна, дива, опасна, хитра, спираща дъха жена. Откъде ни пък го знам това? Що за таланти години наред са си кротували в мен?

Помолвам келнера да ми донесе пакет «Житан» без филтър. И след това… след това го отпочвам.

— Аз съм Саския[39] — казвам и погалвам едно от боядисаните кичурчета зад ухото си. — А щом искаш да знаеш повече, трябва да ме питаш.

За свой срам трябва да призная, че през живота си досега не съм натрупала голям опит в лъжите. Преди бях прекалено примерна и страхлива. Всъщност такава съм и сега. Например имам доста здрави зъби, защото като дете никога не се осмелявах преди лягане да твърдя, че съм си измила зъбите, без да съм го направила. В основното училище ме имаха за мързеливичка, тъй като често не си пишех домашните. Обаче със сигурност знам, че част от моите съученици бяха по-мързеливи от мен, но просто не се обаждаха, когато учителката питаше: «А сега кажете кой не си е написал домашното?»

Не искам да бъда разбрана криво — разбира се, че постоянно лъжа. Но това не са смели, непокорни, целенасочени, подпомагащи кариерата лъжи. Силата ми е в подлите, удобните, но въпреки това носещи своята човешка стойност неистини.

Винаги когато някой келнер ме попита дали яденето ми е харесало, аз отговарям: «Благодаря, много.» Дори и да е било студено като подметка и с толкова отвратителен вкус, че съм се отказала да го ям, казвам: «Беше много вкусно, само дето ми дойде много.»

Когато Ибо си купи рокля, в която изглежда тъй, сякаш е заседнала в палатка за двама, никога не се осмелявам да й кажа истината. «Много ти е добре — проронвам в такъв случаи, — но червената, която си купи наскоро, ти стои по-хубаво.» Педагогично изпипана форма на лъжата, според мен. Защо трябва да натъжавам Ибо? Роклята вече е купена и често не може да бъде подменена, защото Ибо купува най-вече от сезонните намаления.

Освен това, честно казано, ми е все едно как изглежда Ибо. Тя възприема това като липса на внимание. Аз — като истинско приятелство. Безразлична ми е прическата й, количеството й тлъстина, обърканият й вкус, светлосините й сенки за очи, които са толкова старомодни, че нищо чудно отново да излязат на мода. Всичко ми е безразлично. Тя е моята приятелка. Точка. Всичко останало няма значение. От цялото си сърце я обичам такава, каквато е. Може да носи на лицето си газова маска, въпреки това с нея бих отишла в най-изискания ресторант на града — между другото и заради това, че най-вероятно няма да забележа, че е с газова маска.

В това отношение обаче никога не съм лъгала Филип. Но пък него не го обичам такъв, какъвто е. Тайно изхвърлих един ужасен панталон, с който той за нищо не света не искаше да се раздели. И до днес продължава да го търси, а аз му помагам, като правя невинна физиономия. Казвам му кратко и ясно, когато чувствам, че се е отнесъл зле с мен и когато има още какво да се дялка по оформянето на характера му. Колкото и иначе да се стремя да избягвам конфликтите, толкова повече хармонията в отношенията между партньорите никак не ме интересува. Съвсем наскоро казах на Филип…

О, неее, по-добре да не се разстилам в мисли по Филип. Не си заслужава.

Сега съм отпусната и съблазнителна. А тази вечер имам възможност да наваксам заради всичките си изпуснати лъжи в живота си досега. Толкова много назад в миналото, Амели Щурм. Тази нощ ще се опитам да се самооткрия.

— Саския — казва Оливер. — Значи да не си мисля, че те наричат Саси?

Той се усмихва плахо, а аз се радвам вътрешно, че има чувство за хумор. Това прави нещата някак по-забавни.

Хуморът винаги е бил нещо крайно необходимо за прекарването на една незабравима вечер.

— Не, ако искаш да разбирам, че обръщението се отнася до мен.

— Саския — мммх, новото ми име в неговите уста е като маслен трюфел, който точно се разтапя върху езика, — какво правиш, когато не висиш на Зюлт?

По дяволите, драги. Тези млади хора имат такива начини на изразяване, които изцяло могат да те изкарат извън ролята, която им предлагаш за себе си. «Висиш» казват обикновено дълбоките провинциалисти и отвратителните дъртаци, които са чули, че «младите хора» така говорят. Откакто вече не съм млада, не говоря така, сякаш съм млада. Изрази като «страшно яко», «трепач», «какво ще изчукаш през уикенда» просто не минават през устата ми.

Но Оливер се усмихва така мило, а между двата му горни предни зъба се показва пленителна дупчица. Ах, не бива да се отнасям така строго с него. Все пак той не ми е за цял живот. Искам само да прекарам нощта с него, да изиграя от три до пет представителни оргазма и да се погрижа Филип да узнае за всичко това. Вкусно отмъщение.

— Когато не ПРЕКАРВАМ уикенда си на Зюлт — поглеждам го с укор, дано забележи, че занапред трябва по-внимателно да си подбира думите, — живея в Берлин и Ню Йорк. Занимавам се с реклама.

Не знам как ми дойде да го кажа. Но според познанията ми от романите жените, които се наричат Саския, работят в рекламата. А Ню Йорк се появи, защото винаги се появява, когато си помисля за градове-мечти. Не съм била още там. Да не говорим, че съм единствената от познатите си, която не е била там.

— Как се казва агенцията? Може да я знам?

— Едва ли. Хората трябва да запомнят рекламите, а не имената ни. Иначе сме Юргенс и партньор.

— И ти си партньорът?

— Аз съм Саския Юргенс.

Напълно ясно защо така бързо се спрях на името Юргенс. Заради Ню Йорк. И заради една песен, която винаги слушам с удоволствие: «Още никога не съм бил в Ню Йорк…» А тя, както всеки знае, е на Удо Юргенс[40].

Оливер поглежда към Саския Юргенс така обезкуражен, че тутакси започвам да съжалявам за игричката, която започнах. Трябва малко да приземя нещата. Като нищо може така да го сплаша, че да се появят проблеми с ерекцията му. А това в никакъв случай не бива да се случи.

— А ти с какво се занимаваш — усмихвам се шармантно аз, — когато не висиш на Зюлт.

Трябва да се съобразя с езиковите му форми, за да може да се създаде база на доверие, която да позволи осъществяването на по-късния сексуален контакт.

— Ах, баща ми има къща тук. Иначе следвам право в Кьолн. Следващата година ще отида за един семестър в Бостън.

Изглежда горд. Момчурлякът. Или от самото начало иска да ме осведоми, че не бива да се надявам на продължителна връзка, тъй като и бездруго той скоро ще напусне страната?

Това, че следва право, действително малко ме смущава. Напомня ми за Филип — юристът, спечелил доверието ми до днес сутринта.

Ах, да можеше да ме види сега. Събота вечер в Занзибар на една от най-добрите маси. Без да съм я резервирала. Флиртуваща с мъж, почти двайсет години по-млад от Филип и познат тук по име.

За момент така силно пожелах Филип да се появи тук, че почти ми се стори, че го виждам. Как се приближава към масата ни. Едно кичурче се е свлякло на челото му. Облечен е в бяла риза и прани дънки. В този вид най-много го харесвам по време на нашите летни вечери. В ръка държи пурпурно червена роза с дълга дръжка, една от тия, дето струват най-малко седем и петдесет. Поглежда към уплашения Оливер и казва: «Мил опит, малкият. Но сега иди да си поиграеш малко на плажа.»

Оливер скача, измърморва нещо от рода на: «Но това е моята маса» и се опитва възможно с най-голямо достойнство да се отдалечи.

«Кукличке, мила моя — Филип взима ръката ми, аз затварям очи, както правят всички диви, когато искат да излъчват непристъпност. — Моля те, изслушай ме. Остави ме всичко да ти обясня.»

«Какво ще е първото, което имаш да ми казваш? Нещата не са такива, каквито изглеждат? Ах, Филип, ако обичаш, спести ми тази недостойна сцена.»

«Кукличке, моля те, чуй ме. Дай ми само две минути. Ако и след това отхвърлиш предложението ми за женитба, в живота си повече никога няма да се почувствам щастлив.»

След което в продължение на две минуси той ми обяснява нещо, за което за съжаление в представите си не намирам никакви думи. Пада на колене, подава ми розата и казва през сълзи: «Искаш ли да станеш моя жена?»

А аз, естествено също през сълзи, отвръщам: «Да, искам.»

Наоколо избухват аплодисменти, гостите в Занзибар вдигат чаши, а няколко дена по-късно Херберт поставя на масата месингова табелка с надпис: «Постоянно място на Кукличка фон Бюлов.»

— Саския?

Защо животът ми не протича така, както става в любимите ми филми? Където на финала доброто винаги побеждава?

— Ей, Саския?

— Ммм?

Ох, съвсем забравих новото си име и момчето пред себе си.

— Извинявай, мислите ми ме отнесоха някъде далеч. Значи следваш в Кьолн? Кьолн е страхотен град. Далече от Зюлт. Заслужава ли си изобщо да се връщаш за уикенда?

О, Боже, как мразя това дрънкане, докато най-после се стигне до главното — бивши приятелки, сексуални фантазии и т. н.

— Не е проблем. Най-често летя.

— Моля, летиш от Кьолн до Зюлт?

— Баща ми има самолет, който често ми дава.

Момче, момче. Другите бащи дават на синовете си, и то само ако са достатъчно великодушни, за събота вечер своя голф с четири врати.

— Сам ли караш самолета? — искам да звуча колкото се може по-незаинтересована, сякаш всичко това ми е крайно познато.

— Не. Имаме двама пилоти, които винаги са в позиция «стенд бай».

Мълчим и аз започвам да се боя, че вече сме си казали всичко, което имаме да си кажем.

— На колко си години? — опитвам се да поставя ново начало.

— Двайсет и четири. А ти?

Божичко! Почти десет години по-млад! Това означава, че по правило спи с момичета под двайсет. Под двайсет! Че те биха могли да бъдат мои дъщери! Имат стегнат задник, мека като кадифе кожа и никаква гънка по добре оформените си бедра. Как ли се нарича, когато правиш секс с жена, която има целулит? Порене по вълните. Много смешно.

От друга страна: аз имам опит. Дааа. Според сметките ми съм спала най-малко с двайсет и трима мъже. И съм разбрала какво не обичам. Обаче въпреки дългогодишния си тренинг все още не знам как човек може да се защити от непредпочитани сексуални практики. Да, естествено, виждала съм, че във всяка книга със съвети по тези въпроси пише, че трябва да кажеш открито какви са желанията ти и да поставиш границите там, където ти желаеш. Обаче кой постъпва така. И то тъкмо в началото на връзката. Когато все още не искаш да нараниш партньора си. На всичкото отгоре на една толкова деликатна тема.

«Извади си езика от ухото ми, дърта свиньо.»

«Престани да ме хапеш по задника, че ще се наложи бързо да си ходиш у вас.»

«Хей, ало. Би ли могъл мигновено да спреш да ми смучеш големия пръст на крака, че ми става лошо.»

«Ако още веднъж ме наречеш „секси кобилка“, веднага ще те пратя по дяволите.»

Не, жените, които познавам, не са обсебени от честност и съобщават истината на любовниците си чак в първите, да кажем, от три до осемнайсет месеца. Дотогава си мислят, че не си заслужава да си навлекат неприятности заради няколко пъти секс. А като се изтърколи половин година, вече е все едно, тъй като или са свикнали, или си казват, че ще изглеждат твърде глупави, когато след многомесечно мълчание си признаят, че всъщност търпеливо са понасяли всичко. Пък и някак си би било подло.

На мен ми е абсолютно ясно, че няма никаква полза да държиш в тайна сексуалните си предпочитания. Но от друга страна, не се осмелявам да ги споделя. За да бъда по-точна, ще кажа, че например никога не успявам да кажа навреме, ако в момента сексуалното ми предпочитание е да не правя секс. В живота ми щеше да има — сестрички, признайте, че и при вас е така — по-малко, но затова пък по-качествен секс, ако бях следвала естествения си инстинкт, а не неестествената си любезност.

Например опипването с Йорг в един спален чувал. Бях на седемнайсет и пътешествахме из островите на Гърция. По-късно се появи Дирк, непрекъснато потящият се електротехник, и Маркус, супер нежният архитект. Все мъже, които бяха дисквалифицирани още преди да започне същинският акт. Заради нафукани изявления като: «Още никой не се е оплакал от мен.» Или пък лоши навици от рода на извършване на публични места на онова характерно за футболистите действие: с показалеца носът се затиска от едната страна, след което силно се духа.

Затваряш очите и право напред, казвах си неведнъж, когато просто не можех да се измъкна от някой мъж. Не е хубаво да си неучтив. А пък аз в никакъв случай не съм неучтива. В края на краищата жените са виновни, че на света има толкова много лоши любовници. Тъй като ние рядко се осмеляваме да кажем какво пичовете правят не както трябва. В този смисъл никак не завиждам на наследничките си, като на това място искам да се извиня, че не съм сторила достатъчно, за да им осигуря по-добро бъдеще.

Но когато момченцето е все още на двайсет и четири, със сигурност няма много опит и следователно грешките му са по-малко. Поне така се надявам да е. Освен това целта ми не е да се забавлявам, а да си отвлека вниманието от черните мисли. Четох, че на мода излизат младите любовници. Добре тогава, нападението е най-добрата защита.

— Кажи ми, Оливер, вярно ли е, че при мъжете след двайсет и една потентността намалява?

Оливер ме поглежда ухилен.

— Нека изпием остатъка от шампанското на плажа и ще получиш точен отговор.

— Окей.

Нарочно не се усмихвам. Трябва да вляза с достойнство в новия си живот.

Оливер дава знак на Херберт, който приятелски му махва. Което може и да означава: «Разбрано, малкият, всичко отива на сметката на баща ти.»

Оливер ме повежда надолу. Вървим по все още топлия пясък. Марпъл ръмжи към морето.

— Искаш ли да ти построя замък от пясък? — пита Оливер.

Смея се, сякаш съм на седемнайсет и съм безкрайно щастлива. Припявам си тихичко:

Вземи ръката ми и построй замък

от пясък, някак, някъде, някога.

— Хей, доста изтъркана песничка!

Доста изтъркана! Кръвта замръзва във вените ми.

— На Айсфелд ли е, или не?

О, Боже, между нас изниква огромна пропаст. Пропастта между поколенията. Разбираш колко си стара, докато се опитваш да създадеш романтична атмосфера на мъж чрез една съвсем обикновена мелодия, като си мислиш за оригинала на Нена от 1987 г., а той за римейка от 2000 г. и ти казва, че е изтъркана.

По-добре да разпрострем покривалото на мълчанието върху всичко това.

Загрузка...