Сърцебиене

19:10

Разбира се, че не беше разказал на Ибо какво точно се е случило. Вероятно самият той си мисли, че разигравам цялото това шоу заради нерадостната вечер в бар «Париж». Той няма никаква представа за истината — и следователно никаква гузна съвест. Той не знае, че аз знам. Не знае, че съм прослушала съобщението на мобилния му телефон и след това съм го изтрила. Знае теоретично, че имам причина да го напусна, но не знае, че знам причината.

Дали някога ще я научи? Не и от мен. Цял живот ще трябва да се пита какво всъщност се случи в онази съдбовна ранна утрин. Нека си мисли, че съм го напуснала, без да подозирам, че той ми е дал повод да го направя. Нека си мисли, че просто съм престанала да го обичам. Да, всичко това ме представя в добра светлина. Кукличката Щурм си тръгва, защото така й се ще да направи. А не, защото е принудена да го направи. Излизам победителка — ако и в действителност да съм изгубила всичко. Но Филип фон Бюлов няма нужда да го знае. Ще мълча, ако и това да не е характерното за мен поведение.

Как ми се ще да си побъбря сега с някого. На Ибо мога да й се обадя едва късно вечерта у тях, тъй като никой не знае колко дълго още Филип ще кисне в «Царството небесно» и ще проследява кой й се обажда по телефона. Ако не ми беше напълно безразличен, би трябвало да се зарадвам, че специално заради мен е пътувал до Хамбург, за да претърси кафенето ми.

Дали пък не е ангажирал частен детектив? Или пък изпраща съобщения за издирване чрез някои от музикалните радиостанции? Той знае, че слушам какво говорят по радиото. А може би вече е у дома, лежи върху леглото ми и притиска нощницата ми към обляното си в сълзи лице?

Ой, дали вчера сутринта, тръгвайки за Берлин, успях да скрия онзи симпатичен изкуствен мъжки полов член във формата на делфинче?

А може би Филип да минава по нашите места?

Местата ни на щастие и секс?

Онази скришна пътечка покрай Алстер, където миналото лято си направихме прекрасен пикник, докато не бяхме принудени да изчезнем оттам заради един лебед-мизантроп, който искаше да ме ухапе по крака.

Горичката в нирендорфското бранище, където смятахме, че никой не ни наблюдава, но едва при обличането разбрахме, че не е било точно така.

Пейката в Йенишпарк, където прекарахме цял един следобед, като един на друг си четяхме пасажи от любимите книги.

«Да скала» в Епендорф, където любезната келнерка винаги без да поръчваме ни носи две порции спагети «aglio olio»[38].

И накрая пощенската кутия, от която започна всичко. Няколко тъмни изгорели петънца все още се забелязват под новата боя и дупката, където се пускат писмата, е малко като крива усмивка. Вечерта на втората годишнина от срещата си отидохме да я видим.

Филип носеше шампанското, а аз чашите. Чукнахме се и с нашата любима пощенска кутия, и кълна се, тогава нямах ни най-малко съмнение в добрите намерения на съдбата, когато е пожелала да ни събере. Бях сигурна, че този мъж е точно за мен. Напълно сигурна. Сигурна по същия начин, както когато на осемнайсетия си рожден ден за първи път влязох в казино и заложих всичките си сто марки на числото осемнайсет.

Край на романтиката. В края на краищата тогава изгубих стоте си марки. И сега също излиза, че този, който съм взимала за точния мъж, е бил грешка. Всичко може да се случи. Но това изобщо не е повод да се хленчи.

Косата е прибрана в суперприческа, коремът ми е стегнат, тъй като целия ден не съм хапвала нищичко. Още съм доста под четиридесетте, кучето ми знае да подава лапа по команда, колата ми е без покрив, в областта на бикините си нямам стрии, а около мен под лъчите на вечерното слънце лежат трима млади мъже, от които единият с видим интерес ми се усмихва.

Или си въобразявам, че е така? Е, какво от това? Ако още не съм му интересна, съвсем скоро ще му стана. Времената на съмненията в себе си отминаха.

Усмихвам му се окуражително и тръгвам към водата възможно най-съблазнително. За късмет съм с моя пристягащ бански с банели. Откритие, заслужаващо Нобелова награда — могат да го потвърдят всички жени, които още преди десет години са били готови да тръгнат към водата, ако може да оставят циците си някъде другаде.

Какво ли си мисли сладкото момченце, гледайки моя спиращ дъха му вид: «Страхотна фигура. Опасен характер. Невероятно излъчване. Като момичето на Джеймс Бонд: предварително знаеш, че ще се опита да те убие, но въпреки това се чукаш с нея.»

Прекарвам небрежно ръка през косата си и се моля след морската баня да мога да я оправя сама без помощта на Бурджи. Хвърлям през рамо още един кокетен поглед, за да видя дали съм наблюдавана.

Гледа ме. Добре.

Мис Марпъл се поклаща подире ми. Влизам бавно във водата, стъпка по стъпка. Сигурно наподобявам Брук Шилдс в «Синята лагуна». Напред в битката.