Сърцебиене

18:05

Настъпил е моментът да се обадя на Ибо.

Бедничката, тя не може да ми звънне, тъй като имам нов номер на мобилния си. И понятие си няма какво се е случило и сигурно се побърква от тревога по мен. Поне така се надявам. Въпреки че точно в момента, малко след шест, е най-натоварено в «Царството небесно».

Най-хубавата част от уикенда предстои и гостите все още са мили и любезни.

Дали навсякъде по света в събота малко след шест вечерта е така особено хубаво?

Марпъл започна да копае дупка. Наблюдавам я с поглед на доволство, както майките гледат щастливите си дъщери.

— Ибо? Ало, аз съм.

Някъде отзад се чува добре познатият шум от «Царството небесно»: мешаница от гласове, машината за еспресо, някой точно разбърква млякото, тракането на съдовете, тихата музика на Ранди Крофорд.

Ибо много обича Ренди Крофорд. Още преди десет години била плакала на «One day I’ll fly away». Днес най-хубавото й кафе лате става, като пее «Див е вятърът»:

Love me, love me, love me, say you do…

Да, дори моята Ибо има сантиментална душа. Но обикновено я крие.

— Кукличке? Ти ли си, не мога да повярвам на ушите си!

— Защо? Не се чувствам д…

— Заслужаваш разстрел! От часове се опитвам да те открия! Какво, по дяволите, е станало с телефона ти?

— Смених номера. Ибо, ужасно съж…

— Сменила си номера? Кажи, милинка, имаш ли си понятие какво се случи днес тук? Нямаш право просто ей така да изчезваш! Знаеш ли откога твоичкият виси тука и ме тормози да му кажа какво е станало с теб. И изобщо не иска да повярва, че нямам никаква представа къде си.

— Филип е в «Царството небесно»?

Въпреки че за мен тоя факт не би трябвало да има никакво значение, не намерих в себе си сили, с които да спра главоломната скорост, с която в този миг заби сърцето ми. От радост. Защото явно търси мен. Или пък от мъка, тъй като може би все пак щеше да има някаква полза, ако ме беше намерил? Представа нямам. Може би се развълнувах и от двете.

— Ибо, и какво каза той?

— Кукличке, изобщо нищо не разбирам. Мога да ти кажа само едно: човекът е дяволски ядосан. А както разбирам, с право. Казва, че си поляла костюмите му с червено вино и че си унищожила килима му. Вярно ли е?

— Имах си основания, можеш да ми вярваш. Знаеш колко много държа партньорът ми да е облечен прилично.

— Сега, ако обичаш, най-после ми кажи какво се е случило. Ще се побъркам. Чакай малко, ще вдигна телефона в кухнята…

— Ибо? Много лошо те чувам. Ибо?

— Да, да. Трябва да говоря по-тихо. Филип е седнал на трета маса и гледа с недоверие към мен. Предполагам, че вече е разбрал, че говоря с теб. И така, какво стана? Не пропускай нищо, не преувеличавай, не променяй фактите в своя изгода. Просто ми кажи кой какво направи.

Ах, колко разтоварващо действа всичко това.

Когато говоря с Ибо, знам, че няма нужда да плача, да хленча или да крещя. Това ни най-малко не я впечатлява, не поражда у нея нито съчувствие, нито солидарност. Интересува се само от фактите, въз основа на които съставя мнението си и изрича присъдата.

Поемам дълбоко въздух. Остава да я убедя в правилността на постъпката си. Не се тревожа кой знае колко, тъй като всичко, ама съвсем всичко говори за недостойното поведение на Филип фон Бюлов.

— Сещаш ли се още коя е Бенте Йохансон?

— Разбира се.

— Снощи я срещнахме в бар «Париж». Тя веднага се спусна върху Филип и го отвлече в един ъгъл. Стори ми се доста странно. На другата сутрин исках да напусна Филип профилактично за кратко време, но в същия този миг звънна неговият…

— Кукличке, сега още веднъж сериозно. Те не са били само двамата. Честно. Филип вече ми разказа тази история. Знам, че мразиш, когато те остави сама и че не можеш да изтраеш повече от пет минути да не се грижи за теб. Знам също така, че Бенте Йохансон ти е трън в окото. Но това е повод да потопиш в червено вино само някои от старите му боксерки. Но всичките скъпи костюми? Кукличке, твоето си е без никаква мярка.

— Ибо, остави ме да доразкажа до края! Нали не вярваш, че е това е причината, поради която… ало… Ибо?

— Изчакай за момент.

Чувам само шумове.

После гласа й, който става все по-силен:

— Не, как можа да си го помислиш? Не, в никакъв случай не е това. По дяволите, върни се на масата си, тя не иска и да те чуе.

Боричкане.

Някой сграбчва телефонната слушалка.

— Кукличке? Ти ли си?

Моят Филип! Моят мечок с характерния си дълбок глас, с който би могъл да озвучава Шон Конъри. Моят Филип, който тази сутрин по никакъв начин не е почувствал вдъхновение да се обръсне и който изглежда чудесно с набола брада, в която вече блестят първите сребърни косъмчета. Трябва да се знае, че три дена небръснат Филип прилича на Клинт Истуд след дълга езда през пустинята Невада: мъжествен, дързък, побъркан от жажда.

— Кукличке? По дяволите! Кажи нещо!

Любимото гласче звучи твърде ядосано. Когато е разгневен, над лявата му вежда пулсира една вена. Цветът й преминава към синьо и му придава вид на непредсказуем човек, въпреки че в поведението му няма нищо непредсказуемо. Моят Филип знае винаги съвсем точно какво прави и дори когато е ядосан, той винаги си остава хладен мислител.

Единственото, което не бива да правя в момента, е да стана сантиментална. Защо все пак е ядосан? Какво ли има на ум, като ми ръмжи така насреща? На мен, страдалката, ранената, жертвата. Аз съм си в правото, той носи вината, че отново съм сама!

— Кукличке, веднага ми кажи що за театър разиграваш!

Мълча.

— Къде си? Искам да те видя на мига! Кажи, по дяволите, какво си намислила! Дължиш ми много обяснения! — диша той тежко в слушалката.

Аз обаче задържам дъха си.

След това се чувам как казвам с чужд, звучащ студено глас:

— Нищо не ти дължа.

Изключвам телефона си, отпускам се назад на плажната си кърпа и отправям поглед към безоблачното, нежно, благо лятно небе.

Но в очите ми започва да вали.